Майкъл Кан
Заговорът „Ханаан“ (33)

Глава 32

Качих се с асансьора на тридесет и шестия етаж. От дясната страна на коридора бе входът за юридическата фирма на „Перини и Оливър“. От лявата страна се разполагаха офисите на фирмата за недвижими имоти „Кранц, Хедбърг и Дишер“. Стъклените врати и на двете фирми бяха отворени и чистачките от нощната смяна бяха в осветените рецепции и на двете фирми. Пълна жена с бяла риза и синя кърпа на главата привърши бърсането на прах в приемната на „Кранц, Хедбърг и Дишер“ и отиде в друга стая. Влязох в празната приемна. Някъде от офисите се чуваше приглушеният звук на прахосмукачка. Отидох до количката на чистачките, взех един бял парцал и аерозолна бутилка с препарат за почиства не на прозорци.

Пет минути по-късно, преструвайки се, че чистя стъклата на входната врата на „Кранц, Хедбърг и Дишер“, видях мършавия мъж да излиза от офисите на „Перини и Оливър“. Пликът бе изчезнал.

Изчаках, докато влезе в асансьора, после се промъкнах в офисите на „Перини и Оливър“.

Оскар Перини бе починал преди десет години от рак на белия дроб, а по онова време фирмата се състояла само от него, Джо Оливър и един сътрудник. След смъртта на Перини Джо Оливър бе превърнал фирмата в една от най-известните юридически кантори в Средния запад, занимаващи се със съдебни спорове. Изпълняваше значителна роля в повечето от съдебните спорове, провеждани в Чикаго, и участваше в някои от най-големите дела в страната, включително и в четири от тези на „Ин ре Ботълс и Канс“.

На жаргона на адвокатите тези които се занимават с тъжби и жалби, са „акули“. Сред тези акули Джо Оливър бе сравняван с голямата бяла акула. Въпреки че въобще не приличаше на такъв — мършав, прегърбен мъж с добре поддържана козя брадичка, ястребов нос и очила с тъмни рамки, дигнати нагоре върху гъстата му сива коса, — самото присъствие на Джо Оливър удвояваше стойността на процеса. Греъм Маршал с неохотно уважение го описваше като стар речен плъх.

Като всички по-възрастни тоталитаристи в повечето професии Джо Оливър бе жаден за почести. Преди три години неговата алма матер — правният факултет „Ло йола“ — го бе избрал на почетна длъжност. Преди две години Чикагският институт за изящни изкуства бе открил галерията „Джоузеф П. Оливър“ за мексиканско изкуство, излагайки колекцията от доколумбови глинени статуетки на Джоузеф П. Оливър. Когато по вестниците хроникьорите отразяваха спонсорите на Чикагската филхармония, на Музея за земята, на операта, на повечето от тях се виждаше облеченият в смокинг Джо Оливър и очарователната му гарвановочернокоса втора жена Роксан. Той бе изминал дълъг път на момче от крайните квартали.

Минах покрай жената, която почистваше около копирната машина. Тя вдигна поглед от прахосмукачката и се усмихна, явно привикнала адвокатите да влизат и излизат по всяко време на денонощието. Оглеждах всеки офис, запалвах осветлението и търсех плика. Не бе в първите десет офиса. Поне не на видимо място. Щях бързо да проверя и останалите офиси и библиотеката. Ако не го откриех първия път, щях да опитам още веднъж.

След малко го видях — поставен бе върху кожения стол зад хромираното стъклено бюро в ъгловия офис на Джоузеф П. Оливър. На ръка с черен маркер отпред на плика бе написано следното:

ЗА ДЖОУЗЕФ ОЛИВЪР —

ЛИЧНО И ПОВЕРИТЕЛНО.

Взех плика, седнах на стола, отворих го и изсипах съдържанието му върху стъкления плот на бюрото. Една черна видеокасета изпадна от него. Погледнах в плика и извадих лист бяла хартия. С червен маркер и с главни букви бе изписано съобщението:

СКЪПИ ДЖО:

СПОМНЯШ ЛИ СИ ТАЗИ ВИДЕОКАСЕТА?

ИМАМЕ НЕЙНИ КОПИЯ ЗА ЖЕНА ТИ, ДЪЩЕРЯ ТИ В СТАНФОРД И ПРИЯТЕЛИТЕ ТИ В ХУДОЖЕСТВЕНАТА АКАДЕМИЯ, МУЗЕЯ ЗА ЗЕМЯТА, ОПЕРАТА И АСОЦИАЦИЯТА НА АМЕРИКАНСКИТЕ АДВОКАТИ.

АКО НИ СЪТРУДНИЧИШ. ЩЕ ТИ ВЪРНЕМ ОРИГИНАЛА И ВСИЧКИТЕ КОПИЯ. НЕ СЕ НУЖДАЕМ ОТ ПАРИ. САМО ОТ ТВОЕТО СЪТРУДНИЧЕСТВО. ЩЕ ТИ ОБЯСНИМ ПО-КЪСНО.

ДОТОГАВА СТОЙ МИРЕН И. РАЗБИРА СЕ. НЕ СЕ ОБАЖДАЙ НА ПОЛИЦИЯТА. АКО ГО НАПРАВИШ, ЩЕ СМЕ ПРИНУДЕНИ ДА ИЗПРАТИМ ВСИЧКИТЕ ТЕЗИ КОПИЯ НА ТВОИТЕ ПРИЯТЕЛИ И БЛИЗКИ.

 

ЩЕ ТИ СЕ ОБАДИМ.

Сложих съобщението и видеокасетата обратно в плика и ги прибрах в чантата си.

Вратите на асансьора се отвориха в празното фоайе. Синди си беше отишла, охраната също я нямаше. Погледнах към часовника си. Била съм горе почти двадесет минути. Синди сигурно е тръгнала да ме търси.

Зачаках до гишето на охраната и си спомних за видеорекордера и телевизора в офиса ми, който бе на отсрещната страна на улицата. Миналата година купих оборудването във връзка с два случая на кражба на запазени права на един от клиентите ми. Меги и Бени трябваше да ме чакат там. С малко късмет можех да успея да видя касетата, преди те да се върнат.

Откъснах лист хартия от регистрационната книга и написах на Синди кратка бележка: „Всичко е наред. В офиса съм. Ела там.“

Добавих адреса на офиса и си написах името.