Пенчо Славейков
Cis moll

So pocht das Schicksal an die Pforte.

Beethoven

Отмахна той завесите и тихо

застана пред отворений прозорец.

Таинствена и чудна лятна нощ

полухваше с дихание си морно

и лееха над сънний мир приветно

сияние рой трепетни звездици;

невнятен говор водеха със тях

в градината събудените ветки.

Нощта бе ясна, но злокобен мрак

се сбираше Бетховену в душата —

и той кръз него нищо не съзре.

 

И тихо пак отдръпна се назад,

през стаята премина и замислен

той седна пред отворений роял…

Разсипаха се звуци бурен вихър

и трепнаха прекъснати. Ръце

отпусна той и смъртно бледен лик

безпомощно обори на гърди.

И в мрачния му ум злокобни мисли

се зароиха, сепнати за миг,

тъй както искри изпод пепелта

на току-що разровена жарава:

 

— За мене всичко свършено е вече!

Слепецът няма слънцето да види.

Във безпросветна нощ залутан, само

живее той — да чувства адский ужас

на туй, що е загубил безвъзвратно.

 

Слепец! За мен залязоха навеки

на слънцето лучите — с звуковете

на музиката… А едни, едни

те даваха живот на моя дух

и светлина на гордите ми чувства.

Аз доживях самичък да се видя

мъртвец приживе. Другите живеят

с живота на творенията мои —

и само ази зарад тях съм глух.

И призракът на мойта чест жестока

ме неотстъпно навсъде преследва

със своя злобен и ужасен смях:

„Творецът на хармонията — глух!“

Душа жаднее за покой — покой

във гроба — на чиито двери няма

съдбата ни да хлопа, ни зове!

 

Витаеше веч сянката на смърт

над него и облъхна го със мраз.

Но геният, хранител на душата,

отблъсна властно удара… Бетховен

чело подье и през прозореца стрелна

навъсен поглед в звездни небеса.

— Покоят е тъй близо!… За такъв ли

покой жадней сърцето? Избавленье!

В смъртта покой?! Дали не малодушье

за него с своя милкав глас ми шепне?…

Де гордото съзнание — че грей

величие в човешката неволя?!

 

Сляп бил си ти! И Омир бил е сляп;

но в слепота от хилядите зрящи

едничък само той е виждал ясно…

Не из очите погледът излиза,

а на душата из Света Светих.

 

И аз оттамо счувам дивен ек!

То стон ли е на хаоса душевен?

Свещен ли плач на бедното сърце?

Или е трепет то на ощ незнайни,

но горди мисли, зародени в мрака,

що божий пръст на нов насочва път?…

 

Не! Не! Живее всемогъщий дух —

а с него аз в изкуството живея…

И загубата на единий слух

нелесно тъй убива идеалът,

когато него Висший Слух поддържа!

Аз чувствам чрез него буйний пулс

на общия живот на естеството —

не той ли бие в моето сърце?

То не от туй ли страда тъй жестоко?

В страданьето е негова живот!

И само в него ази ще намеря

за нови чувства нови звукове —

изкуството чрез тях да обновя…

 

Таз висота достигна, възродена

в велика скръб, великата душа.

 

В полета горд на възбленуван блян

унесен, той сафърленото свое

творение отново залови —

и се забрави, и забрави всичко…

В хармония и дивна, и надвластна

се сбориха и сляха звукове,

метежен рой подир метежен рой,

като пожарни пламъци. От тях

на беззаветност знойний дъх повея…

А смъртните окови, що душата

тъй гордо бе зафърлила, звънтяха

болезнено, като отьек на буря,

и нейде си замираха далеч…

В нестройний строй на тоя химън горд

диханието на покой възвишен

трепереше — покой на дух възмогнат.

 

И в своята забрава той не спази

как влезе тихо в стаята един

от младите му ученици; сепнат

от звуковете бурни на рояла,

зад него той застана… И ужасни

в главата му се мисли зароиха:

„Рикание на гладен лъв в пустиня

в тез звукове ехти. Отде те идат?

Това не е ли изблик на безумье?

Или той с свойта глухота изгуби

и паметта за формата и строя?

Безумецът, дали не възмечтава

да заглуши светът — и нов закон

да тури за хармонията той?!“

 

А между туй, съзнанието тайно

мълвече на Бетховена в душата:

„Ти на съдбата няма що да робщеш.

Ти имаш свой особен дял… Ти сне

от небесата пламък Прометеев

да го запалиш в хорските сърца

и възгорени, да ги възвисиш.

И в тях сърца, един през векове,

ти ще живейш безсмъртен в смъртний мир.“