Пейо Яворов
Маска

Вл. Василеву

Ден карнавален, времето неделно

зовеше хората навън: тълпа

гъмжеше из града. Безцелно,

в печал, която нивга не заспа,

се лутах аз. Свръхземните въпроси,

които никой век не разреши,

дълбаех ням. И близко, до уши,

чух tambourin; — ръката, що го носи,

ме перна по лице, с изкуствен лозов лист:

„Хей, смърт, дай на живота път! Oh qu’il est triste…“

 

Като залутан слънчев лъч игрива,

маскирана вакханка с волен смях

напреде ми се мярна. Да разлива

коса поток от злато аз видях

въз хитра голота на свежо рамо.

И сетне — миг — разкършена снага

изчезна в роя като блян. С тъга

на страстен зов кънтеше само

смехът й още. Странния парфюм

на женска плът задави моя ум.

 

И в непонятен тласък подир нея,

улисан из тълпата като луд,

без сълзи плачех аз: „Мрътвея —

ти каза истината: рано в студ

сърцето ми замръзна; мисъл тъмна

коса на смърт размахва… Беше ден,

свалих аз маската му и пред мен

въздъхна нощ, и вече се не съмна…

Смъртта — не виждам друго в белия кивот

на твоите скрижали тайни, о живот!“

 

В безумен сън унесен, сред оная

забава на стохилядния град

и без да се опомня, че не зная

кого преследвам, аз нареждах: „Млад —

на младост зноя не усетих. С ласка

край мене, о живот благоухан,

защо не спреш? Сразително желан

на всяка смърт, що значи тая маска — !“

…А пътьом, чак до късни тъмнини,

с конфети ме обсипваха жени.

 

Nancy, 1907