Беа Нади
От светлина родени (6)

Все още зашеметен, Аниор дойде на себе си в зоната за пристигане. Огледа се с невярващи очи. Още като че ли усещаше кошмарната болка и липсата на въздух за дишане. Погледна черните си ръце с кривите нокти и погали косматите си крака. Отново бе на астрално ниво. Но колко много се различаваше този преход от миналия, когато умря за първи път във физическия свят! Тогава бе грохнала старица, желаеща смъртта си и откъсваща често астралното си тяло от физическото. А сега преходът бе толкова рязък!

Видя Гивок и Тимон да приближават. Очакваше ги леко усмихнат. Трябваше по-бързо да превключи на старите си задължения. Стана и ги посрещна.

— Аниор! — извика Гивок с облекчение и радост и те се прегърнаха. — Толкова се радвам, че пак си тук.

Огледа го, отстъпвайки на крачка от него.

— Пак си цял-целеничък. Когато те видях да гориш на кладата, за момент си помислих, че няма да те видя вече.

— Ех, както виждаш, преживях го — засмя се Аниор също някак с чувство на облекчение. — Но, честно казано, няма да забравя бързо този кошмар.

— Трябва да те поздравя — каза Тимон усмихнат, — държа се докрай мъжки, въпреки че бе такова хубаво момиче.

Аниор прегърна и него. Радваше се, че бе пак у дома.

— Ние с Тимон и Накирас всичко наблюдавахме накрая. Косата ми настръхна! Добре че Тимон ме спря, иначе аз нямаше да издържа и щях да се намеся още когато Нериф тръгна да отсича любимите ти дървета — добави Гивок.

Аниор изтръпна за миг от болка. После се усмихна и каза:

— Хайде да се върнем в централата.

Диабата и рутезите приветстваха Аниор с радостни възгласи. Въпреки че според астралните представи той бе отсъствал за съвсем кратко време, всички се радваха на завръщането му. Когато първата еуфория мина, Гивок попита Аниор:

— Какво да правим сега с Нериф?

— Остави го засега. После ще се занимавам с него. Трябва малко да отпочина.

Остави ги и се премести в зоната за почивка. Излегна се в пространствен хамак и се заслуша в музиката на сферитите. Имаше нужда да помисли върху това, което се бе случило по време на този физически живот, но се почувства изтощен. Заспа дълбоко.

 

Събуди се и видя Тимон усмихнат до себе си, галейки нежно червения мъх на гърдите му.

— Какво има, Тимон? — попита Аниор, отдавайки се на приятното чувство.

— Нищо — отговори Тимон, — просто дойдох да видя дали си добре. Ти не се бе заключил в личната си зона. Видях, че скоро ще се събудиш, и почаках.

Аниор отново затвори очи. Заключи мислено зоната си и изведнъж пожела близостта му. Превърна се в онова момиче, образът на което се харесваше толкова много на Тимон, и протегна ръцете си към него. Той се усмихна щастлив и го прегърна.

Пренесоха се в зоната на любовта. Притиснати един до друг, Аниор се отдаде на ласките на Тимон и се отпусна в прегръдката му. Радваше се на любовта му, която бе толкова различна от тази на Сатара и въпреки това бе приятна. Със Сатара почти бяха прескочили тази начална фаза, много бързо бяха стигнали силното разтърсване, което откъсваше техните души от телата им. С Тимон трептенията в телата им се усилваха постепенно и това даде възможност на Аниор да се наслаждава на промяната, която ставаше с него. А после дойде и онова страстно желание и изключителното удоволствие.

Изтощен, Аниор лежеше в ръцете на Тимон на облак от розова мъгла. Чувстваше се спокоен. Имаше нужда от близостта на Тимон — тя му осигуряваше известно разстояние от Нериф. Сега вече можеше да мисли и за него. Тихо помоли Тимон:

— Недей да казваш на Нериф, че се любя с теб. Много тежко ще го приеме.

Тимон се засмя.

— Нямам намерение. Още ми се живее.

А после попита внимателно:

— Защо не се любиш с него. Знам, че го обичаш.

— Не мога — отговори горчиво Аниор. — Той е Делен като Сатара, но не го знае. Напомня ми за него, а не е същото. По-скоро бихме се наранили взаимно, отколкото да си доставяме удоволствие. С теб е различно.

— Вие наистина се наранявате — каза Тимон. — Това, което стана между вас на Аритан, не е случайно.

Аниор въздъхна.

— Ходих там, за да му дам възможност да ме нарани. Да изкара цялата омраза, която таеше заедно с любовта си към мен, там, във физическия свят. Но не предполагах, че тя е толкова голяма.

Аниор отново прегърна Тимон. Търсеше закрила в неговата сила. Тимон силно го притисна до себе си. Обичаше Аниор от деня, в който го видя да пристъпва към кораба му. В началото за нищо на света не би си го признал. Но сега беше щастлив, че можеше да предаде на Аниор чувството за сигурност, от което той се нуждаеше. Чувството, което Нериф не можеше да му даде, защото имаше по-малко сила от Аниор.

Тихо помоли Аниор да му разкаже за онази гора и двете му свещени дървета. Чувстваше, че омразата на Нериф към тях най-много го беше наранила.

Аниор му предаде тази история чрез очите си^[1].

— Не знаех, че ги ненавижда — тъжно добави на глас.

Тимон го погали нежно и въздъхна:

— Трябва да е страшно мъчно нещо да си Делен и трябва да е страшно хубаво.

Аниор се засмя:

— То е точно така.

Той се премести отново в зоната за почивка, а Тимон се върна в централата.

* * *

След като изпрати онази буря на селото и уби Дакид с мълния, Аниор очакваше Нериф в зоната за пристигане. Този път не му даде да почива в междинния свят. Чувстваше, че трябва да извади Нериф по-бързо от това състояние на транс. Наистина бе крайно време да се върне.

Малко се притесняваше от тази среща, но скоро установи, че притесненията му е трябвало да бъдат по-големи.

Нериф се появи на един хълм. Държеше се за главата и явно още не знаеше къде бе попаднал. Аниор бавно приближи. Нериф се огледа, видя го и извика:

— Таута, Таута!

Аниор за миг се стъписа, но после се усмихна. Каза:

— Здравей, Нериф!

Но Нериф го гледаше с разширени от страх зеници, полази на колене назад, посочи с пръст към него и отново извика:

— Таута, Таута!

След това изведнъж скочи на крака. Изглежда си бе спомнил нещо. Хвърли се към Аниор и го хвана за гърлото. Стискаше с все сила. Процеди през зъби:

— Хванах те най-накрая, гаден убиец такъв! Ще ми платиш за всичко, ще ми платиш за родителите ми, за баба и дядо, за сестрите и братята ми и най-вече за Рида!

От това стискане на Аниор естествено нищо му нямаше, но силната омраза на Нериф го шокира и той се откъсна от него и отстъпи назад.

— Стига, Нериф, вече не си във физическия свят. Не ме ли позна?

Но Нериф отново се нахвърли върху него. Удряше го с юмруци, дереше го с ноктите си. Последното вече болеше и Аниор го отблъсна. Направи пак опит да го вразуми.

— Нериф! Опомни се! Та аз съм Аниор!

— Аниор? — За миг Нериф се смути. Изглежда отново нещо си спомни. — Да, ти си Аниор. И ти си Таута. Ти ме изпрати там долу на Аритан. Ти го управляваш. Тези изригвания и бури са все твоя работа.

Нериф се разхождаше нервно напред-назад. Аниор имаше чувство, че е рано да се радва, че той най-накрая го позна и си спомни къде е. И това чувство не го излъга.

Изведнъж Нериф се обърна към него и го погледна право в очите. Аниор остана поразен от злобата в тях.

— Ти си най-жестокият дявол, който някога е съществувал. Аз толкова те обичах, а ти ми се отблагодари, като уби през физическите ми живота най-любимите ми хора.

Обърна му гръб и се премести в зоната за почивка. Там се заключи в лично пространство и не го напусна няколко денонощия.

 

Гивок много се тревожеше за него. Бе наблюдавал какво стана в зоната за пристигане. Аниор все се надяваше, че щом си почине малко, Нериф ще се опомни. Накрая не издържа. Трябваше да направи нещо.

Премина през преградата на заключената му зона^[2]. Нериф седеше пред образа на къщата, която си бе построил като Воег, и гледаше с отсъстващ поглед пред себе си. Аниор седна на камък срещу него и изведнъж осъзна, че сигурно прилича страшно на статуята, която Воег бе издялкал.

Нериф повдигна глава. В очите му имаше повече тъга, отколкото омраза.

— Хареса ли ти да живееш във физическия свят? — попита Аниор малко провокативно.

— Исках да избягам от теб — отвърна Нериф хладно, — но ти никъде не ме остави на мира.

— Нямаше как, Нериф. Ти имаше задача, а тя бе свързана с мен.

— Щях да я изпълнявам и без да убиеш любимите ми хора.

— Такава е била съдбата ти, Нериф — отвърна Аниор тъжно, — не съм се целил специално в тях.

— Може и така да е — каза Нериф и се облегна назад на къщата. — Но аз успях да те намразя там. И сега не мога да намеря обичта си към теб.

Аниор погледна тъжен пред себе си и каза тихо:

— Не, Нериф, ти не там ме намрази. Намрази ме още тук. Там само го прояви. Но би трябвало да си спокоен сега. Успя в края на краищата да ми отмъстиш.

— Как така съм ти отмъстил?

Аниор погледна учуден Нериф и чак тогава разбра, че Нериф нито веднъж не бе намекнал за последния си живот. Той просто отказваше да си го спомня и изтласкаше спомените за него някъде надалеч. Не желаеше да бъде конфронтиран с това, което бе направил.

Колкото по-скоро той преработеше тези събития, толкова по-добре.

— Помниш ли — започна Аниор — как умря в последния си живот? И защо?

Нериф скочи от мястото си и се заразхожда нервен напред-назад.

— Не, не помня.

— Аз те убих с една мълния — напомни му Аниор. Стана и спря Нериф, като го хвана за раменете. — Помниш ли защо?

Нериф го погледна с широко отворени от страх очи. Искаше да се отскубне, но Аниор го държеше здраво. И тогава рухна, рухна отведнъж. Хвърли се на колене, обви се в червен облак, покри лицето си с ръце и изстена:

— Аз отсякох твоите дървета, любимите ти дървета и убих онова невинно момиче.

Аниор го издърпа нагоре и го прегърна. Нериф се притисна треперещ до него. Разкъсваше се от самообвинения.

— Как можах да го направя, как можах?

Аниор нежно го погали и отговори тихо:

— Защото ги ненавиждаше, Нериф. Защото ги обичах повече от теб.

Нериф се откъсна от него и с обвиняващи очи попита:

— Защо не ме спря тогава? Защо допусна това?

— Опитах се — отговори тъжно усмихнат Аниор, — но не успях да те спра.

— Не е възможно да не си успял! Оттук ти всичко можеше да сториш. Можеше още тогава да ме убиеш!

Аниор го погледна и отвърна меко:

— Оттук да, Нериф. Само че аз не бях тук.

Нериф го погледна объркан. Попита със слаб от кошмарното предчувствие глас:

— Не беше тук? Къде беше тогава?

— Бях на Аритан.

Нериф се залюля. Той седна обратно на пейката пред къщата и погледна Аниор с изплашени очи. Шепнеше:

— Къде на Аритан? Като какъв човек?

Аниор не отговори веднага. Виждаше, че Нериф се досеща вече какво наистина бе станало. И виждаше, че той много тежко щеше да преживее истината. Но нямаше как да крие това от него. Той трябваше да узнае цялата истина за себе си.

— Живеех в селото ти. Бях момичето Ю.

Въпреки че Нериф вече се бе сетил за станалото, той изкриви лицето си от ужас. Скочи на крака и цялото обкръжение изведнъж рухна. Отново край Аниор се появи познатият площад с изгорелия пилон в средата. Нериф стоеше пред него и шепнеше без глас:

— Аз те изгорих на клада, аз те изгорих заедно с любимите ти дървета. Аз съм бил най-големият и отмъстителен злодей. И сега ти вече можеш да ме мразиш.

Той се сви до пилона и потъна в червена мъгла. Аниор се изпълни с жал, клекна до него и го прегърна. Шепнеше тихо и топло на Нериф:

— Не те мразя, обичам те толкова, колкото и преди. Имаше нужда да разтовариш този товар от сърцето си и го направи. Сигурно много ти е тежал. Но сега всичко вече е наред, всичко е наред.

Успокояваше го като малко дете. Галеше го, докато Нериф не заспа от изтощение. После поседя край него и промени обстановката. Не искаше Нериф да се събуди до стълба на своя позор. Изгради един пясъчен плаж с безкрайно и тихо море. След това се оттегли.

* * *

На следващия ден Нериф пристигна в централата и попита Аниор с каква работа да се заеме. Привидно се бе оправил. Но му предстоеше още едно изпитание — да се срещне с Тимон. Аниор за миг се зачуди дали не трябва да го подготви за тази изненада и тъкмо искаше да започне, когато Тимон се появи и попита:

— Да раздвижа ли полюсите?

Бяха решили да променят малко направлението на магнитната сфера, за да пренасочат миграцията на птиците.

Нериф се обърна и замръзна от изненада. Лицето му се вкамени. Аниор не виждаше какво друго да направи, освен да ги представи един на друг:

— Нериф, това е новият ни отговорник по глобалните промени в системата. Тимон, това е главният координатор. Мисля, че се познавате, и се надявам, че ще си сътрудничите добре.

Тимон протегна дружески усмихнат ръката си към Нериф.

— Надявам се, че ще ми простиш, че тогава те нараних.

Но Нериф не пое тази ръка. Стискаше ръцете си в юмруци и след това рязко се обърна и изчезна.

Гивок, който стоеше наблизо, се изсмя:

— На Нериф май му дойде много в последно време. Имаше истински късмет, Тимон, че не се нахвърли върху теб.

Тимон погледна малко тъжно ръката си и въздъхна. Аниор се усмихна:

— Ех, Тимон, да видиш как е, когато не искат да приемат протегнатата ти ръка. Но после добави сериозно:

— Не успях да предупредя Нериф. Май че трябва пак да поговоря с него.

— Не — каза Тимон. — Това е мое задължение и аз ще се опитам да се разбера с него.

Той последва Нериф в зоната за размисли. Гивок погледна Аниор разтревожен и попита:

— Няма ли да е по-добре да не ги оставим сами?

— Остави ги — отвърна Аниор, — хубаво е, ако успеят да се оправят без наша помощ.

 

Нериф се разхождаше в зоната за размисли, ядосан и огорчен. Значи Тимон нахално се бе възползвал от поканата на Аниор и той, естествено, го бе приел в стремежа си да му помогне. И му бе възложил една от най-важните работи в системата. Преди това тези неща Аниор решаваше заедно с него. Чувстваше се пренебрегнат и изместен.

Някой поиска да го види. Нериф даде разрешението ядосан. Слисан, погледна Тимон. Точно него не би очаквал да види сега. Но скоро учудването му премина във възмущение.

— Искам да поговорим — каза Тимон, леко смутен.

— Няма за какво да си приказвам с теб — отсече Нериф.

— Разбирам, че не се зарадва особено да ме видиш — продължи Тимон, без да обръща внимание на отговора на Нериф. — Аз искрено желая да се сприятеля с теб, но най-напред искам да ти се извиня.

Нериф го погледна яростен. Извика:

— Не разбра ли, че не искам да говоря с теб? Не ми трябват твоите извинения. А приятелството ти още по-малко. Махни се оттук.

Но Тимон не се махаше. Стоеше със сериозно лице и не мърдаше. Само гледаше Нериф спокойно в очите.

Нериф не издържа. Нахвърли се върху него, хвана го за раменете и го раздруса с все сила. Извика му в лицето:

— Махни се, гаден използвач такъв. Ако тогава не те бяхме победили, ти сега щеше да съсипеш тази система, както съсипа много други. А сега си намерил друг начин да постигнеш целта си. Аз никога нямаше да ти позволя да стъпиш в нашето царство, още по-малко бих ти позволил да работиш тук. Не знам с какво си омаял Аниор, никога не бих ти се доверил.

Тимон внимателно се откъсна от Нериф и отговори спокойно:

— Знам това, Нериф. И не знам как да ти докажа, че не искам да съсипвам системата ви и че не съм гаден използвач. Не искам от теб да ме обичаш. Само искам да ми дадеш възможност да докажа, че заслужавам доверие така, както Аниор ми го даде.

— Аз не съм Аниор! — Нериф ядосан заснова напред-назад. Кроткото държание на Тимон го объркваше. Искаше да се бие с него, както на Аритан искаше да се бие с Таута. Това неочаквано сравнение го смути. Напомняше му за собствените му грешки и за това, че Аниор и на него бе простил. Изведнъж се почувства слаб. Погледна Тимон и го помоли уморен:

— Моля ти се, остави ме сега.

Тимон като че ли бе разбрал какво става с него и изчезна, без да каже нищо повече.

Нериф се премести в зоната за почивка. Не беше готов да започне пак работа. Извика отново онзи морски пейзаж, който Аниор му бе завещал, седна с поглед, отправен в далечината, и потъна в червена мъгла.

* * *

Боар се отправи да се види с Кадор. В последно време често го посещаваше. Усмихна се. Нещата се бяха обърнали. Сега той се грижеше за Кадор. Но отношенията им силно се влияеха от отношенията между вторите им Аз. А те ставаха в последно време все по-обтегнати. След последните събития Боар не очакваше радостно посрещане от страна на Кадор. Предчувстваше, че отново щяха да се скарат.

Кадор го посрещна с лека усмивка. Радваше се на това внимание от страна на Боар, но знаеше, че причината за него бе собствената му слабост. Чувстваше се все по-зле. Самотата го угнетяваше. И дори Боар не можеше да я намали.

Отново му се искаше да се хвърли в прегръдката му и да поплаче. Едва се въздържа да не го направи наистина. Ядоса се на слабостта си и стана агресивен:

— Идваш да видиш колко съм зле ли?

Боар не се учуди от тази атака. Усещаше напрежението на Кадор. Усмихна му се и отговори:

— Идвам да видя дали си ми пак толкова ядосан.

— Не съм ядосан на теб — отвърна сърдито Кадор.

— Може би — отговори Боар, — но си ядосан на второто ми Аз. А с него сме като едно.

Кадор го погледна, смутен от прямотата, с която Боар постави въпроса. Естествено беше прав. Все повече ненавиждаше Аниор. И това му пречеше да изрази обичта, която изпитваше към Боар.

— Твоето второ Аз започна да се подиграва с моето. А ти искаш аз да не се ядосвам — каза Кадор.

Боар го погледна малко тъжен и отвърна:

— Аниор обича Нериф, знам го със сигурност. И никога не би се подигравал с него.

— А какво е това, което прави? — възмутен извика Кадор. — Праща го във физическия свят със задача, измъчва го там по най-жесток начин, докарва го до умопобъркване, докато Нериф не се натовари с огромни грехове, и накрая великодушно му прощава. Това за мен е чиста подигравка!

— Аниор даде на Нериф шанса да изживява чувствата си на физическо ниво, за да го спаси от самия себе си. Все някога Нериф щеше да избухне и последствията за него на астрално ниво щяха да бъдат много по-жестоки.

„За какво ли приказвам?“ — помисли си Боар. Кадор много добре знае това. На Кадор му бе мъчно за Нериф и това бе съвсем естествено. Той протегна ръка, за да погали леко Кадор. Можеше да му прати чувствата си на нежност просто по един лъч, но предпочете този вид за контактуване.

Кадор се смути от този жест на приятелство и се отдръпна.

— Да, но най-напред го доведе дотам! — продължаваше да се възмущава Кадор. — Нериф никога не би таял чувства на омраза, ако Аниор му бе дал шанс да изживее любовта си. И какво оправдание си е измислил! Уж не могъл да забрави Сатара! Това беше чисто лицемерие, защото се хвърли в прегръдката на онзи нехранимайко и престъпник Тимон още на третата им среща!

Боар отправи поглед в далечината. Как да обясни това на Кадор? И той остана в първия момент изненадан от лекотата, с която Аниор се отдаде на Тимон. Не би могъл да го направи само от съжаление към него, нищо нямаше да се получи между тях. Беше заобичал този теор още тогава, на Аритан, въпреки че сигурно не си даваше сметка за това. Аниор имаше странното качество да се влюбва във враговете си и да ги превръща в приятели. Тези, които му бяха приятели от самото начало, като че ли не му бяха достатъчно интересни.

Дори самият той попадаше в тази последна категория. Може би само обстоятелството, че нямаха право на по-голяма близост и се виждаха много рядко, поддържаше копнежа на Аниор към него? Би ли го обичал, ако се виждаха всеки ден, или би го намразил, както Веова намрази Сатара?

Кадор погледна учуден замисления Боар. Беше очаквал той да направи веднага опит да защити второто си Аз. Вместо това се натъжи. Внезапно чувство на жал и любов връхлетя Кадор. Защо се бе нахвърлил върху Боар? Та той за нищо не бе виновен и положението му не бе по-добро от неговото. Обичаше второто си Аз, а то остана недостъпно и се забавляваше с други. Още преди време Кадор се бе учудил как Боар не умира от ревност заради Сатара. А сега и този Тимон.

Протегна ръката си и го погали нежно. Боар се обърна усмихнат към него. И тогава просто се прегърнаха, обединявайки двете си сфери в една. Чувстваха, че винаги са били близки, че винаги са се обичали. Нещо ги бе разделило, а сега те отново ставаха едно.

* * *

Аниор се отправи на Аритан, за да посети гората си. Чувстваше се самотен. Седна на поляната и погледна тъжен пъновете на любимите си дървета. Протегна ръка да ги погали и видя, че и двете бяха изкарали отстрани тънки филизи със зелени листенца. Докосна ги леко с два пръста и чу песента на Боар и думите на Сатара. Скочи от радост, не знаейки как да я изрази. Щяха отново да пораснат! Спомни си думите на Боар, че всичко умира и се ражда отново. Нищо не беше загубено завинаги.

Щастлив, клекна и галеше нежно тези малки кълнове. После се върна и потърси Нериф. Трябваше да сподели радостта си с някого. Трябваше да го успокои, че не бе извършил непоправимо зло.

Намери го в централата. Работеше заедно с Тимон. Аниор се спря на известно разстояние от тях. Изведнъж усети, че може би ще сбърка, ако смята, че и Нериф ще се зарадва на тази новина. Нямаше ли само да му напомни за стореното, нямаше ли съществуването на старите му неприятели да предизвиква нова омраза? Не беше ли желанието му да сподели радостта си с Нериф проява на чист егоизъм?

Наблюдаваше тези двама, които бяха някога смъртни врагове и успяха да преодолеят неприязънта си със собствени усилия. И двамата имаха силни духове и право да решават сами съдбата си. Нямаха нужда от помощта на Аниор. По-скоро той имаше нужда от тяхната.

Аниор рязко се обърна и се премести в зоната за покаяние. Откога не я бе посещавал? Толкова ли бе безгрешен в действията си, че нямаше нужда да идва тук?

Седна и започна да анализира всичко, което бе правил от момента, когато пристигна на астрално ниво. Гледаше се отстрани и се харесваше все по-малко. Беше един самонадеян късметлия, мислел се за велик. Правеше се на бог, а бе далеч от силата дори на един теор. Възползваше се от любовта на приятелите си, а в замяна им създаваше само грижи и мъки. Дори сега, когато си правеше тази самокритика, той тайничко се надяваше някой от тях да дойде и да го увери колко не е бил прав за себе си и колко много го обичат. Чувстваше се толкова жалък, че искаше пространството под него да се отвори и да го погълне завинаги …

 

Никой не дойде — нито Нериф, нито Тимон, нито Боар. Аниор сам трябваше да излезе от дупката, която си бе изкопал. Струваше му големи усилия. Изправи се и видя, че отново бе пораснал^[3]. Повдигна рамене. Преди да дойде тук, той щеше да се зарадва на този успех. Сега беше вече без значение за него. Отправи се в централата и се зае с работата си.

* * *

Ярка точка светна пред него и Аниор повдигна с радост и надежда глава. Но още преди тя да порасне и приеме образа на теор, той вече знаеше, че това не бе Боар. Учуден, изчака да види кой от горното ниво може да го потърси.

Когато позна Кадор, онемя от изненада. Никога не бе общувал с него. Познаваше го само от приказките на Боар и от общата среща на всички теори от този сектор на вселената при обединяване на Веова със Сатара.

— Здравей, Аниор — започна Кадор със студено изражение в това миловидно лице. — Тъй като Боар отказва да ти прави забележки, аз реших да се заема сам с тази работа.

Аниор се досети, че става дума за Нериф, и се приготви да чуе доста неприятни неща за себе си. Но бе спокоен. Не си представи, че някой друг може да го обвини повече, отколко той сам се бе обвинил.

Кадор метна дългата си права и руса коса назад и продължи:

— Държа се много лошо с Нериф. Боар все твърди, че го обичаш, но аз не мога да повярвам в това. Ти направо съсипа живота му. Никога не съм те обичал особено, но не предполагах, че можеш да бъдеш толкова гаден.

Аниор се учудваше на прямотата на Кадор. И с Веова имаше проблеми да се разбере, но те не бяха стигнали такава остра форма. Изглежда, тук имаше още нещо освен непоносимостта им като две „седмици“^[4]. Чакаше Кадор да продължи.

— Нериф те обичаше от първия ден, когато те видя, и пожертва всичко за теб. Седеше край теб, когато ти бе пребит от Ханура, въпреки че тя можеше да го накаже жестоко. Никога не ти е досаждал с чувствата си. Кротко търпеше пренебрежителното ти отношение към него и все се надяваше, че някога ще забележиш колко те обича. Но ти предпочете общуването с две дървета пред него. И когато премести тях на Аритан, той погрешно възприе това като знак, че най-накрая ти се вразуми. Така се бе зарадвал, че не успя да разбере, че това за теб просто бе поредната пресметната стъпка за управлението на планетата. И те „изнасили“, както го определи Боар. И въпреки че това „изнасилване“ ти достави голямо удоволствие, ти го смачка жестоко след това. Отчаян, той търсеше спасение от теб на планетата, но там съвсем го довърши. Накара го да извърши недопустим грях. А после го изненада, като прехвърли част от най-отговорната му и интересна работа на този теор Тимон, който преди това жестоко го бе наранил в бой. Така ли му показваш колко много го обичаш?!

Аниор изслуша упреците на Кадор, без да го прекъсне. Нямаше с какво да се оправдае пред него. Мълчеше. Кадор не издържа и попита:

— Няма ли да кажеш нещо по този въпрос?

Аниор поклати глава и отговори:

— Няма какво. Ти си прав. Всичко беше точно така.

А след като помълча още малко, гледайки учуденото лице на Кадор, добави:

— Мога да те уверя само в едно. Въпреки всичко аз обичам Нериф и той знае това. Всичко това бе мъчително за него, но и му помогна. Помогна му да намери себе си, да увеличи силата си. Никой не може да напредва в развитието си, когато му е само леко и приятно. Като теор ти знаеш тези неща по-добре от мен.

— Обичаш го! А тръгна да се любиш с този злодей Тимон! Как в неговата прегръдка успя да забравиш Сатара, а в тази на Нериф не успя?

— Тимон вече не е злодей — отговори Аниор сериозно. — Той беше поредният нещастник, който изгоря във вашата система за справедливост. Все някой трябваше да се погрижи и за него.

— Голям самарянин си станал — ухили се подигравателно Кадор, — само не ми разправяй, че заради това се любиш с него.

— Не — отвърна Аниор усмихнат. — В крайна сметка ти ме обвиняваш главно в едно, че не съм се любил с Нериф. Странно. Би трябвало да се радваш на това. Иначе щеше да се измъчваш от ревност.

— Щастието на Нериф означава за мен повече от моето собствено! — отвърна Кадор мрачно.

Аниор се засмя:

— Ако беше така, отдавна трябваше да му се представиш и да му кажеш какъв е. Нериф не се нуждае от моята любов, той се нуждае от твоята!

Ядосан, Кадор се раздвижи пред Аниор. Отговори с повишен тон:

— Няма за какво да обсъждам тези неща с теб! Това си е лично моя работа.

— Да, прав си — отговори Аниор, повдигайки рамене, — твоя е. А отношенията ми с Нериф са моя.

Кадор кипеше от яд. Аниор учуден наблюдаваше тази реакция. Не бе очаквал толкова емоции в един теор. Но явно Кадор бе изваден от равновесие. Беше стигнал до някаква критична точка. Изведнъж Кадор се натъжи и тихо обясни:

— Не мога да си представя да се срещам с Нериф. Боя се от неговата реакция, а и от своята. Все мисля, че за Нериф е по-добре да не знае за мен. Поне няма да се измъчва от този копнеж, който аз изпитвам към него.

— Разбирам това — отвърна Аниор замечтан. — Но този копнеж носи и радост. А най-вече някаква сигурност, някаква стабилност, защото има някой, който винаги те обича и на когото винаги можеш да разчиташ. Въобще не съжалявам, че знам за Боар. Вече не мога да си представя живота без него.

Кадор го погледна и каза леко язвително:

— И аз.

Аниор замръзна от изненада. Знаеше, че Боар и Кадор са приятели, но Боар винаги го бе убеждавал, че отношенията им не са много близки. Нима това се бе променило? Струваше му доста усилия да потисне надигащата се ревност. Опита се да върне темата на разговора:

— Сигурен съм, че Нериф ще издържи на шока от една среща с теб.

— Може би — отговори Кадор, усмихвайки се. Стана му много приятно, когато видя как Аниор го ревнува заради Боар. Искаше да го подразни още малко: — Но не съм сигурен за себе си. А точно сега не искам още да се обединя с Нериф.

Намекът беше тънък, но Аниор го разбра. Стисна устни и отново успя да устои на порива да разпита Кадор за отношенията му с Боар. Само щеше да бъде наранен.

Обмисляше дали да не погоди номер на Кадор и да го задържи още малко, когато чу махане на големи криле. Съдбата му помагаше! Той очакваше Нериф, за да поговорят по работа. И сега той кацна зад Кадор и впери поглед в него.

Кадор се обърна изплашен. Двамата се гледаха онемели от изненада и зашеметени от чувствата, които възникваха помежду им. Аниор си спомни първата си среща с Боар и преживения тогава шок, от който едва не умря. За Нериф нямаше такава опасност, но те просто можеха да се слеят още сега. За да избегне това, Кадор се разпадна, сви се в точка и изчезна.

Нериф рухна на колене. Покри лицето си с ръце и се забули в облак от червена мъгла. Аниор го приближи и сложи приятелски ръцете си на раменете му. Стискаше ги нежно и го разтърсваше леко. Нериф постепенно се съвзе. Смъкна ръцете от лицето си и попита с треперещ глас:

— Кой беше това?

— Кадор, приятелят на Боар — отговори Аниор.

Нериф гледаше към далечните звезди и повтаряше, мълвейки:

— Кадор, Кадор …

* * *

Постепенно централата се изпразваше. Диабата и рутезите се оттегляха за почивка. Аниор се облегна уморен назад в пространствения хамак и затвори очи. Току-що бе завършило съвещанието по проблемите на осигуряване на достатъчна защита на Аритан от вредното въздействие на слънчевите изригвания, появили се отведнъж и излъчващи рентгенови вълни. Трябваше да променят състава на атмосферата на планетата. Тимон стана, докосна го нежно за ръка и каза:

— Почини си. Аз ще се заема с това.

Отиде до контролния пункт. Останал сам с Аниор, Нериф се обърна към него:

— Тимон много ти помага. Добре направи, че тогава му предложи да остане.

— Да — отговори Аниор. — Въпреки че се притеснявах от това как ти ще приемеш това решение.

— Не е имало нужда — отвърна Нериф усмихнат. — Вярно, в началото не ми бе много приятно, но бързо разбрах, че той не е чак толкова лош, колкото си го представях.

— Така и не разбрах как успяхте да се споразумеете — попита Аниор.

— Ех, нека това си остане между нас. — Нериф се ухили. След кратко мълчание попита вече сериозен: — Ти го обичаш, нали?

— Не знам — отговори Аниор, отваряйки очи и поглеждайки към звездите над тях. — Чувствам се някак спокоен с него.

— Намерил си рамото, на което можеш да се облегнеш — отвърна Нериф.

Спокойният му глас, без нотка на тъга и ревност в него, изненада Аниор. Откакто Нериф бе видял Кадор, той стана много замислен и обикаляше с отсъстващ поглед. Трудно се концентрираше дори върху работата си. А техните взаимоотношения бяха станали много спокойни. Не го преследваше вече. Беше открил истинската си любов, въпреки че може би още не го съзнаваше напълно.

Аниор се протегна и погали приятелски гърба на Нериф. Съчувстваше му и донякъде му завиждаше. Намираше се в най-хубавия период — когато си влюбен и още нищо не знаеш за обекта на своята любов, когато хиляди въпроси те измъчват. Реши да му помогне:

— За Кадор мечтаеш, нали?

Нериф тежко въздъхна, но после учуден повдигна глава.

— Откъде знаеш?

Аниор се засмя:

— Беше зашеметен, като попаднал в първообразуващ вихър.

— Никога не съм виждал по-красиво и по-мило същество — измънка Нериф за оправдание. А после попита с надежда: — Не можеш ли да ми разкажеш още нещо за него?

— Нищо не знам за него — отговори Аниор. Дори малкото, което знаеше за Кадор, нямаше право да му каже. — Чул съм от Боар, че му е приятел. Виждал съм го до този момент само веднъж, когато ме издигнаха на тяхното ниво.

— И за какво бе дошъл този път?

И това не можеше да каже на Нериф. Забави се малко с отговора. Не искаше да го лъже. Отговори тихо:

— Съобщи ми нещо за Боар и ми се скара, задето съм се отнасял зле към един от подчинените си.

Нериф го погледна учудено. Не продължи да пита. Разбра, че Аниор не искаше да влиза в подробности. Но се досещаше за кого може да е станало дума и това много го смути.

Спомни си чувството на силно привличане, на желание да се претопи в Кадор. Никога не бе изпитвал нещо подобно. И вълната от нежност и любов, с която той го заля. А после бе усетил чувството му за паника, болката му и изключителното му усилие да си тръгне. Оттогава Нериф не можеше да мисли за друго освен за този теор с вид на красиво момиче. Знаеше, че е влюбен, но най-много го смути увереността му, че и Кадор го обича. Как един теор ще обича един обикновен диабо?

Поглеждайки замечтаното и тъжно изражение на лицето на Нериф, Аниор се натъжи. Искаше да му помогне, но се боеше да повтори същото, както със Сатара. Не го плашеше ново наказание от страна на теорите, плашеше го реакцията на Нериф, ако му съобщи, че е Делен и че Кадор е второто му Аз. Добре помнеше реакцията на Сатара, когато разбра за връзката си с Веова. За малко щеше да полудее. А Нериф далеч нямаше силата на Сатара.

Разчитайки на добрите комбинативни способности на Нериф, той все пак се реши да му даде шанс сам да открие истината за себе си.

— Знаеш ли защо тогава бях наказан да стана диабо?

— Беше свързано с внезапното преминаване на Сатара на горното ниво — учуден отговори Нериф. Никога не бе разбрал как такова очаквано събитие може да доведе до това жестоко наказание.

— Да — отвърна Аниор, — но не знаеш защо го е направил. Сатара много се измъчваше, че не може да разбере причините за обтегнатите си отношения с Веова. Тогава му казах, че е Делен, и той беше толкова шокиран от тази новина, че просто избяга при теорите. После едва го успокоиха, а аз бях наказан, защото нямах право да му съобщя това.

Аниор се изправи, пожела на Нериф приятна почивка и отиде да види докъде бе стигнал Тимон.

 

Нериф седеше дълбоко замислен, с поглед вперен пред себе си. Защо Аниор му разказа това сега?