Беа Нади
От светлина родени (1)

— Капитане! Капитане!

— Какво си се разкрещял така!

— Открих разкошна планета. Елате да видите.

— Къде?

— В петия сектор, на периферията. Нова система^[1] е. Няма още индивидуални физически същества. Само нас чака!

— Дай да видя!

Стройната висока фигура на капитана се наведе над пулта с регистрационните уреди. Очите му внимателно изучаваха показанията. Прав беше щурманът: с изградена флора и фауна, без големи хищници, от тип ХХЕ, готова за заселване с хуманоиди. Не биха могли да имат по-голям късмет.

Капитанът се усмихна и потри доволен ръце. Откога скитаха в пространството в търсене на подходящ обект за заселване! Никак не беше лесно да се намери такава планета. Или на нея все още не бяха положени основите за едно безпроблемно съществуване, или тя вече беше населена с висша физическа раса. В първия случай животът на такава планета се оказваше прекалено уморителен, а във втория те вече нямаха право да се заселят. Бяха опитали и едното, и другото, но винаги възникваха проблеми и в крайна сметка трябваше да се откажат.

Обръщайки се към екипажа, капитанът се засмя доволно и извика:

— Давайте, момчета!

Всички в отговор нададоха боен вик и се захванаха за работа. Прекосиха със свръхсветлинна скорост разстоянието до планетата и приземиха изследователския кораб на повърхността ѝ.

* * *

Отработвайки с главния си архитект Гивок последните тънкости в строежа на човешките същества, с които скоро щяха да завършат Творението, Аниор се изправи уморен. Разтвори черната си ръка с дългите криви нокти и се загледа замислен в малкия сив камък с форма на яйце.

Скоро нямаше да имат вече нужда от Камъка на мъдростта. Със създаването на матрицата^[2] за най-развитите същества основното строителство на планетата Аритан приключваше. Оттук нататък системата щеше да се развива по законите на физическите светове и те щяха само да я наблюдават и да внасят необходимите корекции.

Един дълъг и труден период приближаваше края си. През това време тази отцепена общност диаба^[3] се беше сплотила. Вече нямаше началния ентусиазъм, но затова всеки знаеше мястото и отговорностите си и помагаше при нужда на своите другари. Да постигне това се оказа най-трудно.

Усмихвайки се, Аниор си спомни колко сили му струваше да уталожи честите караници между диабата от различните работни групи, а и вътре в тях. Всеки знаеше по-добре от другия какво именно трябваше да се прави и отстояваше мнението си със завидна упоритост. Трябваше да ги научи да работят заедно и да се примиряват с неизбежните компромиси. А също и да се подчиняват на указанията „от горе“, дори да не бяха съгласни с тях. Пренасочи склонността им към лудории в свободното им време и успя да изгради някаква смесена система от военна дисциплина и демократично общество. Вече можеше да разчита на подчинените си. Чувстваше се по-скоро като Създател на една диабоска общност, отколкото като Създател на физическа система. За последното му помагаше Камъкът на мъдростта, а за първото можеше да разчита само на себе си.

Остави Камъка в специална прозрачна кутия и си спомни за блясъка му, когато беше до него заедно с Боар. Почувства се много самотен. Не беше виждал второто си Аз^[4] от много време. Боар идваше само когато имаше да съобщи нещо важно на Аниор. Никога не се срещаха, за да си поприказват просто така или да се порадват един на друг. Теорите^[5] нямаха право да се намесват излишно в работите на долните нива^[6].

Някакво раздвижване в другия край на централата го откъсна от тъжните му мисли. Учуден видя Дизидо, дежурния за Аритан, да тича към него. Широко отворените му зеници издаваха огромното му вълнение.

— Някакъв космически кораб кацна на Аритан! — извика той.

— Какво? — Аниор имаше чувството, че не беше чул правилно.

— Космически кораб! — повтори Дизидо — И две дузини космонавти се изсипаха от него!

Аниор въобще не успя да реагира от изненада. В него се надигаше неприятно предчувствие за огромна беда. Стана като зашеметен и се отправи бавно към мястото за наблюдение. С всяка крачка в съзнанието му се проясняваше значението на това, което се беше случило.

Гледайки групата неизвестни хуманоиди, които се разхождаха радостно край кораб с непозната конструкция, Аниор не искаше да повярва на очите си. Чувстваше как подът под него като че ли се изплъзва и се олюля. Промълви:

— Не, само това не! — и щеше да падне, ако някой не го беше подкрепил.

Нериф, главният координатор, го прегърна през раменете. Бяха го извикали веднага заедно с Аниор в наблюдателния пункт и той току-що бе пристигнал. Подкрепяйки приятеля си, той се опита да го успокои:

— Няма страшно, Аниор, ще ги изгоним от Аритан. Няма да допуснем да замърсят системата ни. Ще създадем собствена физическа раса интелигентни същества.

Но добре осъзнаваше, че още със стъпването си на Аритан чуждите космонавти бяха повлияли на развитието на системата. Поведението им почти не оставяше надежда, че само щяха да се огледат и да си отидат. Бяха уцелили точно времето, когато на Аритан трябваше да се заселят висши същества и ако решат да се възползват от това, Създателят вече нямаше право да създаде раса по собствен избор. Трябваше да се примири с тяхното присъствие.

Аниор дойде отново на себе си. Стиснал устни, той реши да направи всичко възможно, за да спаси творението си. Обърна се към Нериф и заобиколилите ги диаба и каза:

— Нериф, събери веднага група от тридесет диаба, приемете вида на предвидените от нас хуманоиди и посрещнете тези натрапници. Най-добре имитирайте ранно земеделско общество. Ако имаме късмет, няма да са разбрали още, че Аритан не е населена, и ще си отидат. Ако нямаме, максимално им затруднявайте живота. Но никакво използване на сила! Трябва да си отидат по собствено желание.

Без да се впуска в излишно обсъждане, съзнавайки изцяло сериозността на положението, Нериф се обърна и се разпореди. Подбра бързо групата си и ги инструктира. Нямаше още представа какво конкретно да предприеме, но се осланяше на изобретателността на диабата. Все нещо щеше да им хрумне.

* * *

Преобразени във физически същества, главно мъже, няколко жени и деца, групата се спусна на Аритан в близост до чуждия кораб. Архитектите бяха изградили набързо матрица за нещо като село от няколко дървени къщурки, която превърнаха във физически вид на една горска поляна на два километра от мястото на приземяването. Ако чужденците се бяха огледали добре преди кацането, сигурно щяха доста да се зачудят откъде се бяха появили изведнъж тези туземци. Но нямаше време да подготвят акцията по-старателно. Колкото по-бързо успееха да изгонят тези натрапници, толкова по-добре.

Бяха се разбрали да запазят имената си, за да не се затрудняват допълнително, и въпреки тежкото положение се забавляваха при оформянето на семействата и разпределението на ролите. Нериф им стана водач — като син на старейшината на селото. Прие вид на млад мъж със силно телосложение, дълга руса коса и яркосини очи. Бяха облечени в ленени дрехи и обути с кожени сандали. Остави „жените“ и „децата“ в селото и с група предимно млади „мъже“ се отправи към кораба.

На това място на Аритан беше ранно лято, тревата цъфтеше и гората жужеше от насекоми. Птици пееха в клоните на гъстата широколистна гора, обедното слънце прежуряше силно и наблизо шумеше бърза рекичка.

Нериф спря и затвори за миг очи. Вдишваше аромата на гората и поемаше с физическите си сетива красотата на това място у себе си. Бяха превърнали Аритан в прекрасна планета и у Нериф изведнъж се надигна желанието да се претопи в този малък свят и да заживее като човек в него. Да забрави за горните нива с по-развитите си същества, за непрекъснатата им работа и редките празници, за отговорността и стремежа към усъвършенстване. Желаеше да заживее единствено с мисълта за сит корем и покрив над главата, да се радва на плодовете на физическия труд и на семейство. За да не усеща вече тази опустошаваща самота, която го съпровождаше, откакто се помнеше.

— Какво има, Нериф? — извади го Синоа от замечтаното му състояние.

Нериф тръсна глава, огледа се и даде знак на другите да се разпръснат наоколо. Излезе сам на голямата поляна, в средата на която блестеше корпусът на чуждия кораб. Не беше много голям, сигурно служеше само за разузнаване. Имаше странно закръглени форми, изглеждаше като три залепени един за друг купола. Нямаше никакви илюминатори или антени. Широкият люк беше отворен и наоколо се мотаеха пет-шест космонавти в тъмносини лъскави униформи, странно еднакви и на ръст, и на вид. Имаха рошава червена къса коса, бяла кожа, малко дълги ръце и криви къси крака. Нериф доближи и единият от тях го забеляза. Останал като гръмнат, закован на място го гледаше с широко отворени очи. Бяха светлокафяви на цвят.

Спрял на няколко крачки от него, Нериф му се усмихна. Падна на колене и протегна ръцете си с отворени длани към него. Чужденецът се обърна и изтича към отворения люк като подгонен от глутница вълци. Викаше нещо на другите и те също се затичаха към входа. Люкът се затвори с трясък след тях и пред Нериф вече стоеше само слепият кораб.

Той отпусна ръце и стана. Замисли се за момент какво да прави, след което свирна с два пръста. Другите „аритани“ изскочиха от храстите и го наобиколиха. Преобразените диаба гледаха Нериф с нетърпеливо очакване.

— Може би е опасно да стоим тук пред погледа им, но ще рискуваме. Ще демонстрираме мирни намерения и обикновено любопитство. Ако ни нападнат, ще имаме повод да се защитаваме, но за съжаление не се надявам на това. Ще чакаме тук да видим какво ще предприемат.

Нериф седна и нареди да донесат малко съчки за огън и нещо за ядене. Диабата се разбягаха радостни в гората. Харесваше им тази игра. Вживявайки се в ролите си, те тръгнаха на лов с дървените си стрели и скоро убиха един тлъст язовец. Въпреки че не бяха се занимавали досега с такава дейност, те сръчно одраха кожата му и го изкормиха. Познаваха добре анатомията на животните, които сами бяха създали. Диабата бяха изкусни актьори и често слизаха във физическия свят, за да изпълняват работата си. Лесно се приспособяваха.

Запалиха огън уж с помощта на два камъка, които удряха един в друг, а реално с щракане на пръстите си. Използваха астралните си умения замаскирано, но не се отказваха напълно от тях. Набучваха парчета месо на дълги пръти, заравяха ги в жарта, като си отправяха закачки един към друг. Използваха езика на канавите, добре известна с колонизациите си физическа раса. Надяваха се чужденците да познават този език и да могат да се разберат с тях при нужда.

Нериф внимателно ги предупреди да не се отпускат прекалено и да не забравят колко важно беше това, което трябваше да постигнат. Но познаваше добре своите диаба и знаеше, че може да разчита на тях. Наближаваше късен следобед, а корабът стоеше все така безмълвен. Изкушаваше се да напусне това тяло и да тръгне да изследва вътрешността на кораба в астралния си образ, но не смееше да рискува. Нищо не знаеха за чужденците, те може би възприемаха астралните същества. Трябваше да почакат.

* * *

Стиснал ядосано юмруците си, капитанът гледаше групата туземци на панорамния екран. Откъде се бяха взели изведнъж? Отначало се скара на щурмана, задето го бе излъгал — преди да кацнат на планетата, той го бе уверявал, че няма никакви човешки същества на нея. После провери всички показания на уредите в журнала и установи, че щурманът беше прав. Нещо не беше наред и това го безпокоеше. Гледаше как тези няколко души се веселят край огъня и яд се надигаше у него. Те като че ли не се вълнуваха особено от вида на кораба им. Най-вероятно не бяха истински туземци. Успяха да открият наоколо само едно село с няколко жители. Някой ги беше изпреварил! Почти не се съмняваше, че това бяха други заселници. Това щеше да обясни защо не се бяха уплашили от кораба им и правеха опит за контакт.

Псуваше. Нямаха право да се заселят, ако тук имаше хора. А планетата беше направо разкошна.

— Капитане — обади се вторият пилот, — успяхме да доловим малко от разговора им. Въпреки пращенето на огъня няколко думи се различават. Говорят някакъв диалект на канавите.

— Значи канави — процеди капитанът през зъби, — трябваше да се очаква такова нещо. Тези скитници къде ли не са се заселили вече. Но аз нямам намерение да оставя нещата така.

Той се усмихна. В крайна сметка не за първи път нарушаваха галактическите закони. Защо да ги спазват сега? Лесно щяха да се справят с тези диваци навън.

— Да ги гръмнем ли, Шефе? — попита щурманът с надежда.

— Не бързай. Има време за това. Трябва да разберем колко от тях се намират на планетата.

— Трудно ще ги открием из горите.

— Най-лесно ще го узнаем от самите тях. Изглеждат доста примитивни, но ако са заселници, ще знаят нещо за съседите си. Подгответе една група за преговори.

Замислен, капитанът барабанеше с пръсти на пулта. Най-лесно би било просто да ги убие. Но това можеше да се узнае и отново щеше да има неприятности. Пак щеше да се налага да бяга, а той бе харесал тази планета и искаше да остане на нея. Може би някаква болест щеше да свърши по-добра работа? Само да разбере нещо повече за навиците им и сигурно щеше да измисли нещо хитро да ги премахне, без да личи веднага, че има пръст в тази работа. Бяха му омръзнали вечните скитания из пространството. Искаше да намери покой и за подчинените си, и за себе си. След като изчисти планетата от тази пасмина, щеше да докара и другите и да заживее един приятен живот като техен ръководител. Замечта се за бъдещето и заподсвирква тихичко с уста.

* * *

Привечер люкът се отвори и се появиха четирима чужденци. Не бяха въоръжени и Нериф въздъхна тежко. Явно надеждите му, че щяха да опитат да се справят с тях със сила, бяха напразни. Това щеше много да улесни задачата им. При самозащита те вече биха имали право да ги изгонят с по-ефективни мерки.

Почти не се надяваше, че ще бъдат просто разумни и ще напуснат планетата доброволно. Аритан беше хубаво място за живеене. А физическите раси рядко се отличаваха с висока етика. Когато можеха, те заграбваха земите на съседите си.

Смущаваше го фактът, че никога не беше чувал за подобна раса. Сигурно идват от много далеч. Тъй като бяха малко на брой и само мъже, Нериф предполагаше, че са само изследователска група и че имат намерение да докарат основната маса заселници по-късно. За да осъществят това при огромните разстояния в космоса, те би трябвало да разполагат с напреднали технологии. А не правеха впечатление на много развита раса.

Стана и посрещна четиримата. Покани ги край огъня, като им говореше на канавски. Бяха малко по-ниски от тях, но физически яки. Кръглите им очички шаваха наоколо. Изглеждаха по-скоро хитри, отколкото умни. Не носеха преводачески уреди със себе си и единият от тях отговори на същия език:

— Благодаря. Радваме се, че можем да се разбираме с вас. Канавски заселници ли сте?

Нериф се усмихна. Дребната им хитрост успя. С тази малка група му беше по-лесно да се прави на заселник, отколкото на туземец. Но реши да подходи внимателно.

— Не зная за какво говорите. Ние всички сме родени в този край.

Чужденецът се облещи за миг, след това се почеса неловко по тила. Седна на тревата срещу тях и започна да обяснява:

— Вашите предци не са ли дошли от небето с нещо подобно на това зад нас? — той посочи кораба зад тях.

Диабата едва потискаха надигащия се смях. Гледаха учудено с големите си сини очи чужденците. Попитаха развълнувано:

— Вие ли сте нашите предци?

Не изчакаха отговора, а радостно заподскачаха, пляскаха с ръце и тропаха с крака. Заобиколиха чужденците, докосваха ги с по един пръст, дърпаха дрехите им и се смееха. Пратениците съвсем се объркаха и се опитаха да успокоят диваците.

— Не, не сме вашите предци. Ние сме рутези, нямаме нищо общо с канавите.

Разочаровани, туземците седнаха отново край огъня и онова силно момче с дългата коса, който явно беше техен предводител, пак взе думата:

— Извинявайте, но ние отдавна чакаме да се върнат предците ни. Старите ни легенди разказват, че те ще дойдат и ще доведат още много хора на Аритан. Мислехме, че сте вие, защото говорите нашия език.

Пратениците се затрудниха. Тази нова информация никак не им хареса. Ако тук се появяха още канави, нещата щяха да се усложнят. Трябваше да говорят с капитана за това. Но диваците не ги пуснаха да си ходят. Питаха откъде били, как изглеждало там и ги молиха настойчиво да дойдат на гости в тяхното село. За да не ги ядосат и за да се доберат до още информация, рутезите се съгласиха.

В селото жените донесоха още храна, а мъжете домъкнаха бъчва с вино. Гостите първо не искаха да пият от него, но то се оказа много вкусно. На въпросите им къде се намират другите селища и колко заселници има на Аритан, рутезите получиха доста неопределени отговори. Затова пък домакините не спряха да ги разпитват за тяхната планета и опиянени от виното и ласките на красивите им жени, те скоро се оплетоха в лъжи и започнаха малко по-малко да разказват, че нямат собствена планета, отдавна скитали из космоса и търсели хубаво местенце за живеене. Аритан много им харесал и с удоволствие биха останали. Досега не им е провървяло много на другите планети и за това бил виновен главно шефът им, капитанът, който все не бил доволен и жестоко се разправял с туземците, когато срещали такива, а и с тях, когато не го слушали.

Нериф седеше малко встрани и слушаше внимателно. Разказът много му напомни времената при Ханура^[7] в старата им общност и ако не беше абсурдно, той би казал, че добре разбира проблемите на тези рутези. Усети, че и другите диаба се отнасяха със съчувствие към проблемите им. А би трябвало да гледат на физическите същества, каквито и да са, с по-голямо пренебрежение.

Изведнъж се появи нова група от чуждите космонавти, които хванаха четиримата си другари доста грубо под мишниците и ги повлякоха със себе си. „Аританите“ наскачаха и искаха да се притекат на помощ на новите си приятели, но бяха отблъснати и Нериф ги удържа.

Всичко това не му харесваше. От една страна, нямаше да е лесно да накара диабата да се борят срещу симпатичните рутези, а от друга, тук той явно имаше работа с един по-сериозен противник в лицето на капитана, когото още не познаваше. Прекъсването на контакта по този начин показваше, че намеренията му далеч не бяха миролюбиви.

Трябваше да се свърже с Аниор и да сподели впечатленията си с него. Той сигурно беше наблюдавал всичко и можеше да даде някакъв съвет какво да прави. За да се откъсне от това физическо тяло и да се премести в астралния свят, Нериф легна да спи.

* * *

Аниор очакваше нетърпеливо Нериф. Изслуша го внимателно и се замисли. Знаеше, че спонтанното възникване на взаимна симпатия винаги има по-дълбоки корени. Достатъчно често се беше случвало на самия него, за да не обърне внимание на тази подробност. Но нямаше представа на какво можеше да се дължи. Всичките издирвания откъде се бяха появили тези рутези, останаха безуспешни. И това много го тревожеше. Да се справят с противник, за когото нищо не знаеха, беше извънредно трудно. Те като че ли не идваха от този сектор на вселената.

— Смяташ, че идват от друг сектор? — попита Нериф невярващ. — Но все някой щеше да ги засече, докато стигнат до нас.

— Да, ако се движеха с нормална за физическия свят скорост. И точно там е работата. Успях да анализирам мига, в който се появиха край Аритан. Скоростта, с която дойдоха, не е по силите на нито един космически кораб.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Засега нищо. Просто не мога да го проумея.

— Ако бяха толкова развита физическа раса, че да владеят неизвестна нам техника, щяхме да сме чули за тях, дори да са от друг сектор на вселената. А хич не ми направиха впечатление на много развити.

— Цялата тази работа никак не ми харесва.

Аниор нервно сновеше напред-назад и опашката му потръпваше. — От самото начало имах усещането за нещо много неприятно.

— Трябва да изчакаш още малко. Трябва да видя този капитан. — Нериф се загледа към синьо-зелената планета, която се виждаше в дъното на централата. Колко много се беше променил Аритан! Помнеше жълтите вихри в атмосферата му в началото на дейността им. Бяха работили много и бяха дали всичко от себе си, за да изградят тази система. А сега имаше опасност някой да провали бъдещето ѝ.

— Защо не попиташ Камъка за тези неща? — попита той.

Аниор се засмя горчиво.

— Мислиш ли, че не съм опитал? Само че не получих никакъв отговор.

— Но Камъкът мълчи само когато въпросът е свързан лично с този, който пита! — учуден извика Нериф.

— Да, и това най-много ме безпокои — измърмори Аниор.

Той спря пред Нериф и го погледна с жълтите си очи. Умората в тях го порази. Аниор винаги беше пълен с енергия, какво му стана отведнъж? Нериф не се въздържа и го прегърна.

— Не се тревожи. Ще успеем. Ще ги изгоним.

Почувства как Аниор се отпусна за миг в прегръдката му, но веднага се стегна пак и се отскубна от него. Беше се обвил в червения облак на тъгата и отправи взор към далечните звезди. Нериф знаеше какво означава това и се натъжи. Щеше ли да дойде някога времето, когато той можеше да замести Сатара за Аниор?

Червеният облак се разсея, Аниор се пребори със слабостта, появила се внезапно в него.

— Благодаря, Нериф. Ще пратя малко бури и земетресения. Може би така планетата вече няма да им харесва толкова. Но, честно казано, не се надявам много. Разчитам на теб.

— Ще направя каквото мога.

Нериф се отправи обратно към Аритан, а Аниор се премести в зоната за почивка. Заключи си лично пространство и подхвърли малкия кристал с матрицата за гората. Огледа се за миг в познатата обстановка и помисли усмихнат, че беше превърнал Аритан в своеобразно продължение на тази гора. Отиде до малката поляна и се загледа в двете си любими дървета. Облегнал се на дъба, той се заслуша за кой ли път в нежните думи на Сатара: „Обичам те и бих искал да бъда винаги с теб.“ Тези няколко думи бяха единственото нещо, което му бе останало от Сатара. И спомените за неговата прегръдка. Копнежът към това щастие се надигна неудържимо у него и той отново потъна в червена мъгла. Отдаде се на тъгата си, докато не заспа от изтощение.

* * *

Капитанът беснееше. Четиримата пратеници стояха с наведени глави пред него и чакаха бурята да отмине. Сами не разбираха как се бяха отпуснали така в компанията на тези аритани. Не само че нищо не бяха разбрали за тях, но и за малко сами да се издадат. Добре че шефът им беше както винаги много досетлив и ги измъкна навреме.

— Чудя се какво да направя с идиоти като вас. Да ви разиграват тези диваци!

— Бяха ни много симпатични — измънка един от четиримата.

— Симпатични значи, глупаци такива! Нали утре може да се наложи да се биете с тях!

Беше истински разтревожен, когато разбра, че те чакаха други канави да се върнат на тази планета, която наричаха Аритан. Това никак не му се нравеше. Ако ги унищожеше, със сигурност щеше да си има неприятности.

— А защо не се заселим заедно с тях — предложи внимателно единият. — Те, изглежда, са малко, а и ние не сме чак толкова много. Ще има място за всички.

— Мълчете, празноглавци такива! Забравихте ли как са свършвали такива опити по-рано? Как ни намразиха всички?

— Мразеха ни, защото не сме като тях и това ги плашеше.

— Точно така! И тук ще бъде същото.

— Не знам защо, но мисля, че те са различни — тихо възрази друг.

Капитанът ги погледна свирепо, но и учуден. Потискаше яда си и се замисли върху това твърдение. И на него тези канави му се струваха странни. Трябваше непременно сам да се запознае с тях.

Изведнъж корабът се залюля в бесен танц. Всички в паника се хванаха за обзавеждането, което се движеше из помещението.

— Земетресение! — извика капитанът. — Повдигнете бързо кораба на двадесет метра от земята!

Но с това бедите не свършиха. Тъкмо бяха отлепили кораба от повърхността, когато се развихри силна буря. Завъртя ги в огромен вихър и ги понесе нагоре. Всички се втурнаха към местата си и започнаха борба със стихията. Накрая успяха да се отскубнат от шеметния вихър. Издигнаха се на орбита край планетата, когато ги налетя следващата неприятност.

— Цял поток метеоритни частици! — извика щурманът и те усетиха първите попадения.

— Прокълнати небеса! Какво става тук? — Капитанът се залови лично с управлението на кораба. Отново се потопи в атмосферата, където бе посрещнат от бурята. След опасна маневра успя да приземи кораба на същата поляна. Учудени видяха, че бурята и земетресението не бяха засегнали гората. Стоеше си, като че ли никога нищо не се беше случило.

— Това място е прокълнато. Я да се махаме оттук — извика щурманът.

— Никъде няма да ходим! — отсече капитанът. Седеше с мрачна физиономия в креслото си и не откъсваше очи от екрана. Гледаше тъмния силует на гъстата гора. Короните на дърветата се движеха в бурята. Тогава една огромна мълния удари кораба и всички оглушаха от страшния тътен. Имаха късмет, че отново стояха на земята. Втора мълния удари в поляната, точно пред екрана. Яркият блясък ги заслепи. Когато отново успяха да видят нещо, всичко около тях беше в пламъци. Пилотите отправиха умоляващи погледи към капитана си, но той продължаваше да седи неподвижен в креслото си, без да промълви ни дума.

Бурята се успокои и присъстващите се измъкнаха един по един, за да си починат след тежкия ден. Само капитанът не мръдна от мястото си. Взираше се в затихващия огън, потънал в дълбок размисъл.

 

Утрото беше слънчево и тихо. Като че ли бурята им се беше присънило. Само тревата около кораба беше изгоряла в почти правилен кръг и напомняше за неприятната нощ.

Съпроводен от десетина добре въоръжени подчинени, капитанът се отправи към запустялото село на аританите. Влезе в къщите им, разхвърли скромното обзавеждане и търсеше поне една жива душа. Селото беше като напуснато. Нямаше представа как бяха усетили навреме намерението му. Псуваше и потърси и в гората наоколо. Но не намери никого и се върна към кораба.

Все не го напускаше чувството, че нещо не е наред. Какво беше това село без едно-единствено куче и без утъпквани пътеки наоколо? От какво живееха тези хора?

Следобед един разузнавач дотича без дъх.

— Видях ги нагоре по реката, там има друго село.

— Какво друго село, нали вчера там не открихме нищо? — възмути се капитанът.

— Не знам. Но видях няколко къщи и деца около тях.

Тръгнаха покрай реката. На места тя се разширяваше в дълбоки вирове и те трудно си проправяха път през гъсталака. Когато най-накрая стигнаха селото, отново нямаше никого. Много приличаше на другото и ако не го бяха сметнали за невъзможно, щяха да помислят, че то просто се беше преместило тук. Капитанът дори се хващаше за мисълта, че иска да провери дали другото си е на мястото. Ядосано тръсна глава. Как можеше да се поддава на такива глупави мисли?

Върнаха се по другия бряг. Ако не беше видял тези диваци предния ден, сега щеше да си помисли, че на тази планета никога не е стъпвал човешки крак. Дори дивите зверове не бягаха от тях.

Когато пристигнаха отново на поляната пред кораба, видяха няколко жени туземки да си приказват с излезли от кораба космонавти. Чуваше се смях. Капитанът направо онемя от изненада и яд.

Забелязвайки го, жените вдигнаха полите си и се затичаха към другия край на поляната. Още преди да успее да викне на хората си да ги задържат, те бяха изчезнали.

— Какво сте се зазяпали? — извика вбесен капитанът. — Тичайте и ги задръжте!

Но рутезите с късите си и криви крака нямаха никакъв шанс. Само си загубиха времето в безполезно търсене. От аританите отново нямаше и следа. Върнаха се изподраскани и изпохапани от комари.

Капитанът, позеленял от яд, събра екипажа и разпита тези, които бяха говорили с жените.

— Защо не задържахте тези жени? — попита той.

— Откъде да знаем, че искате да ги задържим — отговори един от вчерашните пратеници. Капитанът за малко отново да избухне.

— И за какво си побъбрихте така весело?

— Питаха дали имаме малко шарени камъчета и други дрънкулки. Много харесаха униформите ни.

— О, велики богове! Какви подчинени са ми се паднали! За какво мислите се разкарвам цял ден из гората? Трябваше да задържим няколко от тях, за да ги разпитаме за останалите. Същите ли бяха като вчерашните?

— Не знам. Познах две от тях, но другите не ги бях виждал.

Капитанът се прибра в покоите си все още ядосан. Днешният ден беше просто загубен. Чувстваше се измамен. Ако тези диваци продължаваха да го разиграват, той щеше да прибегне към силови методи.

* * *

Диабата се бяха събрали на ново място в гората. Хвърлиха матрицата на селото и се прибраха в голямата къща. Местеха се за трети път и с удоволствие наблюдаваха как рутезите обикалят гората. Успяха да ги изнервят. Сигурно още утре капитанът им ще прибегне към по-твърди мерки и с това ще им развърже ръцете. Поне постигнаха частичен успех. Засега чужденците не бяха опитали да разтоварят каквото и да е от кораба си и да се установят извън него. Бяха ги изолирали на тази горска поляна.

Но Нериф не беше спокоен. Беше наблюдавал внимателно техния капитан и вече знаеше, че няма да е лесно да се справи с него. Не приличаше на подчинените си. Беше по-висок, със стройна фигура и черни очи и коса. Като че ли не принадлежеше на тяхната раса. Светлото му лице излъчваше суровост и студенина. Нериф беше усетил силата в този хуманоид, сила, с която не би трябвало да разполага едно физическо същество. Наистина му напомняше за Ханура.

С другите нямаше да имат никакви проблеми. Много лесно влизаха в контакт, особено когато диабата се бяха превърнали в жени. Бяха плашливи и суеверни. Беше ясно, че още при снощната канонада от стихии, която им бе изпратил Аниор, щяха да избягат. Но капитанът им беше истински твърд орех.

— Нериф, какво ще правим утре? — попита Синоа.

— Ще им паднем в ръцете. Подгответе си стрелите, сопи и ножове. Предполагам, че ще се стигне до бой. Но в никакъв случай не започвайте първи.

— Откога не сме се били! — протегна се усмихнат Перал.

Гледаха на цялата работа като на приятно развлечение, но Нериф не можа да се отърве от чувството, че скоро нещата щяха да се променят.

 

На сутринта излязоха на поляната и се строиха в бойна редица пред чуждия кораб. Зачакаха. Не мина много време и люкът се отвори. Появиха се двадесетина космонавти, отново добре въоръжени, заедно с капитана си. Той ги спря, даде някакви тихи наставления и се отправи сам към аританите. Не беше въоръжен. Спря се на няколко метра от тях и извика:

— Искам да говоря с вашия предводител!

Нериф излезе напред. Оценяваше смелостта и хладнокръвието на противника си. Известно време само се премерваха, гледайки се в очите. После капитанът попита:

— Какво искате?

— Да се махнете оттук.

Отговорът беше ясен и категоричен. Капитанът се усмихна презрително:

— И какво ще правите, ако нямаме такива намерения?

— Ще ви прогоним насила.

Сега капитанът вече се засмя. Той даде знак на хората си и те се нахвърлиха върху аританите.

Започна страхотно меле. Никой не употреби оръжието си. И едните, и другите се бореха с голи ръце. Аританите бяха по-високи, но рутезите имаха по-дълги и силни ръце. Нериф продължаваше да стои до капитана и наблюдаваше заедно с него тази странна борба. Чакаше момента, в който онзи щеше да го нападне. Но капитанът, изглежда, чакаше същото от негова страна и не се помръдна. Всичко това приличаше на пълен абсурд и Нериф се засмя. Хвърли на капитана предизвикателен поглед и каза подигравателно:

— Ако сте дошли просто за да се разкършите, нямам нищо против. Но май не смеете да се борите с мен.

Тогава нервите на капитана не издържаха. Хвърли се върху Нериф и го сграбчи с ръцете си. Нериф едва пое дъх. Никога не би очаквал такава сила у този на вид строен хуманоид. Хвърли се на земята и се изтърколи върху него. Престана да мисли. Усещаше железните мускули на противника си и мобилизира всичките си сили — не само физическите, но и астралните. Но това като че ли не му помогна много. Противникът му разполагаше с не по-малка сила от неговата и му се изплъзна. Хвана го за дългата коса и Нериф изрева от силната болка. Побеснял, той ритна противника си в слабините. Сега онзи ревеше. Размаха ръка и последното, което Нериф успя да види, беше, че някакви други рутези дотичаха и носеха нещо в ръцете си. Силен удар с юмрук го повали в несвяст. Вече само с астралните си сетива Нериф усети как го обгръща някаква мрежа и че не може да се измъкне от нея. Трябваше му време, за да осъзнае, че не можеше да освободи не само физическото, а и астралното си тяло от тази мрежа!

Неравната борба скоро свърши. Рутезите ги завлякоха в кораба си, омотани като мухи в паяжини. Набутаха ги в празно товарно помещение и ги заключиха. Постепенно, идвайки на себе си, преобразените диаба смъкнаха мрежите от телата си. Нериф се обърна мислено към всички:

„Май този път нас ни изиграха. Добре се бихте, но с тази физическа раса нещо не е наред.“

„Виж само тази мрежа! — обади се Синоа по същия начин. — Много прилича на пространствен хамак, преплетен с физическа мрежа. Откъде могат да имат такова нещо?“

„Не само прилича, но е точно такава — отвърна Нериф, разглеждайки внимателно една от мрежите. — Свийте ги, могат да ни потрябват.“

„Какво ще правим сега?“ — попита някой.

„Продължаваме да се правим на аритани. Някой да не се изкуши и да напусне това място в астралния си вид! Щом разполагат с такива мрежи, нищо чудно да ни видят в астралния ни образ и да се сетят кои сме. Тогава вече могат да не си правят труда да се борят с нас, а просто ще се заселят на Аритан.“

Всички се съгласиха. Вратата се отвори и един от бившите пратеници влезе със смутена усмивка в помещението. Донесе малко вода и хлебчета.

— Страшно се бихте, момчета, но Шефът ни иска да ви пита разни работи и се наложи да ви задържим тук.

— Можеше да пита и на поляната — обади се Нериф мрачен. — Бихте ни в доста нечестна битка.

— Съжалявам. Но ние само изпълняваме каквото ни нареждат, нали разбирате.

Рутезът ги огледа и попита:

— Някой има ли нужда от медицинска помощ?

— Остави ни на мира! — отговори Нериф грубо. Не искаше да изградят по-приятелски отношения с тези същества. Иначе щеше да им е трудно да се преборят с тях.

— Кажи на Шефа си, че съм готов да разговарям с него, ако пусне останалите ми хора на свобода. Иначе няма да узнае нищо от никого.

Рутезът се измъкна и те се нахвърлиха върху храната. Бяха ужасно гладни и жадни. Дано не мислеха да ги морят с глад, тогава те трудно щяха да поддържат тези физически тела.

Нериф се сви в един ъгъл и затвори очи. Не знаеше какво да предприеме. Вече не можеше да се откъсне от това тяло и да се консултира с Аниор. Замисли се върху странното поведение на тези кандидат-заселници. Можеха просто да ги ликвидират. Но очевидно добре разбираха, че така щяха да предизвикат гнева на съществата от горните нива и да развържат ръцете на Създателя. Очевидно познаваха добре законите. Имаха работа с по-сериозен противник, отколкото си мислеха в началото.

* * *

Аниор седеше мрачен в централата си и обмисляше какво да предприеме. Засега нищо не се получаваше. Нериф не беше успял да предизвика натрапниците към по-жестока разправа с тях. Нямаше основание да се намеси. Имаше работа с умен противник. Като че ли прекалено умен за една физическа раса.

 

Изведнъж пред него блесна ярка точка. Радостта нахлу като ударна вълна в Аниор. Нетърпеливо изчака тази точка да нарасне до облак и да се кондензира в човешка форма.

— Боар — шепнеше Аниор и изпрати чувствата си на любов и щастие към момчето в синкавата сфера. А той отвърна с вълна от нежност, в която Аниор се разтапяше. Забрави всичките си проблеми и се наслаждаваше на щастието да бъде до другото си Аз. Искаше да го прегърне, да се слее още сега с него. Но когато това желание стана почти непреодолимо, Боар прекъсна връзката си с него и Аниор въздъхна тежко. Кога ли щеше да дойде времето, когато те отново щяха да станат едно?

Боар се усмихна широко и каза:

— Търпение, Аниор. Още не си завършил изграждането на системата си. Предстои ти да създадеш твоя собствена физическа раса интелигентни същества и да ги научиш да живеят в мир на Аритан.

Аниор отново помръкна и каза съкрушен:

— Както изглежда, няма да успея. Сигурно знаеш какво се случи.

В очите на Боар се появи жал и той изпрати още малко енергия към Аниор. Почака да изчезне и последния остатък от червения облак край него и продължи сериозно:

— Изглежда, наистина привличаш неприятностите към себе си. Имам за теб една добра и една лоша новина. Добрата е, че тези космонавти нямат право да се заселват на Аритан и ти можеш да предприемаш всички мерки, за да ги изгониш оттам. А лошата е, че това няма да е никак лесно.

Аниор го погледна учуден.

— Защо нямат право да се заселват?

— Защото не са физически същества. Имаш работа с космически пирати от астралния свят. Идват от съседния, шести сектор на вселената. Използват физическата форма за прикритие. Били са общност, подобна на диабата, но се разбунтували и оттогава скитат през царствата и пакостят, където намерят. Ръководи ги един теор на име Тимон. Много умен и коварен. Търси планета, на която може да се настани за по-дълго, и избира за тази цел най-хубавите системи. Не го е грижа дали са населени, или не. Настанява се с рутезите си и плаши местното население. Стои, докато опустоши света домакин, и се премества в друга система, за да започне разрушителното си дело и там. Много Създатели от съседните сектори пропищяха от него. Досега никой не е успявал да го изгони, преди да си тръгне сам. Системите след това обикновено са непоправимо разрушени.

Аниор слушаше Боар с нарастваща тревога.

— Астрални същества? Но тогава Нериф и групата му са в опасност! Трябва да ги предупредя.

— Нериф се справи чудесно засега — отговори Боар, — няма защо да бързаш. Може би вече сам се досеща какво става.

— Казваш, че рутезите са приличали на диабата. От Нериф разбрах, че им били симпатични. Имат ли някъде собствено царство?

— Имат едно място в съседния сектор, където прекарват времето между два набега. Сега там се намира основната им група. Малко са, но причиняват големи щети. Самите рутези не са много опасни, но се подчиняват безпрекословно на Тимон. Трябва да се справиш с него.

Боар изглеждаше загрижен. Аниор го помоли:

— Можеш ли да ми кажеш още нещо за него?

— За съжаление не. Не познавам теорите от съседните сектори. Само знам, че е готов на всичко, за да се устрои заедно с подчинените си.

— Ще трябва лично да се запозная с него — отвърна Аниор замислен. — Може би има слабо място. Как е с жените? Разбрах, че рутезите си падали много по тях.

Боар се засмя.

— Нямам представа. Внимавай! Той все пак е теор, а ти си само диабо.

Аниор се нацупи.

— Ханура също беше теор и накрая се разбрах добре с нея.

— Да, но Ханура спазваше законите. Доколкото разбрах, Тимон разполага с повече сила от нея. Някога трябва да е бил доста напреднал. Не знам какво е станало с него. Мога да се опитам да узная още нещо.

Аниор се усмихна и отвърна:

— Започвам да обичам тези неприятности. Само когато имам такива, мога да те видя.

Боар го погледна нежно. Аниор се беше променил много, откакто го видя за първи път като жена от Земята. Не само Сатара му бе помогнал да натрупа сила. Много дължеше на собствените си успехи, а те винаги бяха извоювани с преодоляване на трудни и опасни ситуации. Гордееше се много с него. А сега му предстоеше поредната трудна задача. Щеше ли да му стигне силата да се пребори с Тимон? Нямаше право да му помогне. А се тревожеше за него.

Той образува астрална материя край ръката си и леко погали Аниор. Аниор грейна от щастие и хвана ръката му с огромните си длани. Рискуваха много да се докосват така^[8], но не желаеха да се лишат от това рядко удоволствие. Прошепна тихо:

— Обичам те, Аниор. Вярвам, че ще успееш и този път — и се сви отново в една точка, за да се върне на нивото на теорите.

Аниор гледаше, все още замаян от нежността на Боар, мястото, където той току-що бе изчезнал. Тъга се надигна у него, но той не ѝ даде да го обладае. Стана и извика Гивок.

— Поеми командването. Трябва да сляза при Нериф и другите и да им кажа с кого си имат работа. Наблюдавай събитията внимателно и се включвай в борбата оттук, ако е необходимо. След като сваля този капитан, намери начин да освободиш другите. Имаме работа с опасен противник. Оказа се, че капитанът им е теор, а рутезите — астрални същества.

Изведнъж се засмя.

— А всеки от тях мисли, че има някакво предимство пред другия!

Гивок се ухили:

— Не се безпокой, щом е тъй, ще ги надхитрим. Планетният дух сигурно също ще ти помогне.

— Надявам се на това — отговори Аниор.

Пренесе се на Аритан и се превърна в красиво момиче.

* * *

— Омозо — извика щурманът на втория пилот, — погледни! Такава красавица още не си виждал!

От края на гората приближаваше стройно момиче в бяла рокля, препасана с червен колан. Под роклята се подаваха хубавите ѝ боси крака. Имаше дълга руса коса, сплетена в дебела плитка на гърба и завързана с червена панделка. Стъпваше леко като русалка и когато увеличиха образа ѝ на екрана, видяха големите ѝ сини очи, обрамчени от дълги тъмни мигли. Светлата ѝ кожа като че ли грееше в светлината на залязващото слънце. Двамата пилоти се бяха втренчили с отворена уста в наближаващото момиче, когато чуха ледения глас на капитана зад гърба си:

— Какво се зазяпахте така в екрана? Нямате ли друга работа?

Те само мълчаливо посочиха момичето и вдигнаха очи към шефа си. Но той вече не им обръщаше внимание. Погледът му беше прикован към нея. Щурманът се обади:

— Ще ми позволите ли да посрещна това момиче и да разбера какво иска?

Капитанът му хвърли изпепеляващ поглед с черните си очи.

— Сам ще отида — отсече той и напусна командната зала.

— Май и на него му хареса — ухили се Омозо.

Щурманът въздъхна тежко и се оплака:

— Защо най-хубавите момичета все на него се падат?

Капитанът рядко се занимаваше с жени, но когато си харесаше някоя, никой не можеше да припари. Освен това той безспорно се харесваше на хуманоидките повече, отколкото кривокраките рутези.

 

Аниор наближаваше бавно, но решително отворения люк. Даваше им време да го изучават, преди да стигне. Когато видя, че се появи самият капитан на вратата, се ухили вътрешно. Все пак интуицията му не го излъга. Хубавата млада жена беше елементарна въдица, но въпреки това на нея се хващаха и най-едрите риби.

Спря на няколко крачки от люка и зачака. Капитанът излезе от сянката на вратата и го доближи. Беше облечен в червено-черна униформа, с лъскави пайети. Черната му коса беше къса, а в черните му очи имаше блясък. Изглеждаше красив за разлика от подчинените си.

Спря се пред Аниор и го изучаваше с очи. Не се усмихваше. Аниор усети силата, която излъчваше. Беше сериозен противник.

— Какво желаеш — попита той студено. Владееше се добре.

— Искам да освободите брат ми и неговите другари.

Аниор не си даваше труд да го помоли. Поглеждайки го право в очите, той просто изискваше. Видя как за миг се изписа учудване в това лице, преди да се изкриви в леко иронична усмивка.

— И какво предлагаш в замяна?

— Себе си.

Капитанът го погледна изненадан, след това се засмя:

— Това за днес вече е второто предложение от този тип. Няма съмнение, че точно онзи як младеж с дългата руса коса е брат ти. Използвате почти едни и същи думи.

Аниор не отреагира. Чакаше, като че ли друго нямаше какво да каже. Разбра, че Нериф беше правил опит да освободи другите.

— Как се казваш? — попита капитанът.

— Ани.

Аниор реши да използва старото си име на жена от физическия свят. Беше доста известен в астралния, а и в менталния свят и Тимон можеше да е чул за Аниор.

Капитанът отново го загледа, като че ли преценяваше дали замяната си струва. Каза:

— Ако бях твой брат, нямаше да съм съгласен с тази размяна.

— Той няма да е съгласен — отговори Аниор твърдо. Не преставаше да гледа Тимон предизвикателно в очите, като че ли не му пука за нищо. Накрая онзи сведе очи. Аниор се зарадва на тази мъничка победа. Сега сигурно ще иска да ги разиграва един срещу друг и щеше да го покаже на Нериф. Аниор само това и чакаше.

— Искаш ли да го видиш? — попита капитанът.

— Да.

Той заведе Аниор в долната част на кораба, където се намираха складовете. Аниор беше изучил строежа на кораба от астрално ниво. Знаеше, че беше достатъчно да се пробие корпусът на кораба отвън и затворниците биха могли да избягат.

Капитанът отвори тежката врата и те влязоха. В сумрака се виждаха петнадесетина русокоси „аритани“. Нериф скочи на крака и извика:

— Ани…!

Аниор моментално го прекъсна с мислена заповед: „Млък! Аз съм сестра ти и се казвам Ани. И другите да внимават.“ А гласно извика:

— Нериф! — и се хвърли в прегръдката му.

Нериф, щастлив и учуден, го притисна до себе си. Капитанът направи опит да откъсне момичето от него, но Нериф злобно го отблъсна и изсъска:

— Махни мръсните си ръце от сестра ми!

Капитанът се ухили:

— Тя току-що ми предложи себе си за твоята свобода. Но като си помисля, най-добре ще е да ви задържа всичките.

Изсмя се с кънтящ глас и затръшна вратата след себе си.

Потри доволен ръце. Нека се карат малко, какво да правят. После щеше уж да освободи момичето. Тя му харесваше. Не беше само красива, имаше сякаш нещо фатално в нея. Обичаше тези предизвикателства.

* * *

Усмихнат, Аниор се освободи от прегръдката на Нериф, който продължаваше да го притиска до себе си с всички сили.

„Ще ме смачкаш. Не забравяй, че съм ти сестра, а не любовница“ — каза той мислено. Можеха да ги подслушват и Аниор не искаше да рискува.

„Не можа поне веднъж да ми станеш любовница — недоволен отговори Нериф по същия начин, но се усмихна щастлив. Разгледа Аниор с възхищение. — Не знаех, че имам толкова красива сестра.“

„Ех, и аз имам красив брат“ — върна Аниор комплимента. След това стана сериозен.

„Слушайте внимателно и се въздържайте от ненужни възклицания“ — продължи Аниор. Разказа им набързо с кого си имат работа.

„През цялото това време не ме напускаше чувството, че с тях нещо не е наред, а най-вече с този капитан, когато се борих с него — обади се Нериф. — Поне ми остава удовлетворението, че успях да го ритна между краката.“

„А той имаше ли въобще нещо там?“ — ухили се Перал.

Всички се засмяха.

„Ако няма, Аниор няма от какво да се страхува. Иначе не бих бил толкова спокоен“ — добави Синоа. Отново се изкикотиха. Сигурно изглеждаха доста странни отстрани. Една мълчалива компания, която се хилеше непрекъснато. Аниор прекъсна това разпускане:

„Не се радвайте преждевременно. Предстои ни тежка борба. Ще използваме предимството, че знаем кои са те, а те все още не подозират кои сме ние. Аз ще се заема с капитана, а вие с останалите. Но чак утре. Дотогава ще се правим на послушни затворници.“

Вратата се отвори. В рамката ѝ се появи високата фигура на капитана.

— Разбрахте ли се вече кой ще бъде на мое разположение? — попита той с подигравателна усмивка.

— Да, аз — отговориха Нериф и Аниор в един глас.

Двамата се спогледаха, а капитанът се засмя:

— Честно казано, бих предпочел момичето.

— Ще ме имаш, след като пуснеш другите. Нито миг по-рано — отсече Аниор с леден глас.

Нериф извика ужасен:

— Ани! — а Тимон продължаваше да се смее.

Той се протегна и задърпа момичето за ръка. Аниор усети желязната му хватка, но се откъсна с рязко движение и се хвърли обратно към Нериф, по-скоро за да го спре, отколкото за да търси защита при него. Защото Нериф гледаше капитана с кръвясали очи и тръгна да му се нахвърли. Другите също бяха станали и Тимон реши, че ще е по-разумно да напусне помещението. В теснотията трудно някой щеше да му се притече на помощ.

Затвори ядосано вратата. Мърморейки си под носа, каза:

— Утре ще ви дам да разберете — и се качи в командната зала.

 

Останали сами, всички се разположиха, доколкото успяха, по-удобно покрай стените, върху мрежите. Бяха сигурни, че за днес няма да ги безпокоят повече. Трябваше да си починат.

Нериф отново прегърна Аниор, който се облегна на гърдите му. Беше щастлив от тази близост, която Аниор никога не позволяваше, когато бяха в астралните си тела. Като че ли заедно с превръщането му в момиче у него се бяха върнали онези женски качества, които безспорно винаги е притежавал. Галеше го леко по косата и му шепнеше мислено нежни думи.

А Аниор просто се вживяваше в ролята си. Забрави, че е ръководител на общност диаба и Създател на физическа система. Отново беше Ани и лежеше в затвора в прегръдка на силни ръце, които нежно го галеха. Споменът за вълшебната нощ със Сатара в затвора на Сатариус го завладя с такава сила, че се разплака. Притисна лицето си към гърдите на Нериф и се остави да бъде успокоен от нежните му думи и галещите му ръце, докато не заспа дълбоко.

* * *

Леко скърцане ги събуди. В единия край на склада нещо се движеше под пода. След това се появи първата дупка. Всички впериха поглед натам. Трима седнаха така пред нея, че да не се вижда откъм вратата какво ставаше зад тях. Скоро забелязаха малките гризачи, които с усилено ръфане разшириха дупката толкова, че можеше да се промуши човек през нея.

Аниор внимателно я огледа. Дупката в корпуса минаваше през поне четири слоя и завършваше в земята под тях. Оттам започваше тунел. Гивок беше свършил работата си блестящо. Ръководейки ресурсите на планетата, той им бе осигурил път за бягство.

Аниор се разпореди:

„Ще изчакате да ме изведат оттук. Аз ще се занимавам с капитана им. Тогава се измъквайте и почакайте преследвачите си в другия край на тунела. Сигурно свършва някъде в гората. Не забравяйте мрежите! В тях ще ги хванете. Гивок ще ви изпрати допълнителни мрежи в гората. Гледайте да не вдигат много шум, трябва да им запушите устата. Като приключите, вижте докъде съм стигнал. Но в никакъв случай не се намесвайте, преди да ви повикам!“

Обърна се към Нериф и добави ухилен:

„Това важи особено за теб. Да не загубиш ума си от ревност!“

Те покриха дупката с две мрежи и зачакаха.

Вратата се отвори с трясък и познатият рутез им се усмихна:

— Закуската!

Постави кутия с напитки и топли закуски на пода.

— Обслужването ви е на ниво — похвали го Синоа. Рутезът доволен се изпъчи:

— Ние да не сме диваци! Ако беше в моята власт, щях да ви пусна веднага. Само ни оставете малко местенце за живеене на вашата планета. Много е хубава.

— Ще си помислим — отговори Нериф любезно.

— Но трябва да се пазите от шефа. По-добре му остави своята сестра, може и да миряса, когато има с кого да се занимава. Тя изглежда доста отракана и ще се оправи с него.

Аниор се засмя, а Нериф го погледна мрачно и рутезът се измъкна.

Тъкмо бяха завършили закуската, когато дойде капитанът. Отново попита:

— Разбрахте ли се вече?

— Ще дойда с теб, ако пуснеш останалите — отговори Аниор.

Капитанът погледна учуден Нериф, който беше свел погледа си към пода, и повдигна рамене.

— Добре, но не мога да ги пусна всичките, преди да получа обещаното. Предлагам следното: ще пусна половината, а брат ти и останалите ще почакат. Съгласна ли си?

— Не! — извика Нериф.

— Да! — отговори Аниор и го срита леко с босия си крак.

Набързо избраха десет аритани. Изведоха ги заедно с момичето от склада. Отправиха се към изхода и Аниор ги последва.

— Чакай, ти си занатам — каза капитанът и посочи по стълбите нагоре. Аниор се засмя.

— О, не! Не, докато не се уверя, че хората ми са свободни.

Видя, че капитанът кипеше вътрешно от яд, но продължи да следва другите аритани. Така всички стигнаха гората.

— Бягайте! — извика капитанът и освободените аритани се скриха в гората.

Направи знак на охраната си да се върне и се опита да прегърне Аниор. Но той сръчно се изплъзна от неговите ръце и се затича засмян към реката. Капитанът първо изруга, но после се усмихна и го догони.

Момичето не можеше да му избяга. Хвана я за ръка, събори я и я притисна към себе си, като долепи устни до нейните в жадна целувка.

Аниор, замаян, се откъсна и си помисли: дано Нериф още да не е успял да избяга и да види това.

— Не можеш да ми избягаш — извика Тимон засмян. Това момиче му харесваше все повече. Тя успяваше да превърне тази принудителна любов в непринудено преследване на дивеч.

Аниор се засмя.

— Нямам никакво намерение да ти избягам. За разлика от теб винаги държа на обещанието си.

Засегнат, Тимон я погледна. Не обичаше, когато някой му напомняше за чест.

— Аз също изпълних своя дял.

— Да, но само наполовина. А аз знам, че нямаш намерение да изпълниш и другата половина — отговори предизвикателно Аниор.

— Откъде ти хрумна това — лицето на капитана се помрачи.

— Виждам в очите ти колко си нечестен.

Аниор го погледна право в очите. За миг капитанът побесня, но се сдържа. Аниор отново се засмя.

— Не се разстройвай, не очаквах друго от теб.

Скочи и отново побягна по ливадата, като се обърна да види дали ще го последва Тимон. Както очакваше, той се беше засегнал и стана бавно. Аниор го изчака да доближи, преди отново да се затича. Прескочи корена на голямо дърво и помоли планетата да му помогне. С малко концентрация можеше да управлява растенията и животните, водата и въздуха на тази планета. Защото знаеше, че планетният дух е на негова страна.

Ядосаният капитан тъкмо прескачаше същия корен, когато Аниор си пожела той да се повдигне. Тимон се просна по лице и Аниор се изсмя на висок глас. Теорът не беше разбрал какво става и се изправи смутен. Избърса калта от лицето си и погледна Аниор объркан. И в този момент Аниор го съжали. Вече не се страхуваше от него. Знаеше, че ако иска, може да го навие на малкия си пръст. Но не искаше да унижава нито себе си, нито него. Стана сериозен и го изчака да се доближи.

Седна на тревата, погледна Тимон, който се настани до него, и попита тихо:

— Защо не си отидеш оттук? Тази планета е моя и аз няма да я деля с никого.

Нежно галеше тревата с пръстите си.

Тимон погледна това момиче като замаян. Искаше отново да се нахвърли върху нея и да я целуне, но нещо го спираше. Гледаше как тази нежна ръка галеше тревата и някаква болка сви сърцето му. Чак след това думите ѝ стигнаха до съзнанието му.

— Планетата е твоя точно толкова, колкото е и моя — отговори той.

Аниор го погледна сурово и каза:

— Лъжеш се и ако искаш, ще ти докажа това.

Той стана и доближи бавно реката. Изхлузи роклята си и замижа чисто гол към слънцето. След това се хвърли в дълбокия вир.

Капитанът остана с широко отворени очи. Поразяваше го не толкова красотата на това момиче, колкото самочувствието, с което се движеше. Усещаше силата ѝ не само в нейните думи, но и в движенията ѝ. Скочи и изтича до вира. Видя тялото ѝ да блести под водата, чу звънкия ѝ смях. Плуваше като нимфа. Закръглените ѝ форми се показаха над водата и той я пожела неудържимо. Смъкна дрехите от себе си и се хвърли след нея.

 

Някакъв вихър го хвана за крака и го задърпа надолу. Трябваше да използва всичките си сили, за да изплува и да поеме дъх. Но студеното течение отново го подхвана. Забрави за момичето, бореше се за живота си. Вече мислеше, че ще се удави, когато водата изведнъж се успокои и той с последни сили излезе на брега. Видя момичето на няколко метра от него на поляната, гола и усмихната. Все повече му приличаше на неземно същество. Отдъхна си, отново я пожела и се отправи към нея. Но тя извика:

— Стой! Не ти ли стигат доказателствата?

Очерта с пръст линия в земята и тя се разлюля като от силно земетресение. Пред очите му земята се разцепи и се откри двуметрова цепнатина. Побиха го тръпки. Подсъзнателно вече се досещаше кого има пред себе си, но не искаше да се признае за победен. Прескочи цепнатината и се нахвърли върху нея.

Изневиделица един корен го залови за крака и го повали в тревата. Изведнъж видя как от земята наизскачаха всякакви корени и лиани и го притиснаха към нея. Не можеше да мръдне вече.

Тогава той направи единственото, с което веднага можеше да стане свободен. Превърна се отново в астрално същество. Изправи се и погледна бесен от яд към момичето, чийто смях чуваше през цялото време.

Онемя. Пред него се смееше огромен черен диабо. Изстена.

— Как е, Тимон, няма ли да ме целунеш пак?

Аниор изучаваше усмихнат противника си. Астралното му тяло почти не се отличаваше от физическото. Теорите винаги предпочитаха хуманоидни форми.

Тимон се сви, когато чу името си, и с отвращение се потресе при мисълта кого бе целунал. Унижението беше голямо и погледна Аниор изпълнен с омраза. А Аниор стана и му протегна ръка.

— Казвам се Аниор. Не те излъгах. Създател съм на този свят.

Но Тимон не прие протегнатата ръка. Той се огледа за помощ. Аниор си прибра ръката и отново се изсмя.

— Грешиш, като не приемаш тази протегната ръка. Някога може би ще я поискаш. Няма какво да търсиш подчинените си. Моите се погрижиха за тях.

Той свирна и от гората на отсрещния бряг излязоха тридесетина диаба, като водеха със себе си рутезите, завити в собствените им мрежи. Бяха се превърнали също в астрални същества и приличаха на големи човекоподобни маймуни. Цялата им кожа беше покрита с къдрав червеникав косъм, имаха кръгли очички, същите дълги, силни ръце и криви крака, както във физическия им вид.

Тимон изруга. За първи път някой бе успял да го изиграе така.

— Мен няма ли да ме уплетеш в мрежа? — попита той с омраза в гласа.

— Не — отговори спокойно Аниор. — Ще ти предложа нова сделка. Ще ти върна всички рутези, ако се махнеш незабавно оттук и обещаеш, че никога вече няма да стъпиш на Аритан и ще ни оставиш на мира.

Великодушното предложение на Аниор още повече ядоса Тимон. Очите му блеснаха от яд. Но нямаше какво да прави.

— Съгласен съм.

— Дай ми думата си — настоя Аниор.

— Давам я — разсмя се Тимон.

Нериф прелетя реката, застана до Аниор и каза:

— Не му вярвай! Той няма да удържи на обещанието си. Накарай го да ти се закълне!

Но Аниор поклати глава. Знаеше, че този, който наруши клетвата си, ще бъде страшно наказан от съдбата. Не беше сигурен дали Тимон ще удържи на обещанието си, но вече не се страхуваше от него. Съжаляваше го. Не искаше да провали живота му още повече.

Доближи се до Тимон, погледна го прямо в очита и каза:

— Разчитам на думата ти, Тимон. Давам ти шанс да докажеш, че в теб е останала поне малко гордост и чест.

Той даде знак на другите и те освободиха рутезите. Последните им благодариха и се отправиха към кораба си. Преди да ги последва, Тимон хвърли един последен поглед на огромния диабо пред него и устата му се изкриви в злобна усмивка.

— Ще се видим пак — процеди той през зъби и се обърна.

Аниор положи длан на рамото на Нериф, който едва се удържа да не последва Тимон и да го хване отново.

— Не се тревожи, Нериф. Ще се справим с него и друг път, ако се наложи.

— Дано си прав — въздъхна Нериф, — защото аз имам много лошо предчувствие.

Аниор се засмя.

— Хайде да се върнем и да завършим най-накрая тази матрица за аританите! Утре пак може някой да дойде и да хареса планетата ни.