Беа Нади
От светлина родени (10)

Времето минаваше в работа и обичайните дела. Когато можеше, Аниор посещаваше Боар. Но все повече разбираше, че той нямаше да издържи така още дълго. Изолацията много му тежеше. Въпреки че се опита да не показва отчаянието си, Аниор я виждаше в усмивката му и я чуваше в привидно веселия му глас. Нещо трябваше да се случи, иначе Боар щеше да бъде загубен. А Аниор нямаше никаква идея как да ускори това придобиване на сила. То винаги ставаше постепенно и бавно след дълъг и упорит труд или с малки скокове, когато преодоляваше някаква много трудна ситуация. Но след като се пребориха с онзи лъч антиматерия, вече нищо не застрашаваше Аритан и системата се развиваше спокойно и благополучно. За първи път Аниор си пожела беди. И точно сега те не идваха.

Въздъхна тежко. Тимон все се стараеше да го успокои и да му вдъхне кураж, но с друго не можеше да му помогне. С него Аниор не изживяваше онази любов, която откъсваше душата от тялото и я сливаше с Онова Неразбираемото и Непознаваемото и откъдето тя се връщаше пълна със сила, много сила. Това се беше оказало възможно само когато се беше любил със Сатара.

Аниор се отдаде на спомените за тази любов и закопня неимоверно по нея. Ако Сатара беше жив, те биха спасили Боар. Да можеше да се люби поне още веднъж с него!

Отправи се на Аритан, в любимата си гора. Искаше да чуе отново гласа на Сатара, който звучеше от дървото му. Да усеща допира до душата му.

 

Пристигна на малката поляна и се огледа. Все пак гората се бе променила през вековете, откакто се намираше на Аритан. Някои стари дървета бяха изсъхнали и изгнили, млади бяха пораснали. Само свещените дървета на Сатара и Боар бяха израснали в същия вид, в който те се намираха в бившата му матрица. До тях стояха старите пънове на предшествениците им. Тези дървета щяха да го надживеят, щяха да съществуват и след като Аниор се обедини с Боар. Но вече никой нямаше да чуе песента на Боар и думите на Сатара. Освен теорите, ако някога решаха да ги посетят.

Пристъпи към бука и го прегърна. Долепи ухото си до кората и чу нежната песен на Боар. Струваше му се много по-тъжна отпреди. Въздъхна тежко и се отправи към дъба.

Притисна се изцяло до него и се заслуша в думите му. Отскочи учуден назад. Това не бяха същите слова! Безброй пъти Аниор бе чувал думите му: „Обичам те и бих искал да бъда винаги с теб.“ А сега оттам звучеше: „Обичам те и винаги ще бъда с теб.“

Преливащ от радост, Аниор отново се притисна към дъба. Само Сатара можеше да промени това послание — той бе идвал тук и бе докоснал това дърво. И Аниор се опита да поеме поне малко от присъствието му.

Някой нежно се докосна до рамото му и весело попита:

— Не би ли предпочел все пак мен да прегърнеш?

Аниор се вцепени. Не би сбъркал този дълбок и топъл глас с никой друг. Обърна се и потъна като омагьосан в яркозелените очи на Сатара. Беше в астралния образ на Императора от Сатариус, с кафявата си кожа и черните си, буйни коси. Усмихна се и попита, оглеждайки Аниор, който не бе способен на никаква реакция, от глава до пети:

— Така подходящ ли съм за Момата от Аритан?

— Сатара! — извика накрая Аниор, хвърли се в ръцете му и загуби съзнание.

 

Дойде на себе си от нежните и леко разтревожени думи на Сатара:

— Аниор, Аниор, какво ти става. Прости ми, не исках да те изплаша така. Знаеш, че обичам да театралнича. Обичам те, обичам те!

Лежеше в ръцете му на тревата между двете дървета, които леко шумяха над тях. Притисна се до гърдите му и прошепна:

— Сатара, наистина ли си ти? Толкова мечтаех за теб, толкова те обичам. Не, това е само сън, само сън.

Усети как силните му ръце го притискат към него, как го гали нежно по косата. Никой друг не умееше така да успокоява Аниор, както Сатара.

— Любов моя, не, не сънуваш. Това съм наистина аз и съм толкова жив, колкото си и ти.

Той покри лицето на Аниор с целувки и чак сега Аниор усети цялото щастие да бъде до него. Отпусна се усмихнат в прегръдката му, притисна се изцяло до него и желаеше само едно: да продължи това състояние безкрайно, да бъде завинаги в обятието му.

Усети трепет, минаващ през цялото му тяло, през центъра на волята и извика от върховното удоволствие. Душата му политна надалеч заедно с душата на Сатара и те се сляха в пълно блаженство с Вечния Извор на енергия. Светът беше в тях и те бяха светът. Не съществуваше нищо друго освен тяхната любов …

 

… Аниор се събуди изтощен. Огледа се. Лежеше сам в тревата между двете свещени дървета и имаше чувството, че бе сънувал най-прекрасния сън в живота си. Чувстваше се незапомнено щастлив и въпреки умората усети такава лекота и сила в тялото си, каквато никога не бе усещал. Затвори очи и се заслуша в песента на гората. След това се изправи и опря гръб в огрения от слънцето ствол на дъба. Беше щастлив, беше толкова щастлив.

Притисна глава до дървото и чу нежния глас на Сатара:

„Любов моя, изразходвах цялата си астрална енергия. И трябваше да се върна на нивото на теорите. Очаквам те там! Обичам те и винаги ще бъда с теб.“

И чак тогава Аниор разбра, че това не е било прекрасен сън. Че всичко това наистина се бе случило. Че Сатара беше жив и се бе любил с него. И че го очакваше не другаде, а именно на нивото на теорите.

Скочи радостно на крака и се премести в царството си, в централата.

* * *

Тимон го посрещна широко усмихнат, а Гивок поклати учуден глава. Чак сега Аниор разбра, че отново се бе превърнал в диабо и че покрай него вече никой не можеше да се смести на площадката.

— Ако не знаех, че няма как — закачи го Гивок, — бих казал, че си се любил отново със Сатара.

Аниор се ухили и отговори:

— Понякога стават и неща, които няма как да станат.

После се обърна към Тимон:

— Мисля да опитам да мина на родното ти ниво. А после ще посетя Боар. Не знам дали ще се върна.

— Не се безпокой — отговори Тимон, — ще се видим пак. Опитай късмета си. Аз ще се погрижа за останалото.

Аниор протегна ръка, за да стисне неговата. Но когато видя огромната си длан, се засмя. Наистина размерът му не бе подходящ за никакви приятелски жестове и нежности.

— Време е да приемаш по-удобен вид за общуване — засмя се Тимон. — С нетърпение чакам да видя как ще изглеждаш като теор.

Намигна му и Аниор се зарадва, че Тимон не прояви никаква ревност. Щеше да му е много трудно, ако приятелите му взаимно се мразеха. Поне това му беше спестено от съдбата.

Хвърли един поглед върху събраните му подчинени и се отправи в зоната на изпращането.

 

Постоя малко в тази равнина. Спомени го завладяха — как беше пристигнал на астралното ниво при ангарите, как направи първите си стъпки като архитект. Спомни си любовта със Сатара и как му каза, че е Делен. Спомни си прехвърлянето при диабата и борбата с Ханура. Спомни си как Боар му донесе Камъка на мъдростта, за да си построи собствена система. А после войната с Тимон и раждането си на Аритан. Всичко това вече беше зад него. Очакваше го Боар, за да бъде освободен от тази сфера.

Но най-напред го очакваше Сатара, там, на горното ниво. Аниор затвори очи и помисли за него със силен копнеж.

 

… Изведнъж светът се беше променил.

Безкрайно много непознати впечатления завладяха Аниор. Виждаше, чуваше, усещаше всичко край себе си. И това, въпреки че все още беше със затворени очи. Нямаше вече отпред, отзад и отстрани. Пространството беше едно цяло. А той бе едно облаче в него. Можеше да го изпълни целия и можеше да се свие до нищото. Нямаше вече тегло. Състоеше се от безброй енергийни центрове, всеки от тях беше той и той беше всичките заедно.

И може би още дълго щеше да виси така в пространството, заслушан в странните си усещания, ако не чуваше смях. Концентрира се върху него и отвори очи, които изведнъж пак притежаваше. Видя Сатара в синкавата си сфера пред себе си и се хвърли към него. Сля се с неговата сфера и се притисна към гърдите му. Усещаше го навсякъде край себе си и все пак усещаше мускулестите му гърди, нежните му ръце и топлината му. Затвори отново очи и искаше да остане така завинаги.

— Момиченцето ми — нежно каза Сатара и го галеше по русата коса на букли. Почака още малко Аниор да се успокои и леко го откъсна от себе си. Изгледа го и се засмя отново:

— Добре, че се любих с теб, докато имаше астрално тяло. Иначе можеха да ме обвинят в прелъстяване на малолетни.

Аниор смутено се огледа. Не знаеше как да извика огледало в този свят, но изведнъж просто се видя отстрани. Беше приел външния вид на дванадесетгодишното момиче Ю. Не разбираше защо именно неговия, въпреки че сигурно сам определяше това. И тогава Сатара го подсети:

— Издокарал си се много подходящо за Боар. А на мен можеш да ми бъдеш дъщеря.

Аниор го погледна засмян:

— Ех, защо да не ти бъда веднъж дъщеря, след като във физическия свят ти ми беше веднъж син?

След това се хвърли отново в прегръдката му и го помоли закачливо:

— Тате, защо не ми обясниш нещо за това ново тяло? Никак не мога да се оправя с него.

Сатара се засмя и се разпадна на облак. Аниор несъзнателно направи същото. Те се проникнаха един друг, бяха частица до частица, енергиен център до енергиен център. И тогава Аниор си спомни, че познава това състояние, познава го от един далечен период, в който бе имал такова тяло и знаеше да го управлява. Само беше забравил и сега отново си спомняше. А сред тези спомени имаше и това състояние, където беше така близо до Сатара. Невероятно силна любов го заля и той я подаряваше на всяка частица на Сатара. И получи същото в замяна. Вече не съществуваше сам, вече съществуваше само заедно с него.

 

Разделиха се бавно, почти с усещането за болка. Отново приеха човекоподобния си вид. Сатара го погледна усмихнат и прошепна:

— Все пак ме накара да извършвам това престъпление, и то със собствената си щерка.

Аниор се обърка. Вече знаеше, че така се любеха менталните същества. Но също знаеше, че и по-рано, някога, се бяха любили така. И точно това го смущаваше най-много.

Сатара изпрати един свой лъч към тялото му и го закачи за него. Аниор изтръпна от силното усещане. Получаваше чрез лъча някаква смесица от нежни чувства и информация.

„Ние не се разделяме за първи път. И по-рано сме живели така на долните нива и сме се срещали и обичали. Сега си спомняш това, но ти предстои още много да си спомниш, след като се обединиш с Боар.“

След това Сатара прекъсна връзката и продължи на глас:

— Хайде, стига обучение засега. Кадор ме учи сума време на тези неща. Той не желаеше да се обедини с мен и така да ускори това обучение.

Той се носеше леко край Аниор и с хитра усмивка добави:

— Може би не искаше да си спомни нещо.

След това продължи: — Време е да отидем при Боар. Той ще се зарадва да те види такъв. Предпочетох да се ориентираш по мен и изключих маяка. Но първо аз трябва да се преместя.

— А как ще се ориентираш ти? — попита учуден Аниор.

Сатара се засмя:

— Ще разбереш, когато пристигнеш. Там ни чака някой, по когото мога да копнея.

Сви се в една точка и изчезна.

* * *

Аниор се почувства изведнъж много самотен. Въпреки спомените всичко беше някак ново и чуждо. Не му се оставаше сам. Щом прецени, че Сатара трябва да е пристигнал, затвори очи. Заслуша се и веднага попадна на неговия зов. Сви се в точка и се появи в ръцете му. Нямаше никакъв промеждутък от време.

Откъсна се от него и се хвърли към сферата с Боар. Но не можа да проникне в нея. Силата му не бе достатъчна!

Въобще не обърна внимание на усмивката на Боар. Просто се сви от мъка и се разплака. Толкова се бе надявал да може да го освободи!

Боар нежно му говореше нещо, но Аниор, погълнат от чувството си за провал, не го слушаше. Безпомощен, Боар погледна към Сатара. Той го разбра и се премести до Аниор. Повдигна го и го прегърна. Тихо му приказваше:

— Не плачи, Аниор. Ние знаехме, че няма да можеш още да освободиш Боар. Но не ти го казах, за да не те разочаровам веднага. Толкова беше щастлив. Прости ми това, прости ми.

Той го галеше нежно и постепенно Аниор се изпълни със спокойствието, което само Сатара можеше да му даде. Престана да плаче и си почина малко в ръцете му. После вдигна очи и се огледа. Видя Боар, който гледаше благодарен към Сатара, и след това видя Веова малко по-нататък да му се усмихва.

Чак тогава той осъзна, какво беше станало. Веова и Сатара отново се бяха разделили! А това трябва да им е причинило немалко болка. И всичко това, за да могат да им помогнат! Не знаеше как да изрази благодарността си към тях.

Сатара се върна при Веова, сферите им се сляха и те се прегърнаха през рамо. Бяха прекрасна двойка.

— Не беше чак толкова страшно — отговори Сатара усмихнат на мислите на Аниор. — Аз много исках да те видя, а Веова нямаше нищо против да си побъбри малко с Боар.

— Но как е възможно — попита объркан Аниор — да се разделяте пак в съвършено същите същества, които бяхте?

Веова се засмя. Обърна се към Сатара и го попита шеговито:

— Да просветим ли тези деца малко в тайните на съществуването ни? И без това скоро ще ги разберат.

Сатара си придаде вид, като че ли размисля върху тази възможност, и после с важен вид започна да обяснява:

— След обединението си ние не се сливаме напълно. Общи са ни опитът и познанията. Но характерът и други същности се запазват в два центъра. От една страна, остава нашето обособено съзнание, от друга, съществува нещо подобно на свръхсъзнание. Това може да се сравни с всеки организъм от физическия свят. Човек например се състои от органи, те от клетки, а те, от своя страна, от атоми. Всеки атом има собственото си съзнание, собствените си стремежи. Едновременно с това той живее в съюз с други атоми и така образува по-развит организъм — клетката. Тя също има своя собствена съзнателна форма. Клетките са част от органите, а те част от човека. Всяка конфигурация има своя самостоятелност и въпреки това те образуват едно единно същество със съвсем нова форма на съзнание. Така е и с нас. Ставаме нещо подобно на едно същество с едно тяло и един дух, но с две души. За разлика от хората, които познават само собственото си съзнание и нямат контакт със своите съставни части, това обединено същество знае много добре за съществуването ни и живее с нас в пълна хармония. Когато се разделя, то се разпада отново на тези две съзнателни единици и тогава ние можем да си изградим по памет старите тела, но можем и да ги променяме. По-рано сме изглеждали доста по-различно.

Веова прекъсна Сатара:

— Стига толкова. Хайде да си тръгваме и да оставим децата сами. Те ще се оправят вече и без нас.

— Ти само бързаш да се видиш пак с Нериф — засмя се Сатара, ръгайки Веова с лакът леко в страните.

— Нериф? — учуден извика Аниор.

Сатара се ухили и обясни:

— Ти не знаеш каква любов изкараха двамата в предния си живот като Делени! Тогава Веова беше страхотно маце. И сега, щом Кадор и Нериф се обединиха, той веднага се свърза пак с него. Но след като Боар попадна в този капан, Кадор не даваше мира, докато Нериф не се откъсна от Веова и те да дойдат тук и да те извикат. Защото Кадор и Боар …

— Стига си издавал всички интимни истории на малките! — прекъсна го Веова, ръгайки Сатара от своя страна. — Това не са неща за ушите на тези нежни дечица.

Двамата се засмяха.

Боар усмихнат каза:

— Значи правилно усетих, че ме свързва нещо повече с Кадор! Някак съдбите ни са много обвързани.

Двойката пред тях отново избухна в смях. После Сатара погледна Веова и го попита:

— Да им обясним ли още нещо?

Веова повдигна рамене и отговори:

— Давай. Но недей да четеш цяла лекция.

— Ние не сме само Делени — продължи Сатара да обяснява. — Ние сме „дважди“ Делени. И се сливаме в обратния ред. Първо всяка двойка Делени, а после и трите двойки, като създават връзка помежду си. Тези връзки са постоянни и се образуват между допълващите се души от по-долното ниво. Боар се свързва с Кадор, Нериф с Веова, а аз с Аниор. Аз съм с Аниор точно толкова разделен, колкото е Боар с него. Само че на предишния етап.

Боар и Аниор се спогледаха учудени. Това беше нещо съвсем неподозирано.

— Но защо се разделяме въобще? — попита Аниор. — То явно само ни донася мъки. Каква е тази задача, която трябва да изпълняваме?

Сатара и Веова се спогледаха и отново се изкикотиха. После Сатара, едва поемайки си дъх, предложи:

— Хайде да им го кажем!

Веова се правеше, като че ли много сериозно обмисля това предложение, но после ухилен кимна с глава.

— Няма никаква задача! — продължи Сатара. — Всичко това е само камуфлаж.

След като се наслади известно време на пълното объркване на Боар и Аниор, продължи:

— Разделяме се, за да можем да се обичаме. Защото животът на долните нива не носи само мъки, а и радост, и любов. Когато сме свързани, между нас има пълна хармония. Но това с времето става скучно. Тогава това висше същество взима заедно с нас решението да се разделя, като сами си приготвяме изненадите в бъдещия си живот. После забравяме всичко.

— Да не искаш да кажеш — извика Боар, — че този лъч антиматерия сме си го изпратили сами?

— Точно така — засмя се Веова — и тази сфера също. Но стига толкова. Имам си страхотно второ Аз, но понякога трябва да му запушвам устата. А то няма какво да ви изненада вече, когато се обедините.

Двамата със Сатара се спогледаха с любов, после се притиснаха един до друг. Преди да се разпаднат на общ облак, Сатара хвърли един последен усмихнат поглед към Аниор. След това отново се чу онзи силен звук и над тях се издигна бялата светлина с лъчи във всички посоки. Постоя няколко мига и изчезна.

 

Боар и Аниор продължаваха да гледат усмихнати към мястото, където допреди малко бяха Сатара и Веова. След това се спогледаха.

— Някак въобще не съм тъжен, че Сатара си отиде — учудено каза Аниор. Боар се засмя:

— Той направи всичко възможно, за да се почувстваш точно така. Наистина може да се завижда на Веова за такова второ Аз.

Аниор се нацупи:

— Така значи! Ще видиш ти. Ще те оставя да киснеш в тази сфера до края на дните си!

И му се изплези. Боар се разпадна от смях. После си върна вида на момчето и каза с присвити очи:

— Само да ми паднеш, ще те дърпам за тези букли, докато се разревеш!

— А аз ще те издера с ноктите си — отвърна злобно Аниор. — Ще се научиш да се пазиш от малките момичета!

Те се гледаха сърдити със сивите си очи и после се разсмяха. Бяха разбрали, че всичко си беше само една игра, дори и най-страшното. Светът беше една голяма сцена, на която актьорите участваха по собствено желание, сами измисляха ролите си и ги изпълняваха. Щяха да си поиграят още малко и после щяха да се върнат там, откъдето бяха дошли, за да се порадват един на друг. А някога пак щяха да поискат да си поиграят.

* * *

Аниор пристигна в прегръдката на Тимон, който бързаше да го пусне. Разтърси засмян ръцете си. Това ментално тяло само го гъделичкаше. Аниор не го беше предупредил. Отново се върна направо в централата. Но вече не му пукаше от ухилените погледи на присъстващите.

— Момата се превърна в момиченце — извика Гивок със смях.

Аниор му хвърли бърз уж предупредителен поглед и Гивок още повече се разсмя.

Всички разглеждаха Аниор с учудване. Разликата между сегашния му вид и огромния диабо преди малко бе направо зашеметяваща.

Аниор се обърна към Тимон. Попита сериозно:

— Тимон, едно време се биеше за тази система. Искаш ли я все още?

Черните очи на Тимон засветиха. Но лицето му стана тъжно.

— Подарявам ти я — продължи Аниор. — Сигурен съм, че ще се грижиш добре за нея. И за подчинените ми. Ти и без това отдавна изпълняваш тази функция. За мен е време да си вървя. Не ми стигна силата да освободя Боар. Ще потърся някъде по-трудни задачи за изпълнение, за да я придобия по-скоро.

Всички в централата се изправиха мълчаливо. Поглеждаха с мъка на лицата си към Аниор и потъваха в червени облаци. Аниор се обърна усмихнат към тях.

— Недейте да тъгувате за мен. Аз ще бъда щастлив. Вярвам в Тимон. Той ще ви бъде добър ръководител.

Превърна се за малко в астрално същество, за да прегърне най-близките си сътрудници.

Гивок едва се виждаше в червената мъгла. Аниор го прегърна и погали по гърба. Каза тихо:

— Благодаря ти, Гивок, за всичко, което направи за мен и за Аритан. Беше чудесен приятел и помощник. А най-много ще ми липсват шегите ти.

Гивок само успя да измънка:

— Обичах те, Аниор. Всички те обичахме. Ти ни даде всичко: хубава работа, нов дом, нов път. Много ми е мъчно да се разделя с теб.

Аниор пак го погали и се обърна и към другите. Идваха всички диаба и рутези, за да се простят с него. Знаеха, че Аниор е Делен, че рано или късно щеше да се обедини с второто си Аз и да ги напусне. Но въпреки това раздялата бе много тежка.

После Аниор се премести на Аритан. Обичаше творението си и му стана много мъчно. Спусна се в своята гора. Погали за последно двете си любими дървета и се заслуша още веднъж в песента на Боар и новите думи на Сатара. Седна между тях и заплака. След това посади едно семе между двете, погали тревата и си тръгна.

Върна се в зоната на изпращането, където го чакаше Тимон. Преместиха се заедно на горното ниво. Тимон остави астралното си тяло и се превърна отново в теор. Изглеждаше почти по същия начин като преди. Аниор се усмихна:

— Много си консервативен. Но се радвам, че е така. Харесвам външния ти вид още откакто те срещнах на Аритан.

Тимон леко се смути. Напомняше му колко зле се беше държал тогава с Аниор. Но Аниор, който приемаше мислите му, се засмя.

— Въобще не се държа много зле. И страхотно ме целуна. Май още тогава се влюбих в теб.

Тимон, усмихнат, го прегърна и го притисна до себе си. Нежно отвърна:

— А аз се влюбих в теб още когато те видях на екрана в командната зала. Просто знаех, че там върви съдбата ми.

Аниор се притисна щастлив към него. Много му беше мъчно да изостави Тимон. Любовта между тях беше пораснала с времето и беше станала много силна. Прошепна на Тимон:

— Искам още веднъж да ме целунеш.

Тимон тихо се засмя и го погледна щастлив. Докосна го с устните си с онази страстна целувка, която караше Аниор да забрави за всичко и да се отдава безрезервно. Те се разпаднаха на общ облак и изживяха любовта си като ментални същества.

После мълчаливо се разделиха. Аниор искаше да тръгне, но Тимон го задържа.

— Исках да ти благодаря за всичко, което направи за мен. Ти промени съдбата ми, ти ми даде подслон и ми се довери. Твоята болка ме научи на добро, а накрая ми подари и системата си. Но всичко това е нищо в сравнение с любовта, с която ме дари и която ще остане вечно в мен. Вече няма да имам нужда от болката ти. Вече ще имам собствената си болка, която ще ми показва правилния път. Време е да ти върна това, което ти принадлежи.

Той пусна един лъч от коремната си област към Аниор и преля по него старата болка на Аниор. А после добави и малко от собствената си болка и Аниор изстена и затвори очи. Но Тимон не прекъсна лъча. По него течеше вече силата му. Аниор, който все още беше зашеметен от болката на Тимон, не разбра какво ставаше. И чак като престана това преливане, той дойде на себе си и извика изплашен:

— Тимон, какво си направил?

От Тимон бе останало малко облаче, приличащо на Боар, след като бе пренесъл сам Ани през пространството. Беше подарил на Аниор цялата си сила и си бе оставил само толкова, колкото му трябваше да преживее.

„Приеми този подарък — обади се Тимон мислено — и не се тревожи за мен. Аз бързо ще се възстановя. А сега отивай при Боар и му предай много поздрави от мен. Новото ти тяло ще е запомнило пътя. Желая ви щастливи дни. Обичам те и ще те чакам, докато отново се разделите.“

Той се сви в една точка и изчезна.

 

Аниор остана като замаян. Усещаше новата сила в тялото си. И болката на Тимон. Щеше да я занесе със себе си в онова странно същество, в което щяха да се превърнат. И тя щеше да му посочи пътя към Тимон, когато се разделят отново.

Но дотогава имаше време. Той затвори очи и си спомни силния копнеж към Сатара. Сви се в една точка и изчезна.

* * *

Разшири се вътре в сферата, в която Боар бе пленен. Той се беше свил отчаян в другия край. Но веднага повдигна глава. Защото усети почти забравеното присъствие на Аниор. Сияещ от щастие, той се изправи.

Толкова отдавна бяха мечтали за този момент, че сега, когато бе настъпил, не можеха да повярват в него. Приближиха се бавно. Вече не бързаха. Искаха да изживеят всяка част от секундата, да удължат удоволствието колкото може повече.

Сферите им се сляха. Стояха един срещу друг и се гледаха с любов в очите. Две деца, които се обичаха.

Бавно повдигнаха ръце. Аниор сложи дланите си на кръста му, а Боар загреба с пръстите си косата му. Приближиха се, докато телата им се залепиха и устните им се докоснаха. Разпаднаха се в безброй частици и се сляха в пълно блаженство …

 

Чу се силното изпукване и в голямата сфера нямаше вече теори. Една сияйна светлина, излъчваща лъчи във всички цветове, се издигна бавно нагоре. Сферата се разпука и изчезна.

А светлината се премести на по-горното ниво, където я чакаха две посестрими. Те се наредиха като върхове на равностранен триъгълник и между тях се образуваха светлинни коридори. Боар се свърза с Кадор, Нериф с Веова и Сатара с Аниор. Това ново същество започна да се завърта около собствената си ос с бясна скорост и се понесе натам, откъдето бе дошло. Неговите съставни части бяха щастливи в свързаността си, докато отново дойде времето да се разделят.