Софи Кинсела
Сватбата на Беки Б. (8)

Седем

Окей. Сузи е напълно права. Не мога да протакам повече! Трябва да взема решение!

В деня, когато те си тръгнаха, аз останах през обедната почивка в моята пробна с лист хартия и химикалка в ръка. И сега ще трябва да подходя към проблема логично. Трябва да си изясня плюсовете и минусите от всяка ситуация, да ги претегля и да взема рационално решение. Така. Хайде да започвам!

„За Оксшот:

1. Мама ще бъде щастлива.

2. Татко ще бъде щастлив.

3. Сватбата ще бъде прекрасна.“

Вторачвам се в този списък за няколко секунди, след това правя нова графа.

„За Ню Йорк:

1. Ще имам най-вълшебната сватба в целия свят.“

О, господи! Заравям лице в ръцете си. На хартия изобщо не става по-лесно.

Всъщност става дори по-трудно, защото ми тика дилемата право в очите, вместо да я оставя там, където аз искам да бъде — в мъничка кутийка в дъното на съзнанието ми, където няма да ми се налага да се изправям очи в очи с нея.

— Беки?

Вдигам глава и автоматично покривам листа с ръка. На прага на моята пробна стои Елиз — една от клиентките ми. Тя е тридесет и пет годишен корпоративен адвокат и наскоро заминава за Хонконг за една година. Тази жена доста ще ми липсва. С нея винаги е приятно да си побъбри човек, въпреки че тя определено страда от липса на чувство за хумор. Мисля обаче, че тя не би имала нищо против да си има такова чувство — просто не й е съвсем ясно каква точно е целта на вицовете и майтапите.

— Здравей, Елиз! — възкликвам изненадано. — Имаме ли уговорена среща за днес? Мислех, че днес ти е денят на заминаването.

— Заминаването ми е утре. Но преди да отлетя, ми се искаше да ти купя сватбен подарък.

— Боже! Няма нужда да го правиш! — изписквам, но вътрешно съм много доволна.

— Просто исках да ми кажеш къде си регистрирана.

— Къде съм регистрирана ли? О, имаш предвид списъка с подаръците за сватбата! В интерес на истината, още не сме правили такъв!

— Не сте правили ли?! — смръщва се Елиз. — Тогава как да ти купя подарък?!

— Ами… хммм… би могла просто… просто да купиш нещо. Може би.

— Без списък?! — вторачва се неразбиращо в мен Елиз. — Но какво да ти взема?

— Нямам представа! Нещо, което ти харесва на теб! — изсмивам се деликатно. — Може би… тостер?

— Добре, тостер — кимва Елиз и започва да рови в чантата си за листче хартия, за да си запише. — Какъв модел да бъде?

— Нямам никаква представа! Просто това беше първото, което ми хрумна! Виж какво, Елиз, просто… не знам. Защо не ми купиш нещо от Хонконг?

— И там ли смяташ да се регистрираш? — застава нащрек Елиз. — В кой магазин?

— Не, не! Просто исках да кажа… — Въздъхвам. — Окей, виж какво. Когато се регистрираме, ще те уведомя за подробностите. Вероятно ще можеш да го направиш и по интернет.

— Добре. Щом казваш. — Елиз връща листчето обратно в чантата си и ме поглежда укорително. — Но наистина трябва да си направиш такъв списък! Много хора ще искат да ти купят сватбени подаръци!

— Съжалявам — отвръщам аз. — Както и да е. Пожелавам ти незабравимо прекарване в Хонконг!

— Благодаря! — Елиз се поколебава за миг, после се приближава до мен и непохватно ме потупва по бузата. — Чао, Беки! Благодаря ти за помощта!

Когато тя си тръгва, аз сядам отново на стола си и си поглеждам бележките, опитвайки се да се концентрирам.

Обаче не мога да мисля за всичко онова, което ми каза Елиз.

Ами ако е права? Ами ако действително има цели купища хора, които се блъскат да ни купят подаръци, а не са в състояние да го направят?!

И в този момент ме пронизва неописуем страх. Ами ако накрая решат от отчаяние да се откажат?!

Вдигам телефона си и набирам на бързи обороти номера на Люк.

Докато чакам, внезапно си спомням, че оня ден му обещах да не го безпокоя по телефона за онова, което той самият нарича „сватбени дреболии“. Веднъж го задържах на телефона половин час, докато му обяснявах надълго и нашироко три различни начина на подреждане на масите, а междувременно той май е пропуснал някакво много важно обаждане от Япония.

Но това може да се приеме като изключение, нали? Все пак случаят е спешен!

— Слушай! — започвам без предисловия, когато той вдига. — Трябва да се регистрираме! При това много бързо!

— Беки, в момента имам заседание. Въпросът не може ли да почака?

— Не! Много е важно!

Мълчание. После чувам как Люк казва на някого: „Бихте ли ме извинили за момент?“.

— Добре — обръща се към мен. — Започни отначало. Какъв точно е проблемът?

— Проблемът е в това, че хората се опитват да ни купят подаръци! Затова се нуждаем от списък! Ако не видят нищо, което да купят, може просто да се откажат!

— Е, нека тогава се регистрираме!

— И аз това казвам! Но откога те чакам да отделиш поне една свободна вечер…

— Знаеш, че съм много зает — отговаря той, а в гласа му се усеща отбранителна нотка. — Ясно ти е, че работата ми е такава.

Знам защо е това отбранително настроение. Защото работи по цяла нощ във връзка с някаква глупава промоция на благотворителните глупости на Елинор. И той отлично знае какво мисля по този въпрос.

— Е, но все отнякъде трябва да започнем! — изричам на глас. — Трябва да решим от какво имаме нужда!

— Моето присъствие наложително ли е?

— Естествено, че е наложително! Не ти ли пука в какви чинии ще се храним?

— Честно ли искаш да ти кажа? Не!

— Не ти пука?! — Поемам си дълбоко дъх и едва не се впускам в тирада на тема: „Щом не ти пука за нашите чинии, може би не ти пука и за нашите отношения!“.

Ала точно в този момент си давам сметка, че по този начин ще мога да избера всичко, което на мен ми харесва!

— Добре тогава — отговарям на глас. — Ще го направя сама. Ще отида до „Крейт и Барел“, става ли?

— Страхотно! Така и така се чуваме, да знаеш, че се съгласих довечера да пийнем с майка ми. В шест и половина в нейния апартамент.

— Окей — казвам, но се нацупвам. — Добре, в такъв случай дотогава. Да ти се обадя ли, след като мина през „Крейт и Барел“, за да ти съобщя какво съм регистрирала?

— Беки — изрича Люк с гробовен глас, — ако още веднъж ме потърсиш в офиса с проблеми около сватбата, много е възможно такава изобщо да няма!

— Няма проблеми! Няма, обещавам! Щом не те интересува, аз мога и сама да организирам всичко, а после да си уговорим среща пред олтара. Така става ли? Това устройва ли те?

Настъпва мълчание, след което чувам смеха на Люк.

— Честен отговор ли искаш или отговор, който би събрал най-големия брой точки на въпроса „Обича ли ви наистина вашия човек?“ от тестовете на „Космополитън“, а?

— Дай ми втория тип отговор — казвам след известен размисъл аз.

— Искам да взема участие във всеки дребен детайл от нашата сватба — изрича сериозно той. — Прекрасно разбирам, че ако демонстрирам и най-малката липса на интерес във всеки един етап от организирането й, това е знак, че аз не се интересувам от теб като жена и като красива, любяща, завършена и много специална личност и че направо не те заслужавам!

— Това никак не беше лошо — принудена съм да призная неохотно аз. — А сега ми дай искрения отговор.

— Ще се видим пред олтара.

— Яба-даба-дуу! Хубаво. Но гледай да не съжаляваш, когато те облека в розов смокинг!

— Права си. Ще съжалявам. А сега трябва да приключваме. Наистина! До довечера!

— Чао!

Изключвам телефона, вземам си палтото, а после и чантата. Докато затварям ципа й, поглеждам към моя списък и отново ме завладява чувство за вина. Може би би трябвало да остана още малко сама и да поразмисля още мъничко и да се опитам да взема решение.

От друга страна обаче, независимо дали ще се оженим в Англия или Америка, все ще имаме нужда от списък за подаръци, нали? Така че в известен смисъл е много по-разумно първо да отида и да ги регистрирам, а после ще му мисля в коя държава да се оженя.

Именно.

 

 

Едва когато прекрачвам прага на „Крейт и Барел“, аз си давам сметка, че не разбирам абсолютно нищо от регистриране на подаръци. Всъщност, не разбирам нищичко от сватбени списъци. За сватбата на Том и Луси поговорих с мама и татко и после мама организира всичко, а единственият друг мой познат, който се е женил, беше Сузи — те двамата с Таркуин пък изобщо нямаха списък.

Озъртам се напосоки из магазина, като се чудя откъде да започна. Тук е светло и много просторно, тук-таме се виждат пъстри масички, подредени сякаш за вечеря, както и много витрини, пълни с бляскави чаши, рафтове с ножове и домакински съдове от неръждаема стомана.

Докато се мотая безцелно покрай пирамида от блестящи тигани, забелязвам момиче с голяма конска опашка, което обикаля и си отбелязва нещо на някаква бланка. Примъквам се до нея и се опитвам да разбера какво точно прави. Забелязвам, че бланката носи надписа „Регистрационен списък на Крейт и Барел“. Боже, ама тя прави точно това! Тя регистрира! Значи спокойно мога да наблюдавам какво точно прави!

— Ей! — вдига глава към мен момичето. — Знаеш ли нещо за домакинските съдове? Да знаеш случайно какво е това тук?

И тя вдига тиган, при което аз не мога да сдържа усмивката си. Ама честно! Тези манхатънски момичета не разбират от абсолютно нищо! Сигурно никога през живота си не е сготвила и едно ястие!

— Това е тиган за пържене — отвръщам любезно. — Използва се за пържене на разни неща.

— Окей. Ами това?

И вдига друг тиган с набраздена повърхност и две дръжки. Да го вземат мътните! Това пък за какво е?

— Ами… мисля… че това е, хммм… тиган за… омлети… и за печене… или тенджерка.

— Аха, ясно. — Поглежда го озадачено, а аз побързвам да дам на заден ход.

Минавам покрай красиво подредени керамични купички за овесени ядки и се озовавам в компютърен терминал, където пише „Регистрация“. Може би тук дават въпросните формуляри.

— Добре дошли в „Крейт и Барел“ — приветства ме радостен надпис на екрана. — „Моля, въведете избора, който желаете.“

Почуквам разсеяно по екрана, но с половин ухо слушам една двойка зад мен, която спори относно чиниите.

— Просто не желая да бъда черна бисквитиера — казва момичето, почти разплакано.

— Добре де, каква тогава искаш да бъдеш? — срязва я мъжът.

— Не знам!

— Да не би да твърдиш, че аз съм черна бисквитиера, Мари?!

Господи! Трябва да се отуча от този навик да подслушвам хората! Свеждам поглед към екрана и се заковавам изненадано. Стигнала съм до място, където човек може да погледне списъците на хората, за да им купи подарък. Тъкмо се каня да изляза от файла, когато спирам.

Ще ми бъде от полза, ако надзърна какво са си поръчали хората, нали така? Внимателно напечатвам името „Р. Смит“ и натискам „Enter“.

За мое огромно изумление екранът започва да се изпълва с цяла поредица от имена на двойки.

„Рейчъл Смит и Дейвид Форсайт, Скотсдейл, Аризона.

Ани Уинтърс и Род Смит, Рейли, Северна Каролина.

Ричард Смит и Фей Бълок, Уийтън, Илинойс.

Лирой Елис и Рашел Смит…“

Боже, ама това е много гот! Окей, нека сега надзърнем, за да видим какво са си избрали Рейчъл и Дейвид. Натискам отново „Enter“ и след няколко секунди принтерът започва да бълва листи хартия.

„Стъклен сервиз за хайвер и стриди — 4

Плато за кейк на крачета с капак — 1

Купа с водна лилия — 2

Класическа гарафа 3 л.“

Ауу! Ама това звучи много шик! Със сигурност и аз ще искам купа с водна лилия! Както и сервиз за стриди.

Добре. Нека сега видим какво са си избрали Ани и Род. Натискам отново „Enter“ и принтерът ми изплюва нов списък.

Охо! Значи Ани и Род си падат по чашите! Питам се обаче защо са им цели шест кофички за лед?

Ама това е като наркотик! Нека видим какво искат Ричард и Фей. А после Лирой и Рашел… Принтирам и следващите два списъка и тъкмо се чудя дали да не въведа друго често срещано име, като например „Браун“, когато чувам зад себе си нечий глас.

— Мога ли да ви помогна с нещо, госпожице?

Вдигам рязко глава и виждам пред себе си един усмихнат продавач с табелка, на която пише, че името му е „Бъд“.

— Да не би да не можете да откриете списъка, който желаете?

Усещам как се изчервявам от притеснение.

Не мога да си призная, че просто надзъртам в чуждите списъци!

— Аз… всъщност… току-що го намерих — казвам и грабвам напосоки един списък, който се оказва на Ричард и Фей. — Това са мои приятели. Ричард и Фей. — Прочиствам си гърлото и продължавам: — Искам да им купя сватбен подарък. Затова съм дошла тук. И освен това искам и аз самата да се регистрирам за подаръци.

— Добре, нека първо приключим с покупката. Какво бихте желали да им купите?

— Ами… да видим… — И разглеждам списъка. — Такааа…

Стига де! Нали не възнамерявам да купувам подарък на двама абсолютни непознати?! Трябва просто да си призная истината. Че съм проявила нездраво любопитство.

— Някакви идеи?

— Какво ще кажете за четирите салатни купи? — чувам се да изричам най-неочаквано.

— Перфектен избор! — възкликва Бъд и ме повежда към близката каса. — Искате ми да им оставите някакво послание?

— Послание ли?!

— На вашите приятели! — И той взема химикалка и ме поглежда. Чака.

— Да, наистина. Е… хммм… „На Ричард и Фей — преглъщам аз. — С пожелания за прекрасен сватбен ден! С обич: Беки.“

— А фамилията ви? Просто за да уточним от кого е точно.

— Е, ами… Блумууд.

— Значи: „С обич: от Беки Блумууд“ — повтаря Бъд и записва старателно.

В този момент пред очите ми изникват Ричард и Фей, които разглеждат посланието ми и се чудят какво става.

Хубаво де! Нали ще получат четири салатни купи, при това безплатно!

— Така. А сега да се върнем на вашия списък! — изрича весело Бъд, докато взема картата ми. — Ето ви една бланка, която можете да попълните, докато обикаляте и разглеждате. Вероятно вече сте забелязали, че стоките ни се делят на няколко основни секции.

— Да бе… Нещо като…

— Кухненски прибори, плоски прибори, кухи прибори, барови прибори, стъклени прибори, прибори на поставки… — Тук спира, за да си поеме дъх и продължава: — И всякакви други.

— Ясно.

— Може би ще ви бъде малко трудничко да решите какво точно ще ви трябва за вашия нов дом — казва той и ми се усмихва. — Така че, предлагам ви да започнете от най-главното. Помислете си за вашите ежедневни нужди и оттам вече можете да продължите напред. Ако имате нужда от мен, просто ми викнете!

— Чудесно! Много ви благодаря!

Бъд се оттегля и аз се озъртам наоколо, а душата ми се изпълва с познатите тръпки на очакването. Не съм се вълнувала толкова, откакто пишех списъците за Дядо Коледа. Но дори и тогава мама стоеше над рамото ми и казваше неща от рода на: „Не съм много сигурна, че Дядо Коледа ще може да ти донесе истински рубинени пантофки, скъпа. Защо не си поискаш вместо тях една хубава книжка за оцветяване?“.

Обаче сега никой няма да ми каже какво да си искам и какво да не си искам! Мога да си поискам всичко, което искам! Мога например да си поискам онези чинии ей там… и тази кана… и този стол… Имам предвид, че имам право да си поискам всичко! Целият магазин!

Така де. Поне на теория.

Обаче сега не смятам да се захласвам прекалено. Ще започна с ежедневните нужди, точно както ме посъветва Бъд. И с усещането на вече пораснало момиче аз се насочвам към изложените по-нататък кухненски съдове и започвам да разглеждам внимателно рафтовете.

Охо! Клещи за омари! Нека да си ги поръчаме! Я какви сладки мрежички за царевица! Ами тези пластмасови маргаритки тук! Нямам представа за какво се използват, обаче изглеждат страхотно шик!

Отбелязвам внимателно номерата в моя списък. Окей. Да видим какво още. Докато се оглеждам, вниманието ми привлечено от изрядно подредени блестящи хромови неща.

Аууу! На всяка цена трябва да имаме миксер за замразено кисело мляко! Както и тостер за вафлички! Както и фурна за хляб, и сокоизстисквачка, и тостера за истински готвачи! Записвам всички тези номера и се оглеждам със задоволство. Но защо не съм се сещала досега да се регистрирам?! Това е перфектното занимание за мен! Да пазаруваш, без да харчиш никакви пари!

Май е трябвало да се омъжа още много отдавна.

— Извинете? — Момичето с конската опашка е стигнало до секцията с ножовете. — Имате ли представа какво означават тези ножици за дивеч? — И тя вдига нещо, което никога през живота си не съм виждала.

— Ами това са очевидно… ножици за дивеч… сигурно…

Втренчваме се една в друга за няколко секунди, след което момичето просто свива рамене, казва „Окей“ и си ги отбелязва в списъка.

Защо не взема и аз да включа в списъка си едни ножици за дивеч? Както и една от тези готини машинки за мелене на подправки. И професионална факла за приготвяне на крем брюле.

Не че някога съм приготвяла крем брюле — но човек никога не знае. Когато се омъжа, ще бъда длъжна да го правя. В този момент се виждам с красива домакинска престилка как брюлирам небрежно с една ръка, а с другата приготвям домашни захаросани плодове, а Люк и групичка отбрани гости ме гледат с възхита.

— Къде на друго място смяташ да се регистрираш? — пита ме момичето, докато вдига една яйцеразбивачка и се вторачва замислено в нея.

Аз я поглеждам неразбиращо.

— Какво искаш да кажеш? Позволено ли е да имаш повече от един списък?

— Естествено! Аз имам три. Тук, в „Уилямс-Сонома“ и „Блумингсдейл“. Там е особено приятно, сканираш всичко на една…

— Три списъка! — възкликвам, неспособна да прикрия възторга, бликащ от гласа ми.

И като се замисли човек, защо да се задоволяваме само с три?!

 

 

И така, докато стигна до апартамента на Елинор, аз вече съм успяла да си направя резервации за регистрация в „Тифани“, „Бергдорф“, „Блумингдейлс“ и „Барнис“, да си поръчам каталога на „Уилямс-Сонома“ и да си открия сватбен списък по интернет.

Само не успях да намеря време, за да помисля по въпроса къде искам да се оженя — но всичко по реда си.

Когато Елинор отваря вратата на апартамента си, отвътре се чува приятна музика и се разнася аромат на цветя. Домакинята е по халат, а косата й изглежда малко по-мека от обичайното, а когато ме целува, стиска лекичко ръката ми.

— Люк вече пристигна — казва тя, когато тръгваме по коридора. — Много красиви обувки! Нови ли са?

— Ами, всъщност, да. Благодаря! — Не мога да се въздържа да не я зяпам удивено. Никога досега не съм я чувала да прави комплимент на когото и да било. Нито веднъж!

— Имам усещането, че малко си поотслабнала — допълва тя. — Много ти отива, между другото.

Дотолкова се шашвам, че се заковавам по средата на коридора, но после ми се налага да подтичвам, за да я настигна. Да не би Елинор Шърман накрая да е решила да се държи любезно с мен? Направо не мога да повярвам!

Но когато се замисли човек… не може да не й се признае, че към края на годежното ни парти също се държа много любезно. Заяви, че е било груба грешка да не бъда включена в списъка с гостите, както и че много съжалява за случилото се.

Е, не че изрече с думи, че съжалява — точните й фрази бяха, че ще съди организаторите на партито. Но и това доказва загрижеността й, нали така?!

Боже, възможно ли е да не съм преценила правилно Елинор? Възможно ли е през цялото това време да не съм я разбирала? Може би това важи за всички хора около нея. Може би под ледената си обвивка тя да се окаже съвсем различен човек. Да, тя е уязвима и несигурна в себе си и точно затова се е обгърнала с тази защитна обвивка. И вероятно аз съм единственият човек, който може да прозре истината под тази обвивка и да убеди истинската Елинор да се покаже пред света. Тогава цялото нюйоркско общество ще ахне, Люк ще ме заобича още повече, а хората ще ме наричат „Момичето, което промени Елинор Шърман“ и…

— Беки? — Гласът на Люк пронизва мислите ми и ме изважда от тях. — Добре ли си?

— Да — отвръщам и едва сега си давам сметка, че ще налетя право на масичката за кафе. — Да, много съм добре!

Сядам до него на диванчето, Елинор ми подава чаша изстудено вино и аз започвам да отпивам от него, загледана през прозореца към блясъка на Манхатън, който се простира в далечината пред нас. Елинор и Люк са в разгара на някаква дискусия относно фондацията, затова аз си хрускам осолени бадеми и си тананикам весело. Незнайно как, но вече съм се озовала насред една прекрасна картина, когато Елинор се обръща към насъбралото се множество и заявява: „Беки Блумууд е не само образцова снаха, но и мой верен приятел“, а аз се усмихвам скромно на хората, които започват да ме аплодират. Точно в този момент се чува някакво прищракване, което така ме стряска, че аз едва не си разливам виното.

Елинор е затворила бележника от крокодилска кожа, в който пише. Поставя го настрани, намалява леко музиката и ме поглежда право в очите.

— Ребека — изрича.

— Да?

— Поканих те тази вечер, защото има нещо, което желая да обсъдя с теб. — И ми долива вино, при което аз й се усмихвам топло.

— Да?

— Както вероятно ти е добре известно, Люк е много заможен млад мъж.

— Е, така е… — изричам, леко смутена. — Сигурно си права.

— Говорих с моите адвокати, както и с адвокатите на Люк и… всички са на едно мнение. Така че, бих желала да ти дам това… — И тя ме залива с блясъка на необичайна за нея усмивка и ми подава дебел бял плик, а после подава друг такъв на Люк.

Докато го поемам, усещам, че надеждите ми се оправдават. Ето, виждате ли?! Елинор наистина става все по-любезна! Точно като в „Далас“. Вероятно ме прави съдружник в някоя семейна компания или нещо подобно, за да ме приветства с добре дошла в династията. Ами да! И аз ще започна да ходя на заседания на борда на директорите и всякакви подобни неща и всички заедно ще направим страхотни печалби и аз ще нося големи обици…

Отварям развълнувано плика и изваждам отвътре дебел документ, написан с печатни букви. Но когато се зачитам, въодушевлението ми постепенно се отича в канала.

„Меморандум-споразумение

Между Люк Джеймс Брандън (оттук нататък наричан за по-кратко «младоженецът») и Ребека Джейн Блумууд (оттук нататък наричана за по-кратко «булката») за…“

Нещо не разбирам… Какъв меморандум? Какво споразумение? Това да не е…

Не може да е…

Поглеждам объркано Люк, но докато прелиства страниците, той изглежда не по-малко объркан от мен.

— Майко, какво е това? — пита накрая.

— Просто една предохранителна мярка — отвръща Елинор с неразгадаема усмивка. — Нещо като застраховка.

О, господи! Но това е предбрачно споразумение!

С усещане за внезапен световъртеж аз също започвам да прелиствам договора. Обхваща приблизително десет страници и в него се съзират глави от рода на „Разделяне на имуществото в случай на развод“.

— Застраховка срещу какво точно? — обажда се Люк с не по-малко неразгадаем глас.

— Нека не се преструваме, че живеем в приказен свят — отвръща сухо Елинор. — Всички сме наясно какви неща се случват всеки ден.

— И какви по-точно са тези неща?

— Люк, погледни на нещата конструктивно! Идеално разбираш какво имам предвид! И като вземем предвид… как да се и изразя… разсипническото минало на Ребека… — И свежда многозначителен поглед към обувките ми, а аз едва сега проумявам, че е искала да ме унизи, когато ме попита за тях.

Значи изобщо не се е опитвала да бъде любезна. Просто е събирала достатъчно доказателства срещу мен!

Боже, как можах да бъда такава глупачка! У сърцето на Елинор няма нито едно топло кътче! Такова просто не съществува!

— Нека си изясним нещата — събирам накрая сили да се обадя аз, едва поемайки си дъх. — Очевидно ти смяташ, че аз гоня единствено парите на Люк.

— Беки, как можа да си помислиш подобно нещо! Тя не смята така! — възкликва Люк.

— Нищо подобно! Точно това смята!

— Предбрачният договор е просто една разумна стъпка, която хората правят, преди да създадат семейство.

— Добре де, обаче точно такава стъпка ние не виждаме нужда да правим — засмива се Люк.

— Тук ще се осмеля да не се съглася с вас — изтъква поучително Елинор. — Аз просто се опитвам да ви предпазя. Имам предвид и двамата. — Последното е изречено с не особено убедителен тон.

— Ти да не би да мислиш, че аз възнамерявам веднага да се разведа с Люк, за да му взема всичките пари?!

„Точно както си направила ти с твоите съпрузи“ — ми се ще да добавя, обаче се спирам навреме.

— Да не би да мислиш, че точно затова искам да се омъжа за него?!

— Беки…

— Ако желаеш, може да поразгледаш договора…

— Нямам нужда да го разглеждам!

— Да разбирам ли, че отказваш да го подпишеш? — И Елинор ме поглежда триумфално, сякаш току-що съм потвърдила и най-грозните й подозрения.

— Нищо подобно! — отвръщам с треперещ от възмущение глас. — Не отказвам да го подпиша! Ще подпиша всичко, което искаш! И няма да позволя да мислиш, че аз гоня единствено парите на Люк!

Сграбчвам химикалката от масата и яростно започвам да се подписвам на първата страница — натискам толкова силно, че едва не раздирам хартията.

— Беки, не се дръж така глупаво! — намесва се Люк. — Майко…

— Няма нищо! Ще подпиша всеки един… проклет…

Лицето ми гори и всичко пред очите ми започва да се слива, обаче аз отгръщам ли, отгръщам страниците, без изобщо да си направя труда да прочета какво пише горе. „Ребека Блумууд, Ребека Блумууд…“

— Но аз отказвам да го подпиша! — отсича Люк. — Никога не съм казвал, че искам предбрачно споразумение. И определено не възнамерявам да подписвам нищо, което зървам за първи път през живота си!

— Ето! Готово! — Хвърлям химикалката на масата и си грабвам чантата. — Мисля, че ми е време да се махам оттук. Довиждане, Елинор!

— Беки… — обажда се Люк. — Майко, какво те прихвана, за бога, че да го направиш през главата ми?!

Напускам апартамента на Елинор, а главата ми сякаш ще се пръсне. Изчаквам няколко минути, за да дойде асансьорът. Но когато той така и не се появява, аз поемам надолу по стълбите. Цялата горя от гняв. От жестоко унижение. Значи тя мисли, че аз гоня единствено парите на Люк! Значи тя ме взема за използвачка!

Дали така ме възприемат и всички останали?

— Беки! — Люк взема стълбите надолу по три наведнъж. — Беки, почакай! Много съжалявам! Нямах никаква представа…

Когато стигаме до партера, той ме притиска в обятията си, обаче аз не помръдвам.

— Повярвай ми, за мен това беше не по-малка изненада, отколкото за теб!

— Ами… какво да ти кажа… мисля, че ти също би трябвало да го подпишеш — казвам, вперила поглед в земята. — Би трябвало да се защитиш от мен. Това се счита за разумен подход.

— Беки, това съм аз! Това сме ние, за бога! — И той леко повдига брадичката ми, докато вече няма накъде да мърдам, освен да го погледна в тъмните очи. — Знам, че си ядосана. И е напълно нормално да си! Но те моля да извиниш майка ми. Живяла е прекалено дълго в Съединените щати. Тук предбрачните договори са нещо напълно нормално. Тя не е искала да…

— Напротив, искала е! — промълвявам и усещам отново как ме завладява предишното унижение. — Тя мислеше точно това, което каза! Тя смята, че аз си правя тънката сметка да… да ти взема всичките пари и да ги похарча за обувки!

— Такива ли са ти тънките сметки?! — прави се на шокиран Люк. — И ми го казваш едва сега?! Е, ако наистина смяташ да променяш основните правила, може би ще се наложи да подпишем предбрачно споразумение…

Опитвам се да се усмихна, обаче отвътре още ми пари.

— Наясно съм, че тук повечето хора подписват такива договори — казвам. — Много добре ми е известно. Обаче тя няма право да съставя такъв, без да… без да се консултира с някой от нас! Знаеш ли как се почувствах заради нея?!

— Зная, зная — гали успокояващо гърба ми Люк. — И аз съм вбесен заради поведението й.

— Съмнявам се.

— Напротив, бесен съм.

— Нищо подобно! Ти никога не можеш да й се ядосаш! И точно в това е проблемът! — Откъсвам се от прегръдките му и се опитвам да запазя спокойствие.

— Беки? — поглежда ме въпросително той. — Има ли още нещо, което те тревожи?

— Може би… Всичко ме тревожи… Начинът, по който тя окупира цялата ни сватба… Начинът, по който се държа толкова надменно и невъзпитано с родителите ми…

— По принцип тя е човек на официалностите — опитва се да я защити Люк. — Но това не означава, че е надменна. Ако родителите ти я опознаят по-добре…

— И начинът, по който използва и теб! — Давам си сметка, че вече навлизам в опасна територия, ала не съм в състояние да се спра. Всичко, което съм мислила, започва да се излива като отприщен поток от устата ми. — Ти й даваш безчет часове от свободното си време. Дори си й осигурил служителка за благотворителната фондация. Даже се скара с Майкъл заради нея! Не мога да те разбера що за човек си?! Отлично знаеш колко добър приятел ти е Майкъл! Отлично знаеш, че той мисли само за твоите интереси! За твоето добро! Но ето че сега, само заради скъпата си мамичка, ти дори не разговаряш с него!

Един нерв по лицето на Люк потреперва и от това разбирам, че съм засегнала болното му място.

— А сега иска от нас да се преместим в тази сграда! Не разбираш ли какво става?! Тя просто иска да те сграбчи в ноктите си! Да те задуши! И да те юрка по цял ден да й изпълняваш разни поръчки! И никога няма да ни остави на спокойствие… Люк, мисля, че вече и без това й даваш достатъчно от себе си…

— И какво лошо има в това? — Изражението му става все по-сурово. — Та тя ми е майка!

— Знам това! Но погледни нещата безпристрастно! Тя не прояви никакъв интерес към теб, преди да направиш пробива си тук! Спомняш ли си първото ни идване в Ню Йорк? Ти толкова държеше да я впечатлиш, а тя дори не си направи труда да се срещне с теб! Обаче сега, когато вече всички те познават и ти си извоюва сам име в бизнес средите, когато се превърна в любимец на медиите, когато се сдоби със средства от всякакъв характер, тя веднага надуши печалбата и реши, че е настанал моментът да те използва!

— Това не е вярно!

— Напротив, вярно е! Ти просто не си в състояние да го видиш! Ти си прекалено заслепен от нея, за да проумееш истината!

— Виж какво, Беки, много ти е лесно да критикуваш хората! — разгорещява се и Люк. — Твоите отношения с майка ти са фантастични. А аз почти не съм виждал моята, когато бях малък…

— Именно! — изкрещявам, преди да съм успяла да се овладея. — Точно в това е разковничето на нещата! На нея и тогава толкова й е пукало за теб, колкото и сега!

Ох, мамка му! Това последното не трябваше да го казвам! Виждам как през очите на Люк проблясва болка и той внезапно се състарява с минимум десет години.

— Знаеш, че това не е вярно — изломотва той. — Майка ми ме е искала. Грешката не е нейна.

— Да, знам. Съжалявам… — Пристъпвам към него, ала той се отдръпва.

— Защо, за разнообразие, не се поставиш на нейно място, Беки? Представи си само през какво й се е наложило да премине! Да бъде принудена да изостави детето си. Да бъде принудена въпреки всичко да се прави на храбра. Крие чувствата си от толкова дълго време — нищо чудно, че сега, когато наистина иска, й е трудно да го направи! Нищо чудно, че отношенията й с хората са малко непохватни!

Докато слушам защитата му, ми идва да се разплача. Значи той си е напаснал всичко в картинката. Значи все още е малкото момче, което би измислило всякакви възможни извинения на света, за да оправдае нежеланието на майка си да го вижда!

— Но ето, че сега имаме възможност да си възстановим отношенията — продължава той. — Може би наистина от време на време се държи малко нетактично. Но все пак полага максимални усилия.

„Да бе, как ли не! — ще ми се да възкликна. — Особено ги полага по отношение на мен!“

Но вместо това само свивам леко рамене и промърморвам:

— Може би си прав.

— Хайде, ела да се качим горе! Ще пийнем по още една чаша. И ще забравим, че всичко това се е случило.

— Не, благодаря — издишвам дълбоко аз. — Аз смятам да… да се прибирам у дома. Ти върви, ако искаш. Ще се видим после.

 

 

Докато вървя към дома, започва да вали — едри капки дъжд, които барабанят в канавките и падат от стрехите над главата ми. Разливат се по горещото ми лице, мокрят косата ми и оставят следи по новите ми обувки с велурени кантове. Обаче аз почти не ги забелязвам. Все още ме боли прекалено много от преживяното — от пронизващия поглед на Елинор, от собственото ми унижение, от отчаянието ми, че не мога да накарам Люк да прозре истината.

В мига, в който прекрачвам прага на нашия апартамент, небето е пронизано от гръмотевица. Включвам всички лампи, както и телевизора и вдигам пощата от пода пред вратата. Зървам един плик с почерка на мама и веднага го отварям. Оттам изпада малка мостричка плат, а листът мирише леко на нейния парфюм.

„Скъпа Беки!

Надявам се, че всичко в Голямата ябълка е наред!

Изпращам ти цвета, който имаме предвид за салфетките. Джанис твърди, че трябва да е розово, обаче аз смятам, че тази бледа синя слива е много хубава, особено като се имат предвид цветовете, в които мислим да бъдат цветята. Но все пак и ти си кажи мнението. Нали ти си булката, миличка!

Вчера дойде фотографът, който ни препоръча Денис, и всички бяхме много впечатлени от него. Татко ти е чул добри неща за него в голф клуба, което винаги си е добър знак. Може да прави както цветни, така и черно-бели снимки, а в цената на снимките включва и специален сватбен албум, което ми се струва добра сделка. Освен това той може да превърне снимката, която ти харесва най-много, в пъзел от стотина парчета, за да изпратиш на гостите си спомен от своята сватба!

Но аз му казах, че най-важното е да ти направи колкото е възможно повече снимки до разцъфналата череша! Нали знаеш, че я посадихме, когато ти се роди, и оттогава насам аз тайничко си мечтая моята мъничка Ребека да порасне и един ден да застане до голямото вече дърво като най-красивата булка на света! Ти си нашето единствено дете и може би затова този ден е толкова важен за нас!“

С много, много обич: Мама

Към края на писмото вече плача. Изобщо нямам представа какви ме прихванаха, че да искам да се женя в Ню Йорк! Изобщо нямам представа защо се оставих Елинор дори да ми покаже този тъп хотел! Домът ми е мястото, където искам да се оженя! При мама и татко, и моята череша, и моите приятели, и всичко, което действително има значение за мен!

Това е! Най-сетне взех решение! Още утре ще го съобщя на всички!

— Беки?

Подскачам на мястото си и се обръщам стреснато. На прага стои Люк — останал без дъх и мокър от глава до пети. Косата му е прилепнала за главата, а по лицето му продължават да се стичат едри капки дъжд.

— Беки… — започва той без предисловия, — много съжалявам! Наистина много съжалявам! Не трябваше да те оставям да си тръгнеш по този начин! Видях, че заваля… Нямам представа какво ли съм си въобразявал… — И думите му увисват във въздуха, когато забелязва подпухналото ми от плач лице. — Добре ли си, скъпа?

— Да, нищо ми няма — отговарям и си изтривам сълзите. — Люк, аз също съжалявам.

Люк се вторачва в мен, минават секунда-две, ръцете му треперят, очите му горят…

— Беки Блумууд — изрича накрая той, — ти си най-благородното… най-всеотдайното… най-любящото… аз не заслужавам…

Не довършва. Приближава се. Изражението му придобива почти животински вид от желание. И докато ме целува, дъждовните капки от косата му падат в моята уста и се примесват с неговия топъл, солен дъх. Аз затварям очи и оставям тялото си постепенно да се отпусне, да му се предаде, удоволствието постепенно да започне… Вече усещам неговата твърда решимост… Вече усещам как той сграбчва бедрата ми и ме пожелава тук и сега, на минутата… за да каже, че съжалява, за да каже, че ме обича, за да каже, че ще направи всичко за мен…

* * *

Господи, как обожавам секса за сдобряване!