Софи Кинсела
Сватбата на Беки Б. (12)

Единадесет

Веднага щом зървам мама, притеснението отново ме сграбчва. Тя стои до татко в Терминал 4 и оглежда пристигащите и веднага щом ме вижда, лицето й просветва със смесица от радост и тревога. Беше доста шокирана, когато й казах, че ще си дойда вкъщи без Люк — всъщност, наложи ми се няколко пъти да повторя, че между нас всичко е наред.

После ми се наложи да я уверя, че не съм била уволнена от работа.

А после — да обещая, че не ме гонят международните кредитни акули.

Да ви кажа честно, като се замисля какви глупости надробих през последните няколко години, не мога да не почувствам поне мъничко вина заради всичко, което преживяха родителите ми заради мен.

— Беки! Греъм, ето я и нея! — Мама се спуска напред и разбутва с лакти едно семейство с тюрбани на главата. — Беки, миличка! Как си? Как е Люк? Всичко наред ли е?

— Здравей, мамо! — поздравявам я аз и я прегръщам топло. — Аз съм добре. А Люк ви изпраща сърдечните си поздрави! Всичко при нас е абсолютно наред!

С изключение на едно мъничко проблемче — от известно време планирам голяма сватба в Ню Йорк зад вашия гръб.

„Стига!“ — заповядвам категорично на мозъка си, докато татко ме целува и поема количката ми. Няма смисъл да споменавам този проблем засега. Няма смисъл дори и да мисля за него. Ще повдигна въпроса по-късно, когато седнем удобно вкъщи и когато разговорът се насочи от само себе си в тази посока.

Което няма начин да не се случи.

„Е, Беки, още ли обмисляш варианта да се ожениш в Америка?“

„Ами, мамо, странно е, че го казваш, но…“

Именно. Ще изчакам точно такава възможност.

Ала въпреки че се държа максимално отпуснато и спокойно, не съм в състояние да мисля за нищо друго. И докато мама и татко търсят колата, докато спорят накъде е изходът от аерогарата, докато обсъждат дали цената за паркинга от 3.60 лири на час е разумна, аз усещам някаква тревожна топка в стомаха си, която се свива непоносимо всеки път, когато някой спомене думите „сватба“, „Люк“, „Ню Йорк“ и „Америка“ дори и мимоходом.

Точно като онзи път, когато казах на родителите си, че ще се явявам на изпит по математика за напреднали. Съседчето Том ходеше на курсове по математика за този изпит и майка му Джанис се фукаше много с това, затова аз бях принудена да кажа на мама и татко, че и аз ще се явявам на този изпит. Обаче после изпитите започнаха и аз трябваше да се престоря, че отивам да ме изпитват (вместо това прекарах три часа в магазин „Топшоп“). А когато резултатите излязоха, те започнаха да ме питат: „Колко получи по математика за напреднали?“.

И затова трябваше да изляза с номера, че изпитите по математика се проверяват по-дълго от другите предмети, защото са по-сложни. Честно да ви кажа, те щяха да ми се вържат, ако не беше Джанис, която един ден цъфна у дома и започна да писука: „Олеле, да знаете само, моят Том получи шестица по математика! А вашата Беки?“.

Да го вземат мътните този Том!

— Още не си ме попитала нищо за сватбата — обажда се мама, докато се носим по шосе А3 към Оксшот.

— Така ли? Да, вярно, че не съм — отвръщам аз, като се опитвам да си придам ведрост на гласа. — Та… хмм… как върви подготовката?

— Да си кажем правичката, не сме напреднали кой знае колко — отговаря татко, докато наближаваме отбивката за Оксшот.

— Пък и все още е рано — добавя мама.

— Това е само една сватба! — казва татко. — По мое мнение хората се впрягат прекалено много за такива неща. А всичко може да се организира и в последния момент.

— Напълно съм съгласна с теб! — отдъхвам си облекчено аз. — И в последния момент е възможно да се направи!

Слава богу, че нещата стоят така! Отпускам се назад в седалката и усещам, че тревогата постепенно ме напуска. Това ще улесни значително всички неща. Щом не са напреднали кой знае колко с подготовката, значи все още има възможност събитието да се отмени. И да ви призная честно, двамата ми звучат така, сякаш не са кой знае колко притеснени по този повод. Ама това е прекрасно! На тях очевидно не им пука особено! Значи съм се притеснявала буквално за нищо!

— Между другото, обади се Сузи — казва мама, докато наближаваме нашата къща. — Пита дали имаш нещо против да се срещнете по някое време днес. Аз й отговорих, че сигурно ще искаш… Ах, да, докато не съм забравила, да те предупредя — допълва мама и се извръща назад към мен. — Том и Луси.

— Какво за тях? — питам и се примирявам, че трябва да изслушам подробностите по най-новото им кухненско обзавеждане или на каква длъжност са повишили Луси.

— Разделиха се — снишава глас мама, въпреки че в колата сме само ние тримата.

— Разделили са се, така ли?! — ококорвам очи аз. — Ти сериозно ли говориш? Но те са женени само от…

— Няма и две години. Джанис е съсипана, горката, както вероятно можеш да си представиш.

— Но какво толкова се е случило, че да се разделят? — продължавам да не вярвам на новината аз.

Мама свива презрително устни и отговаря:

— Тази тъпанарка Луси избягала с един барабанист.

— С барабанист ли?!

— От някакъв състав. Очевидно имал пробито… — Тук мама прави неодобрителна пауза, а моята мисъл се лута бясно във всякакви предположения коя част от тялото му е пробита, за някои от които на мама дори не би й хрумнало. (Да си призная, на мен също не биха ми хрумнали, докато не се преместих да живея в нюйоркския квартал Уест Вилидж.) — … зърно на гърдата — довършва накрая тя за мое облекчение.

— Нека си изясним нещата. Значи Луси е избягала с барабанист с… с пробито… с пробито зърно.

— Живеел в каравана — вметва татко, докато дава сигнал за ляв завой.

— След всичкия труд, който Том положи за зимната им градина! — отбелязва мама и поклаща глава. — Някои момичета са големи неблагодарници!

Умът ми просто не е в състояние да го побере. Луси работи в една инвестиционна банка. Двамата с Том живеят в Райтгейт. Завесите им са в пълен синхрон с тапицерията на дивана им. Как, за бога, е срещнала този въпросен барабанист с пробитото зърно?!

Внезапно си спомням за разговора, който дочух онзи път, когато се разхождах в нашата градина. Луси определено не звучеше много щастлива. Но пък и ще звучеше като жена, която се кани да напуска съпруга си.

— Как е Том?

— Справя се — отговаря татко. — В момента е при Джанис и Мартин. Горкото момче!

— Ако питате мен, за него така стана по-добре! — заявява изненадващо мама. — Ако трябва да се тревожим за някого, то това е по-скоро Джанис. След цялата онази прекрасна сватба, която организираха! Всички бяха измамени от това момиче, така си е!

Спираме пред нашата къща и за моя изненада на алеята отпред виждам два бели микробуса.

— Какво става тук? — питам.

— Нищо особено — отвръща мама.

— Водопроводни ремонти — казва татко.

Ала израженията и на двамата стават доста неразгадаеми. Очите на мама светват и тя хвърля погледи на татко на няколко пъти, докато вървим към главния вход.

— Е, готова ли си? — пита небрежно татко. Пъхва ключа в ключалката и отваря със замах вратата.

— Изненада! — изпискват едновременно мама и татко и аз зяпвам.

Старите тапети в антрето вече ги няма. Старият килим също го няма. Всичко наоколо е ремонтирано в светли, свежи цветове, с модерно подово покритие и нови лампи навсякъде. Докато погледът ми се плъзга невярващо нагоре, съзирам незабележим човечец да поправя перилата на стълбите. На площадката има още двама, качили се на сгъваема стълба и монтиращи голям полилей. Навсякъде ухае на боя и свежест. И на нови неща. И на много похарчени пари.

— Но вие правите основен ремонт на цялата къща! — възкликвам накрая.

— Да, за сватбата! — отговаря мама и ме поглежда възторжено.

— Но нали казахте… — преглъщам. — Казахте, че не сте направили още много…

— Искахме да те изненадаме!

— Какво ще кажеш, Беки? — пита татко и обхваща с жест обстановката. — Харесва ли ти? Можем ли да имаме честта на твоето одобрение?

Гласът му звучи закачливо, обаче аз веднага разбирам, че за него одобрението ми наистина значи много. Всъщност — и за двамата значи много. Защото правят всичко това заради мен!

— Всичко е… фантастично! — отговарям дрезгаво. — Направо като приказка!

— Е, а сега ела и погледни какво става в градината! — подканя ме мама и аз тръгвам след нея като омаяна към френските прозорци, където веднага зървам екип от униформени градинари да работят нещо по цветните лехи.

— Садят теменужки, с които изписват имената „Люк и Беки“! — въздъхва щастливо мама. — Ще цъфнат точно през юни! И ще си направим малък алпинеум с водопадче точно на мястото, където ще се падне входът на палатката. Видях го в един епизод на „Наземен контрол“.

— Звучи… страхотно!

— И през нощта ще бъде осветено, така че, когато пуснем фойерверките…

— Какви фойерверки? — прекъсвам я, а тя ме поглежда изненадано.

— Но нали ти изпратих факс за фойерверките! Не ми казвай, че си забравила!

— Разбира се, че не съм забравила!

Мисълта ми се връща светкавично към купчината факсове, които мама непрекъснато ми праща и които аз тъпча редовно и виновно под леглото си — някои прегледани надве-натри, а други изобщо не погледнати.

Но какво съм си мислела, че правя?! Защо съм отказала да обърна внимание на случващото се около мен?!

— Беки, изобщо не ми изглеждаш добре, миличка! — казва мама. — Вероятно полетът те е уморил. Ела да си пийнем по една ободряваща чашка кафе!

Влизаме в кухнята и аз усещам как вътрешностите ми се преобръщат.

— Да не би да си сменила и кухненската мебелировка?!

— О, нищо подобно! — отвръща весело мама. — Просто пребоядисахме всичко. Изглеждат като новички, нали? Така. Вземи си едно хубаво кроасанче сега. Купуваме ги от една нова хлебарница наблизо.

И ми подава цяла кошница, обаче аз не съм в състояние да сложа и залък в устата си. Усещам, че ми прилошава. Нямах никаква представа, че тук са станали толкова много неща.

— Беки? — разглежда ме внимателно мама. — Какъв е проблемът?

— А, никакъв! — побързвам да отрека. — Няма никакъв проблем. Просто всичко е… перфектно.

Боже, какво ще правя сега?

— Знаеш ли… мисля да отида да си разопаковам багажа — успявам да изрека аз и да наподобя някаква усмивка на лицето си. — И да се пооправя малко.

 

 

Затварям вратата на стаята си зад гърба си, с все още залепено за лицето подобие на усмивка, но отвътре сърцето ми бие лудо.

Нещата не се развиват по план.

Нещата изобщо не се развиват по моя план! Нови тапети? Алпинеуми? Фойерверки? Как така съм пропуснала да узная за всички тези неща?! Но пък трябваше да се досетя. Вината е изцяло моя. О, боже! О, господи!

Как сега да кажа на мама и татко, че всичко това трябва да се отмени?! Как да го направя?!

Не мога.

Обаче трябва.

Ама не мога. Просто не мога и това е!

Опитвам се да си припомня, че става въпрос за моята сватба. Опитвам се да си възвърна нюйоркския непукизъм и самочувствие. Опитвам се да си кажа, че мога да си направя сватбата там, където аз си искам.

Ала всички доводи ми звучат някак фалшиво. Всички думи ме карат да примигвам от неудобство. Може и всичко това да е било вярно — но само в началото. Тогава, когато нищо още не е било сторено, тогава, когато никой не е бил положил никакво усилие за нищо. Ала сега… тази сватба вече изобщо не е само моя. Това е подаръкът на мама и татко за мен. Това е най-големият подарък през целия ми живот, който двамата са ми правили — подарък, в който те са вложили всичката любов и внимание, които таят към мен.

И аз възнамерявам да го откажа. Да им кажа: „Благодаря, ама няма нужда“.

Какво изобщо съм си въобразявала?!

С разтуптяно сърце аз бръквам в джоба си, за да извадя листчето с бележките, които си бях нахвърляла в самолета — думите, които бях измислила за собствено оправдание.

„Причини, поради които сватбата ни трябва да се състои в «Плаза»:

1. Какво ще кажете за едно пътешествие до Ню Йорк, което ще ви излезе напълно безплатно?

2. Хотел «Плаза» е фантастичен.

3. Няма да ви се налага да си мръднете пръста за каквото и да било.

4. Палатката само ще съсипе градината.

5. Няма да ви се налага да каните леля Силвия.

6. Ще получите рамки от «Тифани» напълно безплатно…“

Когато записвах тези точки, ми звучаха напълно убедително. А сега ми се струват като шеги, при това не на място. Мама и татко нямат абсолютно никаква представа какво означава хотел „Плаза“. От къде на къде ще им се прииска да прелетят целия Атлантик, за да се намърдат в някакъв снобарски хотел, който никога не са зървали? От къде на къде ще се съгласят да се откажат от домакинството на сватбата, за която винаги са си мечтали?! Аз съм тяхната единствена дъщеря. Тяхното едно-единствено дете в целия свят!

И така… Какво ще правя сега?

Седя, приковала поглед в листчето, дишам тежко и се надявам, че мислите ми ще се подредят от само себе си. Душата ми драпа отчаяно за някакво разрешение — за някаква дупчица, през която да се промуши. Тя отказва да се предаде, докато не е изпробвала всяка една възможност. И се върти ли, върти — все в същия порочен кръг. И се върти ли, върти — като онези балеринки на поставчици, които продължават, докато им се развива пружината.

— Беки?

Мама влиза в стаята и аз подскачам виновно, като побързвам да смачкам листа в ръката си.

— Здрасти! О, кафе! Прекрасно!

— Без кофеин е обаче — отбелязва мама и ми подава голяма чаша, на която се мъдри надписа: „Не е необходимо да си луда, за да организираш сватба, обаче за майка ти това е наложително“. — Предположих, че в последно време си преминала на кафе без кофеин.

— Нищо подобно — отвръщам изненадано. — Но няма значение.

— А как се чувстваш? — Мама присяда до мен на леглото и аз тайничко прехвърлям хартиената топка от едната в другата си ръка. — Малко уморена навярно? Вероятно от време на време ти прилошава?

— Не чак толкова зле — отговарям и въздъхвам малко по-силно, отколкото възнамерявах. — Обаче храната по самолетите е наистина много гадна.

— Трябва да си пазиш силите! — изчуруликва мама и ми стиска ръката. — А тук имам нещо за теб, скъпа! — И ми подава листче хартия. — Какво ще кажеш?

Разгръщам листчето и се вторачвам неразбиращо в него. Детайли за някаква къща. Ако трябва да бъда по-точна — четиристайна къща в Оксшот.

— Хубава е, нали? — отбелязва мама със светнало лице. — Погледни само подробностите!

— Да не би да възнамерявате да се местите?

— Не е за нас, глупаче! За вас е! Ще бъдете само на една пряка от нас! Погледни, има си и лятно барбекю в градината, две допълнителни бани…

— Мамо, но ние живеем в Ню Йорк!

— Само за момента. Но няма да останете в Ню Йорк завинаги, нали?! Там сте само временно!

В гласа й се прокрадва загриженост и въпреки че продължава да се усмихва, веднага забелязвам напрежението в очите й. Отварям уста, за да й отговоря, но после, за моя огромна изненада, си давам сметка, че двамата с Люк изобщо не сме говорили къде ще живеем за постоянно.

Може би защото винаги сме знаели, че някой ден ще се върнем във Великобритания. Но кога точно?

— Нали не смятате да оставате там завинаги? — настоява мама и се изкисква нервно.

— Не знам — отговарям объркано. — Нямам представа какво искаме да правим.

— Но човек не може да създаде семейство и да отглежда деца в онази дупка, която наричаш апартамент! Не може да не пожелаете да се върнете у дома! И тогава ще ви трябва хубава къща с градина! Особено сега!

— Сега какво?

— Сега, когато… — И тя прави евфемистичен жест на окръгление пред корема.

— Какво?!

— О, Беки! — въздъхва мама. — Напълно разбирам твоята… свенливост да кажеш на хората за това. Но всичко е наред, скъпа! В наши дни това е напълно приемливо! Вече никой не съди никого за това!

— Не съди… Ама ти какво…

— Единственото, което трябва да знаем… — и тя прави деликатна пауза, — е колко да отпуснем роклята. За сватбата имам предвид.

Да отпуснат роклята ли? Ама какво, за бога… Чакай малко!

— Мамо, да не би да си си втълпила, че аз съм… аз съм… — И правя същия евфемистичен жест, който направи и тя.

— Ама не си ли?! — сбръчква се разочаровано лицето на мама.

— Не съм, разбира се! Откъде изобщо ти хрумна подобна мисъл?!

— Каза, че искаш да обсъдиш с нас нещо много важно! — отбранително обяснява мама и отпива глътка кафе. — Стана ясно, че не е за Люк, не е за работата ти, не е и за банковия ти мениджър. И тъй като Сузи ще си има бебе, а вие двете винаги правите всичко заедно, решихме, че…

— Добре де, ама не съм! Ясно ли е? Не съм и дрогирана, ако това ти е следваща мисъл!

— Тогава какво толкова искаше да говориш с нас?! — Мама смъква чашата си и ме поглежда разтревожено. — Какво беше толкова важно, че трябваше да си дойдеш чак у дома?

В стаята настъпва тягостна тишина. Пръстите на ръката ми се сключват здраво около чашата.

Ето го! Това е решителният момент! Това е моята възможност да си призная всичко! Да кажа на мама за хотел „Плаза“! И ако смятам да го сторя, трябва да си отворя устата веднага! Преди да са направили следващата стъпка в подготовката на сватбата. Преди да са похарчили още пари.

— Ами, нещата са така, че… — прочиствам си гърлото. — Нещата стоят така, че…

Млъквам и отпивам от кафето. Гърлото ми се е стегнало и като че ли пак започва да ми прилошава. Как да кажа на мама, че искам да се оженя някъде другаде? Как да го направя, за бога?!

Затварям очи и се оставям блясъкът на „Плаза“ отново да ме заслепи, опитвайки се да призова цялото му вълнение и красота. Позлатените зали, изисканият интериор… Мечтите да се нося безгрижно с Люк по онзи излъскан дансинг под одобрителните погледи на богатата тълпа…

Ала някак си… картината вече не ме грабва така, както ме грабваше преди. Всичко ми се струва някак си съвсем… неубедително.

Господи! Какво искам всъщност? Какво искам наистина?!

— Знаех си!

Вдигам очи и с ужас съзирам погледа на мама.

— Знаех си! Двамата с Люк сте се разделили!

— Мамо…

— Просто си го знаех! Няколко пъти казах на баща ти следното: „Нещо ми подсказва, че Беки се връща у дома, за да отмени сватбата!“. Той ми заяви, че това било чиста глупост, но аз просто го почувствах! — Мама се хваща за гърдите. — Една майка винаги знае тези неща! И съм била права, нали?! Наистина искаш отмениш сватбата, нали?

Ококорвам се безмълвно в нея. Тя знае, че съм си дошла, за да отменя сватбата. Но как изобщо е разбрала?

— Беки, добре ли си? — пита мама и ме прегръща. — Виж какво, миличка, няма нищо. Ние няма да се сърдим. Единственото, което двамата с баща ти искаме за теб, е само най-доброто. И ако това включва отменянето на сватбата, така да бъде! Миличка, не си длъжна да приемаш този брак, освен ако не си на сто процента сигурна, че го искаш! Даже на сто и десет процента!

— Ама… вие сте направили толкова много… — изломотвам аз. — Похарчили сте всичките тези пари…

— Това няма никакво значение! Парите не значат нищо! — отговаря тя и ме притиска към себе си. — Беки, ако имаш някакви съмнения, каквито и да са те, ние веднага ще отменим сватбата! Просто искаме да си щастлива — това е всичко!

Мама излъчва такова съчувствие и разбиране, че за няколко секунди не съм в състояние да кажа каквото и да било. Ето, че ми предлага точно онова, за което си дойдох у дома — без въпроси, без обвинения, без нищо, освен любовта и подкрепата и на двамата.

И аз вдигам очи към милото й, познато, любящо лице. И си давам сметка — без никакво съмнение! — че не съм в състояние да й причиня такова нещо!

— Всичко е наред — успявам да изрека накрая аз. — Мамо, с Люк не сме се скарали, нито разделили. И сватбата… сватбата ще се състои. — Потривам лице уморено. — Знаеш ли какво? Мисля да изляза малко в градината и да поема глътка свеж въздух.

 

 

Когато излизам в градината, двама от униформените градинари вдигат глави и ме поздравяват, а аз им се усмихвам вяло в отговор. Чувствам се като откачена параноичка — като че ли тайната ми е толкова огромна, че всеки може веднага да я съзре. Като че ли хората я виждат под формата на излизащо от устата ми балонче — като в комиксите.

Планирала съм и друга сватба.

За същия ден като тази.

Родителите ми нямат никаква представа.

Да, знам, че съм загазила яко.

Да, знам, че постъпвам глупаво.

А бе, я се разкарайте и ме оставете на мира! Не виждате ли колко съм стресирана?!

— Ехо, Беки!

Подскачам стреснато и се обръщам рязко. Край оградата на съседската градина стой Том и ме гледа тъжно.

— О, Том, здравей! — казвам и аз, като се старая да прикрия шока от внезапната му поява.

Божичко! Ама той изглежда ужасно! Пребледнял, нещастен, облечен парцаливо… Не че някога е бил цар на изисканото облекло, но докато беше с Луси, поне бе придобил някаква външна изрядност. Косата му също бе влязла в някакви порядъчни релси. Но сега отново се е сдобил с мазния си калпак и се е накиприл в кафявата жилетка, дето Джанис му я подари преди пет години за Коледа.

— Съжалявам за твоето… — не довършвам.

— Е, какво да се прави.

И той превива нещастно рамене и оглежда градинарите в нашата градина как садят и подрязват.

— Как вървят сватбените приготовления?

— Ами… прекрасно — отговарям ведро. — Нали знаеш, на този етап са предимно списъци. Неща, които трябва да се направят, неща, които трябва да се проверят, малки подробности за… за финализиране…

Като например на кой континент да е сватбата, ама голяма работа… Господи!

— Ами как са… родителите ти? — питам аз.

— Спомням си подготовката за нашата сватба — поклаща Том глава. — Като че ли беше преди хиляди години. Различни хора, различни събития…

— О, Том! — прехапвам устни аз. — Много съжалявам. Какво ще кажеш да сменим…

— И знаеш ли кое е най-лошото? — продължава Том, без да ми обръща внимание.

— Ами… — „Косата ти.“ — идва ми да отговоря.

И едва не го казах!

— Най-лошото е, че смятах, че разбирам Луси! Че двамата се разбираме прекрасно! А през цялото това време… — Той не довършва, бръква в джоба си, изважда си носната кърпичка и си издухва носа. — Искам да кажа, че сега, когато се върна назад, съзирам множество знаци за това.

— Така ли?

— Ами да! Просто тогава не им обръщах внимание!

— Като например… — подтиквам го лекичко аз, за да не издам огромното си любопитство.

— Например… — замисля се той, — например, че тя непрекъснато повтаряше, че ако трябва да остане в Райтгейт само още минута, ще се застреля.

— Ясно — кимвам, но не мога да скрия шока си.

— А после и онзи истеричен пристъп с писъците, който направи, докато разглеждахме мебелната къща…

— Истеричен пристъп ли?!

— Ами да! Започна да пищи: „Аз съм на двадесет и седем! Аз съм на двадесет и седем! Какво правя аз тук, за бога?!“. Накрая трябваше да се намеси охраната и да я успокои.

— Не разбирам… Мислех, че тя харесва Райтгейт! Вие двамата изглеждахте толкова…

— Вероятно мислиш за думата „удобно“.

— Не, по-скоро — щастливи.

— Щастието й продължи до отварянето на последния сватбен подарък — отбелязва замислено Том. — И после сякаш… сякаш внезапно прогледна и осъзна, че… че това е вече животът й оттук нататък. И очевидно изобщо не хареса онова, което видя. В това число и мен самия, доколкото схващам.

— Божичко, Том!

— Започна да ми мърмори непрекъснато как й е писнало от предградията и как иска да си поживее, докато е още млада. Обаче аз си мислех, че… нали тъкмо бяхме пребоядисали къщата и зимната градина бе наполовина готова, та… моментът изобщо не беше подходящ за преместване… — И той вдига глава, а очите му са изпълнени с много болка. — Като че ли трябваше да я послушам, а?! И дори да се съглася да си направя онази татуировка…

— Тя те е натискала да си направиш татуировка!?

— Да. Която да бъде в синхрон с нейната.

Луси Уебстър с татуировка! Божичко! Идва ми да се разхиля неистово. Ала когато съзирам нещастната физиономия на Том, се зареждам с гняв. Добре де, с Том невинаги сме се разбирали през всичките тези години. Обаче той изобщо не заслужава подобно отношение! Той си е просто такъв — той си е Том. И ако на Луси не й е било изгодно, защо изобщо се омъжи за него?!

— Том, нямаш основания да се обвиняваш! — отсичам категорично. — Очевидно Луси си е имала проблеми, и то не един и два.

— Така ли мислиш?

— Разбира се! Тя изобщо няма представа какъв късмет имала да е омъжена за теб! И толкова по-зле за нея, че не те е оценила! — И аз импулсивно се навеждам над оградата и го прегръщам, а когато се отдръпвам от него, той се е ококорил срещу мен като вярно кученце.

— Ти винаги си ме разбирала, Беки.

— Е, та нали израснахме заедно!

— Никой друг не ме познава така добре, както теб!

Ръцете му все още лежат на раменете ми и очевидно изобщо няма намерение да ги свали, така че аз се принуждавам да отстъпя назад под претекста, че соча нещо към къщата ни, където мъж с работен комбинезон боядисва черчеветата на прозорците.

— Видя ли какъв ремонт са направили мама и татко? Направо невероятно, не мислиш ли?!

— Да, наистина. Действително се стараят. Подразбрах и за фойерверките. Сигурно много се вълнуваш.

— Да, очаквам деня с нетърпение — отвръщам автоматично. Това са думите, които изричам веднага, когато някой ми спомене за сватбата. Но сега, докато наблюдавам нашата стара, до болка позната къща, която се превръща в кътче от приказките — като изискана дама, която си слага грим — у мен се надига някакво чудновато усещане. И сърцето ми започва странно да се присвива.

И с внезапна болка си давам сметка, че това наистина е вярно — че аз действително очаквам деня с огромно нетърпение.

Очаквам с нетърпение да зърна нашата градина, украсена с пъстри балони… Да видя мама, облечена изискано за случая и сияеща от щастие… Да се приготвя за сватбата си в старата си детска стая, пред познатата до болка тоалетка… и да си взема сбогом със стария си живот с финес, както подобава. А не в някакъв безличен апартамент в хотел. Искам да съм тук, у дома — където съм израснала.

Докато бях в Ню Йорк, просто ми бе невъзможно да си представя тази сватба. Струваше ми се толкова дребничка и простовата в сравнение с блясъка на хотел „Плаза“. Ала сега, когато съм тук, този хотел започва да се превръща в нереалност. „Плаза“ се изплъзва в далечината — като екзотична ваканция някъде в миналото, която постепенно забравям. Вярно, че беше много приятно да играя ролята на нюйоркска принцеса, да дегустирам богаташки плата и да обсъждам изискани вина, както и цветни аранжировки за милиони долари. Но точно в това е и проблемът — аз играех роля. Не бях себе си.

Истината е, че мястото ми е тук. Тук, в тази типична английска градина, която съм познавала през целия си живот.

Тогава какво ще правя?

Наистина ли ще успея да…

Направо не мога да си го помисля.

Наистина ли в главата ми се заражда мисълта да откажа онази огромна, пищна, прескъпа сватба?

Само от мисълта за това вътрешностите ми се преобръщат.

— Беки? — Гласът на мама прониква в главата ми и аз се оглеждам замаяно — зървам я, застанала на вратата към верандата, грабнала в ръце някаква покривка. — Беки! Търсят те по телефона!

— Така ли? Че кой може да е?!

— Някой на име Робин — отговаря мама. — О, Том, здравей, миличък!

— Робин ли? — смръщвам се озадачено, докато вървя към къщата. — Робин чий?

Не съм сигурна дали познавам когото и да било на име Робин. С изключение на Робин Андерсън, който някога работеше за списанието „Инвестмънт Мантли“, но и с него не сме били чак толкова близки, та…

— Опасявам се, че не успях да чуя фамилията — обяснява мама. — Но жената ми се стори много приятна. Каза, че се обаждала от Ню Йорк…

Робин?!

Вкаменявам се. Ужасът ме приковава точно върху стъпалата на верандата.

Робин ме търси по телефона… и то тук?!

Чакай малко! Тук нещо не е наред! Та Робин не принадлежи на този свят! Тя е част от света на Ню Йорк! Все едно някой да се върне назад във времето и да се намеси в развоя на събитията по време на Втората световна война.

— Приятелка ли ти е? — пита най-невинно мама. — Тъкмо си поговорихме за сватбата…

Земята под краката ми се разцепва.

— И какво… какво ти каза тя? — едва успявам да прошепна.

— Нищо особено — отвръща мама и ме поглежда изненадано. — Пита ме какъв цвят ще ми бъде тоалетът на сватбата… и непрекъснато повтаряше някакви много странни неща за струнен оркестър… Нали не искаш да имаш струнен оркестър на сватбата си, миличка?

— Естествено, че не искам! Откъде ти хрумна?! — едва не пищя вече аз. — За какво са ми някакви си идиоти, дето скрибуцат на цигулки?!

— Беки, добре ли си, миличка? — гледа ме изпитателно мама. — Искаш ли да й кажа, че ще й се обадиш, когато ти е възможно?!

— Не! В никакъв случай не говори повече с нея! Искам да кажа… няма проблеми. Аз сама ще се обадя.

И се втурвам като сомнамбул в къщата, а сърцето ми тупти така, че ще се пръсне. Какво ще й кажа сега?! Дали да й кажа, че съм си променила решението?

Докато вдигам слушалката на телефона, забелязвам, че мама върви след мен. Господи! И сега как ще се справя с тази двойна игра?!

— Здрасти, Робин! — опитвам се да звуча максимално естествено аз. — Как си?

Така. Значи ще се опитам да я разкарам колкото е възможно по-скоро!

— Здравей, Беки! Много се радвам, че имах възможността да говоря с майка ти! — изрича от другия край на океана Робин. — Изглежда много приятна жена. Нямам търпение да се запозная с нея!

— Аз също — изломотвам, колкото да не мълча. — Искам да кажа… и аз нямам търпение двете да се запознаете…

— Въпреки че значително се изненадах, когато разбрах, че тя не знае нищо за Виенския струнен оркестър. Ехо! Не забравяй, че трябва да държиш майка си информирана за всичко, Беки!

— Да, права си — отговарям след кратка пауза. — Просто бях твърде… заета.

— Напълно те разбирам — изрича съчувствено Робин. — Защо да не взема да й пратя един информационен пакет документи? С „Федекс“ ще стигне за броени часове. И така тя ще може да види всичко, както ще бъде! Ако ми дадеш вашия адрес там…

— Не! — изпищявам, преди да успея да се спра. — Искам да кажа… не се притеснявай. Аз ще й разкажа всичко. Наистина. Недей да… да изпращаш нищо! Абсолютно нищо!

— Нито дори вариантите за менюто? Сигурна съм, че тя много ще се зарадва да ги види!

— Не, не! Нищичко!

Ръката ми стиска телефонната слушалка така, че ще я счупи, а от челото ми се стича студена пот. Не смея да вдигна поглед към мама.

— Добре тогава! — изрича накрая Робин. — Ти си шефът! Така, сега виж какво. Говорих с Шелдън Лойд за аранжировката на масите…

И докато тя си бърбори, аз хвърлям крадешком поглед към мама, която се намира на около три крачки от мен. Дали чува всичко, което се говори? Дали е чула думата „Плаза“? Дали е успяла да долови думи като „сватба“ и „бална зала“?

— Ясно — отвръщам, без изобщо да съм чула какви ги говори Робин. — Звучи прекрасно. — Започвам да навивам кабела на телефона около пръстите си. — Виж какво, Робин. Проблемът е в това, че си дойдох вкъщи, за да си почина от тази работа. Така че, мога ли да те помоля да не ме търсиш повече тук?

— Не искаш да бъдеш държана в течение на нещата? — изумява се Робин.

— Не, няма проблеми. Ти просто… си върши твоята работа, а аз ще наваксам, когато се прибера.

— Няма проблеми. Разбирам те. Просто имаш нужда от малко време да се откъснеш от всичко! В такъв случай, Беки, обещавам ти, че освен ако не става въпрос за нещо наистина спешно, ще те оставя на мира! Желая ти приятна почивка!

— Благодаря, Робин, ще се постарая! До скоро виждане!

Затварям телефона, цялата трепереща от облекчение. Слава богу, че я разкарах!

Но вече не се чувствам в безопасност. Щом Робин вече се е добрала до телефонния номер на мама, значи може да позвъни по всяко време, когато си поиска. И какво би могло да се класифицира като „спешен случай“ при организирането на сватби? Вероятно всяка една дреболия. Дори и някоя неподходящо поставена роза. Достатъчно е да се изпусне само за едно нещо пред мама, и двете веднага ще си дадат сметка какво всъщност става. Мама веднага ще проумее защо си дойдох у дома, какво се опитвах да й кажа.

Божичко! Тя ще бъде толкова наранена! Не мога да позволя да се случи подобно нещо!

Така. Значи имам две алтернативи. Първо: да накарам мама и татко веднага да си сменят къщата. Второ: да…

— Мамо, чуй ме — започвам, като се обръщам към нея. — За тази жена, Робин. Тя е…

— Да?

— Тя е… леко откачена.

— Откачена ли?! — ококорва се мама. — Какво искаш да кажеш с това, миличка?

— Тя… тя е… влюбена в Люк!

— Господи боже мой!

— Да! И при това си е втълпила налудничавата мисъл, че ще се омъжва за него!

— Ще се омъжва за него ли?! — ахва мама.

— Да! При това в хотел „Плаза“! И очевидно се е опитала да резервира там ден от… от мое име!

Кърша пръсти отчаяно във всевъзможни сложни възли. Сигурно аз съм откачилата! Мама никога няма да се върже на подобна идиотщина! Никога! За нищо…

— Честно да ти кажа, изобщо не съм изненадана! — отсича тя. — Веднага усетих, че в тази жена има нещо твърде странно! Всичките тези глупости за струнния оркестър! И освен това ми се стори като обсебена от мисълта какъв цвят ще бъде сватбеният ми тоалет…

— О, но тя си е обсебена от всичко! Направо луда! Така че, ако… ако пак се осмели да се обади, просто се извини и затвори телефона. И каквото и да ти каже тя, дори и на пръв поглед да ти звучи съвсем разумно, не й се връзвай за нищо! Обещаваш ли ми?

— Добре, скъпа! — кимва мама. — Както кажеш!

И докато се насочва към кухнята, я чувам да казва:

— Горката женица! Човек би трябвало по-скоро да я съжали! Греъм, разбра ли тази работа? Тази жена от Америка, дето търси по телефона Беки. Та тя била влюбена в Люк!

Боже, не мога да издържам повече! Трябва веднага да се видя със Сузи!