Софи Кинсела
Сватбата на Беки Б. (7)

Шест

— Решихме да те изненадаме! — заявява Сузи, след като всичко отново е мирно и тихо и след като Елинор направи своето обръщение-тост, при който спомена мен и Люк само веднъж, а фондацията „Елинор Шърман“ — шест пъти. — Нещо като последна част от нашия меден месец! Така че, отиваме ние в апартамента ти…

— И аз, както винаги, нали съм си навсякъде навреме… — обажда се Дани и ме поглежда извинително.

— Та Дани предложи да го придружим на партито и да те изненадаме както си му е редът!

— Е, Таркуин със сигурност бе изненадан както си му е редът! — изхилвам се аз. Все още не съм в състояние да изтрия глупаво щастливата усмивка от лицето си. Сузи и Туркуин, и Дани — всичките накуп!

— Да бе, права си — смръщва се приятелката ми. — Възнамерявах да му съобщя новината малко по-деликатно, обаче…

— Просто не може да ми го побере умът как още не се е досетил! Погледни се само!

И посочвам към наедрялото й коремче, опаковано в червена разтегаема рокля — не мога да си представя нещо, което да се натрапва повече на очи от това!

— Вярно, че веднъж-дваж пъти направи деликатен коментар относно моето коремче — казва спокойно Сузи. — Но аз му казах, че съм много чувствителна на тема надебеляване, затова той не посмя повече да каже нищо. Няма значение. Вече си е наред. Погледни го само!

И тя кимва по посока на съпруга си, който вече е обкръжен от група живо заинтересовани на тема аристокрация нюйоркски грандами.

— В замък ли живеете? — чувам една да го пита.

— Ами… всъщност, да. Точно в замък живея.

— Познавате ли принц Чарлз? — пита друга и се изкисква.

— Един-два пъти сме играли заедно на поло — отговаря Таркуин и се озърта, очевидно нетърпелив да се измъкне от този разпит.

— На всяка цена трябва да се запознаете с моята дъщеря — отсича трета и поставя подобната си на свинска плешка ръка върху рамото му. — Тя буквално обожава Англия. Ходила е в Хамптън Корт цели шест пъти!

— Той е забележителен! — прошепва някой в ухото ми и аз се обръщам, за да видя Дани, надничащ над рамото ми по посока на Таркуин. — Абсолютно забележителен! Модел ли е?

— Какво да е?!

— Така де, тази история, че бил фермер — започва Дани и си дръпва от цигарата — е пълна глупост, нали?

— Смяташ, че Таркуин би трябвало да бъде модел, така ли? — питам, неспособна да овладея смеха, който избликва от мен като вулкан.

— Че защо не? — отбранително ме поглежда Дани. — Та той има фантастична визия! Бих могъл да създам цяла колекция около вида му! Принц Чарлз се среща с… Рупърт Еверет се среща с…

— Дани, наясно ли си, че той е хетеросексуален?

— Естествено, че съм наясно! Ти за какъв ме вземаш? — отвръща Дани, млъква и се замисля. — Обаче нали е учил в английско частно училище с пансион за момчета, а?

— Дани! — сръгвам го в ребрата и вдигам поглед. — Здрасти, Таркуин! Значи успя да им се измъкнеш все пак!

— Здравей! — отвръща Таркуин малко смутено. — Сузи, скъпа, даде ли на Беки онези неща от майка й?

— О, но те са в хотела — отвръща Сузи и се обръща към мен. — Беки, на път към аерогарата решихме да се отбием при майка ти и баща ти. Те буквално са се побъркали на тема твоята сватба — изкисква се. — Не са в състояние да говорят за нищо друго, освен за великото събитие!

— Изобщо не съм изненадан — обажда се Дани. — Както изглежда, ще бъде действително фантастично. Катрин Зита-Джоунс ряпа да яде!

— Картин Зита-Джоунс ли? — не може да направи връзката Сузи. — Какво имаш предвид?

Усещам как по гърба ми пролазват мравки. Мамка му! Трябва веднага да измисля нещо!

— Дани — изричам небрежно, — мисля, че ей там зърнах главната редакторка на „Дамско ежедневно облекло“.

— Така ли? Къде? — Главата на Дани веднага се извръща встрани. — Ей сега се връщам! — И той изчезва в тълпата, а аз въздъхвам облекчено.

— Точно когато бяхме при тях, те спореха надълго и нашироко точно колко голяма трябва да бъде палатката — продължава Сузи и пак се изкисква. — Накараха ни да седнем на моравата и да се престорим, че сме гости!

Не искам да слушам повече нищо по този въпрос! Отпивам поредната глътка шампанско и се опитвам да измисля друга тема на разговор.

— А каза ли на Беки за онова другото, което стана там? — обажда се Таркуин с неочаквано сериозен тон.

— Ох… ами… не още — въздъхва виновно Сузи и Таркуин въздъхва след нея по същия виновен, тържествен начин.

— Беки, Сузи трябва да ти признае нещо.

— Точно така. — Приятелката ми прехапва устни и придобива страхотно сконфузен вид. — Докато бяхме вътре в къщата, аз поисках да видя булчинската рокля на майка ти. И докато всички й се възхищавахме, а аз си държах чашата с кафето… — Тук тя накланя леко глава. — Не знам точно какво се случи, но… разлях си всичкото кафе върху роклята на майка ти!

Аз се втренчвам в нея, неспособна да повярвам на чутото.

— Върху роклята?! Да не ме будалкаш?!

— Ние веднага предложихме да платим за почистването, разбира се — намесва се Таркуин. — Обаче не съм сигурен, че ще може да бъде облечена повече. Толкова много съжаляваме, Беки! Но пък ще платим за друга рокля! На всяка цена! — Поглежда към изпразнената си чаша и пита: — Някой иска ли друго питие?

— Значи роклята е… съсипана? — питам аз за по-сигурно.

— Да! При това изобщо не беше лесно да се направи, повярвай ми! — прошепва съзаклятнически Сузи, когато съпругът й се отдалечава. — Когато се пробвах да го направя за първи път, майка ти ми я измъкна изпод носа. А после започна да се притеснява и заяви, че май най-добре ще бъде да я прибере. Затова накрая се видях принудена буквално да хвърля кафето си върху нея точно в момента, когато тя я прибираше. Но дори и тогава пострада единствено шлейфът! Майка ти, разбира се, вече ме мрази — добавя тя с мрачна физиономия. — Мисля, че няма да бъда поканена на сватбата ти…

— О, Сузи, не говори глупости! Как ще те мрази? Не можеш да си представиш колко съм ти благодарна! Ти си истинска актриса! Честно да ти кажа, не бях убедена, че ще успееш да го направиш.

— Е, не можех да те оставя да изглеждаш като агнешки котлет, нали?! — ухилва се приятелката ми. — Най-странното обаче е, че на сватбените снимки на родителите ти майка ти изглежда прекрасно с тази рокля. Но в действителност… — И тя прави физиономия.

— Именно! О, Сузи, толкова се радвам, че сте тук! — Прегръщам я топло. — Мислех си, че вие ще си бъдете вече просто… женени. Как е семейният живот, между другото?

— Долу-горе същият — отговаря Сузи след известна пауза. — Само дето имаме повече чинии…

Усещам, че някой ме потупва по рамото. Обръщам се. До мен стои червенокоса жена с блед копринен костюм с панталон.

— Много ми е приятно, казвам се Лора Редбърн Сиймур — представя се тя и протяга ръка. — Двамата със съпруга ми вече трябва да тръгваме, но тъй като току-що научих за сватбените ви планове, исках просто да ви кажа, че много се радвам за вас. Аз се омъжих на същото място преди петнадесет години и държа да подчертая, че нищо не може да се сравни с усещането, когато вървиш по онази пътека там… — И тя сключва ръце и се усмихва по посока на съпруга си, който прилича досущ на Кларк Кент.

— Сериозно ли? — възкликвам аз. — Ами… много ви благодаря!

— И вие ли сте израснали в Оксшот? — намесва се Сузи. — Какво съвпадение, наистина!

Мамка му!

— Моля? — извръща се озадачено Лора Редбърн Сиймур.

— В Оксшот — повтаря Сузи. — Нали се сещате?

— Окс… какво? — Лора Редбърн Сиймур поглежда невярващо съпруга си.

— Ние не сме привърженици на лова^[1] — отвръща Кларк Кент с известна хладина в гласа. — Приятна вечер! И отново честито! — добавя по посока на моя милост.

Когато двамата се отдалечават, Сузи ме поглежда, сега е неин ред да се озадачи.

— Беки, защо имам чувството, че в този разговор нямаше никакъв смисъл?

— Аз… как да ти кажа… — потривам нос аз, опитвайки се да печеля време.

Не мога да си обясня защо, обаче нещо ми подсказва, че не е препоръчително да споменавам на Сузи за хотел „Плаза“.

Добре де, отлично знам защо. Защото много добре знам каква ще бъде нейната реакция.

— Права си — обаждам се накрая. — Имаше смисъл, но не съвсем.

— Не, нямаше абсолютно никакъв смисъл! Та тя не се е омъжила в Оксшот! Защо тогава смята, че ти ще минеш по същата пътека, по която е минала и тя?

— Ами… как да ти кажа… те са си американци. Понякога говорят абсолютни глупости. Та… какво ще кажеш за избиране на булчинската ми рокля? Ще дойдеш ли утре с мен?

— О, със сигурност! — отсича Сузи и лицето й веднага се разведрява. — И къде ще отидем? В „Барнис“ имате ли си булчински щанд?

Слава богу, че приятелката ми е толкова сладка и лишена от мнителност!

— Има, разбира се! — побързвам да отговоря. — Поогледах нещата, но засега не съм пробвала абсолютно нищо. Единственият проблем в случая е, че нямам уговорен час, а утре е събота — разсъждавам на глас. — Бих могла да пробвам роклята на Вера Уонг, но за нея вероятно ще има много поръчки за проби…

— Искам да напазарувам нещо и за бебето. Съставила съм си списък.

— Аз съм ти купила някои неща — отвръщам, като поглеждам усмихнато към коремчето й. — Нали се сещаш. Няколко малки подаръчета…

— Искам някоя много сладка количка.

— Не се притеснявай, купила съм ти такава. Както и няколко много сладички бебешки костюмчета!

— Беки, не трябваше!

— Ама на бебешкия щанд в „Гап“ имаше разпродажби! — отбранително обяснявам аз.

— Извинете! — прекъсва ни нечий глас и двете се обръщаме. Пред нас стои жена в черна рокля и перлено колие. — Без да искам, дочух разговора ви. Казвам се Синтия Харисън и съм голяма приятелка както на Елинор, така и на Робин — вашият сватбен организатор. Позволете ми да отбележа, че с нея сте в отлични ръце!

— Да, разбира се — отвръщам учтиво аз. — Приятно ми е да го чуя все пак!

— Щом сте решили да си търсите булчинска рокля, за мен ще бъде удоволствие да ви приема в новия ми булчински бутик, който се нарича „Дрийм Дрес“^[2]! — заявява Синтия Харисън и ме поглежда възторжено. — Продавам булчински рокли вече двадесет години, но точно тази седмица отворих и един бутик на Медисън авеню. Имаме богата колекция от маркови рокли, обувки и аксесоари. Предлагаме индивидуално обслужваме в луксозна обстановка. Всички ваши нужди като бъдеща булка ще бъдат наша грижа, независимо колко големи или нищожни са те!

Тук тя внезапно спира тирадата си, като че ли чете от някаква рекламна брошура.

— Добре. Ще дойдем още утре.

— Какво ще кажете за единадесет часа? — предлага Синтия и аз поглеждам към Сузи, която кимва.

— Нека тогава бъде единадесет. Много ви благодаря.

Когато Синтия Харисън се отдалечава, аз се ухилвам на Сузи, обаче забелязвам, че тя се е вторачила в другия край на залата.

— Какво става с Люк? — пита след малко.

— Какво искаш да кажеш? — Обръщам се и също се вторачвам натам.

Съзирам Люк и Майкъл в другия край на залата и доколкото успявам да схвана, двамата се карат за нещо.

Докато ги наблюдавам, Люк повишава глас отбранително и аз долавям тук-таме по някоя откъслечна фраза:

— … това е най-голямата картина, за бога!

— Но за какво толкова спорят? — пита ме Сузи.

— Нямам никаква представа!

Напрягам слух, доколкото ми е възможно, но единственото, което достига до мен, са все същите откъслечни фрази.

— … просто не изглежда… подходящо… — казва Майкъл.

— … кратко време… мисля, че е напълно подходящо.

Господи, Люк наистина звучи като разбит!

— … грешно впечатление… опорочаваш позициите си…

— … писна ми!

И аз ужасено виждам как Люк излиза наперено от залата, а Майкъл изглежда напълно неподготвен за реакцията му. В продължение на няколко секунди той стои като вкаменен, после се присяга към чашата си и отпива солидна глътка уиски.

Направо не мога да повярвам! Доколкото ми е известно, Майкъл и Люк никога досега не са се карали! Така де, та Люк буквално обожава Майкъл. На практика той го възприема като свой баща! Какво става тук, за бога?!

— Ей сега се връщам — промърморвам по посока на Сузи и колкото е възможно по-дискретно се насочвам по посока на Майкъл, който си стои все така вперен в празното пространство пред себе си.

— Какво става тук? — питам веднага, щом се озовавам до него. — За какво се карате двамата с Люк?

Майкъл вдига стреснато поглед, но после бързо пренарежда чертите на лицето си в усмивка.

— Малко делово недоразумение — отговаря той. — Няма нищо, за което да се тревожиш. Е, реши ли къде ще прекарате медения месец?

— Стига, Майкъл! Това съм аз! Кажи ми честно какво става! — После снишавам глас и добавям: — Какво имаше предвид под това, че Люк опорочава позициите си? Какво е станало?

Настъпва продължителна тишина и аз прекрасно разбирам, че Майкъл се опитва да реши дали да ми каже истината или не.

— Имаше ли представа — изрича накрая, — че минимум един член от екипа на „Брандън Къмюникейшънс“ е изтеглен, за да работи за фондацията „Елинор Шърман“?

— Какво?! — втренчвам се невярващо в него. — Ти сериозно ли говориш?

— Съвсем наскоро установих, че една нова асистентка на компанията е препратена да работи за майката на Люк. И въпреки че заплатата й продължава да се плаща от „Брандън Къмюникейшънс“, момичето е превърнато на практика в слугиня на Елинор. Тя, естествено, се чувства много нещастна заради това — отбелязва Майкъл и въздъхва. — Единственото, което исках да направя, бе да поставя въпроса пред Люк, обаче той се държи изключително остро по този въпрос.

— Нямах никаква представа за това! — възкликвам, неспособна да повярвам на чутото. — Той не ми е казвал абсолютно нищичко!

— Не само на теб — не е казвал и на никого другиго. Самият аз разбрах само защото тази асистентка познава дъщеря ми и затова е сметнала, че може да ми се обади и да ми се оплаче — обяснява Майкъл, но после снишава на свой ред глас и допълва: — Най-лошото обаче е, че може по същия начин да се оплаче и на нашите инвеститори! И тогава Люк здравата ще загази!

Главата ми не го побира! Как е възможно Люк да стигне чак дотам в глупостта си?!

— Всичко е заради майка му! — отсичам накрая. — Нали знаеш какво влияние има тя върху него. Той би направил всичко, за да я впечатли.

— Знам го отлично — отбелязва Майкъл. — И прекрасно го разбирам. Всеки от нас си има по една слабост, която накрая може да му изяде ушите. — С тези думи той поглежда часовника си и отсича: — Опасявам се, че вече трябва да тръгвам.

— Но ти не можеш да си тръгнеш ей така! Не и докато не си говорил с него за втори път!

— Не съм убеден, че ще бъде в състояние да ме чуе точно сега — отговаря Майкъл и ме поглежда загрижено. — Беки, не позволявай на случилото се да ти развали вечерта! И не се карай на Люк! Очевидно е много чувствителен на тази тема. — Стиска ми ръката и добавя: — Сигурен съм, че накрая всичко ще се нареди.

— Няма да му се карам, обещавам! — отвръщам и се насилвам да се усмихна лъчезарно. — Благодаря ти, че дойде, Майкъл! Оценяваме жеста ти! И двамата!

Прегръщам го топло, а после го гледам как се отдалечава. И когато той изчезва зад вратата, аз се насочвам към другата врата. Трябва да открия Люк колкото е възможно по-скоро.

Майкъл безспорно е прав. Люк е много чувствителен на тема майка си. Затова не смятам да подхождам грубо. Просто ще го подпитам деликатно, ще му задам няколко тактични въпроса и внимателно ще го насоча в правилната посока. Точно както би трябвало да постъпи една бъдеща съпруга.

Накрая го откривам на горния етаж, седнал на стол в спалнята на майка си, втренчен в празното пространство.

— Люк, току-що говорих с Майкъл! — изписквам аз. — И той ми каза, че изпращаш свои служители от „Брандън Къмюникейшънс“ да работят за благотворителната организация на майка ти! Да не би да си откачил?!

Опа! Това май не беше нито тактично, нито много на място!

— Само една асистентка — отвръща Люк, без да се обръща. — Ясно ли е?

— Ама нека тя да си наеме асистентка в края на краищата!

— Просто исках да й помогна. За бога, Беки…

— Не можеш да си позволиш да си раздаваш служителите наляво-надясно! Та това е нелепо!

— Така ли?! — изрича Люк с опасно тих глас. — А ти кога си се превърнала в експерт по бизнес въпросите, ако смея да попитам?

— Не съм експерт. Но съм достатъчно умна, за да разбера веднага, че не е правилно! Люк, ами ако инвеститорите разберат? Не можеш да използваш компанията си, за да субсидираш благотворителната дейност на майка си!

— Виж какво, Беки, не съм чак такъв глупак, за какъвто ме смяташ! Тази благотворителна история ще се отрази добре и на компанията ми! — Най-сетне обръща глава, за да ме погледне. — Знаеш, че бизнесът ми изцяло е свързан с имиджа. Когато ме снимат до някой тлъст чек за достойна благотворителна кауза, положителният ефект ще бъде неописуем! В наши дни хората държат да бъдат свързвани с компании, които раздават част от доходите си. Ако вече съм планирал едно такова фотографско събитие след около две седмици, плюс няколко внимателно подбрани изказвания. И ефектът им върху нашия профил ще бъде уникален!

— И защо Майкъл не гледа на нещата по този начин?

— Защото изобщо не ме слушаше! Единственото, което му се въртеше в главата, бе, че аз полагам началото на неподходящ прецедент!

— Възможно е пък и да е прав! Та нали, когато наемаш служители, ти ги наемаш, за да работят за теб, а не за да ги изпращаш по други компании…

— Това е единичен случай — изрича нетърпеливо Люк. — И по мое мнение ползите за компанията ще надвишат далеч цената, която плащаме в момента!

— Искам да изтъкна, че ти не си казал на никого, не си се консултирал с никого…

— Не ми е необходимо разрешение, когато реша да направя нещо — казва Люк с каменна физиономия. — Аз съм директор на тази компания, така че мога да си вземам всякакви решения, които счета за необходимо.

— Нямах предвид да искаш разрешение — побързвам да се обоснова. — Но нали Майкъл ти е партньор! Би трябвало да се вслушваш в мнението му! Би трябвало да му имаш доверие!

— Той също би трябвало да ми има доверие! — сопва ми се вбесено Люк. — А с инвеститорите няма да имаме никакви проблеми. Повярвай ми, когато видят публичния ефект от това начинание, ще бъдат напълно доволни от всичко, което съм решил! И ако Майкъл се постарае да го проумее, вместо да се заяжда за дребни подробности… Къде е сега той, между другото?

— Трябваше да си тръгне — отвръщам аз и забелязвам, че лицето на Люк се стяга от шока на тази новина.

— Значи си е тръгнал, така ли?! Аха! Ами страхотно, няма що!

— Не е така, както си мислиш. Просто трябваше да си тръгне — казвам и сядам на леглото, след което вземам ръката му в своята. — Люк, скъпи, не се карай с Майкъл! Той ти е толкова верен приятел! Хайде де, не си ли спомняш всичко, което той стори за теб?! Не си ли спомняш речта, която той изнесе на рождения ти ден?!

Опитвам се да поразведря атмосферата, обаче Люк очевидно изобщо не забелязва. Лицето му е опънато, изражението му е отбранително, а раменете му са изпънати като струна. Давам си сметка, че няма да чуе абсолютно нищо от онова, което му казвам. Въздъхвам вътрешно и отпивам глътка шампанско. Видно е, че ще трябва да изчакам по-подходящ момент за този разговор.

Настъпва тишина и след известно време и двамата се отпускаме. Като че ли сме решили да обявим негласно примирие.

— По-добре да тръгвам — изричам на глас. — Сузи не познава никого тук.

— За колко време ще останат в Ню Йорк? — вдига глава Люк.

— Само за няколко дена.

Отново отпивам от шампанското си и погледът ми се плъзва из стаята. Никога до този момент не съм влизала в спалнята на Елинор. Всичко е безупречно — както и целият й апартамент. Стените са в същите бледи нюанси, а мебелировката очевидно е ръчно изработена и много скъпа.

— Ей, знаеш ли какво? — сещам се изведнъж. — Утре двете със Сузи ще ходим да си избера булчинска рокля!

Люк ме поглежда изненадано.

— Мислех, че ще облечеш сватбената рокля на майка си!

— Да де, ама… — придавам подходящото тъжно изражение върху лицето си аз. — Преди малко разбрах, че роклята е претърпяла много неприятен инцидент…

 

 

И единственото, което мога да кажа по случая, е благодаря на Бога, че имам Сузи за своя приятелка! Благодаря също така и на добре прицелената й чаша с кафе!

И докато на следващата сутрин се приближаваме към витрината на „Дрийм Дрес“ на Медисън авеню, аз внезапно си давам сметка какво иска от мен мама. Как смее да иска от мен да облека онзи неин чудовищен боклук с къдрички и воланчета, вместо едно от тези разкошни, удивителни, създадени само за „Оскари“ творения?! Двете със Сузи отваряме вратата и оглеждаме мълчаливо приглушеното помещение — с килима в цвят на шампанско и нарисуваните по тавана облачета и подредените в две стройни редици от двете ни страни удивителни булчински рокли!

Усещам как вълнението в гърдите ми се надига като фонтан. И едва се сдържам да не се изкикотя на глас.

— Ребека! — Синтия вече ни е забелязала и се приближава към нас. — Толкова се радвам, че дойдохте! Добре дошли в „Дрийм Дрес“, където мотото ни е…

— Аха, на бас, че се досещам! — прекъсва я Сузи. — Нали е нещо като „Изживейте мечтите си в Дрийм Дрес“?

— Не, не е това — усмихва се Синтия.

— А не е ли „Мечтите стават реалност в Дрийм Дрес“?

— И това не е. — Усмивката на собственичката леко замръзва. — Мотото ни е „Ще открием вашата Рокля на мечтите!“.

— О, прекрасно! — кимва учтиво Сузи, но в ухото ми прошепва: — Моите идеи бяха по-добри!

Синтия ни поканва в приглушената чакалня и ни настанява върху диванче с кремава тапицерия. После изрича със сладникав тон:

— Ще се върна само след миг! А вие междувременно можете да поразгледате малко списания!

Двете със Сузи се ухилваме една на друга и всяка от нас посяга към някое от списанията — тя избира „Съвременната булка“, а аз се спирам на „Сватбите на Марта Стюарт“.

Господи, буквално обожавам „Сватбите на Марта Стюарт“!

Дълбоко в себе си мечтата ми е да бъда част от сватбите на Марта Стюарт. Иска ми се да мога да пропълзя в страниците на списанието и да застана до всичките тази красиви хора, които се женят в Нантъкет и Южна Каролина и яздят до параклисите на коне, и си правят сами стойки за салфетки от захаросани ябълки!

Вглеждам се в снимка на една двойка здравеняци, застанала сред маково поле на фона на болезнено красив планински пейзаж. Защо и ние да не се оженим в някое маково поле, а?! Тогава ще мога да си свия венец от ечемик, а Люк ще свие любовно гнезденце с голи ръце, защото предците му и без това са били дърводелци шест поколения наред. После ще поемем към построената от него къщичка в стара каруца с покривало…

— Какво означава „френска служба с бели ръкавици“? — обажда се Сузи, ококорена неразбиращо в някаква реклама.

— Нямам представа — вдигам замаян поглед аз. — Хей, Сузи, я погледни това! Дали пък да не си направя сама букета?

— Какво да направиш?!

— Виж тук! — И посочвам една страница. — „Можете сами да си направите цветята от крепирана хартия, за да имате изпълнен с въображение и индивидуалност булчински букет!“

— Ти ли?! Ти да изработиш цветя от хартия?!

— Защо пък не?! — отдръпвам се назад аз, леко попарена от тона й. — Аз имам голямо въображение, както добре ти е известно.

— Ами ако вали?

— Няма да вали… — И не довършвам.

Тъкмо се канех да кажа: „Няма да вали в хотел «Плаза»!“.

— Просто… сигурна съм, че няма да вали — замазвам бързо положението и обръщам на следващата страница. — Ужас! Погледни само тези обувки!

— Дами! Предлагам да започваме! — Синтия вече стои пред нас с папка в ръка. Присяда на симпатична позлатена табуретка и двете се втренчваме в нея, изпълнени с очакване.

— Нищо във вашия живот — започва собственичката — не е в състояние да ви подготви за преживяването, свързано с купуването на булчинската ви рокля! Може да си въобразявате, че знаете всичко за дрехите. — Тук Синтия се усмихва и поклаща мъдро глава. — Ала избирането на булчинската рокля е нещо съвсем различно! Както ние от „Дрийм Дрес“ обичаме да казваме, вие не избирате вашата рокля…

— А вашата рокля ви избира? — намесва се Сузи.

— Нищо подобно — махва с ръка леко раздразнено Синтия. — Вие не избирате вашата рокля — обръща се право към мен тя, — вие срещате вашата рокля! И позволете ми да ви уверя, че на този свят със сигурност има рокля, която ви чака! Тя може да се окаже първата, която пробвате — изтъква и посочва към висящата закачалка, която чака наблизо. — Може да се окаже двадесетата. Но когато облечете подходящата за вас рокля, ще почувствате лек удар ето тук! — И тя поставя ръка върху слънчевия си сплит. — Прилича на моментално влюбване. Веднага ще го усетите!

— Наистина ли?! — оглеждам се аз, усещайки нарастващи тръпки на вълнение. — И как ще го усетя?

— Нека просто кажем, че… ще го усетите — отвръща собственичката и отново ме дарява с мъдрата си усмивка. — Имате ли някакви идеи как трябва да изглежда роклята?

— Е, очевидно имам няколко, но…

— Много добре! Винаги е полезно, когато успеем да стесним обсега на избор. И така, преди да започнем, нека ви задам някои основни въпроса. — Тя вади химикалката си. — Нещо простичко ли търсите?

— Категорично — кимвам аз. — Нещо простичко и много елегантно. Или пък доста сложно изработено — добавям, защото точно в този момент зърнах една удивителна рокля с рози, спускащи се по целия гръб.

— Ясно. Значи… просто или сложно… — драска тя в папката си. — Какво предпочитате, мъниста или бродерия?

— Може би.

— Окей… Така, сега: с ръкави или без презрамки?

— Вероятно без презрамки… — изричам замислено. — Или пък с ръкави.

— С шлейф ли предпочитате?

— О, да! На всяка цена!

— Но не би имала нищо против, ако е и без шлейф, нали? — вметва Сузи, която тъкмо преглежда „Булчински прически“. — Искам да кажа, че можеш да си избереш някой много дълъг воал, нали?

— Вярно. Но все пак много ми се ще да имам и шлейф. — Точно в този момент се втренчвам в нея, поразена от внезапна идея. — Хей, Сузи, ако изчакам още две години до сватбата си, детето ти ще бъде достатъчно голямо, за да ми носи шлейфа!

— Боже! — Сузи поставя ръка на устата си. — Би било много сладко! Ама ако вземе, че падне? Или пък започне да пищи?

— Нямам нищо против! И можем да му купим някоя страхотно сладуранчеста шаферска рокличка…

— Имате ли нещо против да се върнем на днешната тема? — намесва се Синтия и преглежда записките си. — И така, значи търсим нещо или просто, или сложно; или с ръкави, или без презрамки, може би с мъниста и/или бродерия; и или с шлейф, или без такъв.

— Точно така! — светват очите ми, докато я проследявам с поглед как обикаля закачалките. — Но как да ви кажа… възможно е да си променя мнението в последния момент.

— Разбирам — отвръща Синтия и се вторачва за няколко секунди в бележките си. — Ясно — изрича на глас. — Е, единствения начин, по който можете да разберете какво искате, е като пробвате няколко рокли… Така че най-добре да започваме веднага!

 

 

Защо никога досега не съм се сещала да го направя?! Да пробваш булчински рокли е най-забавното нещо на света! Синтия ме въвежда в обширна пробна с тапети на бели и златни ангелчета, с огромно огледало на едната стена, след което ми подава дантелено бельо и високи сатенени обувки, които да си сложа. А после помощничката й започва да внася роклите по пет наведнъж. Пробвам копринени шифони с голи гърбове, рокли тип „балерина“ с впити горни части и пластове тюл, рокли, изработени от сатен и дантела, рокли в опростена, класическа линия с драматични шлейфове, обикновени рокли, бляскави рокли…

— Когато облечете подходящата, веднага ще я познаете! — непрекъснато повтаря собственичката, докато асистентката й поставя роклите обратно на техните закачалки. — Просто… продължавайте да пробвате.

— С удоволствие! — изчуруликвам весело и влизам в рокля без презрамки, обшита с мъниста дантела и разкошна, надиплена долна част. Излизам навън и правя величествена обиколка на пробната пред Сузи.

— Тази е фантастична! — отбелязва тя. — По-добра е даже от онази с мъничките презрамчици!

— Права си. Но все пак продължавам да си мисля за онази с дантелените, паднали от рамото ръкави — въздъхвам и се вглеждам критично в отражението си. — Колко рокли пробвах до този момент?

— Като че ли с тази станаха… тридесет и пет — отговаря Синтия, като се консултира със записките си.

— И колко отбелязах като възможности?

— Тридесет и две.

— Сериозно?! — вдигам изненадано глава аз. — И кои не съм харесала?

— Двете розови рокли и онази с наметката.

— О, не! Онази с наметката все пак ми харесва! Отбележете и нея като възможност! — Поразхождам се още малко, а после оглеждам магазина, като се опитвам да преценя дали е останало нещо, което още не съм пробвала. Заковавам се пред редица от мънички шаферски роклички с цветя и въздъхвам, малко по-тежко, отколкото възнамерявах. — Божичко, тази работа е доста сложна! Доста по-сложна, отколкото си представях! Трябва да избера само една рокля! Само една!

— Честно да ви кажа, до този момент Беки никога не се е задоволявала да излезе от някой магазин само с едно нещо — споделя Сузи със Синтия. — Така че, това за нея е нещо като културен шок!

— Не виждам защо човек да не носи повече от една рокля! Нали се предполага, че това е най-щастливият ден в живота на всеки! Затова би трябвало да му е позволено да облече минимум пет рокли!

— Би било много гот! — отбелязва Сузи. — Например за тържественото влизане една много романтична рокля, после някоя по-елегантна за излизане, след това трета за коктейлите…

— И някоя страхотно секси за танците… и друга за…

— Люк да ти я разкъса — завършва Сузи със светнали очи.

— Дами, моля ви! — намесва се Синтия, като се изкисква. — Ребека, знам, че ви е много трудно, но все ще трябва да изберете някой ден! А имайте предвид, че за сватба през юни вече закъснявате с избора си!

— Как така закъснявам! — изумявам се аз. — Та аз току-що се сгодих!

Синтия поклаща глава.

— По отношение на булчинската рокля вече е късно. Затова ние винаги препоръчваме, че когато бъдещите булки смятат, че годежът им ще бъде кратък, би трябвало да започнат да си търсят рокля преди годежа!

— Ужас! — въздъхвам нещастно аз. — Нямах никаква представа, че ще ми бъде толкова трудно!

— Защо не пробваш и тази, последната? — предлага Сузи. — Ей там онази, с ръкавите от шифон във формата на тромпет. Нали още не си я пробвала?

— Да бе! — вдигам обнадеждено поглед. — Наистина не съм!

Отнасям роклята в пробната, измъквам се от богато надиплената рокля и се намъквам в новата.

Тя прегръща талията ми, гали нежно бедрата ми и пада до земята, превръщайки се в подобен на планински поток шлейф. Деколтето определено подчертава хубавите черти на лицето ми, а цветът стои просто перфектно на фона на кожата ми. Чувствам се добре с нея. И тя самата изглежда добре на мен.

— Хей! — възкликва Сузи, когато се появявам при тях и се изправя. — Ама тази е много красива!

— Ходи ми, нали?! — отбелязвам и пристъпвам гордо на подиума.

Взирам се в отражението си и усещам как душата ми се затопля. Роклята действително има класическа, опростена линия, обаче аз изглеждам в нея фантастично! Прави ме много слаба. Придава на кожата ми някакъв особен блясък и… Господи може би това е моята рокля!

В магазина настъпва пълна тишина.

— Усещаш ли нещо ето тук? — обажда се накрая Синтия, като се хваща за корема.

— Аз… не знам… Да, мисля, че усещам! — изкисквам се възбудено. — Да, мисля, че точно това става в момента!

— Знаех си! Виждаш ли?! Когато откриеш подходящата за теб рокля, тя просто те удря в стомаха! Човек не може да планира нищо, не може да си го запише на лист. Просто, когато я види, си я познава!

— Открих булчинската си рокля! — поглеждам възторжено Сузи. — Най-накрая я открих!

— Най-накрая! — В гласа на Синтия се чувства определено облекчение. — Хайде тогава да отпразнуваме случая с чаша шампанско!

Когато тя се оттегля, аз продължавам да се съзерцавам и да се възхищавам на отражението си. Човек наистина никога не може да знае предварително — това просто се усеща. Кой би допуснал, че ще се спра на ръкави тип тромпет?!

Някаква асистентка минава покрай мен, понесла друга рокля, и аз зървам избродирана копринена горна част, от която висят панделки.

— Хей, тази е много хубава! Какво представлява?

— Няма никакво значение какво представлява! — отсича Синтия, която влиза точно в този момент и ми подава чаша шампанско. — Вие вече открихте вашата рокля! — Вдига своята, обаче аз продължавам да поглеждам към роклята с панделките.

— Защо да не взема да пробвам и тази? Набързо, а?

— Знаеш ли какво си мисля? — отбелязва Сузи, като вдига глава от списание „Булки“. — Може би трябва да си избереш булчинска рокля, която всъщност да не е булчинска рокля. Имам предвид, като цвят.

— Аууу! — вторачвам се в Сузи и въображението ми автоматично се развихря. — Имаш предвид червена или нещо подобно?

— Или пък костюм с панталон! — предлага приятелката ми и ми показва снимка в списанието. — Ето, не ти ли харесват тези?

— Но нали току-що открихте роклята си?! — намесва се Синтия с леко пискливи нотки в гласа. — Няма нужда да търсите повече! Това е вашата единствена рокля!

— Мммм… — смръщвам се аз. — Честно да ви кажа… май вече не съм особено сигурна.

Синтия опулва очи срещу мен и в продължение на няколко секунди имам чувството, че ще ме залее с шампанското си.

— Мислех, че това е роклята на мечтите ви!

— Да, но това е роклята на някои от моите мечти — обяснявам кротко аз. — Честно да ви призная, аз имам много мечти. Бихте ли я отбелязали и нея като възможност?

— Ясно — кимва накрая тя. — Още една възможност. Добре, ще си я отбележа.

Когато тя се оттегля, Сузи се обляга на диванчето и ме поглежда със светнал поглед.

— О, Беки, ще бъде толкова романтично! Двамата с Тарки ходихме да видим църквата, в която ще ви венчаят. Толкова е красива!

— Да, хубава е — побързвам да се съглася аз, като потискам поредния прилив вина.

Макар че защо да се чувствам виновна?! Та още нищо не е решено окончателно! Още не съм заявила категорично, че се спирам на хотел „Плаза“! Нищо не ни пречи да се оженим и в Оксшот в края на краищата!

Може би.

— Майка ти смята да постави над портите арка от рози, букети от рози в църквата, а всеки от гостите да получи в бутониерата си също по една роза! Мислеше да са жълти, но каза, че всичко зависи от другите цветове…

— Разбирам. Но аз самата все още не съм сигурна дали… — не довършвам, защото точно в този момент вратата на магазина се отваря зад гърба ми.

И вътре се появява Робин, облечена в бежов костюм, стиснала здраво чантата си на „Коуч“. Тя улавя погледа ми в огледалото и ми помахва.

Но какво прави и Робин тук, за бога?!

— А на масите може би някакви малки букетчета…

Робин тръгва към нас. Не съм особено убедена, че това ми харесва.

— Хей, Сузи! — извръщам се рязко аз към приятелката си. — Защо не отидеш да разглеждаш онези… хммм… възглавнички за халките?

— Какво?! — Сузи ме гледа така, като че ли полудявам. — Нали не възнамеряваш да си купуваш възглавнички за халките?! Моля те, не ми казвай, че вече си се превърнала в американка!

— Е, тогава… виж тиарите! Такава и без това трябва да имам!

— Беки, какво става?

— Нищо! — отвръщам ведро аз. — Просто си помислих, че ти би могла да… О, здрасти, Робин! — обръщам се към нея точно в момента, в който тя е вече до нас.

— Беки! — възкликва Робин и плясва с ръце. — Боже, колко красива си с тази рокля! Тя ли е твоята, как мислиш?

— Засега не съм особено сигурна. — Усмивката ми е толкова стегната, че устата вече започва да ме боли. — Е, Робин, откъде разбра, че ще бъда тук? Сигурно владееш телепатия!

— Синтия ме уведоми, че ще наминеш. Тя е моя стара приятелка — отговаря Робин и се обръща към Сузи. — А това трябва да е твоята приятелка от Англия, нали?

— Ах, да. Сузи, запознай се с Робин. Робин, това е Сузи.

— Ах, Сузи? Значи самата шаферка! За мен е огромно удоволствие да се запозная с вас! Изглеждате абсолютно забележително в… — И погледът на сватбената организаторка се спира върху коремчето на Сузи. — Божичко, да не би да сте бременна?!

— Дотогава вече ще съм родила — успокоява я Сузи.

— Браво! — Лицето на Робин се отпуска. — Та както казвах наскоро, ще изглеждате наистина прекрасно във виолетово!

— Виолетово ли?! — обърква се Сузи. — Аз мислех, че ще бъда в синьо!

— Не, категорично виолетово!

— Беки, сигурна съм, че майка ти каза…

— Както и да е! — побързвам да прекъсна този кошмарен разговор. — Робин, днес съм малко заета, така че…

— Напълно съм наясно и изобщо не желая да ти преча. Но така и така съм тук, има едно-две нещица… Ще ти отнема само две секунди! Обещавам ти! — И тя бръква в чантата си и изважда вездесъщия бележник. — Така, първо. От оркестъра се съгласиха да присъстват и скоро ще ни изпратят програмата, за да си избереш какво искаш да ти свирят. После… — И плъзга поглед по бележника си.

— Страхотно! — Хвърлям таен поглед към Сузи, която наблюдава Робин доста подозрително. — Знаеш ли какво, защо не вземеш да ми се обадиш, та да обсъдим всичко на спокойствие…

— Няма да ни отнеме много време! Да, ето го и другото нещо! Записани сме за дегустация в „Плаза“ на 23-ти, в гостната на главния готвач. Аз му предадох възгледите ти за рибата-монах, така че ще помислят за друг вариант… — Тук Робин отгръща на следващата страница. — Ах, да! Все още чакам този твой списък с гостите ти! — Вдига глава и поклаща пръст в престорен укор. — Докато се усетиш, ще трябва да започнем да мислим и за поканите! Особено за поканите за гостите ни от другата страна на Атлантика!

— Окей… аз ще… — смотолевям сконфузено аз.

Направо не смея да погледна към Сузи.

— Страхотно! А в понеделник ще те чакам при Антоан. Десет часа! Ако знаеш какви торти прави само!… Направо ще припаднеш! Така. Вече трябва да бягам. — И тя затваря бележника си и се усмихва на Сузи. — Много ми беше приятно да се запознаем, Сузи! Ще се видим на сватбата!

— Да, там ще се видим! На всяка цена! — отвръща приятелката ми с подозрително весел тон.

Вратата зад гърба на Робин се затваря и аз преглъщам на сухо. Усещам, че бузите ми пламтят.

— Та така. Аз… май най-добре да отида да се преоблека.

И се насочвам към пробната, без да смея да погледна към Сузи. Но секунда по-късно тя вече е при мен.

— И коя беше тази? — пита безгрижно тя, докато смъквам ципа на роклята си.

— Това беше… Робин. Приятна е, нали?

— И какви ги говореше тази жена?

— Ами просто… сватбени брътвежи… нали се сещаш… Би ли ми помогнала с този корсет, ако обичаш?

— И защо смята, че ти ще се жениш в хотел „Плаза“?

— Аз… хмм… не знам.

— Много добре знаеш! И онази жена на годежното ти парти! — Неочаквано гласът на Сузи придобива толкова жесток нюанс, че аз примигвам. — Беки, кажи ми веднага какво става тук!

— Нищо не става!

Сузи ме сграбчва за рамото.

— Беки, престани! Ти няма да се ожениш в хотел „Плаза“, нали?!

Втренчвам се в нея и усещам, че лицето ми става все по-горещо и по-горещо.

— Това е една… възможност — изричам накрая.

— Какво искаш да кажеш с това, че било възможност?! — вторачва се в мен Сузи и поотпуска захвата на рамото ми. — Каква възможност би могло изобщо да бъде?

Оправям роклята на закачалката, като се опитвам да спечеля време и да потисна нарастващото чувство за вина в душата си. Ако се държа така, сякаш тази ситуация си е напълно нормална, нищо чудно да стане точно такава.

— Просто стана така, че… добре де, Елинор реши да ни организира забележителна сватба! А аз още не съм решила дали да приема или не. — Виждам изражението на Сузи и питам: — Какво?!

— Как какво?! — възмущава се Сузи. — А какво ще кажеш за: а) че майка ти вече ти организира сватба, б) че Елинор е тъпа крава, както и за в) да не би да си откачила?! Защо, за бога, ще искаш да се жениш точно в „Плаза“?!

— Защото… защото… — притварям очи. — Сузи, трябва да го видиш! Ще имаме истински струнен оркестър, хайвер, както и бар със стриди… и рамки от „Тифани“ за всеки на масата… и шампанско „Кристал“… и цялата зала ще бъде превърната на вълшебна гора, с всичките му там истински дървета и пойни птици…

— Истински дървета ли?! — смръщва се Сузи. — И за какво са ти пък те?!

— Всичко ще бъде както в „Спящата красавица“! И аз ще бъда принцесата, а Люк ще бъде… — Не довършвам, когато забелязвам пълното с укор изражение на приятелката ми.

— Ами майка ти?

Настъпва гробна тишина, в която аз се преструвам на дълбоко заангажирана с разкопчаването на корсета си. Точно в този момент изобщо не ми се мисли за мама.

— Беки, какво ще стане с майка ти?!

— Просто ще трябва да… да я разубедя — изричам накрая.

— Да я разубедиш ли?!

— Тя самата твърдеше, че човек не трябва да прави нищо, свързано със сватбата му, половинчато! — отвръщам отбранително. — Ако дойде и само зърне какво представлява „Плаза“, и види плановете за сватбата…

— Но тя вече е напреднала много с подготовката за сватбата ти! Когато й бяхме на гости, не говореше за нищо друго, освен за великото събитие! Тя и… как се казваше онази ваша съседка?

— Джанис.

— Да, точно така. Та двете бяха започнали да наричат кухнята ви „контролен център“. По стените има пет-шест дъски за напомнянки, навсякъде се виждат списъци, мострички плат и какво ли още не… и са толкова щастливи, че го правят! — След тези думи Сузи ме поглежда сериозно. — Беки, ти просто не можеш да им кажеш, че всичко се отлага! Просто не можеш!

— Елинор ще уреди да ги докарат със самолет! — заявявам и усещам в гласа си вина, на която предпочитам да не обръщам внимание. — Ще си изкарат приказно! За тях това също ще бъде преживяване, което се случва веднъж в живота на човека! Могат да отседнат в „Плаза“, да танцуват цяла нощ и да разгледат Ню Йорк… Ще си изкарат една незабравима почивка!

— Говорила ли си за това с майка си?

— Не. Аз… още не съм й казвала нищо по въпроса. Засега. Няма смисъл да й го споменавам, докато не съм сто процента сигурна какво ще стане.

Отново настъпва тишина, през която Сузи присвива очи и ме поглежда изпитателно.

— Беки, нали смяташ да направиш нещо по този въпрос, и то съвсем скоро? — пита неочаквано. — Нали не възнамеряваш просто да си заровиш главата в пясъка и да се престориш, че нищо не се случва около теб?!

— Никога не бих постъпила така, честна дума! — изричам възмутено аз.

— Ей, това тук съм аз, нали не си забравила?! — възкликва Сузи. — Беки, много добре те познавам как можеш да се държиш! Някога хвърляше банковите си извлечения в кошчето за боклук с надеждата, че някой непознат просто ще намине през банката, за да ти плати сметките!

Ето какво става, когато споделиш с приятелката си най-съкровените си тайни! После тя ги използва като оръжие срещу теб!

— Оттогава израснах много — отговарям, като се старая да вложа в гласа си порядъчна доза достойнство. — И ще оправя този проблем. Просто трябва… трябва малко да помисля.

Пак настъпва тишина. Отвън дочувам гласа на Синтия, която казва: „Тук, в «Дрийм Дрес», нашето мото е, че вие не избирате роклята си…“.

— Виж какво, Беки — проронва накрая Сузи, — аз не мога да взема това решение вместо теб. Никой не може! Единственото, което мога да ти кажа, е, че ако смяташ да се откажеш от сватбата на майка си, не отлагай нито миг повече!

 

 

„Боровете“

Елтън Роуд №43__

Оксшот, Съри

Факс за Беки Блумууд

От: мама.

20 март 2002 г.

„Скъпа Беки! Прекрасни новини!

Вероятно вече си разбрала, че Сузи разля всичкото си кафе върху булчинската рокля. Беше буквално съкрушена, горката.

Но аз занесох роклята на химическо чистене… и там направиха истинско чудо! Вече отново е бяла като сняг, така че в края на краищата ще можеш да бъдеш с нея!“

С много обич и до скоро чуване: Мама