Софи Кинсела
Сватбата на Беки Б. (3)

Две

Пристигаме на лондонското летище „Хийтроу“ в седем на другата сутрин и веднага се качваме на взетата под наем кола. Докато пътуваме към дома на родителите на Сузи в Хампшир, аз съзерцавам унесено заснежените поля наоколо, живите плетове, нивите и китните селца, сякаш никога досега не съм ги виждала. След Манхатън всичко ми се струва толкова миниатюрно и някак си… кукленско. За първи път ми става ясно защо всеки попаднал във Великобритания американец се лута като обезумял и непрекъснато чирика колко „чудато“ е всичко наоколо.

— Сега накъде? — стряска ме гласът на Люк и аз осъзнавам, че сме попаднали на поредното кръстовище.

— Ами, тук определено трябва да завием наляво. Така де… надясно. Не, искам да кажа наляво!

Докато колата взема завоя, аз започвам да тършувам в чантата си, за да открия поканата и да проверя още веднъж адреса.

„Сър Гилбърт и лейди Клийт-Стюарт

Ви канят най-учтиво на…“

Вторачвам се като хипнотизирана в изисканото калиграфско писмо на поканата. Боже, още не мога да повярвам, че Сузи и Таркуин се женят!

Така де. Не че не вярвам. В крайна сметка двамата ходят вече повече от година, а Таркуин даже се е преместил да живее при Сузи в апартамента, в който някога живеех и аз — макар че, доколкото разбирам, те прекарват все по-голяма част от времето си в Шотландия. И двамата са много сладки, и улегнали, и всички са единодушни, че от тях ще излезе прекрасна двойка.

Но от време на време, когато не съм концентрирана, непослушното ми съзнание внезапно изпищява: „Каквооо?! Сузи и Таркуин?!“.

Та доскоро Таркуин си беше просто странният братовчед на Сузи! Години наред той беше просто онзи непохватен тъпанар в ъгъла, който се разнася навсякъде със старомодните си сака и страда от неконтролируемия импулс да си тананика Вагнер на публични места. Той беше онзи тип, който рядко се осмеляваше да пристъпи извън стените на шотландския си замък — а в редките случаи, когато събереше смелост, бе, за да направи някоя идиотска грешка, като например онзи случай, когато ме изведе на най-гадната среща в живота ми (макар че по взаимно съгласие никой повече не отваря и думица по този въпрос).

Обаче сега същият този тип е… ами, гаджето на Сузи. Макар че си е все така непохватен и все така неспособен да се излекува от пристрастеността си към вълнените пуловери, плетени от старата му бавачка. И все така нуждаещ се от малко шлифовка. Но Сузи си го обича и такъв — а в случая това е най-важното.

Боже, не бива отсега да се разплаквам! Още не! Трябва да се стегна!

— Харбъро Хол — прочита Люк, спирайки за миг пред две ронещи се каменни колони. — Това ли е?

— Хммм… — подсмърчам аз и се опитвам да си придам делови вид. — Да, това е. Продължавай напред.

Гостувала съм на Сузи сигурно хиляди пъти, но винаги забравям колко импозантна е къщата им. Влизаме в дългия, подобен на тунел път, от двете страни, на който се възправят огромни дървета, и накрая стигаме до чакълената алея. Къщата е сива и величествена, а колоните отпред и бръшлянът по стените подсказват, че е и много стара.

— Хубава къщичка — отбелязва Люк, докато се насочваме към парадния вход. — Знаеш ли на колко години е?

— Нямам представа — отвръщам неопределено. — Предава се в семейството им вече поколения наред.

Дръпвам шнура на звънеца — ей така, за всеки случай, просто за да проверя дали случайно някой не го е оправил — но очевидно не са стигнали още до него. После почуквам два пъти с тежкото древно чукало — и когато и този път никой не отваря, аз бутвам вратата и се озовавам в огромното, покрито с каменни плочи фоайе, където край пращящите съчки в камината спи кротко стар лабрадор.

— Ехо! — виквам. — Сузи!

И в този момент забелязвам, че в стария удобен фотьойл край камината похърква и бащата на Сузи. Честно да ви призная, изпитвам известен страх от този човек. И за нищо на света не ми се ще да го будя.

— Сузи! — прошепвам изтръпнала.

— Беки! Стори ми се, че чух нещо, но…

Вдигам глава — и ето я моята Сузи, изправена на огромното стълбище, с халат от шотландско каре, спускаща се величествено по гърба й руса коса и превъзбудена усмивка.

— Сузи!

Изстрелвам се по стълбите и я притискам в обятията си. Когато най-накрая се отдръпвам, забелязвам, че и двете сме се сдобили с някакъв необичаен цвят около очите. Изкисквам се смутено. Боже, колко ми е липсвала Сузи — много повече, отколкото съм си давала сметка!

— Хайде в стаята ми! — дърпа ме нетърпеливо тя. — Искам да ти покажа роклята си!

— Наистина ли е толкова хубава, колкото изглеждаше на снимките? — питам превъзбудено аз.

— Божествена е! Освен това трябва да видиш и най-жестокия корсет от „Ригби и Пелър“, с който се сдобих, както и разкошното бельо…

Люк си прочиства гърлото и двете се обръщаме стреснато.

— О! — възкликва Сузи. — Много се извинявам, Люк! В кухнята ще намериш готово кафе, вестници и каквото си искаш. Можеш да минеш ето оттам — посочва му тя някакъв коридор. — Ако си гладен, госпожа Гиъринг ще ти приготви яйца с бекон.

— Значи госпожа Гиъринг е точно жената, която ми трябва — усмихва се Люк и добавя: — До скоро, момичета!

 

 

Стаята на Сузи е голяма, просторна и гледа към градината. Макар че думата „градина“ надали е в състояние да обхване дванадесетте хиляди акра площ, с моравите, спускащи се от къщата чак до кедровата горичка в далечината и езерото, в което Сузи едва не се удавила, когато била на три годинки. Вляво се вижда обградената с тухлени стени розова градина, с красивите й алеи и чакълените й пътечки, където Таркуин е направил предложение на Сузи. (Доколкото знам, той е паднал на едно коляно, а когато се е изправил, по панталона му били залепнали камъчета. Напълно в негов стил.) Вдясно е старият тенис корт, след който следва обширна тревна площ, простираща се до живия плет, отвъд който пък се намира църковният двор на селото. Поглеждам през прозореца и зървам огромна палатка, издигаща се чак до другия край на къщата. Над алеята, която се вие през тенис корта и тревната площ и достига до църквата, в момента издигат тента.

— Да не би да възнамеряваш да изминеш пеш цялото това разстояние до църквата?! — възкликвам ужасено, представяйки си безценните сватбени обувки на Ема Хоуп, които Сузи си купи.

— Не, глупаче! Ще отида дотам с каляска. Но гостите ще могат да минат под тентата, без да се намокрят, а освен това на всеки няколко крачки ще има сервитьори с подноси горещо уиски.

— Господи, ще бъде грандиозно! — възкликвам, съзерцавайки някакъв мъж в дънки, който се навежда и започва да забива поредния кол за тентата в твърдата земя. И пряко волята си усещам, че ме пробожда лека завист — винаги съм си мечтала да имам грандиозна сватба, с коне, каляски и други такива приказни неща.

— Така си е! Ще стане много красиво! — разцъфтява щастливо Сузи. — Извини ме за момент, само да си измия зъбите…

И тя изчезва в банята, а аз се замотавам пред тоалетката й, където зървам прикрепеното към огледалото съобщение за годежа й: „Нейно благородие Сюзън Клийт-Стюарт и Негово благородие Таркуин Клийт-Стюарт“.

Ужас! Все забравям колко велика е Сузи!

— И аз искам да имам титла — отсичам, когато Сузи се появява обратно в стаята с четка за зъби в ръка. — Чувствам се толкова невзрачна! Как мога да я получа според теб?

— Въобще не ти трябва! — заявява Сузи, сбърчила нос. — Титлите са голяма глупост! Непрекъснато получаваш писма, които започват например със: „Скъпа госпожо ваше благородие…“ от хора, които изобщо си нямат понятие от благородство.

— Нищо. Ще бъде много готино! Каква бих могла да стана според теб?

— Ами… — замисля се Сузи и започва да навива кичур коса между пръстите си, — какво ще кажеш например за „Дейм^[1] Беки Блумууд“?

— Звучи ми така, сякаш съм към деветдесет и три годишна — отвръщам колебливо. — Не може ли например… Беки Блумууд, МВЕ^[2]. Тези титли в края на имената са по-лесни за получаване, нали?

— Фасулска работа — изрича уверено Сузи. — Можеш да получиш титла за заслуги в областта на индустрията или нещо такова. Ако искаш, мога да те номинирам. А сега дай да ти видя роклята.

— Окей — кимвам, вдигам куфара си на леглото, щраквам ключалката и внимателно измъквам оттам творението на Дани. — Какво ще кажеш? — вдигам я върху себе си аз и гордо разстилам златистата коприна. — Много е шик, нали?!

— Направо е фантастична! — ахва Сузи и се втренчва в роклята с широко отворени очи. — Никога не съм виждала подобно нещо! — Опипва пайетите на рамото и добавя: — Откъде взе този разкош? Да не би да е онази, дето си беше запазила в „Барнис“?

— Не, това е роклята от Дани. Не си ли спомняш? Споменах ти, че той ми шие рокля.

— Да бе, вярно — сбърчва нос Сузи. — Само ми припомни кой беше този Дани.

— Съседът ми от горния етаж. Дизайнерът. Онзи, с когото се сблъскахме веднъж на стълбите.

— Да, ясно — кимва тя. — Сега си спомням.

Но по начина, по който го изрича, веднага разбирам, че не си спомня абсолютно нищо.

Не че мога да й се сърдя — срещата й с Дани надали продължи повече от две минути. Той тъкмо се бе отправил на гости на родителите си в Кънектикът, а точно тогава краката на Сузи се бяха скапали от ходене, така че двамата да са си разменили не повече от две думи. Все пак е доста странно, като си помисля, че Сузи не познава добре Дани, нито пък той нея, но и двамата значат толкова много за мен. Като че ли водя две напълно различни съществувания и колкото по-дълго стоя в Ню Йорк, толкова повече двата ми живота се раздалечават.

— А ето и моята! — заявява тържествено и развълнувано приятелката ми.

Отваря вратата на гардероба, смъква ципа на платнения калъф и отвътре се показва най-зашеметяващата булчинска рокля — цялата от бяла коприна и кадифе, с дълги ръкави и традиционния дълъг шлейф.

— Боже мой, Сузи! — ахвам аз, прочиствам си гърлото и добавям: — Ще бъдеш направо неотразима! Още не мога да повярвам, че се омъжваш! „Госпожа Клийт-Стюарт“!

— Я не ме наричай така! — смръщва се Сузи. — Такава е майка ми! Обаче иначе е доста удобно да се омъжиш в семейството — добавя, като затваря гардероба. — Защото едновременно си запазвам фамилията и приемам неговата. Така че инициалите на моите рамки ще си останат все същите: „С К-С“. — Протяга ръка към една кутия и измъква оттам красива стъклена рамка, цялата спирали и извивки. — Виж, това е новата ми серия!

Сузи се е посветила на кариерата на създаването на красиви рамки за снимки, които станаха голям хит и се продават в цялата страна. А миналата година тя реши да разшири асортимента си с фотографски албуми, опаковъчна хартия и подаръчни кутии.

— Темата на новата ми серия е „мидени форми“ — изтъква гордо тя. — Харесва ли ти тази?

— Много е красива! — възкликвам и прокарвам пръсти по спиралите. — Как ти хрумна тази идея?

— Всъщност, виновникът за идеята е Тарки! Един ден двамата се разхождахме и той ми разказа как някога, когато бил малък, е обичал да събира мидички, после ми заговори за удивителните форми, които съществуват в природата и… тогава ме осени!

Вторачвам се в светналото й от щастие лице и в съзнанието ми веднага изниква картина как двамата с Таркуин се разхождат из призрачните блата, хванати за ръце, облечени в идентични вълнени пуловери, а в далечината се възправя шотландският им замък.

— Сузи, убедена съм, че ще бъдеш много щастлива с Таркуин! — изричам прочувствено.

— Наистина ли го вярваш? — изчервява се тя.

— Абсолютно! Та виж се само! Ти направо цъфтиш!

Което си е абсолютната истина. До този момент не го бях забелязала, но сега установявам, че тя е напълно различна от старата Сузи, която познавам. Деликатният й нос си е все същият, скулите й — все така ясно очертани, но лицето й е някак си по-заоблено, излъчващо някаква особена мекота. И си е все така елегантна, но в тялото й личи някакво изпълване… почти като… може би…

Погледът ми се спуска към корема й и спира.

Чакай малко! Какво е това?

Не. Не е възможно… Не.

— Сузи?

— Да?

— Сузи, ти да не би да си… — преглъщам едва-едва. — Нали не си… бременна?!

— Нищо подобно! — надига възмутено глас тя. — Естествено, че не съм! Така де, какво толкова те накара да си помислиш, че… — Очите й се приковават в моите, тя бие отбой, свива рамене и отговаря: — Добре де, какво пък толкова? Да, бременна съм! Как се досети?

— Как се досетих ли? Ами от твоя… Погледни се само! Та ти изглеждаш бременна!

— Изобщо не изглеждам! Никой досега не се е досетил!

— Не е възможно! Фактът е повече от очевиден!

— Не, не е очевиден! — натъртва тя, глътва си корема и се поглежда в огледалото. — Пък и щом си сложа онзи корсет на „Ригби и Пелър“…

Направо не ми го побира умът! Приятелката ми е бременна!

— Значи е тайна, така ли? Или родителите ти вече знаят?

— Нищо подобно! Никой не знае още! Даже и Тарки! — Смръщва се леко и добавя: — Малко е неудобно да си бременна точно на сватбата си, не мислиш ли?! Смятах да се престоря, че бебето е плод на медения ни месец!

— Но ти трябва да си вече минимум в третия месец! — възкликвам изумено.

— По-точно в четвъртия. Терминът ми е в началото на юни.

Втренчвам се невярващо в нея.

— Тогава как, за бога, ще го минеш като плод на медения ви месец?!

— Ами… — замисля се тя, — би могло да се роди малко преждевременно.

— Цели четири месеца!

— Никой няма да забележи, повярвай ми! Нали знаеш колко отнесени са родителите ми!

Това си е чистата истина. Веднъж родителите на Сузи се появили в пансиона й, за да си я приберат вкъщи след края на срока — в което не би имало нищо странно, ако тя не бе завършила колежа преди цели две години!

— Ами Таркуин?

— О, той изобщо няма представа колко време му трябва на едно бебе, за да се роди! — махва небрежно с ръка Сузи. — Нали е свикнал да отглежда овце, а овцете носят по пет месеца. Ще му кажа, че при хората е същото. — Протяга ръка към четката си за коса и добавя: — Знаеш ли, веднъж му казах съвсем на майтап, че жените трябва да ядат шоколад минимум два пъти на ден, иначе ще припаднат, и той напълно ми повярва!

Сузи е права поне в едно нещо — щом се намърда в корсета си, коремът й напълно се изгуби. В интерес на истината, докато двете седим пред тоалетката й на сутринта в деня на нейната сватба, тя изглежда даже по-слаба и от мен, което си е малко нечестно! Така де!

 

 

Последните два дена бяха страхотни — отпускахме, гледахме стари филми на видеото и се спукахме да се тъпчем с десертчета „Кит-Кат“. (Нали Сузи и без това яде за двама, а и аз се нуждая от малко енергия след трансатлантическия полет!) Люк си бе взел малко бумащина за отхвърляне и по-голямата част от времето го изкара в библиотеката — като никога обаче аз нямах нищо против. Много съм щастлива, че успях да се насладя на тези няколко дена със Сузи. Научих всичко за апартамента в Лондон, който двамата с Таркуин ще си купуват, разгледах подробно всички снимки на разкошния хотел в Антигуа, където ще прекарат медения си месец, а освен това пробвах повечето от новите дрехи в нейния гардероб.

Междувременно в къщата е истински хаос — цветарите и уредниците на тържеството се блъскат с непрекъснато пристигащите роднини. Най-странното обаче е, че този хаос май не впечатлява никого. През двата дена преди сватбата майката на Сузи бе непрекъснато на лов, а баща й не си излезе от кабинета. Икономката им госпожа Гиъринг организира всичко — и палатката, и цветята, и храната — а дори и тя ми се струва удивително спокойна. Когато запитах Сузи защо е така, тя просто повдигна рамене и отбеляза: „Сигурно защото сме свикнали да организираме големи партита“.

Снощи имаше страхотен коктейл за по-голямата част от роднините на Сузи и Таркуин, които бяха пристигнали от Шотландия и аз се надявах, че всички ще говорят за сватбата — поне тогава. Но всеки път, когато се опитвах да изтръгна някаква реакция относно цветята или колко романтично изглежда всичко, бях принудена да се сблъскам с безизразни лица. Едва когато булката спомена, че Таркуин ще й купи кон като сватбен подарък, гостите като че ли се оживиха и започнаха да си бъбрят за коневъдите, които познават, за конете, които са си купили, и как един техен голям приятел имал страхотна кафява кобила, която Сузи може би ще хареса.

А бе, как така никой не се сети да ме запита с каква рокля ще бъда на сватбата?!

Както и да е. Няма значение. И без това всичко изглежда прекрасно. Ние двете също изглеждаме прекрасно. И двете бяхме гримирани от фантастична професионална гримьорка, след което ни направиха разкошни прически — елегантни кокчета. Фотографът вече направи така наречените естествени снимки на Сузи — например как й закопчавам роклята (накара ме да го направя три пъти и затова сега ръцете ме болят ужасно). А точно в този момент Сузи ахка и охка над шест семейни тиари, докато аз си отпивам от чашата с шампанско. Просто за да се поуспокоя малко.

— Ами майка ти? — обръща се фризьорката към Сузи, докато й измъква фини руси кичурчета около лицето. — Тя няма ли да иска поне прическа със сешоар?

— Дълбоко се съмнявам — смръщва се приятелката ми. — Мама не си пада особено по тези неща.

— А с какъв тоалет ще бъде днес? — намесвам се аз.

— Кой да ти каже?! — отбелязва Сузи. — Вероятно първото, което й попадне пред погледа.

Погледите ни се срещат и аз кимвам съчувствено. Снощи майка й слезе на коктейла с карирана пола и вълнен пуловер на шарки, върху който бе забола диамантена брошка. А имайте предвид, че майката на Таркуин изглеждаше още по-зле. Направо не мога да разбера от кого Сузи е наследила превъзходния си усет за стил!

— Беки, имаш ли нещо против да наминеш при нея, за да се увериш, че няма да облече някоя стара градинарска рокля? — обажда да се булката. — Теб ще те послуша. Сигурна съм.

— Ами, добре… — изричам колебливо. — Поне ще опитам.

Когато се измъквам от стаята, зървам Люк да върви по коридора, облечен в официалния си костюм.

— Много си красива! — усмихва ми се той.

— Така ли?! — изкисквам се аз. — Роклята е прекрасна, нали? И ми пасва перфектно.

— Нямах предвид роклята — казва той и ми намигва дяволито, а душата ми се облива от щастие. — Сузи облечена ли е вече? — добавя той. — Искам да й изкажа най-добрите си пожелания.

— О, да, отдавна е готова. Можеш да влезеш. Ей, а знаеш ли какво?

През последните два дена ми струваше много усилия да не се изпусна да кажа на Люк за бебето на Сузи, но ето, че сега думите сами ми се изплъзват.

— Какво?

— Тя е… — Боже! Не мога да му кажа! Просто не мога! Сузи ще ме убие! — Тя има… много красива булчинска рокля — довършвам сконфузено.

— Хубаво — кимва Люк и ми отправя неразбиращ поглед. — Голяма изненада, няма що! Е, само ще надникна при нея и ще й кажа две думи. До скоро!

Отправям се с внимателна стъпка към спалнята на майката на Сузи и почуквам леко на вратата.

— Влееез! — избоботва отвътре нечий глас и вратата се отваря. На прага стои майката на Сузи — Каролайн. Извисява се на повече от 180 сантиметра височина, дългите й крака са разтворени в бойна стойка, сивата й коса е вдигната на малко кокче, а обветреното й лице се разлива в усмивка, когато ме зърва.

— Ребека! — избоботва щастливо тя, после си поглежда часовника. — Нали още не е станало време да потегляме?

— Не, нищо подобно — усмихвам се колебливо аз и погледът ми се плъзва по старомодната й тъмносиня риза, панталоните и ботушите за езда. Каролайн има удивително запазена фигура за жена на нейната възраст. Нищо чудно, че Сузи е толкова кльощава. Обхождам с поглед обстановката наоколо, ала никъде не съзирам издайническите кутии за шапки или калъфи за дрехи, които би трябвало да присъстват в стаята на жена, готвеща се да отиде на сватба.

— Аз… ами… Каролайн, питах се какво смяташ да облечеш днес като майка на булката?

— Майка на булката ли?! — вторачва се ужасено в мен тя. — Боже мой! Май си напълно права. Странно, но не бях поглеждала на нещата по този начин!

— Ясно. Значи… нямаш специален тоалет за днес, така ли?

— Май вече е доста късничко за това. Очевидно ще трябва да си хвърля каквото намеря.

— Какво ще кажеш да ти помогна да го избереш? — заявявам безпрекословно аз и се отправям с бойна стъпка към гардероба. Отварям го, вътрешно подготвена да получа шок и… зяпвам изумено.

Направо не мога да повярвам! Това определено е най-необичайната колекция от дрехи, която съм зървала някога! Костюми за езда, висящи редом до бални рокли, костюми от тридесетте, индийски сарита, мексиканско пончо… и невероятна сбирщина от всевъзможни бижута.

— Боже, какви дрехи! — ахвам удивено.

— Да бе — махва с ръка Каролайн. — Купчина стари парцалки, нищо повече.

— Стари парцалки ли?! Господи, ако ги видят антикварите на Ню Йорк!… — Измъквам наслуки едно бледосиньо сатенено сако, поръбено с панделка, и въздъхвам: — Приказно е!

— Наистина ли ти харесва? — изненадва се Калорайн. — Тогава е твое!

— О, не мога да го приема!

— Мило момиче, аз просто нямам нужда от него!

— Но сигурно то има някаква сантиментална стойност… така де, нещо, свързано със спомените ти…

— Спомените ми са ето тук — почуква се тя по главата, — а не в този гардероб! — Прокарва ръка през мелето от дрехи, след което изважда отвътре парченце кост, вързано за кожена каишка. — Виж, това нещо ми е много скъпо!

— Това ли? — опитвам се да придам на гласа си известен ентусиазъм. — Ами, то е…

— Подарък ми е от един масайски вожд. Преди много години. Беше на зазоряване, обикаляхме с колата в търсене на едно стадо слонове, когато един местен вожд ни спря. Жена от неговото племе получила треска след раждането. Ние помогнахме да й се смъкне температурата и племето ни удостои с разни дарове. Ходила ли си при масаите, Ребека?

— Аз… ами, не. Никога не съм ходила…

— А това прекрасно нещо тук — вади тя една ръчно избродирана торбичка — го купих от уличния пазар в Коня. Размених го за последната ми кутия цигари, преди да потеглим към Немрут Даги. Ходила ли си някога в Турция?

— Ами, и там не съм ходила — отвръщам аз и усещам нарастваща неадекватност.

Господи, ама аз не съм ходила никъде! Претърсвам спомените си, като се опитвам да се сетя за някое място, което съм посетила и с което бих могла да я впечатля. Обаче списъкът ми се оказва твърде късичък. Няколко пъти във Франция, Испания, остров Крит… и май с това се изчерпват моите пътешествия. Защо и аз не съм ходила на някое вълнуващо място?! Защо не съм обикаляла пеш Монголия например?!

Сега, като стана въпрос, се сещам, че веднъж се канех да замина за Тайланд. Но после реших да отскоча само до Франция и да похарча спестените за пътешествието пари за дамска чанта на Лулу Гинес.

— В интерес на истината не съм ходила на много места — признавам си аз виновно.

— А трябва, мило момиче! Трябва да го направиш! — избоботва Каролайн. — Трябва да разшириш хоризонтите си! Да научиш смисъла на живота, но от истинските хора! Една от най-добрите ми приятелки в целия свят е боливийска селянка. Двете отглеждахме известно време царевица по техните ляноси.

— Ооо! — зяпвам аз.

Малкият часовник върху полицата над камината отброява половин час и аз се стряскам, давайки си сметка, че не сме стигнали доникъде.

— Както и да е — отсичам. — Имаш ли някакви идеи за тоалета за сватбата?

— Нещо топло и шарено — отбелязва Каролайн и протяга ръка към дебело пончо в червено и жълто.

— Хммм… Не съм особено сигурна, че това ще бъде подходящо за случая… — Разравям закачалките със саката и роклите и внезапно забелязвам една божествена кайсиева коприна. — Охо! Това вече е хубаво! — Измъквам го от гардероба и ахвам: истински „Баленчага“!

— Тоалетът ми за екскурзии — изрича замислено Каролайн. — Ходихме с „Ориент Експрес“ във Венеция, после разгледахме пещерите в Постойна. Познаваш ли онзи регион?

— Облечи го! — извиквам и усещам, че гласът ми се извисява от вълнение. — Ще бъдеш забележителна! Освен това е толкова романтично да облечеш тоалета си за екскурзии!

— Защо пък не?! Ще бъде забавно! — отбелязва тя и го полага върху себе си със зачервените си, обветрени ръце, които ме карат да примигвам всеки път, когато ги зърна. — Като гледам, все още ми става, нали? Тук някъде трябва да има и някаква шапка… — Оставя костюма и започва да тършува по полицата.

— Сигурно много се радваш заради Сузи — обаждам се аз, вземам едно емайлирано ръчно огледалце и го разглеждам.

— Таркуин е мило момче — отвръща тя, обръща се и се почуква по носа. — Много надарено!

Това е напълно вярно. Таркуин е петнадесетият най-богат човек в цялата страна, или нещо такова. Но все пак съм изненадана, че майката на приятелката ми обръща внимание на подобен въпрос.

— Е, така е… — смотолевям аз. — Макар да не съм особено сигурна, че Сузи е приритала за парите му.

— Аз не говоря за пари! — натъртва тя и ми се усмихва многозначително. Едва тогава схващам накъде бие.

— О, боже! — изчервявам се като домат. — Да, вече разбрах!

— Всички мъже от рода Клийт-Стюарт са такива. Прочути са с това! Откакто се помним, в семейството не е имало нито един развод! — допълва тя и пльосва върху главата си зелена филцова шапка.

Олеле! Май ще започна да гледам на Таркуин с различни очи!

 

 

Не е лесно да разубедя Каролайн да се откаже от зеления филц, но накрая все пак тя се примирява и с една шикозна черна клоширана шапка. Докато пристъпвам по коридора обратно към стаята на Сузи, до ушите ми достигат познати гласове. От фоайето отдолу.

— Всеизвестен факт е, че тази болест се причинява от прелетните гълъби!

— Гълъбите ли?! Да не би да искаш да ми кажеш, че подобна епидемия, която успя да изтрие от лицето на Европа толкова много добитък, е плод на някакви си безобидни гълъби?!

— Безобидни ли?! Но, Греъм, те са истинска напаст!

Мама и татко! Спускам се към перилата и… ето ги тях, застанали край камината! Татко е с официалния си костюм, хванал цилиндъра под мишница, а мама е облечена с тъмносиньо сако, пола с флорални мотиви и яркочервени обувки, които не пасват напълно на червеното на шапката й.

— Мамо?

— Беки!

— Мамо! Татко! — Втурвам се по стълбите, обгръщам ги едновременно в прегръдките си и вдишвам с наслада така познатите ми миризми на талк и „Туид“.

Това пътуване става все по-емоционално с всяка изминала минута. Не съм виждала родителите си, откакто ми идваха на гости в Ню Йорк преди четири месеца. А дори и тогава те останаха при нас само три дена, защото бяха на път за Флорида.

— Мамо, изглеждаш зашеметяващо! Да не си правила нещо с косата си?

— Морийн ми я повдигна малко — отговаря тя, очевидно доволна. — А тази сутрин се отбих при Джанис, за да ми направи лицето. Нали знаеш, че тя изкара курс за професионална гримьорка? Станала е страхотен експерт!

— Да… виждам! — изричам неуверено аз, поглеждайки натрапващите се линии руж по бузите на мама. Може и да успея да ги изтрия, без да искам нарочно.

— Е, Люк тук ли е? — пита мама и се оглежда със светнали очи като катеричка, търсеща орехче.

— Да, тук някъде е — отговарям аз, а мама и татко си разменят погледи.

— Но е тук, нали? — засмива се притеснено мама. — Пътувахте с един и същи самолет, нали?!

— Мамо, не се тревожи, моля те! Той е тук! Наистина!

Обаче мама не изглежда особено убедена. Не че мога да й се сърдя за това! Истината е, че на последната сватба, на която всички бяхме канени, се случи едно мъничко произшествие… Люк не се появи и аз бях толкова отчаяна, че започнах да… А бе, минали работи!

Добре де. Беше просто една дребничка бяла лъжа. Искам да кажа, че той наистина можеше да е някъде сред нас, залутан в тълпата. И ако не бяха организирали онази глупава обща снимка, никой нямаше и да разбере.

— Госпожо Блумууд! Здравейте!

Ето го и Люк, преминаващ с широка крачка парадния вход. Благодаря на Бога за тази навременна поява!

— Люк! — изкисква се облекчено мама. — Но ти си тук! Греъм, той е тук!

— Разбира се, че е тук — изтъква баща ми нетърпеливо, — а ти къде си мислеше, че е — на Луната ли?!

— Как сте, госпожо Блумууд? — обръща се Люк към майка ми и я целува по бузата.

— Стига, Люк, трябва да ми говориш на „ти“ и да ме наричаш Джейн! Колко пъти да ти казвам?!

Лицето на мама е зачервено от щастие. Сграбчила е ръкава на Люк, сякаш се опасява, че той всеки момент, може да се изпари в небитието. Той ми се усмихва и аз му отвръщам със същото. Толкова дълго чакам този момент, и ето, че най-сетне го дочаках! Все едно е Коледа. В интерес на истината, даже е по-хубаво, отколкото Коледа. През отворения параден ход виждам гостите на сватбата, които преминават по заснежения чакъл в официални костюми и цилиндри. В далечината вече се чува веселият звън на църковната камбана. Наоколо цари някаква особена, развълнувана атмосфера на очакване.

— А къде е красивата булка? — пита татко.

— Тук съм! — достига до нас гласът на Сузи.

Всички вдигаме глави.

Ето я и нея, сякаш носеща се по въздуха над стълбите, сграбчила в ръце умопомрачителен букет от рози и бръшлян.

— О, Сузи! — ахва майка ми и поставя ръка на устата си. — Боже, каква рокля! О, Беки… Ти ще изглеждаш… — Обръща към мен разнежения си поглед и като че ли за първи път зърва роклята ми. — Беки, ти с това ли ще бъдеш?! Ама ти ще замръзнеш!

— Няма. В църквата ще е отоплено.

— Много е красива, нали? — намесва се булката. — Толкова необичайна!

— Но това тук е само някаква си тениска! — изписква възмутено мама и подръпва отвратено ръкава. — Виж колко е изтъркано тук! А тук! Та тя дори не е завършена както трябва!

— По поръчка на клиента е — обяснявам аз. — Истински уникат.

— Уникат ли?! А не си ли длъжна да бъдеш облечена като другите?

— Други шаферки няма — намесва се приятелката ми. — Единствената друга шаферка, която бих поканила, е сестрата на Таркуин — Фени. Обаче тя заяви, ако само още веднъж стане шаферка, ще унищожи завинаги шансовете си някога да се омъжи. Нали знаете онова поверие: „Три пъти шаферка…“. А тя, горката, е била шаферка сигурно деветдесет и три пъти! Освен това е хвърлила око на един тип, който работи в Сити, така че не иска да си изпуска късмета.

Настъпва кратка тишина. Буквално виждам как мозъкът на майка ми щрака ли, щрака като обезумял. Боже, моля те, само това не!

— Беки, скъпа, ти колко пъти досега си била шаферка? — изрича накрая тя с престорена небрежност. — На сватбата на чичо ти Малкълм и леля ти Силвия… но май само това беше, нали?

— И на Рути и Пол — напомням й аз.

— Тогава изобщо не беше шаферка — изтъква поучително майка ми. — Беше само… момичето с цветята. Така че, два пъти, с днес.

— Люк, ти схвана ли това? — намигва му баща ми. — Два пъти!

Ама родителите ми понякога могат да бъдат крайно нетактични!

— Както и да е — побързвам да вметна аз, за да сменя темата. — Та сега…

— Но Беки, разбира се, има още цели десет години, докато започне да се притеснява за подобни работи — изрича съвсем спокойно Люк.

— Какво?! — вдървява се майка ми и очите й се стрелкат от Люк към мен и обратно. — Какво искаш да кажеш с това?

— Беки иска да изчака още десет години, докато се омъжи — отговаря й Люк. — Не съм ли прав, Беки?

Настъпва неловка тишина, в която усещам, че лицето ми буквално пламва от срам.

— Ами… — прочиствам си гърлото и правя всичко възможно да си залепя една безгрижна усмивка. — Да… прав си.

— Сериозно?! — възкликва изумено Сузи. — Нямах представа, че си решила подобно нещо! И защо?

— За да мога да… хммм… реализирам пълния си потенциал — смотолевям аз, без да смея да вдигна очи към мама. — И да… да се опозная по-добре.

— Да се опознаеш по-добре ли?! — извисява се гласът на мама, сдобил се с особен, писклив оттенък. — И защо са ти цели десет години за тази цел? Бих могла да ти разкрия истинската ти същност само за десет минути!

— Чакай малко, Беки, след десет години ще бъдеш на колко? — сбърчва замислено нос Сузи.

— Не съм казала, че за това ще ми трябват точно десет години — намесвам се аз, напълно съсипана. — Може би… осем ще са достатъчни.

— Осем ли?! — Майка ми изглежда така, като че ли всеки момент ще се залее в сълзи.

— Люк — вметва Сузи, доста разтревожена. — Ти знаеш ли нещо по този въпрос?

— Да, точно онзи ден го обсъждахме — отвръща той със спокойна усмивка.

— Ама не разбирам… — не го оставя на мира тя. — Ами какво ще стане с…

— Времето ли? — прекъсва я елегантно той. — Права си. Мисля, че вече е крайно време да тръгваме. Знаете ли, че е два без пет?

— Пет минути?! — изписква ужасено булката. — Само толкова?! Ама аз още не съм готова! Беки, къде са ти цветята?

— Хмм… мисля, че са в твоята стая. Оставих ги там някъде, но…

— Тогава веднага тичай да ги вземеш! И къде изчезна татко? Мамка му, искам една цигара!

— Сузи, знаеш, че не трябва да пушиш! — Сега е мой ред да се ужася. — Не се препоръчва за… — Млъквам точно навреме.

— За роклята, нали? — намесва се услужливо Люк.

— Именно. Може върху нея да падне пепел и да я прогори — побързвам да замажа положението.

 

 

Докато открия цветята си в стаята на Сузи (бяха в банята), докато си освежа червилото и отново сляза, във фоайето ме чака само Люк.

— Родителите ти вече заминаха — отбелязва той. — Сузи каза и ние да тръгваме, а те с баща й ще пристигнат с каляската. Намерих ти и връхна дреха — добавя и ми подава едно сако от овча кожа. — Майка ти е права — не можеш да излезеш навън така.

— Окей — съгласявам се неохотно. — Обаче в църквата ще го сваля!

— Между другото, известно ли ти е, че роклята ти е започнала да се разшива на гърба? — казва той, докато ми помага да си облека сакото.

— Сериозно?! — поглеждам го ужасено. — Много грозно ли стои?

— Стои си много хубаво — изкривява уста в усмивка той. — Но след церемонията може би би могла да потърсиш безопасна карфица.

— Да го вземат мътните този Дани! — клатя глава аз. — Знаех си, че трябва да избера роклята на Дона Карън!

 

 

Двамата с Люк тръгваме по чакъла и се насочваме към покритата с тента алея. Наоколо цари покой и тишина. Точно в този момент се показва бледичко слънце. Радостните камбанни звуци са се свели до единични удари и наоколо няма жива душа, с изключение на някой и друг забързан нанякъде сервитьор. Сигурно всички останали вече са в църквата.

— Извинявай, че повдигнах този деликатен въпрос пред всички — казва внезапно Люк.

— Деликатен ли? — повдигам учудено вежди аз. — О, да, онзи въпрос. Но той въобще не е деликатен!

— Майка ти ми се стори малко притеснена…

— О, мама! Тя за всичко се притеснява. Даже в случая просто се шегуваше.

— Шегуваше ли се?!

— Ами да! — изричам с леко отбранителен тон. — Шегуваше се!

— Разбирам — кимва Люк и ми хваща ръката, докато се препъвам по пътеката с цвят на кокосов орех. — Значи все още си решена да чакаш осем години, преди да се омъжиш.

— Категорично! — кимвам аз. — Минимум осем години!

Продължаваме да вървим, потънали в мълчание. В далечината дочувам тропот на копита върху чакъла — сигурно каляската на Сузи вече тръгва.

— Може пък да са и само шест — добавям небрежно. — Или… пет. Зависи от много неща.

Нова продължителна тишина, нарушавана единствено от леките ни, ритмични крачки по застланата пътека. Атмосферата между двама ни става все по-странна и аз изобщо не смея да погледна към Люк. Прочиствам си гърлото и разтривам носа си, опитвайки се да измисля някакъв коментар относно времето.

Стигаме до вратата на църквата и Люк се обръща да ме погледне. И аз се вкаменявам. Лицето му е изгубило обичайното си дяволито изражение.

— Питам те съвсем сериозно, Беки — изрича той. — Наистина ли искаш да чакаш още пет години?

— Аз… ами… не знам — отвръщам сконфузено. — А ти?

Обгръща ни нова смразяваща тишина и аз почти чувам ударите на сърцето си.

О, господи! Боже мой! Да не би той да… Може би се кани да…

— Аха! Ето я и шаферката! — стряска ни появилият се от църквата викарий и двамата подскачаме. — Всички ли са готови да се отправят към олтара?

— Ами… аз… мисля, че съм — смотолевям, усещайки изгарящия ме поглед на Люк. — Да, готова съм.

— Браво! — кимва усмихнато викарият, обръща се към Люк и добавя: — Вие най-добре влизайте вътре! Нали не искате да пропуснете великия миг?!

— В никакъв случай — отговаря той след кратка пауза. — За нищо на света не бих го пропуснал!

Поставя целувка на рамото ми и влиза в църквата, без да отрони и думичка повече, а аз гледам втренчено след него, напълно объркана.

Преди малко не говорехме ли за… Люк наистина ли искаше да…

Точно в този момент се разнася веселият тропот на копита, който ме изтръгва от унеса. Обръщам се и виждам срещу себе си каляската на Сузи, излизаща сякаш от приказките. Воалът й се ветрее далеч след нея и тя се усмихва на хората, спрели встрани, за да погледат. Никога не съм я виждала толкова красива!

 

 

Изобщо не възнамерявах да плача. Честно! Всъщност, даже бях измислила начин да се спра, ако сълзите ми решат да рукнат — като си рецитирам наум азбуката отзад напред, с френски акцент. Но сега, докато помагам на Сузи да оправи шлейфа си, усещам, че очите ми се навлажняват. А когато от вътрешността на църквата се разнасят тържествените звуци на органа и двете започваме да вървим бавно към олтара, се налага да подсмърквам на всеки два такта, заедно с органа. Сузи се държи здраво за ръката на баща си, а шлейфът й се влачи по каменните плочи. Аз вървя след тях, като се опитвам да не потропвам от студ, с надеждата, че никой не е забелязал, че роклята ми е започнала да се разшива.

Стигаме до олтара. Ето го и Таркуин, който ни очаква заедно със своя кум. Той си е все същата суха върлина и лицето му все така ми прилича на сибирска белка, но съм принудена да призная, че изглежда особено внушително с карираната си шотландска пола, ножа и кожената торбичка. А сега съзерцава Сузи с такава безрезервна любов и възхищение, че носът ми отново ме засърбява. Обръща се лекичко, очите му срещат моите и той се ухилва нервно. Аз му връщам същата притеснена усмивка. Ако трябва да бъдем честни, никога повече не бих могла да го погледна, без да се сетя за думите на Каролайн.

Викарият започва своята традиционна сватбена реч, а аз отпускам, за да се насладя напълно на всяка една така добре позната дума. Все едно гледам началото на любим филм, в който главните роли се изпълняват от двамата ми най-добри приятели.

— Сюзън, вземаш ли този мъж за свой съпруг? — Викарият има гъсти, рунтави вежди, които обича да повдига често-често, сякаш се опасява, че отговорът в случая може и да е „не“. — Да го обичаш, да му бъдеш утеха, да го уважаваш и да бъдеш до него в болест и здраве и като забравиш всички останали, да бъдеш единствено с него, докато смъртта ви раздели?

Настъпва кратка пауза, след което Сузи изрича „да“ с ясен като звънче глас.

Ще ми се и шаферките да имаха някакви реплики в този момент. Нещо като „да“ или „съгласна съм“. Нещо съвсем незначително…

Когато стигаме до онази част, когато Сузи и Таркуин трябва си хванат ръцете, булката се обръща и ми подава букета, а аз се възползвам от намалението да огледам насъбралото се паство. Църквата е претъпкана, има даже и правостоящи. Забелязват се множество мъже в шотландски полички и жени с кадифени костюми, а ето я там и Фени с цялата си тълпа лондонски приятелки, всички до една с шапки на Филип Трейси. Ето я и мама, притисната до татко, попиваща сълзите си с хартиена носна кърпичка. Тя вдига глава и ме поглежда и аз се усмихвам, обаче тя пак изхълцва.

Обръщам се. Сузи и Таркуин вече са коленичили и викарият им напява поучително:

— Тези, които Господ е съединил, никой човек не може да раздели.

Поглеждам приятелката си и забелязвам, че се е втренчила в своя съпруг и не вижда никой друг около себе си. Напълно е потънала в очите му. Напълно принадлежаща на него. За моя огромна изненада неочаквано се усещам куха отвътре. Сузи се омъжи. Нищо повече няма да е същото.

Измина повече от година, откакто се преместих да живея в Ню Йорк и трябва да си призная, че нито за миг не съм съжалила за това. Там много ми харесва. Но подсъзнателно си давам сметка, че в някое ъгълче на съзнанието си винаги съм знаела, че ако нещо се обърка, винаги мога да се върна в Лондон, към стария си живот със Сузи. А сега… просто не мога.

Сузи вече не се нуждае от мен. Вече си има някой друг, когото ще поставя на първо място в живота си. Наблюдавам ги как викарият поставя ръка върху главите им, за да ги благослови, и гърлото ми се стяга, когато си спомням за всичките ни хубави мигове заедно. Онзи път, когато сготвих ужасното къри, за да спестим пари, и как Сузи непрекъснато повтаряше колко е вкусно, макар че устата й гореше. Или пък онзи път, когато тя се опита да прелъсти моя банков мениджър, за да ми увеличи кредитния лимит. Всеки път, когато оплетях конците, тя бе до мен, за да ми помогне.

А сега всичко свърши.

Внезапно ме връхлита необходимостта от малко окуражаване. Обръщам се и бързо обхождам с поглед пейките в църквата, търсейки лицето на Люк. В продължение на няколко секунди не съм в състояние да го открия и макар че лицето ми продължава да е украсено с уверената ми усмивка, усещам, че в гърдите ми се надига необяснима паника — като дете, което е останало последно в училище, когато всички други негови другарчета са били взети от родителите си, а него са го забравили.

И тогава го зървам. Застанал е до един стълб към задния край на църквата — висок и тъмен, и стабилен, с очи, приковани върху моите. Вижда само мен и никого другиго. И докато му връщам погледа, чувствам, че се съживявам. Най-сетне ме взеха от училище. Всичко е наред.

 

 

Излизаме в църковния двор, сподирени от тържествения камбанен звън, а насъбралата се там тълпа започва да вика възторжено.

— Честито! — изкрещявам аз и прегръщам Сузи. — На теб също, Таркуин!

Открай време се чувствам малко неудобно в присъствието на Таркуин. Но сега, когато го виждам до най-добрата ми приятелка — вече като неин съпруг — неудобството ми се изпарява.

— Убедена съм, че ще бъдете много щастливи заедно — изричам топло и го целувам по бузата, а после и двамата се засмиваме, защото някой започва да хвърля отгоре ни конфети. Гостите вече се точат от вратите на църквата като сладко от буркан, разговарят, смеят се и си подвикват високо и самоуверено. Тълпя се около Сузи и Таркуин, целуват се, прегръщат се и си стискат ръцете, а аз се оттеглям лекичко назад, питайки се къде ли е Люк.

Вече целият двор се изпълва с хора и аз не съм в състояние да се въздържа и да не огледам някои от роднините й. Точно в този момент баба й излиза от църквата много бавно и царствено, подпряла се на бастунче, следвана почтително от млад мъж, облечен в официален костюм. Слабо момиче с бледа кожа и огромни очи си е сложило грамадна черна шапка, държи един мопс и пуши цигара от цигара. Забелязвам цяла рота от почти идентични братя в шотландски полички, застанали до портата на църковния двор, и тогава си спомням, че Сузи ми е разказвала за една от своите лели, която е трябвало да роди цели шест момчета, преди най-накрая да се сдобие с момичета близначки.

— Ето, облечи го — чувам в ухото си гласа на Люк. Обръщам се и най-сетне го зървам — държи онова сако от овча кожа. — Сигурно вече замръзваш.

— Не се тревожи за мен! Добре съм си!

— Беки, ако още не си забелязала, всичко е побеляло от сняг — отсича безпрекословно той и ми намята сакото. След което добавя: — Прекрасна сватба.

— Наистина.

Поглеждам го предпазливо, като се питам дали не бихме могли да върнем лентата назад и да продължим разговора си оттам, където спряхме преди сватбената церемония. Обаче Люк се е втренчил в Сузи и Таркуин, които точно в този момент ги снимат под огромния дъб. Сузи изглежда абсолютно зашеметяваща и бляскава, ала Таркуин все едно е изправен пред наказателната рота.

— Много приятен човек — отбелязва Люк, кимайки по посока на младоженеца. — Малко е странничък, но иначе е готин.

— Да, точно така. Виж какво, Люк…

— Желаете ли чаша горещо уиски? — прекъсва ни застаналият до нас сервитьор и ни поднася таблата. — Или може би шампанско?

— О, горещо уиски, прекрасно! — изричам с благодарност аз. — Отпивам няколко глътки и притварям очи, като оставям топлината да се разлее по цялото ми тяло. Само да можеше да достигне и до краката ми, които, ако трябва да бъда откровена, са напълно замръзнали…

— Шаферката! — провиква се неочаквано Сузи. — Къде е Беки? Беки, трябваш ми за снимка!

Отварям очи.

— Тук съм! — провиквам се в отговор, свалям сакото от раменете си и се обръщам към Люк: — Би ли ми подържал за малко чашата…

Понасям се светкавично през тълпата и се присъединявам към Сузи и Таркуин. Може да ви звучи невероятно, но точно в този момент, когато всички са вперили погледи в мен, вече не ми е студено. Усмихвам се с най-чаровната си усмивка, взимам букета както подобава и хващам Сузи под ръка, когато фотографът ми казва да го направя, а между два кадъра помахвам на мама и татко, които са успели да си пробият път и да застанат най-отпред, за да гледат.

— Скоро потегляме към къщата — отсича делово госпожа Гиъринг, докато целува Сузи. — Хората започват да замръзват. Можете да довършите снимките си там.

— Добре — съгласява се Сузи. — Нека само да ни направи една на нас двете.

— Страхотна идея! — съгласява се бързо Таркуин и се измъква от дулото на обектива с очевидно облекчение, за да поговори с баща си, който изглежда точно като него, само че с четиридесет години по-стар.

Фотографът ни снима как се усмихваме една на друга, после спира, за да презареди с нова лента. Сузи поема една чаша с горещо уиски от сервитьора, минаващ наблизо, а аз тайничко извивам ръка към гърба си, за да проверя докъде е стигнало разшиването.

— Беки! — чувам настойчивия шепот на Сузи зад себе си. Толкова е близо, че виждам всяка една прашинка от сенките по клепачите й. — На всяка цена трябва да те питам нещо! Нали не е истина, че искаш да чакаш цели десет години, преди да се омъжиш?!

— Ами… не съвсем — принудена съм да си призная аз.

— И смяташ, че Люк е мъжът на живота ти? Ама отговори ми честно! Ще си остане между нас!

Настъпва продължителна пауза. До ушите ми достигат откъслечни фрази от нечий разговор: „Нашата къща, разбира се, е относително модерна. Мисля, че е строена наскоро — някъде през 1853-та…“.

— Да — изричам накрая и усещам, че се изчервявам като домат. — Да, смятам, че той е мъжът на живота ми!

Сузи ме разглежда внимателно още известно време, после очевидно стига до някакво решение.

— Ясно! — заявява и оставя чашата си с уиски. — Сега ще хвърлям букета си!

— Какво?! — поглеждам я невярващо. — Не бъди глупава, моля те! Как ще хвърляш букета си сега?! Много е рано!

— Мога и ще го направя! Мога да си хвърлям букета, когато си пожелая! Аз съм булката!

— Ама нали трябва да го хвърлиш, преди да потеглиш за медения месец?!

— Не ми пука! — инати се Сузи. — Не мога да чакам повече! Реших и ще го хвърля сега!

— Но нали се предполага да го хвърлиш накрая?!

— Виж какво, кой тук е булката — ти или аз?! Ако чакам до края, ще му се изгуби смисълът! Така. Сега застани ей там! — И посочва царствено към малка заснежена височинка. — Остави си твоите цветя. Няма да успееш да хванеш моя букет, ако държиш твоя! Тарки? — провиква се после. — Ще взема да си хвърля букета сега, става ли?

— Става! — провиква се весело в отговор Таркуин. — Прекрасна идея!

— Хайде, Беки!

— Виж какво, ама аз дори не искам да го хващам! — мърморя аз.

Обаче, като си дам сметка, аз наистина съм единствената шаферка, така че си оставям букета на тревата и се запътвам към височинката, изпълнявайки заповедите на нейно величество.

— Искам този миг също да се запечата на снимка! — заповядва Сузи на фотографа. — А къде е Люк?

Малко странничко, но не забелязвам никой да се присъединява към мен. Всички други очевидно са се изпарили. Внезапно забелязвам, че Таркуин и неговият кум обикалят и шепнат нещо на хората и постепенно всички гости се обръщат към нас, усмихнати в очакване на събитието.

— Готова ли си, Беки? — провиква се пак Сузи.

— Чакай малко! — извиквам. — Тук няма достатъчно хора! Нали трябва да сме много момичета наоколо?!

Чувствам се толкова глупаво, стъпила на това хълмче, съвсем сама. Ама Сузи наистина бърка по този въпрос! Като че ли не е присъствала на никаква друга сватба до този момент…

— Сузи, чакай! — викам пак, но вече е прекалено късно.

— Хващай! — изревава тя. — Дръъъж!

Букетът прави огромна парабола във въздуха и се налага да подскоча, за да го хвана. Той е много по-голям и тежък, отколкото очаквах. В продължение на няколко секунди го гледам втренчено, изпаднала в транс — отчасти щастлива и отчасти бясна заради своеволието на Сузи.

Но после погледът ми идва на фокус. И виждам вътре мъничкото пликче, на което пише: „За Беки“.

Пликче, адресирано до мен в булчинския букет на Сузи?…

Вдигам объркано поглед към приятелката си и виждам как тя ми кима с блеснали очи по посока на пликчето.

Отварям картичката с треперещи пръсти. Вътре има и нещо големичко… Но това е…

Това е пръстен, обвит в памук! Има и послание с почерка на Люк и там пише… Там пише: „Ще се…“.

Втренчвам се невярващо, като се опитвам да се овладея, обаче всичко около мен се завърта, а кръвта започва да пулсира бясно в главата ми.

Оглеждам се замаяно и ето го — към мен върви Люк. Проправя си път между хората. Изражението му е сериозно, но очите му излъчват топлота.

— Беки — започва той, когато стига до мен и дочувам как всички наоколо млъкват и си поемат дъх в очакване. — Ще се…

— Да! Дааааааа! — достига до ушите ми радостен възглас и разцепва въздуха. Едва тогава си давам сметка, че е излязъл от моето гърло. Боже, толкова съм завладяна от чувства, че гласът ми даже не звучи като моя. Ако трябва да бъда честна, прилича ми по-скоро като…

Маминият.

Направо не мога да повярвам.

Извъртам се бясно на пети и я виждам как си запушва ужасено устата.

— Извинявай! — прошепва тя и през тълпата се донасят вълни от смях.

— Госпожо Блумууд — изрича Люк, а очите му се смеят, — за мен ще бъде чест! Но доколкото знам, вие вече сте заета!

После отново извръща поглед към мен.

— Беки, ако трябва да чакам пет години, ще чакам. Или осем. Или дори десет. — Млъква и аз си давам сметка, че наоколо се е възцарила такава тишина, че с нож да я режеш. Единственият шум е от лекия порив на вятъра, разнасящ нападалите по земята конфети. — Но смея да се надявам, че някой ден — за предпочитане по-рано, отколкото по-късно — ще ми окажеш честта да станеш моя съпруга!

Гърлото ми се е стегнало така, че не мога да изрека и думица. Затова само успявам да кимна и Люк поема ръката ми. Разтваря пръстите ми и измъква оттам пръстена. Сърцето ми бие като лудо. Люк иска да се ожени за мен! Очевидно е планирал това много отдавна. И го е запазил в пълна тайна!

Поглеждам пръстена и очите ми се насълзяват от щастие. Това е стар диамантен пръстен, със златен обков във формата на нокти на хищна птица. Никога досега не съм виждала нещо подобно. Прекрасен е!

— Може ли?

— Да — едва успявам да прошепна и наблюдавам безсилно как Люк ми поставя пръстена. После отново ме поглежда. Очите му излъчват такава нежност, каквато не съм виждала никога досега. Целува ме и тълпата избухва във възторжени крясъци.

Направо не мога да повярвам! Вече съм сгодена!