Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приют Едно (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hades Factor, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 26 гласа)

Информация

Издание:

Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс. Факторът на Хадес

(Серия Трилър)

Прозорец, София, 2001

Печат: Инвестпрес, София

383 с.; 20 см.

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Глава 33

21:41 ч.

Багдад

 

Д-р Радах Махук стоеше безмълвна, опряла гръб до стената, и не смееше помръдне. Ако я убиеха, щеше да е невъзможно да лекува болните, а и не би могла да спаси родината си, ако се оставеше да я затворят в трагично известния Център за задържане и съдебно разследване. Подобно на Хасан и тя бе воин на свещена кауза, но не притежаваше оръжие и не умееше да се сражава. Единственото й оръжие бе нейния интелект и доверието, което си бе създала сред сънародниците. На свобода вероятно би могла да помогне на народа си, а защо не и на двамата американци. Опита се да стане невидима. По челото й изби пот.

В кабинета влязоха още двама униформени полицаи. Израженията им бяха тревожни и непрекъснато се озъртаха на всички посоки. Зад тях се появи още един висок мъж с нашивки по униформата. В ръката си държеше пистолет „Берета“, иракско производство.

В момента никой не гледаше към д-р Махук. Явно не беше от значение за тях, поне засега. Ужасена, с биещо до пръсване сърце, тя се изплъзна към коридора и тръгна бавно, без да привлича внимание, сякаш търсеше телефон.

В стаята офицерът отправи усмивка към Джон и каза на английски с лек акцент:

— Полковник Смит, а? Най-накрая. Трудно откриваем сте. — Наведе глава към Ранди с преувеличена учтивост: — А младата лейди? Не я познавам. Вероятно ЦРУ? Слуховете говорят, че вашата нация изпитва такова възхищение от нас, че непрекъснато изпращате свои хора, които да измерват любовта на народа ни към нашия велик лидер.

Гърдите на Джон се стегнаха от яд. Бяха толкова непредпазливи. По дяволите.

— Не я познавам — излъга той. — Сигурно е част от медицинския персонал.

Прозвуча глупаво дори в собствените му уши, но си струваше опита. Офицерът се изсмя недоверчиво.

— Европейски служител от персонала на тази болница? Едва ли.

Ядосана на себе си и разтревожена за съпротивата, тя трескаво се опитваше да измисли нещо. Като чу Смит, го стрелна с поглед, изпълнен с изненада и благодарност. Офицера спря да се усмихва. Махна с пистолета — време бе затворниците да бъдат отведени, където им бе отредено. Издаде заповед на арабски и полицаите избутаха Ранди и Джон към коридора. Вратите се тръшваха и заключваха. Целият медицински персонал и болните се опитваха да се махнат от пътя на бедата. Двамата американци бяха повлечени по пустия коридор.

Ранди нервно се оглеждаше за Радах Махук и когато не я видя никъде, въздъхна облекчено. В този момент един от полицаите грубо я ръгна с дулото на оръжието и болката й напомни за опасната ситуация, в която се намираше.

Полицаите изведоха двамата навън в звездната нощ. Пред болницата върху самия тротоар ги очакваше със запален двигател стар руски камион. Беше с ремарке, покрито с брезент. Ауспухът бълваше сребърни облаци от изгорели газове. Около тях звуците на града им се струваха заплашителни. Полицаите отметнаха брезента и качиха грубо двамата американци в каросерията. Вътре бе мокро и тъмно. Навсякъде се носеше упойващата миризма на дизел. Ранди потрепери и погледна към Джон. Той се опита да я успокои с топъл глас, но едва прикриваше страха си:

— А ти се оплакваше от моите кръстоносни походи.

Ранди безсилно му се усмихна.

— Съжалявам за провала си. Следващия път ще бъда по предпазлива.

— Благодаря. Това определено подобри настроението ми. Как мислиш, че са ни открили?

Не мога да повярвам, че са ни проследили от магазина за гуми. Предполагам, че ни е издал някой от болницата.

— Не всички са съгласни с революционните идеи на д-р Махук. Положението в страната е такова, че всеки би те предал, за да спечели малко благоразположение от страна на полицията.

Две от багдадските ченгета се качиха при тях в каросерията. Насочиха автоматите си към тях и със знаци им показаха, че трябва да влязат навътре, по-далеч от изхода. Признавайки се за победени, Ранди и Смит се подчиниха и се отправиха към дъното на каросерията. Откриха до кабината по-удобни постелки и се настаниха. Ченгетата застанаха на три метра от тях.

Офицерът с беретата им махна приятелски откъм кабината:

— Оревоар засега, мои нови американски приятели! — засмя се доволно от чувството си за хумор. След това погледна строго към подчинените си, размаха пистолета и им нареди да вдигнат капака на каросерията и да го заключат.

— Къде ни водите? — извика Смит.

— На детска площадка. На пикник за уикенда — иракчанинът се подсмихна отново под мустак, — На курорт, ако повече ви харесва. — След това присви очи и довърши с груб глас: — А, истината ли искате? Тогава отиваме в Центъра за задържане и съдебно разследване. Ако изпълнявате каквото ви наредят, вероятно ще живеете.

Джон се опита да потисне страха си, когато си припомни думите на Джери Домалевски за шестетажния подземен комплекс за изтезания и екзекуции. Размени безмълвен поглед с Ранди. Лицето й бе безизразно, но забеляза треперещите й ръце. Ранди също знаеше за центъра. Попадналите в адската дупка не излизаха оттам живи.

Брезентовото покривало изплющя надолу и откъсна Смит и Ранди от външния свят. Двамата пазачи седнаха с насочени към затворниците автомати. По шумовете отвън можеше да се съди, че офицерът и войниците се качват в кабината.

Джон мълчеше. Камионът изрева и потегли. Заловиха Ранди заради него. Не искаше дори да си представи какво биха направили с агент на ЦРУ, при това жена. А как щеше да се свърже с ААМИИЗИБ и Пентагона за онова, което бе научил за вируса и съществуващото лекарството?

— Трябва да избягаме, — тихо прошепна той.

Ранди кимна с глава.

— Да, переспективата да попаднем в този център и мен не ме радва, но пазачите са въоръжени. Да вървят по дяволите, ще го направим!

Смит погледна към сенките, където полицаите стояха нащрек. Освен автомат всеки от тях имаше и пистолет на кръста. Камионът свърна в толкова тясна улица, че брезентът отстрани се търкаше в каменните сгради. Трябваше да действат, преди да е станало късно. Обърна се към Ранди.

— Е? Не се ли чувстваш зле?

Отначало тя сбърчи вежди, но веднага разбра.

— Започни да стенеш и по-силно!

— Ето така ли? — тя застена хващайки се за корема.

— Хей! — извика Смит към охраната. — Не виждате ли? На нея и е лошо! Помогнете!

Ранди се сгъна наполовина и простена на арабски:

— Не издържам! Умирам! Извикайте помощ! Моля ви!

Отсреща двамата се спогледаха. Единият смига дяволито, а другият гръмко се засмя. След това си рамениха някаква реплика на арабски, която Джон не разбра. Ранди отново застена.

Джон се изправи и навеждайки се под провисналият брезент тръгна към охраната.

— Трябва да…

Единият от пазачите извика, а другият, без да се замисля стреля. Куршумът с противно свистене премина толкова близо край ухото му, сякаш проряза мозъка на Смит, но пробит беше само брезента. Военният с груби жестове му заповяда да седне на мястото си. Ранди се надигна.

— Май, че не ни вярват!

— Нищо, само се шегувахме! — Джон се свлече на пейката притискайки с ръка ухото си. Главата му звънтеше, затвори очи.

— За какво си говорят?

— Казват, че са ти направили голяма услуга като не са те застреляли и че следващит път ще ни застрелят като кучета.

Той кимна.

— Ясно.

— Съжалявам, Джон, но опитът си струваше.

Камионът завиваше от една тясна улица към друга.

Борда му продължаваше да драска по стените на къщите.

До тях достигаха подвикванията на уличните продавачие, замръкнали дълго след разумното време за затваряне, с надеждата за още една продажба, а може би и единствената за деня. Долавяха се и скърцащите звуци на радиоцриемници от преди Втората световна война, което подсказваше, че се намират в по-старите части на Багдад.

— Движат се прекалено бавно — прошепна Ранди — и се придържат към страничните улици. Не е логично. Багдадската полиция ходи, където пожелае. Част от работата им е да показват присъствие, но тези отбягват главните улици.

— Мислиш, че не са полицаи? — Смит свали ръка от ухото си. Болката отшумяваше.

— Имат униформи и модерни руски автомати. Ако не са полицаи, ще бъдат мъртви в момента, в който ги разкрият. Не виждам какви други биха могли да бъдат.

— Аз знам.

Още докато го изричаше, спомените от изминалата седмица нахлуха в главата му и се случи онова, от което Смит толкова се пазеше. Ранди изчезна. На нейно място се появи София. Всяка фибра от тялото му изпитваше болка при вида й. Красивите очи сияеха, изпълнени с обич, гладката бяла кожа сякаш блестеше, дългата сламеноруса коса се спускаще свободно около любимото лице. Благата усмивка откриваше зъби като мъниста. От нея струеше една невероятна красота, която не се състоеше само от плът. Достойнство, жизненост и интелект превръщаха физиката в естетика.

В момент на лудост Смит действително повярва, че е жива. Само да протегне ръка и щеше да я докосне, да вдъхне отново аромата на косата й, да усети биенето на сърцето й до себе си. Жива!

Вглъби се дълбоко в себе си, търсейки сили.

Стисна силно очи. Тръсна глава, за да проясни мислите си. Гледаше Ранди. Не София. Бяха в смъртна опасност. Трябваше да приеме истината. Сякаш се намираше в кабинката на пропадащ асансьор. Възможно бе да не оцелеят. Нямаше право да отлага повече.

Трябваше да каже за София. Трябваше да изрече думите, иначе щеше да се озове в някакъв друг измислен свят, в който завинаги щеше да си въобрази, че Ранди е София. Не можеше да позволи на емоциите си тези жестоки безкрайни игри.

На карта беше поставено не само неговото бъдеще, а и това на Ранди, и на десетките милиони хора, които щяха да умрат от новия вирус. Чуваше гласа на София: „Стегни се, Смит. Фактът, че си решил да живееш, не означава, че не ме обичаш. Имаш работа за вършене. Обичай ме достатъчно, за да се заемеш с нея.“

Ранди го гледаше изпитателно.

— Щеше да ми казваш кои са тези лъжеполицаи според теб?

Смит пое дълбоко въздух.

— В началото не обърнах внимание. Водачът им се обърна към мен с истинското ми име. Не с фалшивото, с което се представям в Багдад. Не виждам как биха могли да узнаят, че съм полковник Смит, ако той и другите не са били наети от хората, притежаващи вируса. Опитват се да ме убият и да спрат разследването ми още, откакто… — Смит се насили да вижда нея, а не сестра й. Но когато го постигна, видя каменното й изражение. Ранди бе разбрала, че ще научи нещо ужасно, нещо, което я засяга лично и което никога не би му простила. — Ранди, имам ужасни новини. София е мъртва. Убиха я. Направиха го хората, които стоят зад всичко това.