Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Факторът на Хадес (26)

Глава 25

21 октомври, вторник, 20:00 ч.

Белия дом, Вашингтон, окръг Колумбия

 

Заглавната страница на Вашингтон пост лежеше върху кръглата маса в съвещателната зала, където я бе захвърлил президентът.

Почти никой от тържествено изглеждащите членове на кабинета, седнали около нея, и асистентите им, скупчени до стените, не се опитваше да погледне към него и заглавието, изписано с огромен шрифт. Все пак всички болезнено осъзнаваха присъствието му. Бяха се събудили, за да открият днешния брой на вестника под собствените си врати. Точно както и милиони американци, посрещнати от същото или подобно ужасяващо заглавие. През целия ден радиото ги заливаше с непоносимите новини. Почти нищо друго не се дискутираше по телевизионните канали.

От дни учените и армията осведомяваха президента и висшите чиновници, но чак сега, когато така нареченият цивилизован свят се готвеше да избухне от новините, те осъзнаха ужасяващата реалност на новата епидемия.

„УНИЩОЖИТЕЛНА ПАНДЕМИЯ ОТ НЕИЗВЕСТЕН ВИРУС ОПУСТОШАВА СВЕТА“

Държавният секретар Норман Найт сложи очилата с метални рамки върху дългия си нос. Гласът му бе мрачен.

— Двадесет и седем нации са докладвали за фатални последици от вируса. Общо смъртните случаи са към половин милион. Всичко започва със симптомите на тежка простуда или лека пневмония. Това продължава около две седмици, после прераства в синдром на остро респираторно увреждане и след няколко часа настъпва смъртта — въздъхна нещастно. — Четиридесет и две държави докладват за случаи, подобни на мека инфлуенца. Не сме сигурни, че това е причинено от същия вирус. Все още пресмятаме тези жертви, но със сигурност са над милион.

Проницателният поглед на президента Самюел Адамс Кастила се прехвърляше от лице на лице. Търсеше решение от членовете на кабинета. Чудеше се на кого би могъл да разчита, че ще остане твърд, ще внесе знание и мъдрост, а накрая ще има волята да действа. Кой ще се паникьоса. Кой ще се стресира до пълна парализа. Знанието без воля за действие беше импотентно. Волята за действие без знание бе равносилна на слепота и глупост. Всеки, който залитне към едното или другото, трябваше да бъде уволнен.

Накрая заговори, запазвайки гласа си спокоен:

— Добре, Норм. Колко са в Съединените щати до момента?

Върху издълженото лице на държавния секретар бе паднал гъст кичур сива коса.

— Девет случая до миналата седмица, Централната епидемиологична лаборатория докладва за още петдесет мъртви и хиляда със симптоми на пневмония, които се проверяват за новия вирус.

— Изглежда, че сме встрани от вълната — каза адмирал Стивънс Броуз, председател на Обединените щабове. В гласа му се чувстваше предпазлив оптимизъм.

„Прекалено предпазлив и прекален оптимизъм“ — реши президентът. Беше странно, но бе забелязал факта, че военните често с най-голямо нежелание приемат идеята, че трябва да се действа незабавно. Но те пък най-добре знаеха последствията от зле обмислените начинания.

— Засега — отбеляза зловещо Нанси Петрели, секретар по здравеопазването и социалните грижи, — което не означава, че утре няма да се окажем обезлюдени.

— Така е — съгласи се президентът, леко учуден от негативния й тон. Винаги бе мислил, че е от оптимистичните натури. Вероятно се дължеше на ужаса, който бе обхванал населението и правителството. Това още веднъж подчертаваше необходимостта от действие — от обмислено и радикално действие, което да озапти чувството на безпомощна паника, смразило всички в желязна прегръдка.

Обърна се към началника на армейската медицинска служба.

— Имали ли информация как първите шестима са се заразили от вируса? Възможна връзка помежду им?

— Като изключим факта, че всички са участвали или са били свързани с някой, участвал в Пустинна буря, учените от ЦЕЛ и ААМИИЗИБ не са открили никаква връзка между тях.

— В чужбина?

— Същото положение — отбеляза генерал Джеси Окснард. — Всички учени са единодушни, че са в задънена улица. Виждат вируса в електронните си микроскопи, но ДНК-веригата им е абсолютно чужда. Не прилича на нищо, познато досега, и не знаят как да се справят с него. Нямат идея откъде се е появил, как да го лекуват или да го спрат. Единственото, което предлагат, са класическите методи за лечение на вирусни трески с надеждата процентът на оцелелите да падне до първоначалните петдесет процента от шестте случая.

— Това все пак е нещо — реши президентът. — Можем да мобилизираме медицинските средства на всички индустриализирани страни и да ги разпратим по света. — Обърна се към Ансън Маккой, секретарят по отбраната: — Постави всички въоръжени сили на разположение на Джеси, всичко — транспорт, войски, кораби, каквото поиска.

— Слушам, сър — отвърна Маккой.

— По-внимателно, сър — предупреди адмирал Броуз.

— Има режими, които биха се опитали да извлекат изгода, ако концентрираме прекалено много сили в това начинание. Ще се открием за атака.

— Както се развиват нещата, Стивънс — сухо отвърна президентът, — може и да не остане много за атакуване и защитаване. Време е за ново мислене, хора. Старите отговори вече не са валидни. Линкълн беше казал нещо подобно при една отдавнашна криза. Нищо чудно да сме изправени пред подобна ситуация. Кени и Норман от години се опитваха да ни предупредят. Така ли е Кени?

Секретарят по вътрешните работи Кенет Далбърг кимна:

— Глобалното затопляне, замърсяването на природата, унищожаването на тропическите гори, миграциите от селските райони в третия свят, пренаселеността… Всичко това води до появата на нови заболявания. Резултатът е висока смъртност. Този вирус може да се окаже върхът на айсберга.

— Което означава, че трябва да впрегнем всички сили, за да го спрем — заяви Кастила. — Както и всяка друга индустриализирана държава… — с крайчеца на окото видя как Нанси отваря уста, сякаш да възрази — …и не ми казвай колко ще струва, Петрели. В момента е без значение.

— Съгласна съм с вас, сър. Исках да предложа идея.

— Добре. — президентът се опита да потисне нетърпението си. Всяка фибра от тялото му го подтикваше към действие. — Кажи какво ти е дошло на ум.

— Не съм убедена, че всички учени са безсилни да предложат решение. Преди час в кабинета ми се обади Виктор Тремон, президент и председател на борда на директорите в „Бланчард Фармацевтика“. Каза, че не е абсолютно сигурен, а и никога не се е занимавал с вируса, но според описанието много прилича на един маймунски вирус, по който компанията работи от години. — Нанси направи ефектна пауза. — Никога не са го тествали върху хора, но са създали серум, който в повечето случаи лекува заразените животни.

Последва момент на пълно вцепенение. Възбудата избухна в какофония от надникващи се гласове, които бомбардираха секретаря на здравеопазването с въпроси. Чувстваха тръпката на избавлението.

Накрая президентът стовари юмрук по масата.

— Спрете, по дяволите! Всички да млъкнат!

Кабинетът потъна във внезапна тишина. Президентът изгледа последователно всички, давайки им време да се успокоят. Напрежението бе гъсто като сироп, а тиктакането на стенния часовник звучеше гръмотевично.

Накрая Кастила отправи тежкия си поглед към секретаря по здравеопазването и социалните грижи.

— Повтори отново с по-малко думи и по-ясно. Казваш, някой предполага, че има лекарство срещу тази напаст? Къде? Как?

Нанси Петрели стрелна враждебно колегите си от кабинета и другите съветници, които бяха готови да й се нахвърлят отново.

— Както казах, сър, името му е Виктор Тремон. Той е президент и председател на борда на „Бланчард Фарамацевтика“. Това е някаква голяма международна биомедицинска компания. Каза, че екип в лабораториите му е създал лекарство против вирус, носен от маймуни в Южна Америка. Тестовете над животни са положителни, взели са патент и очакват ветеринарно одобрение от Федералния лицензионен департамент.

Генерал Окснард се намръщи.

— Нямат одобрението на Федералния лицензионен департамент дори за животни!

— И никога не са го тествали върху хора? — попита секретарят по отбраната.

— Не — отвърна секретарят по здравеопазването. — Не са имали намерение да го използват върху хора. Д-р Тремон смята, че непознатият вирус може да е същият като при техните маймуни, но някаква друга модификация, която заразява и хора. Струва ми се, предвид обстоятелствата, че ще сме идиоти да не разгледаме предложението му.

— Защо някой ще изобретява серум за маймуни? — усъмни се секретарят по търговията.

— За да разберат как принципно е възможно да се противостои на новите заболявания. За да създадат техника за масово производство на определени лекарства — обясни Нанси. — Току-що чухте какво казаха Кен и Норман. Непрекъснато изникват нови вируси. Опасността за света нараства успоредно с достъпа към доскоро недосегаеми места. Днешният маймунски вирус вероятно е утрешната човешка епидемия. Бих казала, че сега всички оценяваме тяхната предвидливост, нали? Може би трябва да обмислим възможността серум против един маймунски вирус да лекува хора?

Лудницата отново се взриви.

— Прекалено рисковано!

— Мисля, че Нанси е права. Нямаме изход.

— Федералният лицензионен департамент никога няма да позволи.

— Какво има да губим?

— Много, може да стане по-лошо от епидемия.

— Не ви ли изглежда странно и малко смешно? Имам предвид ей така, изневиделица се появява от нищото лекарство срещу непознат вирус?

— Хайде, Сам! Очевидно работят от години по него.

— Много често научни изследвания нямат практическа стойност в началото. По-късно изведнъж се оказват полезни.

Накрая президентът отново хлопна по масата.

— Добре! Добре! Ще дискутираме. Ще изслушам всички възражения. Искам Нанси и Джеси да отидат в „Бланчард Фармацевтика“ и да проверят на място. Изправени сме пред бедствие и нека не влошаваме излишно нещата. Същевременно можем да се възползваме от чудото. Нека се надяваме, че проклетият Тремон знае какво говори. Да направим дори нещо повече. Да се молим, че е прав, преди половината свят да измре. — Изправи се — Това е. Всички знаем какво трябва да правим. Да се захващаме за работа.

Отправи се към вратата с много повече самоувереност и оптимизъм, отколкото чувстваше. Имаше малки деца и бе наплашен до смърт.

* * *

В звукоизолираната кабина на своята дълга черна лимузина Нанси Петрели говореше по клетъчния си телефон.

— Изчаках ситуацията да стане безнадеждна, както предложи, Виктор. Когато видях, че всички са готови да се съгласят, че единственото, което можем да направим, е да мобилизираме всичките си медицински ресурси, пуснах бомбата. Имаше доста скърцане със зъби. Но доколкото разбирам, президентът е готов да се вкопчи във всяка ръка, която предлага помощ.

— Добре. Умно. — Далече в Адирондак Тремон се усмихна в своя офис над спокойното езеро. — Какво ще предприеме Кастила?

— Изпрати ме с началника на армейската медицинска служба да се срещнем с теб и да докладваме.

— Още по-добре. Ще изиграем на Окснард сценка на научна скромност.

— Внимавай, Виктор. Джеси Окснард и още няколко са недоверчиви. Докато президентът отчаяно търси спасителната сламка, само ще си мърморят. Дай им обаче нещо, за което да се хванат, че не е в ред, и ще те захапят.

— Нищо няма да открият, Нанси. Вярвай ми.

— А нещо за полковник Смит? Извън играта ли е вече?

— Смятай, че е така.

— Надявам се да е така, Виктор. Наистина се надявам.

Изключи и се облегна в тъмната си лимузина. Нервно задраска с дългия си маникюр по облегалката. Беше възбудена и уплашена. Възбудена, че всичко върви по план, и уплашена, че нещо… много малко, което са забравили, недогледали или несвършили… може да прекатури колата.

В офиса си Виктор Тремон се загледа в далечните сенки на Адирондак. Беше успокоил Нанси Петрели, но му беше много по-трудно да успокои себе си. След като Ал Хасан изпусна Смит и двете му приятелчета в Сиера, те като че ли се бяха изпарили. Надяваше се, че са се покрили някъде и вече няма да представляват опасност. Дали се бяха притаили, уплашени за живота си?

Но Тремон не можеше да поема рискове. Освен това от всичко, събрано за Смит, съдеше, че полковникът не е от хората, които лесно се отказват. Тръсна глава, за секунда почувства хлад. Заплаха, идваща от човек като полковник-лейтенант Джонатан Смит, никога не биваше да се пренебрегва.