Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Факторът на Хадес (13)

Глава 12

15 октомври, сряда, 10:12 ч.

Форт Ървин, Барстоу, Калифорния

 

В 10:12 ч транспортният С-130 от военновъздушната база Андрюз докосна пистата на южнокалифорнийското логистично летище близо до Витровил. Денят се случи горещ и ветровит.

— Добре дошли в Калифорния, сър! — Шофьорът поздрави Смит, взе голямата му чанта и отвори вратата на джипа.

— Благодаря, сержант. С кола ли ще стигнем до Ървин?

— Само до хеликоптерната площадка. Там вече ви чакат.

Шофьорът постави чантата му в багажника, качи се зад волана и бързо потегли по пистата. Смит се облегна назад. Голямата военна машина подскачаше по черния път, водещ към болничния хеликоптер с емблемата на единадесети брониран кавалерийски отряд — застанал на задните си крака черен жребец на червено-бял фон. Роторите вече се въртяха, готови за издигане.

Един по-възрастен мъж с чин майор и емблема на медик излезе приведен под дългите перки. Стисна ръката му и извика:

— Д-р Бехренс. Армейски лекар.

Пое чантата му и двамата се качиха в тресящата се кабина. Хеликоптерът се издигна и се понесе под остър ъгъл към Ървин. Смит погледна надолу, докато прелитаха над двулентовите магистрали и редиците от къщи на малките градчета. Скоро се прикрепиха към четирилентовата 15-а междущатска магистрала.

Д-р Бехренс се наведе, за да надвика вятъра и шума.

— Непрекъснато наблюдаваме състава на цялата база, но все още не сме открили друг, заразен от вируса.

— Мисис Андерсън и останалите готови ли са да разговарят с мен?

— Да, сър. Семейството, приятелите, всеки, от когото се нуждаете. Полковникът от ПС каза, че ще имате всичко, което поискате и самият той с удоволствие ще разговаря с вас, стига това да ви е от помощ.

— ПС?

— Съжалявам, забравих, че сте от Детрик. Това е нашата мисия — ние сме „Противодействащи Сили“ или казано по друг начин вражеска армия. Единадесета кавалерийска играе ролята на врага по време на ученията.

Страшно затрудняваме всички бригади. За нас е забавно, а останалите стават по-добри войници.

Хеликоптерът навлезе в безводната пустиня и скоро Смит видя под себе си път, табела „ДОБРЕ ДОШЛИ!“ и на върха на един хълм камара високи камъни, изрисувани с ярките емблеми на частите, които са стационирани или просто минавали оттук.

Прелетяха над бързодвижеща се колона от превозни средства. Удивително бе как модифицираните американски машини приличаха на руските бронетранспортьори БМП-2, БТР-2 и танка Т-80. Хеликоптерът прелетя над оградата и се приземи сред облаци от пясък. Комитетът по посрещането го очакваше и Смит се съсредоточи отново над непосредствената си задача.

* * *

Филис Андерсън беше висока и малко пълна жена. Личеше й, че се е прехранвала с войнишки порциони в най-различни бази. Лицето й беше съсипано. Настаниха се във всекидневната направо върху кашоните с опакования за изнасяне багаж. Очите й бяха наплашени. Смит бе виждал този страх в погледите на твърде много войнишки вдовици. Какво щеше да прави тя сега? Беше прекарала целия си съпружески живот от лагер на лагер, от форт на форт. В различни бази. Никога не бе имала дом.

— Децата? — отвърна жената на въпроса му. — Изпратих ги при родителите си. Твърде са малки, за да узнаят всичко — погледна пакетите. — След няколко дни ще отида при тях. Трябва да си намерим къща. Градът е малък. Недалеко от езерото Ери, Пенсилвания. Ще си потърся работа. Не знам какво мога да правя…

Просълзи се. Смит почувства съжаление, че трябва да я връща отново към преживения наскоро кошмар.

— Боледуваше ли често майорът?

Тя кимна.

— От време на време го втрисаше за по няколко часа, но бързо отшумяваше. Веднъж продължи двадесет и четири часа и лекарите се разтревожиха. Не намериха нищо обезпокоително, а и той бързо се оправи от само себе си. Преди няколко седмици легна от тежка настинка. Искаше ми се да си вземе болнични за няколко дена, но той не е такъв. Каза, че войните и вражеските нашествия не могат да го чакат да се наболедува. Полковникът твърдеше, че Кейт последен ще напусне бойното поле. — Тя погледна надолу към треперещите си ръце. — Щеше.

— Можете ли да ми кажете нещо, свързано с вируса?

— Не. — Тя вдигна очи. Смит видя в тях отразена собствената си болка. — Всичко стана толкова бързо. Вече като че ли се оправяше. Реши да подремне следобед, Събуди се умиращ. — Жената прехапа устни, за да потисне хлипането си.

Очите му се навлажниха. Протегна се и сложи ръка върху нейната.

— Съжалявам. Знам колко ви е трудно.

— Наистина ли? — Гласът й бе безнадежден, но в него се съдържаше и молба. И двамата знаеха, че той не е в състояние да върне обратно съпруга й. Но може би имаше някакво вълшебно лекарство, което да премахне безкрайната бездънна болка, разтърсваща всяка фибра от тялото й.

— Знам — меко я увери Смит. — Вирусът уби моята годеница.

Тя го погледна шокирана. Две сълзи се стекоха от очите й.

— Ужасно, ужасно.

Той прочисти гърлото си. Гърдите му горяха, а стомахът му се сви на топка.

— Ужасно — съгласи се той. — Мислите ли, че можете да продължите. Искам да разбера всичко за този вирус и да му попреча да убива и други.

Все пак тя бе войнишка жена и най-уверено се чувстваше по време на акция.

— Какво друго искате да знаете?

— Бил ли е майор Андерсън скоро в Бостън или Атланта?

— Не мисля, че някога е ходил в Бостън, а в Атланта не сме стъпвали, откакто напуснахме форт Браг.

— Къде другаде е служил освен във форт Браг?

— Ами… — тя му изброи цял списък от бази, покриващи страната от Кентъки до Калифорния. — Естествено и в Германия, когато Кайл служеше в трета бронирана.

— Кога е било това? — „Марбург“ — треската, придружена с кръвоизлив и близък братовчед на еболата беше открита първо в Германия.

— Ох, от 1989 до 1991.

— В трета бронирана? Значи е участвал в Пустинна буря?

— Да.

— Другаде в чужбина?

— Сомалия.

Там бе фаталната му среща с вируса ебола. Военната операцията беше малка, но знаеше ли всичко за нея? Винаги бе възможно да се открие непознат вирус, спотаен в джунглите, пустините или из планините на този нещастен континент.

— Някога говорил ли ви е за Сомалия? — притисна я Смит. — Боледувал ли е там, дори за кратко? Някоя от онези внезапни и кратки трески? Главоболие?

— Не си спомням — поклати глава тя.

— Да е боледувал по време на операцията Пустинна буря?

— Не.

— Да е излаган на химически или биологични агенти?

— Не помня такова нещо. Но си спомням, че ми разказа как медиците са го изпратили в някакъв оперативен армейски лазарет за дребна рана от шрапнел и там лекарите се опасявали от възможна биологична атака. Ваксинирали всички, минаващи през частта.

Смит преглътна и успя да запази спокойствие.

— Включително и майора?

Тя почти се усмихна.

— Каза, че е била най-лошата от всички ваксини. Адски болезнена.

— Спомняте ли си номера на лазарета или частта, към която е бил прикрепен?

— Не, съжалявам.

Деловата част на разговора скоро приключи. Двамата стояха под пестеливата светлина и си говориха за ежедневни неща. Имаше някаква утеха в подобни неангажиращи разговори. Когато Смит стана да си тръгва, тя го попита уморено:

— Вие последен ли сте, полковник? Мисля, че разказах всичко, което знам. Смит рязко се обърна.

— Кой още е разпитвал за майора?

— Майор Бехренс, полковникът, патологът от Лос Анджелис и онези ужасни правителствени доктори, които се появиха в събота и питаха за разни отвратителни неща като симптомите на бедния Кейт — колко дълго е живял и как е изглеждал…

— В събота? — Смит беше учуден. Какъв правителствен лекар е могъл да дойде в събота? По това време в Детрик и Централната епидемиологична лаборатория едва са започвали изследванията на вируса. — Не казаха ли за кого работят?

— Не, просто правителствени лекари.

Отново й благодари и напусна. Крачеше към следващия си разговор и без да обръща внимание на пустинния вятър и палещото слънце, размишляваше над наученото. Възможно ли бе майор Андерсън да се е заразил — или да е бил заразен в Ирак, вирусът да е дремел в него цели десет години и внезапно да се е събудил?

Знаеше, че никой вирус не действа така. Но и никой познат вирус не действаше като СПИН, преди да избухне страшната епидемия.

И кои бяха правителствените лекари, които са потърсили Филис Андерсън, преди някой извън Детрик и Централната епидемиологична лаборатория да научи за съществуването на новата бактериологична заплаха?

* * *

8:22 ч.

Езерото Магуа, Ню Йорк

 

Конгресменът Бенджамин Слоут поглади плешивата си глава и отпи още една глътка от специалното уиски на Виктор Тремон. Двамата седяха в затъмнената стая с изглед към зелената поляна. Докато разговаряха, една ококорена кошута премина през моравата, сякаш всичко наоколо й принадлежеше, и Виктор Тремон се усмихна добродушно. Конгресменът отдавна беше решил, че никога няма да разбере събеседника си, но всъщност това не му бе нужно. Тремон означаваше контакти, дарения за кампаниите му и голямо парче от акциите на „Бланчард Фармацевтика“ — непобедима комбинация в тези скъпи за политиците времена. Конгресменът изръмжа:

— По дяволите, защо не ме светна по-рано? Щях да отпратя този Смит. Двамата с женичката му щяха изведнъж да се озоват зад девет морета в десето. Сега нямаше да имаме убийство, което да прикриваме, и някакъв побъркан скаут да си вре носа в работите ни.

Тремон махна с цигарата си.

— Обаждането й беше такъв шок, че единственото, за което можех да мисля, е как да я разкарам. Чак сега разбрахме колко близки са били със Смит.

Слоут отпи унило.

— Не можем ли просто да го игнорираме? Дявол да го вземе, жената скоро ще бъде погребана и забравена. Смит все още не знае нищо. Може би ще се размине.

— Поемаш ли риска? — Тремон изучаваше потното лице на председателя на комисията по въоръжените сили. — Скоро адът ще се отвори за света, а ние ще играем ролята на рицаря върху бял кон, който ще го спаси. Освен, ако някой не се натъкне на нещо подозрително и не го стовари отгоре ни.

Полускрит от трепкащите сенки в далечния ъгъл на стаята, Ал Хасан предупреди:

— В момента д-р Смит е във форт Ървин. Може да разбере за нашите „правителствени лекари“.

Тремон се замисли, вторачен в дебелата пепел на пурата си.

— Смит измина дълъг път. Не толкова, че да ни навреди, но достатъчно, за да привлече внимание. Ако се приближи прекалено до нас, Надал трябва да го елиминира, без да оставя място за съмнение, че това има връзка с нас или с д-р Ръсел. По съвършено различен начин. Например трагичен инцидент. Нали така, Надал?

— Самоубийство — предложи му арабинът откъм сенките. — Очевидно е разтърсен от смъртта на д-р Ръсел.

— Ще свърши работа, ако го направиш артистично. До тогава, господин конгресмен, блокирай разследването му. Дръж го в лабораторията. Преназначи го другаде. Каквото ида е.

— Ще се обадя на генерал Салонен. Той си има човек за тази работа — реши Слоут. — Трябва да покрием вируса. Все пак Смит е само лекар, аматьор. Няма право да се бърка в разследването на специалните служби.

— Добре звучи.

Слоут довърши питието си, примлясна с устни, кимна одобрително и стана.

— Веднага ще се обадя на Салонен. Но не оттук. Ще използвам уличен телефон от градчето.

След като конгресменът напусна, Тремон се замисли. Проговори, без да погледне Надал ал Хасан.

— Трябваше да елиминираш Смит. Ти беше прав. Грифин сгреши.

— Може би да, може би не. Възможно е от негова гледна точка да се е чувствал съвсем прав.

— Какво? — обърка се Тремон.

— Винаги съм се чудил защо Смит беше нащрек при първоначалната ни атака. Защо беше толкова късно през нощта в парка, толкова далеч от Търмонт? Защо беше толкова готов за опит за убийство?

Тремон се вгледа в арабина.

— Мислиш, че Грифин го е предупредил. Защо? Той ще изгуби не по-малко от нас, ако ни разкрият. Освен ако още не работи за ФБР?

— Не, проверил съм. Грифин е независим, убеден съм. Но може би в миналото е имал вземане-даване със Смит. Хората ми проверяват.

Виктор Тремон се намръщи. Внезапно се засмя.

— Има решение, и то елегантно! Провери миналото на двамата, но в същото време кажи на своя партньор, че съм си променил решението. Искам той лично да намери Смит и… да го елиминира. Да, да го убие незабавно — кимна и студено се усмихна. — Така ще разкрием къде е лоялността на мистър Грифин.