Милан Асадуров
Втората Библиотека (5) (или Следваща книга от Истории за Нищото)

5. Интервю с вампир

— Е, млади човече, готов ли сте да преминете през най-голямото изпитание в живота? — надуто рече върхът на Кьолнската катедрала на самотника отвъд граничната бразда.

— Я, майн хер — сдържано потвърди готовността си Хък, претръпнал към всякакви отегчителни изпитания през дългия си земен живот. Той май се състоеше само от изпитания. Едно от друго — по-големи!

— Не си мислете, че владеенето на родния ми език ви дава някакво предимство, младежо.

Тъй като цялото му същество категорично отказваше скромно да сведе очи, Хък просто си замълча, но катедралният връх не се впечатли. Той отдавна бе свикнал всякакви типове да минават през стандартната гранична процедура и вече познаваше човешките характери по-добре дори от Теофраст. Затова реши, че този трябва да е от дебелите глави, и го подхвана изкъсо:

— Надявам се, няма да проявите наглостта да отречете, че пренасяте контрабанда, уважаеми, ами направо ще ни насочите към получателя на пратката?

Хък не се замисли дори за миг:

— Златната чаша е предназначена за господин Мефистофел, хер Фауст.

— Знаех си аз, че зад гърба ми върти контрабанда, този непрокопсаник! А ти не ми вярваше! — обърна се Фауст с презрение към Настрадин ходжа. — Все ги защищаваш ония, ама ще видим тази работа…

Вълна от фаустовско задоволство обля Хък и, докато си отбелязваше наум раздора в митницата, той с радост установи, че е направил първия пробив в процедурата.

— А онзи хитрец, колегата му, замесен ли е? — продължи хер Фауст и с трепет си представи как на следващата оперативка ще натрие носа на високомерния Мефистофел.

— Хитър Петър е прекалено хитър, за да се намесва явно в далаверата, майн хер. Той стои в сянка и си получава пая, за да мълчи — смело продължи да се заиграва със съдбата Хък.

— Негодник! Всички заместници се пишат големи хитреци, ама ще видим тая работа!… — Хер Фауст изгледа строго Настрадин ходжа. — Преди седмица ми отмъкнаха под носа наградата за най-добър митнически екип. Лично Павел Иванович им я връчи… Хм… Преди да ви арестувам, уважаеми, позволете ми да узная все пак контрабандата на злато ли е основната цел на посещението ви?

— Не, разбира се. Дошъл съм тук да откупя три мъртви души, хер Фауст, но митническата администрация ме изнудва…

„Хък, сигурен ли си, че можеш да излезеш сух от тая интрига? И гледай по-бързичко да се оправиш, скъпи, защото едвам удържам Тифончо да не се намеси. Горкичкият, направо изгаря от желание да се изфука пред любимата си!“, достигна до него разтревожената мисъл на лъвицата.

— Признавам, че това донякъде променя нещата… Стига да можете да докажете твърдението си, че цялата митническа администрация е подкупна?! — възмути се хер Фауст до дъното на душата си. — Предупреждавам ви, че от вас ще се изискват много сериозни доказателства. В противен случай законът ще се стовари с цялата си строгост върху вас и не виждам как ще се отървете от рециклиране за тази тъй злостна клевета.

— Не съм си и помислил такова нещо, майн хер. Съжалявам, че погрешно ме разбрахте. Исках да кажа, че някои митнически служители се опитват да ме изнудват.

— Това пък откъде го измисли сега? — възмути се драконът, че някой си позволява дори косвено да оплюва любимата му.

Наложи се лъвицата дискретно да го озаптява.

— Опитват ли се или наистина ви изнудват?

Шефът на трета митническа смяна, хер Фауст, не можеше да скрие разочарованието, че тъй сладките обвинения срещу кръвния му враг се топят пред очите му като ланския сняг при първия пролетен повей.

— Да речем, правят сериозни опити. Така добре ли е, майн хер? — взе да опипва почвата Хък.

— Хм… Ще видим… — рече хер Фауст, недоволен, че го принуждават да се задоволи с по-малко от обещаното. — Павел Иванович ще реши!

Неудовлетворението на Фауст имаше по-дълбоки корени. Той се разкъсваше пред дилемата как едновременно да присъства на този тъй важен (и скандален!) разпит в кабинета на шефа, без да предаде временно пълномощията си край граничната бразда на заместника си, дето драпаше за мястото му. Имаше само един начин. Трябваше да настоява Павел Иванович да дойде тук. Но, ако обвиненията на този тип се окажеха най-обикновена клевета, гневът на шефа щеше да отдалечи на светлинни години тъй мечтаното месечно отличие.

В този миг на върховно терзание природен катаклизъм помете всичко на границата. Аурите на цялата компания помътняха и някак изпосталяха от светлинната вихрушка. Появата на топ-репортерката на „Втора Земя“ реши от само себе си дилемата. Хер Фауст се видя в едър план на първа страница точно под вестникарската „шапка“ на официоза. Новите обстоятелства възмездяваха достатъчно компромиса, който се налагаше да направи, и дори му даваха възможност мълчаливо да подмине официалното предаване на пълномощията:

— Хайде, уважаеми, да вървим при Павел Иванович, че тук климатът взе да става нездравословен.

Добрият тон изискваше хер Фауст да не се появи доброволно на първа страница, а да изглежда принуден, насилен, почти обезчестен. Но Томи не му остана длъжна в надпреварата по служебна лукавост:

— Уважаеми господин Фауст, вярно ли е, че този месец вашата смяна води уверено по точки в съревнованието между митничарите?

— Да, госпожице. И миналия месец беше така, но за жалост се наложи да отсъствам няколко дни по болест и заместникът ми не можа да удържи първото място. Апропо, драги колега — обърна се хер Фауст към Настрадин ходжа, — бъдете така добър да се погрижите дамата от Алдебаран да бъде настанена добре по време на карантината… И се надявам този път да отстоите реномето на нашата смяна, докато отсъствам за малко. Само за малко! — повиши тон Фауст. — А вие, госпожице, тутакси трябва да напуснете границата! Тръгвайте с мен! Можете да ни придружите до управлението, за да сте ми под око, но при условие, че няма да се опитвате да влезете в контакт със заподозрения.

Настрадин ходжа си замълча, защото беше гузен. Миналата седмица стана така, че докато изнеженият му шеф лекуваше душевната си хрема, той посрещна онзи Хогбен на границата. Да, ама смяната им скоро свършваше, и той с лека ръка го накара да виси половин час, докато дойдат колегите. Така прословутият Хогбен попадна в лапите на Мефистофел, а месечната награда се изплъзна от ръцете на Фауст. Ако шефът му знаеше как е прецакан от ориенталската леност на заместника си, сигурно щеше да го убие.

„Хък, аз ще се оправя тук, но ти се пази, скъпи — пристигна и поредната порция съвети от лъвицата. — И помни, моля те, че край границата времето не ти е подвластно и няма да можеш да се измъкваш лесно отникъде. Стискам ти палци, скъпи, и те обичам.“

Хък прекрачи невидимата граница и пред очите му се ширна Алеята на славата към централното управление на митницата. Цветната леха между двете платна бе окичена с ликовете на Мефистофел, Хитър Петър и сладката малка деветоглава Хидра. Огромните портрети бяха на подобаващо разстояние един от друг, за да се открояват.

Изглежда и тук, както на Земята, заемането на някаква длъжност в която и да било йерархична структура отреждаше на чиновника определено място в пространството. Но по-нататък всичко зависеше от личните качества на чиновника. Ако той не успееше да овладее отреденото му пространство, някой друг го заемаше, защото служебното пространство не търпи вакуум. На Земята тази борба със зъби и нокти за място под Слънцето остава скрита за очите. Случайният посетител може да се заблуди за относителната тежест на някой чиновник в йерархията и съответно да почука на погрешната врата. Но в Библиотеката нямаше такава опасност. Всеки герой, който успееше да отвоюва по-голямо пространство, мигом го преобразяваше по свой вкус и резултатът от малката служебна война на тихия фронт се набиваше в очите на всички.

Щом се отдалечиха достатъчно от границата, Фауст делово попита:

— Колко?

— На две колони — отвърна репортерката.

— На четири — отсече Фауст.

— Няма да стане! Ти да не си Хамлет?!

— Ще има и бонус. Освен всичко друго ми намирисва на голям скандал в митницата — презрително кимна Фауст към портрета на Мефистофел, покрай който минаваха в момента.

— Вашите вътрешни разпри не ме интересуват.

— Може да става дума за по-едри риби…

— Две!

— Три!! Или се пръждосвай!

Хер Фауст още не можеше да преглътне факта, че преди седмица благодарение на онзи Хогбен образът на личния му враг Мефистофел се разпростря на цели две колони в рубриката „Любопитни вести“ на последната страница на „Втора Земя“. Оттогава той не само че си мечтаеше за първа страница, а бленуваше собственият му лик да цъфне там поне на три колони. Ама тия от „Втора Земя“ бяха големи скъпчии и трябваше да заслужи всичките осем колони, за да му отпуснат три. Но изглежда с този контрабандист най-сетне улучи десятката.

— Добре, нека да бъдат три, ненаситнико! — примири се Томи, но аурата й видимо помръкна, като си представи усилията, кжитж трябваше да положи, за да измъкне тези три колони от М.А.Берлиоз. — Ама вземи, че си озапти малко устрема, мой човек. Както си хукнал да се фукаш пред началството, няма да имам време да си свърша работата.

— Каквото изцедиш от него до входа на управлението, това е, да знаеш! — отсече Фауст, постигнал своето. — Вътре не искам да ми се мяркаш пред очите. И никакво цитиране на източника! Ясно ли е?

— Я вол, майн фюрер!

— Мери си приказките, навлек, че току виж си останала с пръст в устата…

Докато Фауст ги водеше с достойнство по трънливия път към голямото началство, като с всички сили се стараеше да не обръща внимание на славата на конкуренцията, Хък с любопитство огледа новопристигналата фурия. Дори надникна в душата й. Там беше светло и уютно… После, докато чакаше тия двамата да се спазарят, от скука дискретно провери дали може да замени лика на Мефистофел в Алеята на славата със своя. В мига, когато очите на дявола посиняха, а косите му взеха да се изрусяват, прекрати експеримента. Остана доволен, че този странен свят не бе успял да отнеме силата на духа му, но не му се понрави накъде тръгнаха преговорите между репортерката и митничаря и побърза да се намеси:

— Извинете, госпожице, но хер Фауст не ви представи, така че съм малко затруднен. Не знам как да ви наричам…

— Томи.

— Томи?

— Да, просто Томи.

— Истинското й име е Джейн Хоуп, но всички я наричат по този идиотски начин. Тоооми?! — презрително иронизира прякора й Фауст.

— Я млъквай и ме остави да си гледам работата — не му остана длъжна тя.

— Познавах баща ви, Томи — след кратко замисляне рече Хък. — Прекрасен човек беше, дори без да се брои кучето му.

— И сега си е такъв, господин Хогбен.

Хер Фауст бе толкова зает да си представя собствения лик на първа страница на „Втора Земя“, че пропусна да отбележи странното съвпадение на имената. Всъщност вглъбеният в себе си Фауст мразеше да чете вестници и разглеждаше само снимките. Така че отдавна бе забравил как се нарича онзи, благодарение на който Мефистофел се окъпа в незаслужена слава. В свободното си време хер Фауст четеше само класическа философия и научна фантастика.

— Да не би да искате да кажете, че господин Джеръм К. Джеръм е тук, Томи? И, моля ви, наричайте ме просто Хък.

— Е, не е точно тук, но като всички създатели и той е в Речния свят при останалите хора. Там си лови риба до насита. Жалко, че правилата не позволяват от време на време да го посещавам. И аз много си го харесвам.

— Щастливец. Цял живот си мечтаеше за това. И си има такава хубава дъщеря, която често си спомня за него. Знаете ли, че сме ходили с баща ви на бумел, Томи?

— Ммм…

— Извинявайте. Проявих неделикатност. Всъщност няма как да знаете…

Хък отново надникна в душата й и му се стори, че там е станало още по-светло и по-уютно. Хвана се, че обстановката в душата на Томи му допада. Само веднъж бе попадал на такова гостоприемство, когато преди време за пръв и последен път надникна в главата на своята лъвица. Тя повече никога не го допусна толкова близко до себе си под претекст, че има опасност да разруши устоите на личността й. Всъщност Ана-Мария не искаше Хък да вижда колко го обича.

— Господин…

— Просто Хък. И давай да си говорим на ти, Томи. Все пак с баща ти бяхме добри приятели.

— …Хък, не си ли малко младичък, за да си ходил на бумел с… татко?

— Това ми е големият проблем, Томи. Колкото и да се мъча, не мога да остарея.

— Че какъв проблем е това? Тук, в Библиотеката, никой не остарява. Който на каквато възраст е пристигнал, на такава си остава. Нищо страшно няма. Свиква се.

— Когато никой не остарява, сигурно човек лесно може да свикне, Томи. Но аз идвам от Земята, където всичките ми приятели мрат като мухи, докато се усетя, че годините са минали. Повярвай ми, ужасно е да стърчиш вечно ухилен, когато наоколо е такъв мор.

— Честно казано, не мога да си го представя, Хък. Звучи ми като небивалица. От ония, страховитите. Тук имаме една зоологическа градина, където сме настанили всички герои от книгите и филмите на ужасите. Туристите много обичат да ги хранят, а някои им се подиграват, но между тях наистина има такива, които могат да те уплашат.

— Томи, откога наричате това… място Библиотеката?

— Ами от памтивека. Май не си толкова осведомен, колкото очаквах, Хък. А се носят слухове, че си племенник на създателя на Библиотеката?

— Какво, какво? — живо се поинтересува хер Фауст.

— Я млъквай! — сряза го Томи. — След малко ще имаш възможност да си приказваш до насита с него, а мен времето ме подпира.

— Добре, добре. Карай нататък — примири се хер Фауст и за компенсация си представи как портретът му заема четири колони над шапката на „Втора Земя“. На повече не посмя да се простре.

Томи беше нервна, защото съзнаваше, че интервюто й не върви. Всъщност тя си приказваше най-приятелски с този Хък и би могла да се самозалъгва, че просто се опитва да му влезе под кожата преди да му извади душата, но работата бе там, че той водеше разговора, той задаваше темите и тя послушно му отговаряше. Томи изтръпна, защото разбра какво става.

Божичко, тя се бе влюбила! От пръв поглед! И с двата крака беше вътре! До ушите! Като последна глупачка!

Хък нямаше представа докъде докара Томи, като надникна в душата й. Той си мислеше дали чичо му наистина е създал този свят. Всъщност не се изненада много. Това деяние напълно подхождаше на фамилията Хогбен. Бедата бе, че Хък никога през живота си не бе срещал своя чичо. Можеше да съди за него само по редките злъчни подмятания на баща си. А щом старият Хогбен не харесваше брат си, то чичо му сигурно беше много свестен човек. Може би Таоа вече беше научил нещо? Колкото се може по-бързо трябваше да се срещне с него. Преди да се е забъркал в още някоя каша.

— Томи, познаваш ли господин Пакеекее?

— Да — успя да промълви топ-репортерката на „Втора Земя“, докато излизаше от сладкия унес.

— Би ли му предала вестта, че съм се появил в… Библиотеката? Много е важно да научи навреме, че аз, Ана-Мария и Трифончо сме тук. Ще ти бъда изключително благодарен, ако ми помогнеш. Страхувам се, че въпросът е на живот и смърт.

— Да, разбира се. Непременно ще му предам — смотолеви Томи и аурата й се изчерви от задоволство, че е удостоена с такава чест.

Всъщност заслугата да заприлича на божур донякъде споделяше и хер Фауст. Той бе толкова улисан да си се представя на първа страница, че никой не стана свидетел на най-големия резил в журналистическата кариера на Томи. С малкото, останали все още неподвластни на любовта, трохи от душата си тя схвана, че лъвицата и драконът не бяха просто домашни любимци. И нещо я подбъзна да попита:

— А тази Ана-Мария каква ти е?

— Съпруга.

— Съпруга?! Онази лъвица ти е съпруга?

Ако физическите закони в Библиотеката позволяваха, Томи щеше да се строполи от неочаквания удар. Но в този свят аурата й можеше само да посърне като цвете, лишено от благодатна светлина.

— Тя е прекрасна жена и най-разумното същество, което познавам, Томи — отвърна Хък, без да подозира каква рана отваря в душата й. — Сигурен съм, че когато се опознаете, ще станете големи приятелки.

В този миг пред входа на величествената сграда със строгите изчистени линии и пищната украса от стегнати по военному декоративни елементи в стил ампир от времето на Наполеон, където се помещаваше управлението на митницата, се изсипа цяла глутница репортери и най-пъргавите се юрнаха към Хък с разголени зъби. Присвяткващите им аури озариха Алеята на славата като бойна ескадрила, полетяла в нощна атака.

— „Втора Земя“ — успя да му прошепне Томи. — Потърси ме в редакцията на „Втора Земя“.

Последва едноминутно задушевно боричкане, дърпане, ръчкане и дори някои по-млади и разюздани репортерки се опитаха да постигнат консенсус според местните разбирания, докато хер Фауст и Хък успеят да се промушат във фоайето на управлението и да се докопат до неприкосновената червена пътека. Слава богу, нито една аура и ничий морал не пострадаха. Животът в Библиотеката си имаше и добри страни. Ако бяха на Земята, след това премеждие дрехите им сигурно щяха да се нуждаят от химическо чистене или поне от гладене.

Изглежда журналистическите привички бяха едни и същи в цялата Вселена, та дори и отвъд нея.