Милан Асадуров
Втората Библиотека (1) (или Следваща книга от Истории за Нищото)

1. Елдорадо

Нищото май си заслужава името, помисли си Хък, когато тежката врата се хлопна зад гърба му. Ключалката отвън зловещо изщрака и мандалото падна. Вече нямаше връщане назад. В дълбините на бащиния му фризер се възцари непрогледен мрак. Сякаш някой разбълника материалния свят и го изля в отвъдното, за да го разтвори и да го размие там заедно с дребнавите му проблеми. Единствените искрици живот в катраненочерната бездна пред него бяха плахо мъждукащите души на дракона и лъвицата. По неведомите закони на Нищото, от което според баща му произлизаха всички неща, самотните ореоли на неканените гости се залутаха край граничната бразда между материалната вселена и вечната пустош досущ като стадо блуждаещи светци, останало без пастир. По-далечният синьозелен, игриво пулсиращ сноп светлина трябваше да е мизерната, вечно недоволна душа на холографния дракон. А зад огнената сфера, в чиито недра меко проблясваха милиарди лудуващи искри, сигурно се криеше неговата лъвица. Душите им се бяха отделили от вече непотребните тела и ги влачеха на буксир. Поне с Хък беше така. И нищо наоколо не подсказваше, че кавалкадата се движи.

Хък не можеше да се огледа, за да разбере дали и той се е сдобил с аурата на достойните люде от иконите. Но след миг колебание реши, че няма сериозна причина да бъде дискриминиран от митичната си прародина? Надяваше се, че камарата злато, дето отмъкнаха от фризера, придаваше достатъчно представителен вид на делегацията. Лявата гръд на лъвицата Ана-Мария бе закичена със Златната клонка, а на дясното й рамо спеше папагалът Освалд. Драконът Трифон пък беше отмъкнал буркана със Златната рибка на баща му и сега навярно балансираше като въжеиграч в небитието, за да не разлее светената вода. А и самият Хък носеше подобаващ, макар и по-обикновен, атрибут — една от златните чаши, в които бяха събирали кръвта на природения му брат Христос.

Хък отдавна подозираше, че прословутият фризер на баща му не е това, което е. Десетки пъти беше изгарял от желание да проникне там, където старият Хогбен държеше в стъкленици точни копия на някои от любимите си чада. От стотина години този фризер се бе превърнал във фикс-идея за Хък. По-натрапчива дори от хилядолетния му блян да разбули семейната легенда за Нищото! Но сега, когато най-сетне попадна в ледената светая светих на баща си, дето се оказа тъй дълго търсената врата към Нищото, не изпитваше удовлетворение, а по-скоро някакво натрапчивото чувство за предопределеност. Всъщност баща му пак го изигра! Та нали заради него се наложи да изостави втората си родина в навечерието на новата 1997 г., тъкмо когато след цели 120 години насъбраната болка на българите най-сетне пак набъбна като цирей и скоро всепречистващият им гняв щеше да се излее на улицата. А дали след още един век и комунизмът нямаше да му изглежда просто поредната семейна разправия?

Не! Да отсява маловажното беше привилегия на историята. За съжаление той помнеше всичко. И днес би могъл с часове да говори за същността и смисъла на Наполеоновите войни. Или как през 1968 г. човечеството най-сетне се раздели с идеалите си от 1848 г. Хората бяха толкова слаби. На тях никога не им стигаше един век, за да оправят гадните каши, които им се полагаха на всеки сто години според тъпото меню на Хогбен. Та нали и илюзиите на Френската революция от 1789 г. рухнаха едва в 1917-а, когато се видя, че някои са по-равни и по-братя от другите и, в края на краищата, никой не е свободен. Пък и самата история си падаше малко курва. В България величаеха генерал Гурко като освободител на София от турското робство, а в Полша го проклинаха, че потопи в кръв Варшавското въстание…

— Ей, човече! Какво си подвил куйрука бе! Я си отпусни душата, че да те виждам по-добре! — подвикна драконът и премахна и последните съмнения, че исконната му прародина не би желала да приеме радушно заблудената овца.

Пресилено бе да се каже обаче, че Хък чу язвителната забележка на дракона, защото не усещаше нито ушите, нито която и да било друга част от тялото си. И тръпките от зверския студ във фризера изчезнаха, щом температурата спадна отвъд абсолютната нула. Беше се превърнал в до болка чувствително валмо от опънати нерви, обилно гарнирано с накъртващи досущ като майонезата в Биг Мак душевни терзания. Думите на дракона просто изневиделица, шумно и с много пръски изплуваха в оголеното му съзнание като игрив делфин пред носа на кораб. Сякаш край граничната бразда материалният свят се бе превърнал във виртуална измислица и абстрактната същност на Хък бродеше като отшелник из нейните дебри. Но злъчния намек на дракона никак не приличаше на бездушно съобщение от електронната поща, в което разни чуденки и питанки напразно се опитват да вдъхнат живот. Заедно с неговия смисъл в съзнанието на Хък нахълтаха и безчинстващите емоции на холографния зевзек. В подстъпите към Нищото разумите изглежда общуваха не с мисли, а по-скоро с мисловно обагрени чувства, та Трифончо наистина се чувстваше като риба във вода.

По разтегливите критерии на дракона язвителната му закачка сигурно се включваше в позабравената графа „другарска забележка“ и емоционалната половина от същността на Хък машинално породи достоен отговор на подмятането. Но в мига, когато той по навик направи титанично усилие да отвори безчувствената си уста, драконът писна:

— Я, по-полека бе, човече! Та ти не си знаеш силата. Както я подкара през просото, ще ми изгорят бушоните!

— Като кучета, отвързани от синджир, сте, момчета! — нахлу в съзнанието на Хък звънливият, малко нервен смях на Ана-Мария и безмерната й любов приласка всяка нематериална частица на клетата му душа, изнурена от черни мисли. — Май забравихте, че не сме дошли тук на курорт, а да спасяваме Таоа. Хък, я се вземи в ръце, скъпи! А ти, драги ми Тифончо, оправи курса на яхтата и ни води към райския залив преди да си изял пердаха.

— Да, ама Хък…

— Няма хък-мък, Тифончо. Тук наистина ще те заболи!

— Любима моя чуждоземна принцесо, извинявай, ама мястото, към което сме се запътили, не е никакъв райски залив, а тъпата митница на Нищото — изпъшка драконът, като продължаваше да си ближе раните от душевния напън на Хък. — И докато не накараш тоя тип да се държи прилично, не мърдам нито на йота, да знаеш.

Хък се усети, че прекрачвайки прага на отчайващо бездънната пропаст зад дверите на бащиния фризер, инстинктивно е реагирал като новобранец при първия си скок с парашут. Той се съсредоточи и мигом пропъди заложения в някой от обърканите му като омлет гени първичен страх от загубата на твърда почва под краката. Безбрежната пустота тутакси откликна на усилието му и майчински го приласка в обятията си. Дори катранът сякаш малко се поразреди. Хък вече долавяше нюансите в сиянията на блуждаещите души пред него.

Той потисна мисълта, че проклятието душата ти да блуждае в Нищото до края на вечността е по-страшно дори от земното му безсмъртие. Не искаше да плаши приятелите си, но десетки пъти бе виждал подобни сияния по време на многобройните си плавания на Земята. Моряците наричаха блуждаещите светлинки по върховете на корабните мачти „огньовете на Свети Елм“. И когато бяха повече от един, ги смятаха за добро знамение. Защото хората някак от само себе си разбираха, че самотната блуждаеща душа е нещастна. Чии ли злощастни души на приятели му бяха гостували? Хък не узна отговора, защото изневиделица огнената сфера го връхлетя и душата на лъвицата мигом разпиля спомените му като пилци. Двете новоизлюпени блуждаещи души се сляха, тъмата мигом се взриви като свръхнова звезда и Хък усети, че го обзема неземно блаженство.

— Виж ги тия хубавци! — писна драконът, та чак разбълника буркана със Златната рибка, който си беше все така материален, може би защото старият Хогбен го бе напълнил със светена вода. — Уж не сме на курорт, а го удариха на любов посред бял ден! Ей, вие, двамата, я престанете с тая порнография. Не ви ли е срам да се съвкуплявате пред очите на хората? Целият свят сега вази гледа!

— Ти ли си целият свят бе, холографно плашило? — откликна разумът на Хък, докато емоционалната му същност се къпеше в благодатния дъжд от светлина и щастие, каквото не бе изпитвал в материалното си битие.

— Засрамете се! Всички сателитни телевизионни канали излъчват гадната ви оргия бе! — не се предаваше драконът.

— Лъже. Не го слушай — прошепна Ана-Мария. — Просто се чувства ужасно самотен, горкичкият. Тук наистина си е страшничко, ако останеш за по-дълго.

— Скъпа, нямаш ли чувството, че околният… пейзаж е подвластен на емоциите ни? Сякаш сетивата ни само се плъзгат по някаква химера, неспособни да проникнат в нея, но страстите ни с лекота я ваят по собствените ни подсъзнателни желания… И тя постоянно ни се изплъзва.

— Така е, скъпи. Граничният район на Нищото изглежда е подвластен само от емоции. Не ти трябва да се приспособяваш към него, а той постоянно, всеки миг, се нагажда към теб. И това никак не ми харесва, защото ми притъпява инстинктите… Ти усещаш ли от известно време някакво чуждо присъствие?

— Не, но нещо ми тежи на душата…

— За това говоря. Инстинктът ми подсказва, че някой се върти наоколо. Чувствам, че не е злонамерен, но не ми харесва в този непрогледен мрак някой да се притулва зад планината от мрак и да ни наблюдава. Може пък да се лъжа и да се окаже, че е най-обикновено природно явление. Кой знае?… Стегни се, скъпи. Трябва да си овладеем емоциите, ако не искаме да се побъркаме край граничната бразда. — Душата на лъвицата сластно се размърда в обятията на Хък. — Сега по-добре ли си?

— Сякаш съм на седмото небе.

— Още по-далеч си, Хък Хогбен. Отвъд безкрая. Пред прага на Нищото. В най-пустата пустота на пустотите.

— Може и да съм в Нищото, но с теб ми е хубаво тук.

— Ще видим. Дано да си прав… Стой спокойно и не предприемай нищо. Вече открих къде се е скатал онзи навлек.

Ана-Мария се откъсна с върховно усилие от прегръдките на Хък и полетя към дракона.

— Хайде, миличък Тифончо! Пълен напред! Води ни, драконче. Намери най-после тая пуста светлинка в тунела.

— Да-да! — сърдито промърмори холографното изчадие и в игривия синьозеления сноп светлина се прокраднаха холерично жълтеникави отблясъци. — Досега ме държахте все на опашката, а когато стана тъмна тъмница Тифон Великолепни да води!

— Та нали ти пръв зърна оная звездичка и ни насочи към нея — поощри го лъвицата с лека досада като отегчена възпитателка в детска градина. — Хайде, Тифончо, престани да се цупиш. Когато пораснеш и на теб ще ти намерим някоя хубава чуждоземна ламя.

— Не ти ща ламите! И престани да си измисляш! Та тука кьорава молекула за цяр няма, а на нея цяла звезда й се привидяла.

— Че какво е това зад тебе тогава? Да не е светулка?

— Ааааа! — писна драконът и аурата на мизерната му душа мигом се сви до един-единствен плах, зелен лъч.

Край него мъждукаше златиста точица.

— Добра среща, отче Гаспар.

Може би заради злокобната тъма гробовният глас отекна в съзнанието на Хък като тържествен камбанен звън на връх Българския великден и екотът се задържа непривично дълго, сякаш непознатият се промъкваше да грабне душата му. Двамата спътници на Хък се скупчиха край него и той усети блажения досег с лъвицата и лепкавия страх на холографното чудовище.

— Втасахме я сега. Трябва да е граничен патрул — крадливо надникна зад аурата на Хък мисълта на дракона и тутакси се скри.

Нещо в интонацията на странника върна Хък далеч назад във времето, в епохата на презокеанските му плавания на Земята. XV век? Не! XVI век! Сред множеството си превъплъщения само някъде към средата на XVI век беше носил името Гаспар. Отец Гаспар Карвахал, летописецът.

— Дон Франсиско? — подвикна Хък. — Ти ли си капитане?

— Много закъсня, отче Гаспар. Къде се губи досега? Сума време мина от последната ни среща…

Гласът на странника във вечността вече не кънтеше толкова гръмовно. Златистата точица взе да набъбва и скоро се уголеми до размерите на стандартен глобус в кабинет по география. Хък се засмя, защото ни в клин, ни в ръкав му хрумна, че е попаднал в родния яхтклуб „Порт Варна“ и всеки момент ще му връчат Златния глобус — преходната награда „Кор Кароли“ за най-доброто българско ветроходно плаване през годината. Но от този глобус в небитието бликаше ли бликаше и щедро се лееше тъга. Толкова силна всепоглъщаща тъга, че лъвицата почти изхлипа:

— Горкичкият. Много го боли.

Но Хък добре познаваше другото лице на суровата конкистадорска душа и се трогна по-малко:

— Дами и господа, позволете да ви представя славния капитан от Великата конкиста дон Франсиско Гонсало де Ореляно, откривателят на великата река Амазонка.

— На Елдорадо, отче Гаспар. На Елдорадо.

Щом разбра, че не са се натъкнали на граничен патрул, а просто са срещнали по пътя някакъв си там пътешественик, драконът бързо се окопити:

— Затова ли присвятква като абажур в царска спалня негодникът му с негодник? Изкара ми акъла!

— Придружителите ти май не са човеци, отче Гаспар? В доста странна компания си попаднал.

— Разумни същества са, капитане. И са мои приятели.

— За дамата си прав — кимна глобусът към лъвицата. — И друг път съм попадал на екземпляри от тази великолепна порода, отче. Но дрънкалото сигурно си го наел за местен водач, ама си сбъркал. Аборигенът ти за нищо не става. Твърде млад и неопитен е. По-зелен е от джунглата на Амазонка.

— Ти си абориген, лампион такъв! — възмути се драконът.

Капитан Ореляно не му обърна никакво внимание.

— От сума време ви наблюдавам, отче. Този твой набеден Вергилий постоянно бърка посоката и, повярвай ми, няма да те отведе дори в ада. За чистилището и рая да не говорим. Трябва да носите доста злато със себе си. Иначе не мога да си обясня с този глупав водач какво все още ви задържа като магнит на пътеката. Ама така, както я карате, има още дълго да се лутате край границата.

— Ако искаш да знаеш, нещастен тъпако, аз нямам нищо общо с онзи скапаняк Вергилий, а произхождам от мнооооого по-стар род. Името ми е Тифон Великолепни. И изобщо не ги водя, глупако! — За всеки случай драконът пак се скри зад душата на Хък. — Златната рибка хвана пътя право към ВИП-а на митницата, ама стъклениците в буркана изглежда се бунтуват. Явно небитието не им понася и мътят светената вода. Като знаеш много, я ти вземи да носиш буркана в безтегловност, че да ти гледам сеира!

Капитанът дискретно пропусна скверните емоции на дракона покрай ушите си:

— Златната пътека наистина ще ви отведе в Лоното на живота, отче Гаспар, но там изкупуват златото на безценица. Всъщност нищо няма да получите, защото и без това ви се полагат чисто нови тела и четири квадратни метра пясък по безкрайното течение на Великата река. Просто на митницата ще ви излъжат и ще конфискуват всичкото злато.

— Тази река, дето я споменахте, дон Франсиско, раят ли е или адът? — поинтересува се Ана-Мария.

— И адът, и раят, уважаема. Съсловните братя на отец Гаспар доста превратно тълкуват тези понятия. Всеки човек носи ада и рая в душата си… Своя ад и своя рай. Зависи какво го терзае. Каквото си надробил, това ще сърбаш. Нали така обичаше да проповядваш навремето, отче Гаспар?

— Да-да, синко — машинално отвърна Хък, докато разумът му като подивял от липса на късмет златотърсач бясно смилаше нравоучението на капитан Ореляно и прецеждаше мътилката, та дано открие някоя безценна сламка, за която да се хване в Нищото. — Ами ти, дон Франсиско, как се озова по тия места? Какво търсиш тук?

— Как какво! — възнегодува драконът. — Не го ли виждаш?! Мародерства гаднярът! Иска да ви свие Златната клонка и Златната чаша. Ама тая, неговата, няма да стане…

— Мери си приказките, Трифоне — строго го прекъсна Хък, — че ей сега ще ти издърпам ушите. Прости му, дон Франсиско, мракът го изнервя. А би ли ми обяснил защо ти, достойният конкистадор, не плаваш срещу течението на тукашната велика река? Нали цял живот на Земята за това си мечтаеше? И защо си сам? Къде са другите?

— Джунглата погълна всички още на времето, отче Гаспар. Само аз останах. И когато най-сетне открих Елдорадо, мечтата ми се сбъдна. Изгорих семената на злото, и станах пълновластен господар на Златния град… Но тогава срещнах своя ад — мрачно добави дон Франсиско.

— Така ти се пада! — изписка драконът, но душата на лъвицата приласка пренебрегнатото чудовище и то временно миряса.

— Сбъдната мечта ли наричате ад, дон Франсиско?

В любопитството на Ана-Мария се долавяше боязън. Хък си спомни за дълго лелеяното зачатие на техните близнаци и побърза да изпревари отговора на капитана:

— Не, скъпа. Дон Франсиско има предвид златото. Аз го предупреждавах, че ще има проблеми с неговата фикс-идея за това злато, но той не ме слушаше.

— Така е, за съжаление — съгласи се капитан Ореляно. — Когато е единствена и е обзела изцяло човека, сбъднатата мечта се превръща в същински ад. Жестоко е да няма вече към какво да се стремиш. Ама аз доста късно осъзнах тази банална мъдрост. — Блясъкът на златния глобус някак си помътня. — Божичко, колко пъти само ми се искаше да ти прережа гръкляна, отче Гаспар, като те гледах да се молиш никога да не открия Елдорадо. Инстинктивно ти вярвах, че го правиш за мое добро, но не те разбирах.

— А какви бяха тези семена на злото в Елдорадо? — плахо се обади драконът, постреснат от вълчите нрави на този уж добродушно топчест пътешественик.

— Уж семена като семена — най-сетне го удостои с внимание капитана и Хък усети, че думите или стремленията на дон Франсиско развълнуваха Златната рибка — ама бяха грижливо подредени в златни сандъци. Изобщо, освен тези семена, всичко в града беше от злато, та направо оглупях… Когато се наситих да се любувам на камарите от злато, един ден реших, че диворастящата храна в джунглата ми е опротивяла и от скука или от любопитство взех, че посях някои от тях. Кой ли дявол ме накара… Оказа се, че тия семена…

— Моля, дамата и господата със златния товар да се приближат! — затръби в този миг властен женски глас и в душите на тримата приятели нахлу мрачното усещане за легендарната митницата на Нищото. — А ти, капитан Ореляно, пак самоволно си напуснал брега на Великата река. Омръзна ми вече да се разправям с теб! Благодари се само, че не се мотаеш насам с празни ръце. Хайде пръждосвай се!

— Надявам се пак да се срещнем, отче Гаспар. И в името на старото ни приятелство помни, че Земята не е това, което е! — прошепна капитанът и, като се сви до мъждукаща точица, Златният глобус бързо се стопи в катрана.