Майк Резник
Преобразеният (5)

5.

Ленъкс току-що бе приключил с речта си на Сириус V. Дори според собствената му оценка бе направил доста силно впечатление. Аудиторията му затаяваше дъх, докато той описваше с най-малки подробности приключенията си на Медина. Дойде ред на въпросите на публиката и той даде думата на една млада жена от първите редове.

— Какво ви привлича към тези екзотични чуждопланетни светове? — бе въпросът й.

„Стандартен отговор номер три“ — помисли той, чудейки се кога ще почне банкетът.

А на глас каза:

— Като малък винаги исках да видя какво има зад съседния хълм. Сега искам да видя какво има оттатък най-близката звездна система, — Замълча за миг. — Някой от вас бил ли е на Дорадус? — Тишина. — Е, аз съм бил. Тамошните жители никога не стоят на едно място. Краката им са невероятно дълги и приличат на кокили, а те следват слънцето, докато то пътува към хоризонта, без да спрат, без да си починат… без никога да се осмелят да изпитат какво е тъмнината. Съвъкупляват се, раждат, обичат се и се мразят, остаряват, без никога да спират по безкрайния си път. Брозианите от Наматос VI се възпроизвеждат чрез пъпкуване, точно като растенията. Не са изобретявали компютър — фактически все още им предстои да развият писмен език — и въпреки това са създали нов клон от математиката, който не повече от дузина от Хората биха могли да схванат. Джебелите, интелигентни влечуги, са изградили сложно функциониращо общество, независимо че изпадат в летаргия, когато температурата се понижи. Как може човек да знае, че има такива места, и да няма желание да ги опознае от първа ръка?

Както винаги, отговорът му предизвика любезни ръкопляскания. След това се изправи един мъж, седнал отстрани.

— Щом толкова уважавате чуждопланетните раси, защо постоянно нарушавате законите им?

— Никога не съм нарушавал чуждопланетни закони — натърти Ленъкс.

— Ще се изразя другояче — продължи мъжът. — Защо имате такова поведение, за което със сигурност знаете, че противоречи на тяхната воля?

„Кой е пуснал тоя идиот тук? Според мен би трябвало да пресяват хората, които задават въпроси.“

— Щом се налага винаги да живеем в хармония с останалите същества — започна той, доизмисляйки в момента сентенцията, — много важно е да ги разбираме. Не е достатъчно да знаем, че не желаят нашето присъствие. Трябва да разберем защо е така, за да можем да действаме по начин, че да не бъдем за тях персона нон грата.

— Но нахлуването в интимния им живот не засилва ли тяхното желание да нямат нищо общо с нас?

— Не е толкова просто — отвърна Ленъкс. — Републиката е доминиращата сила в галактиката, а тези раси ще влязат в контакт с нас независимо дали им харесва или не. Колкото повече научим за тях, толкова по-успешно ще можем да действаме по такъв начин, че те евентуално да се научат да ни приемат.

„Какви глупости дрънкам! Защо го оставят да продължава с тия въпроси?“

Един възрастен мъж го попита за социалната структура на Светулките и Ленъкс с чувство на благодарност му отговори надълго и нашироко. След това се извини, че няма да отговаря на други въпроси, обяснявайки, че още не се е възстановил напълно, и се присъедини към домакините си за коктейлите преди банкета.

Както обикновено, се затрудни да яде без пръсти, но една очарователна блондинка му наряза храната и го хранеше като бебе. Половината от него се наслаждаваше на вниманието, докато другата половина намираше ситуацията абсолютно смехотворна и дори доста унизителна. Той се показа толкова очарователен и любезен, колкото бе нужно. След обяда произнесе кратка реч, която всъщност представляваше реклама за новата му книга. А после, като отново се позова на здравето си, обяви, че би искал да се оттегли в апартамента, предоставен от спонсорите, където възнамерява да прекара следващите няколко часа в четене или гледане на нещо забавно. Намислил бе да стигне дотам с помощта на патерици — особено подходящи за вестникарска холограма, но му бяха осигурили инвалидна количка. Закара я до въздушния асансьор и после слезе пак с нея тридесетина етажа надолу до апартамента си. Блондинката се увери, че е стигнал дотам, но не предложи да влезе с него, и той реши, че загубата не е голяма.

Влезе във великолепното антре и нареди на завесите да се дръпнат. Зад защитния купол се откриваше студената безвъздушна повърхност. Свърза се с румсървиса и си поръча бутилка алфардско бренди за сметка на домакините.

Измъкна една изкуствена ръка от куфара си, използва я, за да се освободи от досегашния си костюм, и облече по-обикновени дрехи. Когато излезе от банята, констатира, че брендито вече е донесено. Сипа си една чашка.

Системата за сигурност на стаите го информира, че има посетител. Допускайки, че блондинката се е върнала, и като се почуди дали това му е приятно или не, Ленъкс свали протезата, пъхна я зад стола си и нареди на вратата да се отвори. Тя се плъзна, пропускайки в стаята ниска набита жена на средна възраст, облечена в строг сив делови костюм, който беше почти в тон с цвета на косата й.

— Господин Ленъкс? — осведоми се тя.

— Да. Коя сте вие?

— Казвам се Нора Уолъс. Мога ли да вляза?

Ленъкс вдигна рамене.

— Защо не!

— Благодаря — и тя пристъпи в антрето, а вратата се плъзна зад гърба й.

— Не съм сигурен, че ви видях на приема — отбеляза Ленъкс.

— Не бях там.

— Ако идвате да ми връчите хонорара, предполагам, че би трябвало да е преведен на сметката ми.

Без да обръща внимание на думите му, жената посегна към бутилката с бренди.

— От Алфард! — възкликна тя с удивление. — Не съм вкусвала алфардско бренди вече… май четири години има оттогава. Или пет. Може ли?

— Моля, сипете си!

— Благодаря. — Тя си наля една чашка. — Може ли да седна?

— Моля, разполагайте се — и Ленъкс се взря в нея. — Сигурно ще ми кажете коя сте и защо сте тук, нали?

— Разбира се — отвърна Нора Уолъс, сядайки леко на стола, който плуваше на няколко пръста над пода, и отпи от брендито. — О! Толкова е хубаво, колкото съм го запомнила!

Той я загледа мълчаливо.

— Няма ли да ми правите компания? — запита тя. — Моля ви, не се притеснявайте, че ще използвате протеза да отворите бутилката и да си сипете.

Ленъкс разтегна устни в усмивка, издърпа изкуствената ръка от скривалището й, бързо я сложи и взе чашата си.

— За Медина — вдигна тост тя.

— Какво за Медина? — запита той с остър тон.

— Това е един вълшебен свят.

— Знам.

— И важен.

Той отново я загледа.

— Ама вие коя сте?

Нора му подхвърли титановата си идентификационна карта.

— Помощник-секретар в Департамента на извънземните работи. Специалността ми е съзвездието Куинелус.

Той не отговори.

— Медина е в съзвездието Куинелус.

— Знам къде е.

— Изглеждате раздразнен, господин Ленъкс — отбеляза тя развеселено.

— Ако вашият департамент смята, че може да цензурира всичко, което казвам или пиша за Медина…

— Не се занимаваме с цензура…

— Тогава значи искате да ме накарате да прибавя нещо или може би да представям нещата тенденциозно?

— Това, което пишете, изобщо не ни интересува, господин Ленъкс.

— Какво искате тогава?

— Ето точно за това съм дошла да говоря с вас — каза Нора, като отпи пак от брендито. — Чух миналата седмица речта ви на Рузвелт III. Мисля, че опитът ви е забележителен. — Тя млъкна. — Мисля обаче и че е непълен.

— Още колко месо ви се иска да откъснат от мен? — озъби се той.

Нора Уолъс се усмихна.

— Възхищавам се на чувството ви за хумор, господин Ленъкс, Доста трудно е да се правят шеги с това, което ви се е случило.

— Допускам, че преследвате някаква цел, нали?

— Разбира се. Иска ли ви се да идете пак на Медина?

— Сериозно ли говорите?

— Не съм дошла чак дотук да се шегувам, господин Ленъкс.

„Не допускай да забележи колко го желаеш. Само някой луд може да иска да се върне, а правителството не преговаря с луди.“

— Департаментът на извънземните работи не разполага с въоръжени сили. А на Медина аз съм белязан.

— А ако ви кажа, че има начин да бъдете защитен? — настоя тя. — Ще се заинтересувате ли?

— Възможно е — подхвърли той уклончиво. — Какви интереси имате вие на Медина?

— Геоложките ни наблюдения показват, че там има най-малко шест, ако не и осем диамантени находища в пустинята на изток от града, наричан Браканан. Републиката иска да започне да ги разработва.

— Светулките никога няма да позволят това.

— Дори ако им предложим лизингово споразумение, предвиждащо процент от печалбата ли?

„За какво говори тя, по дяволите? Къде ме слага мен в тая история?“

— За тях това е без значение — отвърна Ленъкс. — Икономиката им все още е бартерна. За тях кредитите представляват купища ненужни хартийки.

— Така смята и нашият департамент. Искате ли да ви кажа какво е становището на Републиката?

— Мога да си представя.

— Няма нужда да си представяте, господин Ленъкс. Дадоха на Департамента на извънземните работи една година, за да накара Светулките да се съгласят.

— А ако откажат?

— Тогава флотилията ще направи десант с толкова войска, колкото е необходимо, за да бъде умиротворено населението и да бъдат защитени нашите добивни операции.

— Умиротворено — повтори Ленъкс, без да може да прикрие презрението в гласа си. — Учтив евфемизъм за геноцид.

— Всъщност да. — И тя се наведе напред. — Точно затова ме упълномощиха да се свържа с вас. Чух ви да говорите за Медина и както изглежда, не таите злоба към Светулките… Но вие сте прекрасен артист и нямам никаква представа какви може да са истинските ви чувства.

— Дори да можете да ме защитите, аз съм последният, когото те ще изслушат.

— Разполагаме с извънредно ограничено време, а вие знаете за Светулките повече от всеки друг сред Хората. И доколкото съм успяла да се осведомя, сте един от малкото, които свободно говорят езика им.

— Те имат стотици езици и диалекти. Аз говоря само един.

— Този, който се използва в Браканан, нали?

— Да.

— Значи всичко е наред. Ще преговаряме със Светулките от Браканан.

— Чудя се как смятате, че ще мога да преговарям с тях, когато най-вероятно им е наредено да ме убият още щом ме зърнат.

— Казах ви, има как да ви защитим.

„Най-добре да сте права, защото ако ми предложите такова нещо, няма начин да откажа.“

— Това е общество с каста от воини. Само един тежко въоръжен полк ще бъде в състояние да се справи с тях. — Той направи малка пауза. — А щом можете лесно да си осигурите този полк, нямате нужда от мен. Така че за какво да говорим?

Нора се усмихна.

— Ако се съгласите да работите за нас, ще отидете в Медина сам и невъоръжен.

Ленъкс се изсмя неприятно.

— Госпожо, вие сте по-луда и от мен!

„Поправка — почти няма начин.“

— Прав сте, че ако искахме да използваме сила, нямаше да имаме нужда от вас, господин Ленъкс. Необходим сте ни заради вашата интелигентност и опит. — Тя впи поглед в него. — Ако се съгласите, предлагаме да инвестираме във вас сто милиона кредита.

— Стига вече! — просъска той раздразнен. — Мислех, че ми правите законно предложение. Каква е тая глупава игричка?

— Моля?!

— Никоя от книгите ми не е донесла повече от два милиона кредита печалба, а вие изведнъж предлагате да ми платите петдесет пъти повече! Не знам кой ви праща, но само си губите времето!

— Не ме разбирате, господин Ленъкс — заобяснява тя търпеливо. — Не съм казала, че ще ви платим сто милиона кредита. Вие и така ще забогатеете, като продавате книгата за вашите приключения, и ви гарантирам, че ще преживеете случки като за бестселър. Казах, че ще инвестираме във вас тези пари.

— Не разбирам за какво говорите.

— Ще разберете — увери го Нора.

— Значи очаквате да вляза в играта, да преговарям и да си тръгна оттам, без никой и с пръст да ме пипне, така ли?

— Казах, че имаме средства да ви защитим — продължи Нора. — Не казвам, че мисията няма да е рискована.

— Нямам нищо против умерена доза риск. Той е част от играта и прави четивото приятно.

— Тогава мога ли да смятам, че сте заинтересуван от едно връщане в Медина, ако успея да ви убедя, че няма да станете обект на незабавно нападение?

— Казвате го, сякаш очаквате нападение с отсрочка — възрази той сухо.

— Това изцяло ще зависи от вас, господин Ленъкс.

Той си наля още едно бренди.

— Добре, да видим доколко правилно съм ви разбрал. Искате да се върна в Медина, като се опитам да уговоря Светулките да не пречат на Републиката в разработването на мините. Вие похарчвате сто милиона кредита за обезопасяване на мисията ми, но все пак аз трябва да действам сам, без военна подкрепа. Ако оживея, сте склонни да ме оставите да опиша приключенията си и да ги продам. Ясно ли съм ви разбрал?

— Да. Заинтересуван ли сте?

Внезапно той се ухили насреща й.

— Да, по дяволите! А сега ми кажете как точно смятате да ме предпазвате.