Майк Резник
Преобразеният (14)

14.

Гледките от Браканан и миризмите му, които достигаха до Ленъкс, докато навлизаше в предградията, този път бяха много по-приятни, отколкото преди, защото минаваха през филтъра на новите му сетива. Цветовете тогава му изглеждаха крещящи, а сега бяха хармонични. Миризмите, които тогава щипеха ноздрите му, сега бяха свежи и чисти. Гласовете на разговарящите жени и на децата, играещи по улиците, вече не го дразнеха. Беше необикновено, но той като че ли наистина се чувстваше у дома си.

„Наистина ще ми липсва това тяло. То никога не се уморява, а аз виждам и чувам неща, които не са съществували за мен, докато бях от рода на Хората. Все едно съм живял в пашкул преди операцията.“

Нямаше представа къде отива, затова накара своето кадеко да забави ход и неусетно остави Борлешан да води. Светулката яздеше бавно по главните улици, без да гледа нито наляво, нито надясно, без да поздравява или да получава поздрав от някого.

Накрая стигнаха до един обор и слязоха от седлата. Борлешан хвърли юздите на своето кадеко в ръцете на притичалия слуга, без да каже нито дума или да предложи някакво заплащане. Ленъкс направи същото.

— Време е да вземеш още едно топченце — напомни му Ленъкс.

Светулката кимна и глътна хапчето.

— Ще остана с теб — продължи Ленъкс. — Може би ще искаш да си починеш, ако имаш намерение да вървиш по-дълго.

— Ще видя дали моят клан е тук. Те ще се погрижат за мен.

Тръгнаха по друга улица, стигнаха до една стара, полусрутена постройка и влязоха вътре. Половин дузина Светулки се изтягаха по абсолютно голия под.

— Добре дошъл, Борлешан — надигна се единият. — Не очаквахме толкова скоро да те видим пак.

Според Ленъкс това си беше чиста истина и дори да бяха изненадани от появата на приятеля си, не го показаха.

— Дромеши сдържа обещанието си към мен — каза Борлешан, докато обикаляше стаята и поздравяваше останалите. — Те поправиха крака ми.

— Те обещаха да излекуват всяка рана, получена от който и да е жанди — рече Ленъкс.

— Защо ще лекуват враговете си? — зачуди се друга Светулка с явно подозрение в гласа.

— Те са извънземни. Трябва тях да питаш.

— Какво е това извънземни? — запита с остър тон Светулката. — Никога не съм чувал такава дума.

„Пак настъпи мината. Те нямат дума за «извънземни», а ти употреби израз от езика на Хората, без да се замислиш.“

— Така Хората наричат себе си — опита се да обясни той.

— Знаеш твърде много за Хората — усъмни се Светулката.

— Много говорих с тях, докато лекуваха крака на Борлешан.

— Те не говорят с жандите, те ни убиват.

— Не е така — намеси се Борлешан. — Отнасяха се с уважение към мен, докато бях сред тях.

— Защото са се страхували от Дромеши.

— Там имаше над сто въоръжени Хора — възрази Борлешан. — Можеха да ни убият когато и да е, но решиха да не го правят.

— Сигурно е някаква измама.

— Ако е така, те не спечелиха нищо от това — намеси се Ленъкс. — Ние нищо не сме им дали, а Борлешан може пак да ходи.

— Не им вярвам.

— Ти не повярва и на мен, но аз спазих обещанието си към Борлешан — отвърна Ленъкс.

— Съгласен съм с Дромеши — намеси се Борлешан. — Може би между нашите две раси има много недоверие.

— Ще им повярвам само като си заминат — заяви друга Светулка. — Най-напред, защо са дошли тук?

— Ами питай ги — предложи Ленъкс.

— Не говоря с низши раси.

— Само че тази низша раса има знание, от което се нуждаем — вмъкна Борлешан.

— Това е и раса, която уби седмина от нашите, когато хванахме нашественика Ленъкс да се промъква към пирамидата.

— Вярвайте каквото си искате — заяви Борлешан, — но Дромеши и аз ще потърсим Чоманчи и ще говорим с него, със или без вас.

— Без нас — каза решително една от Светулките.

— Чоманчи ще убие всеки от рода на Хората, когото срещне, може да убие и вас двамата, задето сте му говорили за това — добави друга Светулка.

„Ако осакатя и Чоманчи, както постъпих с Борлешан, ще видим дали няма да говори с медиците от Земята.“

— Останете си тук на сянка, на сигурно място, доволни и невежи — заяви Борлешан.

Той се обърна и излезе на улицата, а Ленъкс нямаше друг избор, освен да го последва. Обратът на нещата не му хареса. Независимо от мнението на Борлешан той би се почувствал по-добре, ако беше успял да спечели десетина-петнайсет жанди за каузата си, преди да се доближи до Чоманчи. Но щом Борлешан не бе успял да убеди собствения си клан, не му беше много ясно как ще убеди други Светулки да се присъединят към него.

— Нека първо да хапнем — предложи Ленъкс, защото се нуждаеше от малко време, за да подготви аргументите си.

— Денят едва-що започна — отбеляза Борлешан.

— Притеснявам се от срещата с Чоманчи.

— Не обръщай внимание на другарите ми. Чоманчи няма да ни убие, защото сме ходили при Хората. — Борлешан замълча за миг. — Поне аз така мисля.

„Колко успокояващо!“

— Все пак съм гладен — настоя Ленъкс. „И съм любопитен да видя къде един пришълец може да намери храна в град, който май не познава понятието ресторант.“

— Както искаш — съгласи се Борлешан. Светулката надникна в две жилища и накрая влезе в третото, където една женска Светулка приготвяше храна.

— Поздрави, сестро — каза той тържествено. — Може ли двама пътници да седнат на масата ти?

— Моята маса е и ваша маса — отговори женската Светулка, макар Ленъкс да разбра по лицето и държанието й, че по-скоро е обратното. Струваше му се, че религията им не позволява да се отказва храна и подслон на друга Светулка… Но това можеше и да е защото рейбоните вероятно се ползват със специален статут, поради това че не упражняват „занаята“ си в рамките на града. А беше възможно и Борлешан да познава точно тази женска Светулка. Най-вероятно му се стори първото обяснение, обаче в това мълчаливо общество с прекалено ритуални обноски за един аутсайдер беше почти невъзможно да разбере държанието им само от наблюдение.

Ленъкс седна на един стол, който явно беше направен специално за неговото тяло — първият такъв стол, който изобщо му попадаше. Беше от твърда дървесина, но въпреки това извънредно удобен и отпускащ. Малката седалка и високите крака бяха подходящи за новия му таз и по-дългите му крака, а зачатъчните му крила се промушиха в процепа на облегалката, вместо да бъдат пречупени или притиснати, както ставаше при мебелите за Хора. Нямаше облегалки за ръцете, но новите му крайници не се нуждаеха от това.

Борлешан седна срещу него и без да казва нито дума, изчака женската Светулка да им донесе купа с каша. Ленъкс не знаеше какво да прави с нея, затова се забави, наблюдавайки Борлешан. Светулката придърпа купата, погледна вътре и точно когато Ленъкс беше сигурен, че ще надигне огромния съд към устата си, той погледна женската Светулка, която донесе две по-малки купи. Борлешан гребна с тях от кашата в голямата купа, напълни ги, бутна едната към Ленъкс и започна да сърба от другата.

Той последва примера му, очаквайки вкусът да е като на овесена каша, но с учудване отбеляза, че тази беше по-силна и по-вкусна. Различи поне дузина фини подправки и въпреки че не усети никакъв вкус на месо, почти почувства нова сила да се разлива из него, докато тялото му усвояваше храната. Каквото и да беше това, във всеки случай многократно превъзхождаше всичко, което беше ял в пустинята и във военния аванпост.

— Благодаря, сестро — каза Борлешан, след като бе изял всичко в пълно мълчание.

— Благодаря, сестро — повтори Ленъкс.

— Вие сте добре дошли, братя — отговори тя с леко навеждане на главата. — На път ли тръгвате сега?

— Скоро — отговори Борлешан. Една мъжка Светулка се появи на входа, влезе в жилището и се приближи към тях.

— Поздрав, братя — каза той накрая. — Надявам се, че сте се нахранили добре?

— Много добре — отвърна Борлешан.

— Моето жилище е и ваше — продължи Светулката. — Но вие сигурно имате работа някъде другаде?

Въпросът съдържаше едновременно загатване и надежда.

— Имаме — заяви Борлешан.

— О, съжалявам — отвърна Светулката с израз, който далеч не изглеждаше нещастен. — Можете отново да се възползвате от гостоприемството ни.

— Само ако ни бъде позволено да го върнем двойно — бе отговорът на Борлешан.

Очевидно тъкмо тези думи се очакваха от тях и след като краткият ритуал бе изпълнен, Светулката изчезна в съседната стая.

— Е — Борлешан погледна през масата към Ленъкс, — мисля, че е време да тръгнем.

— Щом казваш — съгласи се Ленъкс.

— Ти си водачът — заяви Борлешан. — Ако имаш да вършиш нещо по-важно…

— Не — отговори Ленъкс. — Нищо.

Станаха. Ленъкс се зачуди дали трябва да благодари на женската Светулка или да остави някакъв дар на масата, но Борлешан излезе, без да каже нищо, затова той помисли, че ще е най-добре да направи като него.

Тръгнаха по кривите браканански улици. Ако Светулката имаше някаква определена цел и следваше някаква посока, за Ленъкс това изобщо не беше очевидно. Когато вече мислеше, че окончателно са се заблудили, Борлешан спря пред едно голямо здание.

— Той трябва да е тук, вътре — обяви Светулката.

Ленъкс огледа постройката. Външно не представляваше нищо особено, можеше да бъде жилище, склад, храм, дори обор. Не му се стори по-различна по стил и очертания от другите, освен че беше по-голяма.

— Тогава нека да говорим с него — каза най-сетне, надявайки се именно такъв отговор да се очаква от него.

Борлешан влезе и поведе Ленъкс през поредица от помещения със странна форма, пълни с въоръжени Светулки, които ги изгледаха враждебно, но не направиха никакъв опит да ги спрат. Накрая стигнаха до една гола стая без прозорци. До каменната стена седеше самотна мъжка Светулка, увита в парче златист плат.

Ленъкс се вгледа в него. Това Чоманчи ли беше? Мислеше, че е запечатал лицето му в паметта си, но сега наистина можеше да се изправи пред него и да не го познае. Очите на Светулката като че ли го пронизваха, но тялото му изглеждаше дори по-слабо от онова, което той помнеше. Възрастта не му личеше — впрочем тя личеше на малко Светулки, — но у него се усещаше някаква умора, сякаш вече нямаше нищо, което да го учуди или заинтересува. Гласът обаче беше твърд и звучен.

— Защо нарушихте самотата ми?

— Има много важни неща, за които трябва да говорим с теб, Чоманчи — каза Борлешан, наведен в почтителен поклон.

— Кои сте вие?

— Аз съм Борлешан от рейбоните на Кигада.

Чоманчи се обърна към Ленъкс. Той побърза да имитира поклона на Борлешан.

— Аз съм Дромеши, боец от далечна земя.

— Коя земя? — запита Чоманчи.

Ленъкс се опита да си спомни имената на далечни градове, които съкилийникът му беше споменавал преди повече от година.

— По произход съм от Борода — отвърна той най-накрая.

Чоманчи кимна.

— И двамата сте дошли в Браканан да ме видите ли?

— Да, Чоманчи — рече Борлешан.

— Тогава ще изслушам какво имате да ми кажете.

— Идваме от аванпоста на Хората в пустинята с послание за теб — започна Ленъкс. — Мирно послание.

Чоманчи ги гледаше безизразно.

— Този жанди — Ленъкс посочи сочи Борлешан — пострада в битка преди повече от месец. Коляното му се поду и стана три пъти по-голямо. Не можеше да ходи и много го болеше. Заведох го в аванпоста и лекарят на Хората го излекува. — Той спря, за да остави факта да изпъкне. — Те предложиха да лекуват всяка рана, получена от който и да е жанди, като жест на добра воля.

— Вярно е, Чоманчи — потвърди Борлешан. — Първо се съмнявах в Дромеши, но думите му се потвърдиха. Хората наместиха крака ми и се отнасяха към мен с уважението, дължимо на всеки рейбони.

— Според тях — допълни Ленъкс — техните подбуди не са правилно разбрани. Искат да се срещнат с теб и да те убедят, че имат добри намерения към всички жанди. Казах им, че ще ти предам тяхното послание.

— Имаха възможност да ни убият и двамата, но не го направиха — намеси се Борлешан. — Медицинските им знания превъзхождат всичко, което можем да си представим, а те предложиха да ни ги продават.

— И срещу какво? — отвори уста най-накрая Чоманчи.

— Не знам — каза Ленъкс. — Но знам, че нямат желание да се месят в нашето общество. Може би ще искат нещо, което е ценно за тях, но няма никаква стойност за нас.

— Като например?

— Не знам — повтори Ленъкс. — Не съм член на техния съвет. Аз съм само пратеник.

— Ти си накарал този — и Чоманчи посочи Борлешан — да се довери на Хората. Защо?

— Дълго ги наблюдавах — отвърна Ленъкс — и се убедих, че те не ни желаят злото.

— Въпреки че са убили толкова много жанди?

— Не съм казал, че няма да се бият с нас, ако сметнат, че са предизвикани да го сторят — обясни Ленъкс. — Те просто нямат враждебни намерения. Приятелят ми беше осакатен и го болеше. Аз не можех да му помогна. Никой жанди, когото познавам, не може да му помогне. Нямаше кого да моля за помощ освен Хората.

— Никой жанди не моли за помощ — изрече сухо Чоманчи.

Ленъкс погледна към Борлешан, но Светулката мълчеше.

— Не молех заради себе си — каза Ленъкс, — а заради моя другар. Причината е, че аз съм отговорен за това нараняване.

— Интересуват ме Хората, а не раната на Борлешан — отсече Чоманчи. — Те живеят зад високи стени. Как си ги наблюдавал?

— Виждал съм ги, когато не бяха зад стените, шпионирал съм ги. Те изглеждат разумни същества.

— На мен никога не са ми изглеждали — натърти Чоманчи.

— Не мога да разбера езика им, но някои действия не се нуждаят от думи. Виждал съм ги да разрешават споровете си с говорене. Виждал съм как техните лекари лекуват своите болни. Виждал съм ги да проявяват състрадание не само един към друг, но и към животните в пустинята. На два пъти те узнаха за моето присъствие край тях, но и двата пъти, макар да имаха възможност да ме убият, те се опитаха да общуват с мен и после ме пуснаха да си тръгна, без нищо да ми направят.

— Казваш, че нямали намерение да ни се бъркат — проточи Чоманчи. — И въпреки това те нахлуха в Браканан само преди една година. Какво ще кажеш за това?

— Не бях тук, така че не знам всички факти, но ми казаха, че са дошли да спасяват свой другар.

— Саботьор.

— Или просто глупав авантюрист — предположи Ленъкс. — Той опитал ли се е да нарани някой жанди или да открадне нещо?

— Хванахме го, преди да беше успял.

— Той призна ли, че е искал да направи нещо такова?

— Нима очакваш саботьор да си признае?

— Значи въпросът е как тълкуваш постъпките му — заключи Ленъкс.

Чоманчи хвърли дълъг безизразен поглед на Ленъкс и накрая се обърна към Борлешан:

— А ти съгласен ли си с Дромеши?

— Нищо от това, което преживях в аванпоста, не противоречи на думите му — отговори Борлешан.

— Наистина вярвам, че са дошли на Медина с мирни намерения — продължи Ленъкс. — Отвориха болницата си за нас. Сигурно нищо няма да рискуваме, ако се съгласим да говорим с тях.

— Така ли мислиш? — запита Чоманчи.

— Точно така.

— Този разговор беше много показателен — заяви Чоманчи.

После се обърна към Борлешан:

— Борлешан, сега можеш да ни оставиш.

Светулката веднага излезе от стаята.

— Той изпълни мисията си — изрече Чоманчи, втренчил поглед в Ленъкс. — Повече не ни е необходим.

Настъпи дълга неловка тишина.

— Има ли нещо друго, за което да питаш? — Ленъкс внезапно се почувства доста притеснен.

— Имам само един въпрос — отвърна Чоманчи. — Кой си ти?

— Казах ти. Името ми е Дромеши.

— Знам какво ми каза. Но искам истината.

— Не разбирам за какво говориш.

— Не ми е ясно как си успял да попаднеш тук в този вид, но ти си от Хората.

— Това е смешно! — избухна Ленъкс, мъчейки се да си придаде оскърбен вид. — Изглеждам ли да съм от Хората?

— Не. Но въпреки това си.

— Защо твърдиш това? — запита Ленъкс.

— Когато влезе в стаята, забелязах, че непохватно се мъчиш да наподобиш почтителния поклон на Борлешан. Това е странно, защото всички жанди го научават още от съвсем малки. Помислих си, че трябва внимателно да наблюдавам този боец. Това само събуди подозрението ми, но те издаде друго нещо. — Светулката млъкна и сякаш се вгледа през кожата в човешкото същество, скрито под нея. — Светът, в който живеем, е Гротамана — продължи той. — Само Хората го наричат Медина.

„Чудесно, Ленъкс, дяволите да те вземат, глупако! Шест месеца се подготвяше за този момент и се издаде за по-малко от десет минути.“