Артър Хейли
Летище (8)

8

Преди около пет години международното летище „Линкълн“ се смяташе за едно от най-съвършените и най-модерни летища в света. Тук пристигаха делегации отвсякъде и го разглеждаха с възхищение. Местните политици говореха за летището с гордост, хвалеха и превъзнасяха „въздушното ръководство“ и „символа на реактивния век“. Днес политиците също се хвалеха и гордееха, но с по-малко основание. Повечето от тях не успяваха да проумеят, че международното летище „Линкълн“, подобно на още удивително голям брой други ведущи летища, е застрашено да се превърне в жива гробница.

Мел Бейкърсфелд разсъждаваше върху израза жива гробница, докато шофираше в тъмнината по писта едно-седем, вляво. Твърде подходяща дефиниция, реши той. Наистина, недостатъците и несъвършенствата на летището бяха сериозни и съществени, но повечето оставаха скрити за масите и само хората от летището знаеха за тях.

Пътници и посетители на летището обикновено виждаха централната пътническа аерогара — една ярко осветена Тадж-Махал с климатична инсталация. Изградена от хром и блестящо стъкло, гарата бе изумително просторна, с вечно претъпкани зали и елегантни уютни чакални. Шестте специализирани ресторанта предлагаха богато разнообразие — от изискани салони, където се сервираше във фин китайски порцелан с позлатени ръбове и на подходящи цени, до най-обикновени закусвални от типа „хващай кренвирша и бягай“. Баровете с интимно приглушено осветление или дневните барчета с ярки неонови светлини бяха почти толкова многобройни, колкото и тоалетните. Докато чакаше за своя полет, без да напуска пределите на аерогарата, пътникът можеше да пазарува, да си наеме стая, да си почине, да си вземе парна баня с масаж, да се подстриже, да му изгладят костюма, да му лъснат обувките, та дори да издъхне и да му организират погребението от мемориалното бюро „Свети дух“, което имаше свои канцеларии в най-долното фоайе.

Ако се съдеше само по аерогарата, летището все още бе внушително. Но недостатъците му се криеха най-вече в оперативните сфери — главно в пистите за кацане и излитане и пътеките за рулиране.

Едва ли някой от осемдесетте хиляди пътници, които всеки ден кацаха или излитаха, предполагаха колко несъвършена — и оттам — колко опасна бе пистовата система на летището. Още преди година пътеките за рулиране и пистите бяха станали недостатъчни; а днес те бяха опасно претоварени. При обичайната интензивност на движението излитането или кацането по двете главни писти ставаше на всеки тридесет секунди. Съобразявайки се с жалбите на жителите от селището Медоууд, наложи се в някои моменти да се използува допълнителната писта, която пресичаше споменатите две. В резултат на това самолетите излитаха и кацаха по взаимно пресичащи се писти и имаше мигове, когато въздушните диспечери затаяваха дъх и се молеха нищо да не се случи. Само преди седмица Кийт Бейкърсфелд, братът на Мел, мрачно бе предрекъл: „Ех, ние на кулата стоим на пръсти от нерви и избягваме инциденти на косъм. Досега не сме сблъскали самолети на тая пресечка. Но някой ден една секунда невнимание или недостатъчно добро изчисление — и катастрофата е готова. Само се моля на господ да не ми се случи на мене или в мое дежурство, защото ще се повтори традицията от Големия каньон.“

Кийт говореше точно за пресечката, по която „Анаконда“ току-що бе преминала. Мел погледна назад от кабината на сноубласта. Машините вече се бяха изтеглили от пресечката и в разредилия се за миг сняг Мел съзря на другата писта навигационните светлини на стремително излитащ самолет. И веднага след него, само на няколко метра, колкото и да е невероятно, се появиха светлините на друг самолет, който сякаш кацаше в същата секунда.

Шофьорът също бе извърнал назад глада, дори подсвирна:

— Тия май се разминаха като по чудо!

Мел кимна. Те наистина едва се разминаха; тръпки побиха по цялото му тяло. Очевидно въздушният диспечер, който инструктираше по радиото пилотите и на двата самолета, бе измерил толеранса във времето с изумителна точност до стотни от секундата. И сега, както обикновено, вещината му го спаси, но рискът си беше риск. Двата самолета бяха сега в безопасност — единият във въздуха, другият на земята. Но непрекъснатата необходимост от подобни безумно рисковани решения създаваше атмосфера на несигурност и растящо напрежение.

Нееднократно Мел бе говорил пред Съвета на пълномощниците и пред общинските власти, които ръководеха финансирането на летището за опасните ситуации. Мел настояваше за незабавното построяване на нови писти и пътеки за рулиране и ги съветваше да се закупят земи около летището, за да има перспектива за бъдещото му разширение. Думите му обикновено предизвикваха безконечни дискусии и често пъти — гневни спорове. Неколцина от членовете на съвета и от градските управници споделяха възгледите на Мел, останалите категорично се обявяваха против. Трудно беше да убедиш хората в това, че едно модерно летище за реактивни самолети, построено в края на 50-те години, толкова бързо може да остарее и да стане опасно за живота на пътниците. Нямаше никакво значение, че същото бе положението и с летищата в Ню Йорк, Сан Франциско, Чикаго и другаде: просто имаше неща, които политиците не желаеха да проумеят.

Може Кийт да е прав, помисли си Мел. Само някоя голяма катастрофа би разтърсила общественото мнение, също както катастрофата в Големия каньон през 1956 година накара президента Айзенхауер и неговия Конгрес да си прекроят политиката по отношение на гражданското въздухоплаване. Смешно наистина, но рядко се явяваха пречки, когато ставаше дума за финансиране на подобрения на неактивно действуващи обекти. Така например предложението за превръщането на всички паркинги в града в триетажни мигновено получи обществена подкрепа. И все пак това бе нещо, което цялото общество, включително и избирателите, виждаха и усещаха. Докато въпросът с пистите бе различен. Една нова писта струваше няколко милиона долара и трябваше да се строи цели две години, а единствено пилотите, въздушните диспечери и ръководителите на летището знаеха коя пистова система струва и коя не.

Острият публичен конфликт за летище „Линкълн“ зрееше и щеше да се разрази твърде скоро. През последните седмици Мел усещаше назряващите симптоми и настъпеше ли критичната минута, нещата щяха ясно да се решат — или ще се развият наземните съоръжения, за да достигнат прогреса във въздуха, или летището безпомощно ще изостане и ще западне. В авиацията никога не може да има неизменно статукво.

Към това се прибавяше още едно обстоятелство.

Не само бъдещето на летището, личното бъдеще на Мел също бе изложено на карта. Накъдето се наклонеше политиката на летището, натам щеше да се наклони и престижът на Мел.

До неотдавна Мел го познаваха като специалист от национален мащаб по въпросите на наземната логистика в авиацията и го смятаха за многообещаващ млад талант в ръководството на въздухоплаването. Но едно пагубно събитие внезапно измени развоя на нещата. И сега, след цели четири години, бъдещето му бе все още неясно, въпроси и съмнения терзаеха не само него, но и ума на мнозина други.

Събитието, което така властно промени съдбата на Мел, бе убийството на Джон Кенеди.

— Това е краят на пистата, мистър Бейкърсфелд. Ще продължите ли с нас обратно, или какво? — гласът на шофьора го изтръгна от мислите му.

— Какво, какво каза?

Шофьорът повтори въпроса си. Пред тях отново мигаха предупредителните светлини и „Анаконда“ спря. Дясната страна на пистата бе очистена наведнъж. Сега „Анаконда“ щеше да се върне по обратния път и да почисти останалата страна. Като се вземат пред вид всички спирания, четиридесет и пет минути, най-много час бяха необходими за почистването на една-единствена писта.

— Не — отвърна Мел. — Ще сляза тук.

— Добре, сър. — Шофьорът подаде светлинен сигнал към колата на младшия техник, която веднага пристигна. Докато Мел слезе от сноубласта, неговата кола вече го чакаше. Работниците от всички снегорини и камиони наоколо слизаха и се запътваха към фургона с кафето.

На път за аерогарата Мел се обади в щаба по снегопочистването и уведоми Дани Фароу, че писта едно-седем скоро ще бъде използваема. После превключи на честотата на наземния диспечерски пункт, намали силата на радиото и приглушените равни гласове, които се разнасяха из ефира, станаха фон на мислите му.

В кабината на „Сноубласт“ той си припомни събитието, което най-съдбовно бе повлияло на живота му.

Това стана преди четири години.

Нима беше толкова отдавна, сепна се учудено Мел. Четири години от онзи сив ноемврийски следобед, когато, зашеметен като от удар, той придърпа към себе си рядко използвания преносим микрофон, който надвишаваше всички останали високоговорители на летището, и прекъсвайки съобщението за пристигане на някакъв самолет, оповести над притихналите фоайета и чакални грозната вест, долетяла преди секунди от Далас.

Докато говореше, очите му бяха приковани в портрета, който висеше срещу него в кабинета му, портрет, чийто надпис гласеше: „На моя приятел Мел Бейкърсфелд, който копнее, също като мен, да разкъса тесните и мрачни земни окови. Джон Ф. Кенеди.“

Портретът все още висеше на същото място, както и много още спомени продължаваха да живеят в Мел.

Началото започна с една реч, която Мел произнесе във Вашингтон.

Освен генерален директор на летището в ония години той бе и президент на Съвета на ръководителите на летищата — най-младият от всички президенти на този малък, но влиятелен орган, обединяващ всички първостепенни летища в света. Главното седалище на съвета се намираше във Вашингтон и Мел често летеше до столицата.

Тази своя реч той произнесе пред Националния конгрес по планиране.

Авиацията, бе заявил тогава Мел, е единствената сфера, която разкрива възможности за истинско международно сътрудничество. Тя прескача идеологически бариери и географски граници. Чрез авиацията пътуват заедно хора от най-различни народности; авиацията предлага практически най-добрите условия за непосредствено разбирателство между хората от целия свят.

Още по-съществена роля играе международната търговия по въздуха. Превозването на товари, титанични по своите размери, ще продължава да се развива. Новите гигантски реактивни самолети, които ще влязат в експлоатация в началото на 70-те години, ще представляват най-бързият и най-евтиният товарен превоз в историята на човечеството; вероятно след около десетилетие презокеанските параходи ще представляват музейни експонати, изтласкани от употреба; също както пътническите самолети на времето нокаутираха „Куин Мери“ и „Елизабет“. В резултат може да възникне световна търговска флотилия с перспективи за по-слабо развиващите се народи. В техническо отношение, бе изтъкнал Мел пред аудиторията си, авиацията може да изпълни тази си роля за по-малко от един човешки живот.

Но докато, бе продължил той, конструкторите претворяват тънките нишки на мечтите в плътната тъкан на реалността, наземните съоръжения в голямата си част са плод на късогледство или криворазбрана привързаност. Летищата, пистите, аерогарите са на нивото на изискванията за вчерашния ден, с жалка или почти никаква перспектива за бъдещо развитие. Явно недооценяваме или пренебрегваме светкавичния прогрес на авиацията. Летищата се строят част по част, безсистемно, без въображение, по вкуса на общината. Доста често се отделят повече внимание и средства за представителността на аерогарата, не за оперативните участъци. Координирано планиране на високо равнище, от национален или интернационален мащаб, въобще не съществува.

На места, където провинциалните политици проявяваха безразличие към наземното строителство на летищата, положението бе направо плачевно.

„Ние превъзмогнахме звуковата бариера — говореше Мел, — но все още не можем да превъзмогнем земната бариера.“

Той бе изброил някои области, които заслужавала специално изследване, и настоя за създаването на международен орган под егидата на САЩ за проектиране и планиране на наземните авиационни съоръжения.

Докладът му бе посрещнат с бурни овации и бе широко отразен в пресата. Мел получи одобрителната оценка на такива влиятелни вестници като лондонския „Таймз“, като московския „Правда“ и „Уолстрийт Джърнъл“.

На другия ден Мел бе поканен в Белия дом.

Срещата с президента мина сърдечно. Беседваха приятелски и непринудено в частния кабинет на втория етаж. Джон Ф. Кенеди, както забеляза Мел, споделяше много от неговите идеи.

После се срещаха още няколко пъти, някога в присъствието на „мозъчния тръст“ от съветници на Кенеди, особено когато се разискваха въпроси на авиацията. След няколко подобни срещи и последвали ги неофициални беседи с президента Мел започна да се чувствува по-свойски в Белия дом. С течение на времето Джон Кенеди, който насърчаваше дружеските отношения с умни хора и специалисти, установи с Мел сърдечна връзка.

Може би около година след първата им среща президентът предложи на Мел да възглави Федералната агенция на авиацията (тогава беше агенция, после стана управление). През време на втория си мандат — всички вярваха, че преизбирането на президента ще стане автоматично — Кенеди възнамеряваше да повери друг пост на тогавашния председател на ФАА Халъби: мисли ли Мел, че би могъл като ръководител да внедри някои от предложенията си, за които така ревностно проповядваше отвън? Мел отвърна, че тази работа живо го е интересувала и ако получи предложение, отговорът му ще бъде положителен.

Разбира се, мълвата се разнесе не от Мел, а от други, които бяха подразбрали за случая. Престижът му, и без това висок, израсна още повече. Съветът на ръководителите на летищата го преизбра на президентския пост. Съветът на пълномощниците към неговото летище му повиши заплащането. Още ненавършил четиридесет години, той стана „Чайлд Роланд“^[1] на авиацията.

Само шест месеца по-късно Джон Ф. Кенеди се отправи на своето гибелно пътешествие в Тексас.

В началото Мел бе като зашеметен от ужасната вест, а после се разрида като дете. Много по-късно му хрумна, че куршумите на убиеца ще рекушират върху живота и на други хора, един от които бе самият той. Забеляза, че вече не е „вътрешен“ във Вашингтон. Нейджиб Халъби наистина напусна поста си във ФАА и се издигна до вицепрезидент на „Пан Американ“, но Мел не наследи неговото място. Постепенно властта преминаваше в други ръце, старите влияния отслабваха. Името на Мел, както узна по-късно, дори не фигурираше сред предложения на президента Джонсън кратък списък от кандидати да оглавят Федералното управление на авиацията.

Вторият мандат на Мел като президент на Съвета на ръководителите на летищата изтече безлично и той бе заместен от друг млад и умен човек. Пътуванията му до Вашингтон секнаха. Публичните му изяви се ограничиха до локален мащаб, но в известен смисъл той приемаше настъпилата промяна с облекчение. Непосредствените му задължения на летище „Линкълн“ нараснаха, тъй като въздушният трафик, противно на очакванията, рязко се увеличи. Той започна да се занимава интензивно с планиране и полагаше немалко усилия да убеди Съвета на пълномощниците да подкрепи неговите проекти. С една дума, имаше си достатъчно грижи, включително и грижи в къщи. Времето му беше запълнено до последната минута.

И все пак го глождеше чувството, че пропуска и времето, и възможностите си. Други бяха на същото мнение. Ако не се случи нещо драматично, гадаеше Мел, кариерата му щеше да завърши дотук.

— Кола номер едно на кулата. Къде се намирате? — Радиото рязко прекъсна мислите му и го върна към действителността.

Той увеличи звука и отговори. Вече наближаваше главното здание на аерогарата, светлините му се виждаха по-ясно въпреки неспирния сняг. Самолетните стоянки бяха претъпкани, както преди, и опашка от пристигащи самолети чакаха своя ред през изходите на аерогарата.

— Кола номер едно, спрете, изчакайте да мине „Лейк Сентрал“ и го последвайте.

— Тук кола номер едно. Прието.

След няколко минути Мел вкара колата си в подземния гараж на аерогарата.

Точно до неговия бокс имаше служебен телефон. Мел провери при Дани дали няма нещо ново със затъналия самолет на „Аерео Мексикан“.

— Нищо ново — каза Дани. — Ръководителят на полетите каза да ти съобщя, че след като няма възможност да използува писта три-нула, разписанието върви с петдесет процента закъснение. А освен това телефонните оплаквания на жители от Медоууд се сипят непрестанно след всяко излитане над селището.

— Медоууд ще трябва да потърпи — мрачно каза Мел. Независимо от митинга им, той не можеше да направи нищо, за да премахне грохота от моторите. Най-важното в случая бе да се съкрати закъснението.

— Джо Патрони къде е?

— Все там. Не може да се придвижи.

— Наистина ли?

— „ТУА“ са във връзка с него. Той има радио в колата си.

— Щом като Джо пристигне — разпореди Мел, — обади ми. Където и да съм.

— Сигурно ще си в града, предполагам.

Мел се поколеба. Нямаше причина, реши той, да се задържа повече на летището тази вечер. Но отново го обзе онова необяснимо предчувствие за нещо лошо. Спомни си разговора с ръководителя на полетите и редицата от чакащи самолети на перона. Изведнъж реши:

— Не, няма да слизам в града. Тази писта ни е ужасно необходима и няма да си тръгна, докато не се уверя, че Патрони е пристигнал и се е заел със задачата.

— В такъв случай — каза Дани, — съветвам те да се обадиш на жена си още сега. Ето номера, на който се намира.

Мел го записа, постави слушалката и после набра номера й. Попита за Синди и след кратка пауза чу острия й глас:

— Мел, защо не си вече тук?

— Извинявай, задържах се. Имам си неприятности на летището. От тази страшна буря…

— По дяволите, пристигай веднага!

Фактът, че жена му говореше тихо, показваше, че наоколо слушаха други хора. Но това не й попречи да влее в тия няколко думи всичката си злоба.

Понякога Мел се мъчеше да свърже сегашния тон на Синди с оная Синди, която си спомняше преди тяхната женитба отпреди петнадесет години. Тогава тя беше мека и нежна. Точно тази нежност бе едно от качествата, които най-силно привлякоха Мел при първата им среща в Сан Франциско: току-що върнал се в отпуск от флотата и от Корея. Тогава Синди беше актриса, разбира се, играеше малки ролички и мечтата й да стане „звезда“ не се сбъдна. Получаваше все по-малки и по-незначителни роли в летни спектакли и по телевизията, а по-късно в момент на откровеност призна, че женитбата й щастливо я избавила от незавидното й положение.

След години тя започна да преиначава своя разказ и да спекулира с версията, че пожертвувала кариерата си и бъдещето си на „звезда“ заради Мел. А напоследък не обичаше въобще да се споменава миналото й на актриса. И то защото бе прочела в списанието „Таун енд Кънтри“, че актрисите само с редки изключения намират място в „Социалния регистър“ за изтъкнатите личности в нашето общество, а мечтата на Син-ди бе да намери името си в този каталог.

— Ще пристигна веднага, щом се освободя — каза Мел.

— Това не ме устройва — отсече Синди. — Трябваше вече да си тук. Знаеш много добре, че тази вечер е важна за мен и ти ми обеща още преди седмица.

— Преди седмица не съм знаел, че ще се извие най-страшната буря от шест години насам. Една от пистите ни е излязла от употреба, става дума за безопасността на летището…

— Но нали имаш хора, които да работят за тебе? Или си се обградил с негодници, че не смееш да ги оставиш сами?

Мел отвърна раздразнено:

— Хората ми са достатъчно опитни. Но на мен ми плащат за ръководител и аз нося известна отговорност, нали?

— Жалко, че с мен постъпваш безотговорно. От време на време участвувам във важни приеми, които ти с удоволствие гледаш да разрушиш…

Слушайки този словесен водопад, Мел усети, че Синди всеки момент може да експлодира. Той си я представи без усилие — гневна, енергична, кацнала на високите си токове, сините й очи бълват светкавици, русата й подредена глава, отметната назад — дяволски красива, както винаги, когато се сърди. Сигурно затова, мислеше си Мел, в първите години след брака им нейните гневни сцени не го дразнеха. Колкото повече се разгорещяваше, толкова по-силно го привличаше към себе си. В такива моменти той винаги оставаше очите си да шарят по тялото й — започваше от глезените, — но не бързаше, защото Синди имаше великолепни глезени и крака — и постепенно я обхващаше цялата с поглед — всичко у нея беше изящно и разпалваше страстта му.

Преди, когато я пиеше с погледа си, някаква искра пламваше у двамата и ги караше жадно и страстно да разтворят обятия един за друг. Останалото е ясно. Моментално Синди забравяше причината за своя гняв и вълна на нежност поглъщаше и двамата. Ставаше ненаситна и дива, пламенно му се отдаваше и повтаряше: „Ох, ухапи ме, искам да ме заболи!“ А след това, изтощени и изцедени, те нямаха нито сили, нито желание да си спомнят причините за избухналата кавга.

По този начин обаче те не разрешаваха, а само замазваха противоречията си, които Мел отдавна бе разбрал, че са дълбоки и непоправими. Годините минаваха, страстите отслабваха, натрупаните различия по-остро се проявяваха.

Постепенно напълно престанаха да използуват секса като умиротворително средство и през последната година всякаква физическа близост помежду им бе случайна. Синди, която независимо от отношенията им бе проявявала ненаситна жажда да задоволи телесните си апетити, през последните месеци бе станала напълно безразлична. Това озадачаваше Мел. Нима си бе намерила любовник? Нищо чудно, но той трябваше да внимава. Тъжното обаче беше в това, че му бе по-лесно да се прави, че нищо не забелязва.

И все пак съществуваха мигове, когато при вида на фучащата Синди или дори само при звука на нейния разгневен глас у него пламваха старите желания. Същата възбуда го обхвана и сега, слушайки бесния, унищожителен глас по телефона.

Щом намери удобен момент, Мел я прекъсна:

— Не е вярно, че ми доставя удоволствие да ти провалям плановете. Почти винаги ходя с теб, дори и там, където според мен не е толкова нужно и важно. Удоволствие ми доставя да си седим по-често у дома с децата.

— Това са празни приказки — сряза го Синди. — Знаеш много добре.

Тук той се вбеси и ръката му здраво стисна слушалката. После призна пред себе си, че тя бе права. Спомни си за времето, когато оставаше до късно на летището вместо да се прибере у дома — единствено за да избегне скандалите със Синди. Тогава въобще не мислеше за Роберта и Либи — а едва ли, когато отношенията между родителите се влошаваха, някой от тях се съобразяваше с интересите на децата. По-добре да не ги бе споменавал сега.

Разбира се, тази вечер той наистина трябваше да остане на летището, поне докато разбере какво ще стане с блокираната писта.

— Слушай — каза Мел, — дай да се разберем! Не съм ти казвал досега, но знай, че съм си водил сметки. Миналата година си ме карала да посетя петдесет и седем от твоите благотворителни сбирки и аз съм присъствувал на четиридесет и пет. Съвсем не е малко, нали, а по собствено желание едва ли бих отишъл. Ще признаеш, че процентът е приличен, а?

— Подлец! Ще си водиш сметка по точки — сякаш играеш боулинг! Не забравяй, че съм ти жена!

— Не се разгорещявай! — пресече я Мел, кипнал от гняв. — Може би не усещаш, но започваш да повишаваш глас! Или държиш всички мили хора наоколо да разберат какъв дръвник имаш за съпруг?

— И пет пари не давам! — отвърна тя, но по-меко.

— Отлично знам, че си ми съпруга и затова възнамерявам да пристигна веднага, щом се освободя. — Какво ли би станало, помисли си Мел, ако можеше сега да протегне ръка и да прегърне Синди? Щеше ли да задействува старата магия? Едва ли, въздъхна той. — Запази ми място и кажи на сервитьора да държи супата ми топла на огъня. Извини ме и обясни защо ще се забавя. Вярвам, че някои от гостите знаят, че съществува и летище. Всъщност — хрумна му изведнъж — какъв е поводът тази вечер?

— Обясних ти миналата седмица.

— Повтори ми още веднъж.

— Прием с рекламна цел — по-точно коктейл и вечеря — в подкрепа на костюмирания бал идния месец, даван от „Фонда за помощ на децата от Арчидона“. Има представители на пресата. Ще правят снимки.

Чак сега Мел проумя защо Синди толкова настояваше да пристигне навреме. Редом до него тя би имала по-голям шанс да попадне във фотообектива, а оттам и в светската страница на утрешните вестници.

— Почти всички членки на комитета ни са тук със съпрузите си.

— Но не всички, нали?

— Почти всички.

— Спомена „Фонд за помощ на децата от Арчидона“, така ли?

— Да.

— Коя Арчидона? Има две. Една в Еквадор и една в Испания. — Още в колежа географията и картите бяха слабост на Мел, а и паметта му бе трайна.

За първи път Синди не отговори веднага. После изрече сопнато:

— Какво значение има? Сега не е време за глупави въпроси.

На Мел му идеше да се разсмее на глас Синди не знаеше. Нищо чудно, в нейните благотворителни мероприятия я интересуваше не каузата, за която работи, а хората, сред които се движи.

Мел лукаво запита:

— Колко писма очакваш да получиш след днешната вечер?

— Не те разбирам.

— Разбираш, разбираш.

Всеки, който желаеше да попадне в „Социалния регистър“, трябваше да получи осем препоръчителни писма от хора, чиито имена фигурират в този справочник. Мел бе дочул, че Синди е събрала вече четири.

— Господи, Мел, ако още веднъж кажеш нещо подобно сега или когато и да е…

— Тези писма очакваш така да ги получиш… безплатно, или се готвиш да заплатиш за тях, както за предните две…? — Той усети, че взе надмощие в спора. Рядко се случваше.

— Мръсна инсинуация! — възмутено кипна Синди. — Нима може човек да си купи правото да…

— Не се прави на глупава! — прекъсна я Мел. — Не забравяй, че на мен ми пращат изплатените чекове от общата ни сметка, нали?

Последва мълчание. След малко Синди го наруши с тих, но треперещ от злоба глас:

— Слушай! Добре ще е да дойдеш, и то веднага! Ако не дойдеш или пък ако се появиш и почнеш да ме дразниш със същите приказки, които току-що изрече, това ще бъде краят. Ясно ли ти е?

— Не напълно. — Мел говореше спокойно. Инстинктът му подсказваше, че това бе важен момент и за двамата. — Може би ще е по-добре да ми обясниш точно какво имаш пред вид.

— Обясни си сам — парира го Синди.

После затръшна слушалката.

 

 

Докато се изкачваше към кабинета си, гневът на Мел взе да кипи и да бушува. Той винаги се възпламеняваше по-бавно от Синди. Но сега гореше от ярост. Сам не знаеше защо бе толкова бесен. До голяма степен причината бе Синди, но съществуваха и други фактори: професионалният му неуспех да се подготви ефективно за нова ера в авиацията; личната му неспособност да внуши у другите своите убеждения; възвишени, но неосъществени надежди. Личният му и професионалният му живот, мислеше си Мел, се явяваха като двойно доказателство за неговата неспособност. Бракът му вървеше към гибел; ако това се случеше, той сигурно щеше да загуби и децата. В същото време в службата си отговаряше за живота на хиляди хора, а всичките му усилия и опити да спре упадъка на летището останаха безрезултатни. Високият стандарт, който се беше борил да изгради, непрекъснато се подкопаваше.

В коридорите не срещна никакъв познат. Още по-добре. Ако в този момент го заговореха, сигурно би отговорил сопнато и нервно. Щом влезе в кабинета си, смъкна тежкото си палто и го остави на пода. Запали цигара. Застипча му и я угаси веднага. Тръгна към бюрото си, но болката в крака му го жегна още по-силно отпреди.

Беше време — сега му изглеждаше отдавна, — когато в нощи като тази, щом болният му крак се обадеше, той се връщаше в къщи и Синди веднага го поставяше да си легне. Първо си взимаше топла баня и после, отпуснал се по очи върху леглото, се оставяше тя да масажира гърба и врата му с хладни ловки пръсти, докато болката започне да се разсейва. Беше немислимо да си представи, че сега пак би сторила същото за него. А даже и да го направеше, едва ли щеше да помогне. Общуването не е само в думите — когато близостта започне да изчезва, тя изчезва във всичко.

Мел седна зад бюрото и обхвана главата си с ръце.

Целият трепереше, както преди навън, във виелицата. Внезапен телефонен звън прониза тишината на стаята. Мел не помръдна. Телефонът отново иззвъня и чак тогава Мел осъзна, че звъни червеният алармен телефон, поставен на масичката до бюрото му. С два скока стигна дотам.

— Бейкърсфелд е на телефона.

Чу пръщене, шум и разговори, докато го включиха към линията.

— Тук е Ръководство на въздушното движение — прозвуча гласът на ръководителя на полетите от кулата. — Имаме произшествие във въздуха, трета категория.