Артър Хейли
Летище (25)

1

11,00 ч. вечерта — 01,30 ч. сутринта

Централно стандартно време

 

Както винаги в началото на полет старшата стюардеса Гуен Мейгън изпита чувство на облекчение, щом се захлопна предната врата и след няколко секунди самолетът потегли.

Един самолет пред аерогарата наподобяваше на далечен гостуващ роднина, подчинен от капризите и настроенията на домакините. Подобен живот не можеше да бъде независим. Самолетът губеше своята индивидуалност; шланговете за гориво го спъваха, хора, които никога не се издигаха във въздуха, се въртяха наоколо, влизаха и излизаха от него.

Но щом вратите се затвореха херметически и самолетът потеглеше към старта, той отново си възвръщаше своята същност. Тази промяна най-осезателно усещаха членовете на екипажа. Те се отпускаха в познатата им обстановка, където можеха да действуват вещо и самостоятелно и ловко да изпълняват всичко, на което бяха обучавани. Никой не им пречеше, нищо не ги спъваше, те познаваха работата си и бяха свикнали с нея. Инструментите и уредите им действуваха най-прецизно, пилотите познаваха своите способности и възможности. Самоувереността им се възвръщаше. Те отново усещаха чувството за другарство във въздуха — неуловимо, но реално.

Дори пътниците — особено по-чувствителните — склонни към душевна пренагласа, във въздуха още по-остро усещаха промяната. Поглеждайки надолу от големите височини, всекидневните грижи изглеждаха незначителни. Пътниците с по-аналитична мисловна нагласа приемаха далечните въздушни полети като очистване от сковаващите земни дреболии и ограничения.

Гуен Мейгън, заета с приготовленията около излитането, нямаше време за подобен анализ. Докато четири от петте стюардеси се занимаваха с домакинските работи, Гуен приветствуваше пътниците по микрофона. С нейния мек английски акцент тя се стараеше неискреният, сладникав текст, който компанията настояваше да се чете, да зазвучи по-приемливо:

„От името на капитан Димирест и неговия екипаж… най-искрено ви желаем приятно и удобно пътуване… След малко ще имаме удоволствието да ви предложим… Ако има нещо, което бихме могли да направим, за да бъде полетът ви по-забавен…“

Гуен често се чудеше кога компаниите ще проумеят, че за повечето от пътниците тези съобщения, задължителни в началото и в края на всеки полет, са досадни и натрапчиви.

Далеч по-важни бяха Съобщенията за аварийните изходи, кислородните маски и поведението при принудително кацане. С помощта на други две стюардеси те бързо свършваха демонстрациите.

Самолетът все още рулираше — Гуен забеляза, че тази вечер това става по-бавно от обикновено, сякаш изминаваха по-дълъг път, за да достигнат до стартовата писта. Несъмнено причината беше бурята и претовареният трафик. На моменти тя чуваше плющенето на гонения от вятъра сняг върху стъклата и корпуса.

Трябваше да се направи още едно съобщение — най-омразното за екипажите. Изискваха го при излитане от летища като „Линкълн“, от Ню Йорк, Бостън, Клийвланд, Сан Франциско и други, в близост до които имаше населени пунктове.

„Скоро след излитането ще забележите осезаемо спадане на шума на двигателите, което се дължи на намаляване на оборотите им. Това е съвършено естествено и се прави от внимание към тези, които живеят в близост до летището и до пистите.“

Последното изречение беше лъжа. Намаляването на мощността не беше нито нормално, нито желателно. Истината беше друга: това беше отстъпка — един публичен жест, който криеше риск за самолета и сигурността на пътниците. Пилотите свирепо се бореха срещу мерките за намаляване на шума за сметка на мощността на двигателите. Много пилоти, рискувайки службата си, отказваха да се съобразяват с тях.

Гуен бе чувала пародията на Върнън Димирест на това съобщение:

„Дами и господа, в най-критичния момент от излитането, когато се нуждаем от пълната мощност на двигателите и сме заети с още стотици други неща в пилотската кабина, заставят ни рязко да отнемем горивото, стремглаво да се издигнем нагоре при малка подемна сила и скорост Това е безумна маневра, за която един ученик в пилотското училище ще бъде изхвърлен. Обаче ние сме длъжни да го правим по заповед на авиокомпаниите и на Федералното управление на авиацията, защото няколко души там долу са си издигнали къщички много след построяването на летището и настояват да минаваме на пръсти покрай тях. Хич не им е грижа за нашата безопасност и за това, че рискуваме вашия и нашия живот. Затова пристегнете здраво коланите, пътници, и се молете да имаме късмет!“

Спомняйки си тези думи, Гуен се усмихна. Толкова много неща тя ценеше у Върнън. Той беше енергичен и жизнен, беше способен на силни чувства и когато нещо го интересуваше, той с цяло сърце му се отдаваше. Дори в недостатъците му — в грубите му обноски и високомерността му — имаше нещо мъжествено и привличащо. Той можеше да бъде нежен в любовта — и беше — и страстно отвръщаше на ласките на Гуен, това поне й бе добре известно. От всички мъже, които познаваше, ничие дете не би носела с такава радост, както дете от Димирест. При тази мисъл я опари сладка болка.

Тя остави микрофона на място в нишата на предния салон и усети, че самолетът забавя ход: вероятно приближаваха към старта. Това бяха последните минути за предстоящите няколко часа, в които можеше да се отдаде на свои мисли. След излитането нямаше да има миг свободен. Гуен трябваше да ръководи останалите четири стюардеси, освен своите задължения в първокласния салон. Много компании в презокеанските си полети назначаваха мъже стюарди да наблюдават работата на стюардесите, но „Транс Америка“ предпочиташе жени като Гуен, които бяха доказали своите качества.

Самолетът спря. През прозореца Гуен забеляза светлините на друга машина пред тях и на още няколко, наредени зад тях. Машината пред тях зави към стартовата писта. Полет 2 щеше да го последва. Гуен изтегли едно сгъваемо столче и се затегна с предпазния колан. Другите момичета също бяха седнали.

Замисли се отново, отново я парна същата сладка болка, същият въпрос: Детето на Върнън, нейното дете — да го махне ли, или да го задържи?… Да или не?… Да бъде или да не бъде… Излязоха на пистата… Аборт или не?… Темпото на двигателите нарастваше. Самолетът се движеше напред, не губеше време: след секунди щяха да са във въздуха… Да или не? Ще му позволи ли да живее, или ще го обрече на смърт? Как да направи избор между любовта и действителността, между съвестта и здравия разум?

 

 

Тази вечер Гуен Мейгън не биваше да прави съобщението за намаляване оборотите на двигателите.

В пилотската кабина, рулирайки, капитан Харис мрачно промърмори на Димирест:

— Тази вечер не възнамерявам да спазвам мерките за намаление на шума.

Върнън Димирест, който нанасяше в дневника получените по радиото указания за усложнения им маршрут — задача, която обикновено изпълнява отсъствуващият днес първи пилот, — кимна в съгласие.

— Съвсем правилно! Аз бих направил същото!

Повечето пилоти биха пропуснали тази формалност, но Димирест, верен на своята педантичност, придърпа бордовия журнал към себе си и в графата „Забележки“ нанесе: „Неспазване на мерките за намаляване на шума. Причини: атмосферни условия, безопасност.“

По-късно във връзка с тази забележка можеха да възникнат усложнения, но това бяха неприятности, които Димирест обичаше и щеше открито да ги посрещне.

Светлината в пилотската кабина се приглуши. Приготовленията преди излитане бяха завършени.

Имаха късмет, че се появи временно затишие в движението; това щеше да им даде възможност бързо да излетят от писта две-пет и да избягнат дългото задържане на земята, което тормозеше толкова много самолети тази вечер. Но след тях закъснението отново щеше да се наслагва. Зад Полет 2 се нижеше растяща върволица от чакащи машини и цяла процесия от други, които току-що потегляха от различните изходи на аерогарата. По радиото наземният диспечер изстрелваше неспирен поток от указания до самолети на „Юнайтид еърлайнз“, „Ийстърн“, „Американ еърлайнз“, „Ер Франс“, „Флайнг тайгър“, „Луфтханза“, „Браниф“, „Континентал“, „Лейк сентрал“, „Делта“, „ТУА“, „Озарк“, „Ер Канада“, „Алиталиа“, и „Пан Американ“ и крайните точки на техните полети звучаха като индекс в учебник по световна география.

Допълнителните резерви от гориво, които поръча капитан Ансън Харис в случай на no-дълго задържане на земята, се оказаха ненужни. Но дори с допълнителното гориво общият им товар бе в границите на безопасното излитане, както пресметна вторият офицер Сай Джордън, разгръщайки отново диаграмите действие, което щеше да повтаря много пъти и днес, и утре до края на полета.

Радиоапаратите на двамата пилоти — и на Димирест, и на Харис — сега бяха настроени на честотата на наземния диспечер.

На писта две-пет, непосредствено пред „Транс Америка“ един британски ДС–10 на „ВОАС“ получи разрешение за излитане. Той се понесе напред, отначало тромаво и бавно, а след това набра скорост. Цветовете на флага му — синьо-бяло и златно — проблеснаха за миг в отражението на светлините от другите самолети и се изгубиха във вихрушка от сняг и черен дим. Веднага гласът на наземния диспечер разпореди:

— „Транс Америка“, Полет 2, рулирайте за старта, писта две-пет и задръжте на място. Самолет каца на писта едно-седем, ляво.

Едно-седем, ляво бе писта, която директно пресичаше писта две-пет. Винаги съществуваше опасност при използуването на двете писти едновременно, но диспечерите умело разпределяха машините — кацащи и излитащи, без да губят време, внимавайки обаче два самолета да не достигнат пресечката в един и същи момент. Пилотите, отлично знаеха опасността от колизия и когато чуваха по радиото, че се използуват и двете писти, безпрекословно се подчиняваха на диспечера.

Ансън Харис бързо и ловко изведе самолета на писта две-пет.

Поглеждайки през снежната виелица навън, Димирест забеляза светлините на самолет, който всеки момент щеше да докосне писта едно-седем. Той натисна бутона на микрофона:

— Прието! „Транс Америка“ две е на старт и чакаме. Виждаме кацащата машина.

Още преди кацащият самолет да бе достигнал пресечката с тяхната писта, гласът на диспечера прозвуча отново:

— „Транс Америка“, разрешавам излитане! Давай, човече, давай!

Последните три думи не влизаха в никакъв диспечерски речник, но и за диспечери, и пилоти те означаваха: „Карай по-бързо, по дяволите! Друг самолет каца непосредствено след този!“ Нови светлини застрашително близо летяха към едно-седем.

Ансън Харис веднага натисна ръчките на четирите дросела до краен предел и нареди:

— Изравнете тягата! — и рязко натисна спирачки, за да наберат мощност, докато Димирест изравни подаването на гориво в четирите двигателя. Техният равен вой постепенно прерасна в гръмотевичен рев. Тогава Харис отпусна спирачките и N–731–ТА полетя напред по пистата.

Върнън Димирест рапортува на кулата:

— „Транс Америка“ стартира! — и дръпна щурвала към себе си, докато Харис с лявата, ръка държеше кормилото на предния колесник, а дясната постави към ръчките на дроселите.

Скоростта нарасна. Димирест извика:

— Осемдесет възела!

Харис кимна, отпусна предния колесник и пое щурвала… Светлините на пистата проблясваха в снежната вихрушка. Шумът на двигателите нарасна до кресчендо… При сто тридесет и два възела, както предварително бе преценил, Димирест извика: „V — едно!“, което означаваше че са достигнали критичната скорост. След тази скорост самолетът трябваше да излети… Сега вече прехвърляха V — едно… Като продължаваше да се ускорява, самолетът премина пресечката с пистата едно-седем и хвърляйки поглед вдясно, пилотите видяха светлините на кацащия самолет; само след секунди другата машина щеше да премине пресечката на двете писти. Още един риск — ловко изчислен — бе отминат; само песимистите вярваха, че един ден този риск ще… Когато скоростта достигна сто петдесет и четири възела, Харис притегни щурвала към себе си. Предният колесник се отлепи от повърхността на пистата, самолетът повдигна носовата си част и след миг, набирайки още скорост, се издигна във въздуха. Харис тихо нареди:

— Прибери колесниците!

Димирест протегна ръка и повдигна един от лостовете на централното табло за управление. Звукът от прибиращите се колесници вибрираше по корпуса на самолета и завърши с тъп трясък, когато се хлопнаха люковете.

Самолетът бързо се издигаше, вече беше на височина над сто и двадесет метра. След малко нощта и облаците щяха да го погълнат.

— Клапи на двадесет градуса!

Като продължаваше да изпълнява ролята на първи пилот, Димирест веднага промени положението на клапите на двадесет градуса. Изпитаха внезапно усещане за потъване, когато клапите на крилата, осигуряващи допълнителна тяга при излитане, леко се разтвориха.

— Отвори ги напълно!

Сега клапите бяха изцяло изтеглени.

Димирест отбеляза за доклада си, че до този момент по време на излитането не бе забелязал ни най-малка нередност в управлението на капитан Ансън Харис. Така и очакваше. Въпреки острите думи, казани преди, Върнън Димирест съзнаваше, че Харис е първокласен пилот, еднакво прецизен, както самия него. Ето защо той знаеше, че полетът им за Рим тази вечер ще бъде едно лесно пътуване.

Само преди секунди се бяха отлепили от земята; сега, все още рязко набирайки височина, те прелетяха над края на пистата, чиито светлини се замъгляваха от облаците и падащия сняг. Ансън Харис бе престанал да гледа навън и летеше само по прибори.

Вторият пилот Сай Джордън се пресегна от мястото на бордовия инженер и изравни с дроселите мощността на четирите двигателя. През облаците самолетът се тръскаше и още от самото начало на излитането пътниците отзад усещаха силното друсане. Димирест изключи сигнала „Преустановете пушенето“. „Затегнете коланите“ щеше да свети, докато самолетът достигне до по-спокойни въздушни пластове. По-късно един от двамата, Харис или Димирест, ще трябва да приветствува пътниците, но не сега. В момента управлението бе по-важно от всичко.

Димирест докладва на кулата:

— Завиваме ляво на борд, курс едно-осем-нула, височина 480 метра!

Той видя, че Ансън Харис се усмихна на думите му „Завиваме ляво на борд“, вместо по-простото „Правим ляв завой“. Наистина думите му бяха правилни, но не по устава. Това беше негова собствена фраза — мнозина пилоти ветерани използуваха подобни термини, с което се бунтуваха срещу официално наложената терминология, която днес всички летци трябваше да използуват. Диспечерите често познаваха по тези фрази с кой точно пилот разговарят.

След малко Полет 2 получи разрешение да се издигне на 850 метра. Димирест потвърди височината, а Ансън Харис поведе самолета. Само след няколко минути те ще се издигнат в чисто и спокойно небе, буреносните облаци ще останат под тях, а пред очите им ще грейнат звездите.

 

 

Фразата „Завиваме ляво на борд“ бе забелязана на земята от Кийт Бейкърсфелд.

Повече от час измина, откакто Кийт се завърна в радарната зала, след като бе постоял в съблекалнята насаме със спомените си от миналото и бе затвърдил решението си за тази вечер.

На няколко пъти ръката му инстинктивно се плъзгаше в джоба и напипваше ключа от тайно ангажираната стая в хотелчето „О’Хейгън“. Иначе вниманието му бе съсредоточено върху екрана пред него. Сега следеше пристигащите от изток самолети и все още натовареното движение изискваше интензивна концентрация. Той не следеше пряко Полет 2, обаче диспечерът на излитащите самолети бе само на метър от него и в краткия интервал между свои радиоуказания Кийт чу фразата „завиваме ляво на борд“ и по нея позна гласа на своя зет. Кийт нямаше понятие до този момент, че Върнън Димирест лети тази вечер. Пък и това не го интересуваше. Кийт и Върнън рядко се виждаха. Подобно на Мел, Кийт също не успя да се сближи със своя зет, макар че помежду им не се бяха явявали никакви търкания, подобни на тези, които петняха отношенията между Димирест и Мел.

Малко след излитането на Полет 2 Уейн Тевис, старшият радарен диспечер, плъзна своя стол към Кийт.

— Вземи си пет минути отдих, момчето ми — каза Тевис със своя носов провлачен тексаски диалект. — Аз ще те заместя, брат ти иска да те види.

Като свали слушалките и се обърна, Кийт различи в тъмнината фигурата на Мел. Той толкова се беше надявал брат му да не идва тази вечер; Кийт се боеше, че не би могъл да издържи една среща помежду им. А сега се зарадва на Мел. Те винаги бяха близки приятели и братя и беше правилно и редно да се сбогуват, макар че Мел щеше да узнае чак сутринта, че това е била последната им среща.

— Здрасти — каза Мел. — Минавах насам. Как вървят нещата при тебе?

Кийт повдигна рамене.

— Нормално, струва ми се.

— Искаш ли кафе? — Мел носеше две чашки кафе от ресторанта и предложи едната на брат си.

— Благодаря — Кийт бе благодарен и за кафето, и за почивката. След като се откъсна от екрана, макар и за малко, той разбра, че нервното му напрежение отново бе нараснало през последния час. Забеляза, сякаш изучаваше друг човек, че ръката му с кафяната чашка в нея съвсем не е стабилна.

Мел се огледа в оживената радарна зала. Избягваше открито да се взира в Кийт, чийто изглед — изпито, напрегнато лице, с дълбоки бразди под очите — го смути. Наистина видът на Кийт през последните няколко месеца стана ужасен, а тази вечер — помисли си Мел — брат му изглеждаше по-страшно от всякога.

Без да откъсва мисли от брат си, той кимна с глава към препълнената от радарни уреди зала.

— Чудя се какво би казал старецът за всичко това?

„Старецът“ беше техният баща, Уоли Бейкърсфелд, наричан „Лудата глава“ — авиатор от старата школа, специалист по висшия пилотаж, летец на селскостопански самолети, пилот от „нощната поща“ и парашутист — последното, когато имаше страшна нужда от пари. Лудата глава бе съвременник на Линдбърг, приятел на Орвил Райт и беше летял през целия си живот, който внезапно завърши по време на филмови снимки в Холивуд, при демонстрация на фигури от висшия пилотаж и мнима въздушна катастрофа, която се оказа действителна. Това стана, когато Мел и Кийт бяха още момчета, но Лудата глава бе успял да внуши и на двамата да изберат авиацията като свой жизнен път, от който те не можеха да се откажат. Но Мел понякога си мислеше, че заветът на баща им не се оказа сполучлив за Кийт.

Кийт поклати глава, без да отвърне, защото въпросът на Мел бе реторичен. Мел просто запълваше времето, докато се чудеше как да подходи към това, което бе намислил. В края на краищата той реши да действува прямо. Като понижи глас, каза:

— Кийт, ти не си добре. Изглеждаш ужасно. Ти го знаеш. Тогава защо играеш? Ако ми позволиш, с радост ще ти помогна. Не можем ли да поговорим какво те измъчва. Ние винаги сме били честни и прями един към друг.

— Да — потвърди Кийт. — Така е било.

Той сърбаше кафето си, без да гледа Мел в очите.

Споменаването на техния баща, макар и без връзка, дълбоко развълнува Кийт. Той добре си спомняше Лудата глава. Баща им не винаги умееше да печели добре и семейство Бейкърсфелд постоянно живееше в парични затруднения. Но иначе беше гениален човек. Обичаше децата си, разказваше им много за авиацията и това стана любима тема за двете момчета. А по-късно не Лудата глава, а Мел играеше ролята на баща в живота на Кийт. Мел Бейкърсфелд, който притежаваше стабилност и здрав разум, нещо, което липсваше на техния баща. Мел винаги се грижеше за Кийт, но без да го изтъква, без да се налага, както някои по-големи братя правят, ограбвайки от по-малките чувството за собствено достойнство. Още тогава Мел имаше подход, умееше да се грижи за другите и да ги кара да се чувствуват сигурни.

Мел бе споделял някои неща с Кийт, винаги се бе показвал внимателен и загрижен дори за дребни неща. И все още се отнасяше с него така. Ето на, тази вечер — кафе, помисли си Кийт, но веднага се стегна: „Не се размеквай сантиментално над чашка кафе само защото това е последна среща.“ Този път Мел не можеше да отстрани самотата на Кийт, неговата болка и чувство за вина. Той не можеше да върне живота на малката Валери Редфърн и нейните родители.

Мел кимна към вратата и те излязоха в коридора.

— Слушай, приятелю! — каза Мел. — Ти имаш нужда от почивка, от дълга почивка. Или може би не почивка, а просто завинаги трябва да напуснеш работа.

За първи път Кийт се усмихна.

— Изглежда Натали те е наговорила.

— Натали е способна да мисли разумно.

Каквито и да са проблемите на Кийт, мислеше си Мел, той наистина сполучи с Натали. При мисълта за снаха си Мел си спомни за своята собствена жена, за Синди, която навярно бе на път за летището. Да сравняваш собствения си брак с чужд, за да се видиш в неудачна светлина, е нечестно, реши Мел, макар че понякога бе трудно да не го правиш. Замисли се дали Кийт знае какъв е късметлия, поне в такова важно нещо като брака.

— Има още нещо — каза Мел. — Никога преди не съм те питал за него, но може би сега е време. Никога не си ми казвал всичко, което се случи в Лийзбърг — в онзи ден, онзи случай. Може би никому не си разказвал, защото аз прочетох цялата преписка от следствието. Има ли нещо друго, нещо, което с никого не си споделил?

Кийт се поколеба само за миг:

— Да.

— Така и предполагах — Мел внимателно подбираше думите си. Той усети, че сегашният разговор е от решаващо значение. — Но също си мислех, че ако искаш аз да знам, сам ще ми кажеш. Щом като мълчиш, добре, значи не е моя работа. Понякога обаче, ако достатъчно държиш на някого, като брат да речем, ти си длъжен да проявиш интерес към неговите лични неща независимо дали му е приятно, или не. Затова реших да се намеся. — После меко добави: — Чуваш ли ме?

— Да — отвърна Кийт. — Чувам те. — Той си помисли, че трябва да спре този разговор. Може би трябва да го спре сега, незабавно, тъй като беше безпредметен, после да се извини и се върне пред радара. Мел ще предположи, че друг път ще продължат, без да знае, че друга среща помежду им няма да има.

— Онзи ден в Лийзбърг — настояваше Мел, — онова, за което никога не говориш, има ли то нещо общо със сегашното ти състояние? Има ли?

— Остави тези неща, Мел! — Кийт поклати глава. — Моля те!

— Тогава аз съм прав. Значи между тези неща съществува връзка.

Имаше ли смисъл да се отрича очевидното? Кийт кимна:

— Има.

— Няма ли да ми кажеш? Все с някого трябва да споделиш, рано или късно — гласът на Мел беше умоляващ и настойчив. — Ти не можеш вечно да живееш с това — каквото и да е, затворено в теб. С кого другиго би могъл да споделиш, освен с мен. Аз ще те разбера.

Ти не можеш да живееш вечно с това… С кого другиго би могъл да споделиш, освен с мен…

На Кийт му се струваше, че гласът на брат му идеше изпод тунел, дори лицето му изглеждаше далечно, неясно. В края на този тунел се бяха събрали всички — Натали, Брайън, Тео, Пери Йънт, приятелите на Кийт, с които той отдавна бе прекъснал всякакви връзки. И сега от всички тях единствено Мел се протягаше, мъчеше се да прекрачи пропастта, която ги делеше… Но тунелът бе дълъг и разстоянието помежду им — след толкова, толкова продължителна самота — бе огромно.

И все пак… Сякаш с чужд глас Кийт попита:

— Искаш да ти кажа тук? Сега?

— А защо не? — настоя Мел.

Наистина, защо не? Нещо в душата на Кийт започна да се вълнува, обзе го желание да се разтовари от мъката си, макар че и това нямаше да помогне, нямаше нищо да промени… Или пък?… Нали затова съществуваше изповедта, катарзисът, опрощението на греха чрез признание и разкаяние? Разликата беше в това, че изповедта опрощава, а за Кийт нямаше опрощение, никакво Поне… той мислеше така. Сега се чудеше какво ще каже Мел.

Някъде дълбоко в съзнанието на Кийт една вратичка, която досега стоеше затворена, леко се открехна.

— Няма причина — каза той бавно, — защо да не ти разкажа. Няма да е дълго.

Мел не продума. Инстинктът му подсказваше, че някоя несполучлива дума може да промени настроението на Кийт, да охлади доверието му, да прекъсне признанието, което Мел толкова дълго и нетърпеливо очакваше. Той разсъждаваше така: ако разбере какво мъчи Кийт, може би с общи усилия ще го преборят. Но видът на Кийт тази вечер го накара да разбере, че разговорът повече не бива да се отлага.

— Ти си чел преписката — каза Кийт. Гласът му беше монотонен. — Току-що го каза. Знаеш в общи линии какво се случи в този ден.

Мел кимна.

— Това, което не знаеш, което никой освен мен не знае, което не е отразено при разпит, което ме измъчваше през същото това време е… — Кийт се подвоуми, сякаш се готвеше да спре дотук.

— За бога, заради себе си, заради Натали, заради мене — продължавай!

Кийт кимна.

— Ще продължа!

Той започна да описва утрото в Лийзбърг преди година и половина, картината на екрана, когато излиза за тоалетната, старши диспечера Пери Йънт, стажант диспечера, който поема ръководството на радара. След миг само, помисли си Кийт, ще призная как се мотках, как провалих другите заради своето безразличие и нехайство, как се върнах на поста си със закъснение, как нещастието, голямата трагедия на семейство Редфърн стана изцяло по моя вина, а други понесоха наказанието. И сега, най на края, той правеше това, за което отдавна мечтаеше, и неусетно го обзе щастливо облекчение. Думите се отприщиха като дълго спиран водопад.

Мел слушаше.

Изведнъж някаква врата в дъното на коридора рязко се отвори. Чу се гласът на ръководителя на полетите:

— О, мистър Бейкърсфелд!

Стъпките му отекнаха в коридора. Шефът на кулата се приближаваше към тях.

— Лейтенант Ордуей се мъчи да ви открие, мистър Бейкърсфелд. Търсят ви и от щаба по снегопочистването. Искат да им се обадите. — Той кимна. — Здрасти, Кийт!

Мел искаше да извика, да му изкрещи да млъкне или да се дръпне, да ги остави насаме с Кийт още няколко минути поне. Но знаеше, че е невъзможно. Още при първата му дума Кийт млъкна по средата на изречението, сякаш с ключ бе прекъсната веригата на думите му.

Кийт не успя да опише пред Мел собствената си вина. Отговаряйки автоматично на поздрава на ръководителя на полетите, той се чудеше защо въобще бе започнал? Какво се надяваше да постигне? Никога нищо нямаше да поправи, нищо нямаше да забрави. Никаква изповед, пред когото и да е, нямаше да прогони злите духове от паметта му. За миг той се бе уловил за слабия и лъжлив лъч надежда. Но тя се оказа илюзорна. Може би беше по-добре, че го прекъснаха. Кийт още веднъж усети как плащът на самотата го обгърна като невидима плътна завеса. Зад завесата той остана сам със своите мисли, а вътре в мислите му се намираше личната му килия за мъчения, където никой, дори брат му, не можеше да проникне.

Оттам, от килията на мъченията, от вечното мъчение… имаше само един изход. Това беше пътят, който той вече беше избрал и щеше да следва.

— Предполагам, че ще си им нужен вътре, Кийт — каза ръководителят на полетите. Това бе най-невинният упрек. Кийт вече бе ползувал една почивка тази вечер. Повторното откъсване от работата неизбежно натоварваше останалите му колеги. Тази бележка напомни на Мел, може би не нарочно, че като генерален директор на летището тук той няма думата.

Кийт промърмори нещо и кимна. Мел безпомощно изгледа брат си, който се върна в радарната зала. Той беше чул достатъчно, за да знае колко отчайващо важно бе да разбере и останалото. А кога щеше да стане това и как? Само преди минути той бе проникнал в тайната на Кийт, в глъбините на душата му. Щеше ли брат му отново да го допусне? Отчаяние и съмнение обхванаха Мел.

С положителност повече признания от Кийт тази вечер нямаше да чуе.

— Извинете, мистър Бейкърсфелд — сякаш разгадал със закъснение мислите му, ръководителят на полетите разпери ръце. — Вие се опитвате на всички да помогнете. Това не винаги е лесна работа.

— Знам. — На Мел му се искаше да въздъхне, но се въздържа. Какво да се прави — не му оставаше друго, освен да се надява случаят да се повтори, а дотогава му предстояха други дела.

— Кажи ми, моля ти се, кой ме е търсил? — каза Мел.

Ръководителят на полетите му повтори.

Вместо да телефонира в щаба по снегопочистването, Мел слезе един етаж по-долу и отиде направо там. Дани Фароу все още управляваше работата по снегопочистването пред командния пулт.

Дани искаше съвет какво предимство да даде при почистването на самолетните стоянки на съперничещи компании. Мел веднага разреши въпроса и после провери какво е положението на блокираната писта три-нула. Промени все още нямаше, освен тази, че Джо Патрони вече лично и на място ръководеше операциите по изтеглянето на заседналия мексикански боинг, заради който все още писта три-нула стоеше вън от строя. Преди няколко минути Патрони бе съобщил по радиото, че се надява до един час отново да опита да отмести самолета. Познавайки способностите на Джо Патрони като ненадминат майстор монтьор, Мел реши, че е излишно да изисква по-подробни сведения.

В щаба по снегопочистването Мел си припомни, че трябва да се обади на полицейския лейтенант Нед Ордуей. Предполагаше, че е все още на летището, затова поръча да го открият и след секунди се свърза с него. Мислеше, че лейтенантът го търси във връзка с делегацията на жителите от Медоууд. Но се оказа съвършено друго нещо.

— Хората от Медоууд започнаха да пристигат, но те не са проблем, тъй като все още не са поискали среща с вас — Нед Ордуей отвърна на въпроса на Мел. — Ще ви известя, когато пожелаят да ви видят.

Този път той се обаждаше по повод на някаква жена, която прибрали неговите хора. Тя плачела и се лутала безцелно из централната зала.

— Не можем нищо смислено да изтръгнем от нея, но иначе не върши нищо нередно. Не искам да я откарам в ареста и без това изглежда ужасно разстроена.

— Какво предприехте?

Ордуей сякаш започна да се оправдава:

— Тази вечер няма много тихи места на летището, затова я въведох в преддверието пред вашия кабинет. Исках да ви известя, в случай че се върнете, да не се зачудите какво става.

— Много добре. Сама ли е?

— С един от моите хора, но той може би вече я е оставил. Тя е съвършено безвредна. Сигурен съм в това. Отново ще се опитаме да изясним нейния случай.

— След няколко минути ще бъда в кабинета си — каза Мел. — Ще видя дали мога да помогна с нещо. — Мел се запита дали би имал повече успех в разговора си с тази непозната жена, отколкото в разговора с брат си. Дали нямаше да развали нещата? Мисълта за Кийт, който бе на края на нервите си, дълбоко тревожеше Мел.

После се сети и запита:

— Научихте ли името на жената?

— Да, това успяхме. В него има нещо испанско. Момент. Записал съм го някъде.

Последва пауза и после лейтенант Ордуей каза:

— Името й е Гереро. Мисис Инес Гереро.

 

 

Таня Ливингстън недоверчиво попита:

— Искате да кажете, че мисис Куонсет е на борда на Полет 2?

— Боя се, че две мнения по този въпрос няма, мисис Ливингстън! В самолета се качи една малка стара дама, точно такава, каквато вие я описвате. — Контрольорът на изход 47 за пътниците на „Златната флотилия“ седеше в стаята на ръководителя на пътническите превози заедно с Таня Ливингстън и младия Питър Коукли, все още покрусен, задето мисис Ейда Куонсет бе успяла да го забаламоса, докато се намираше под негова опека.

Контрольорът бе току-що пристигнал в отговор на предупреждението на Коукли до всички изходи на „Транс Америка“ във връзка с неуловимата мисис Куонсет.

— Въобще не ми мина през ума, че има нещо нередно — обясняваше контрольорът. — И други изпращачи пуснахме на самолета, но всички слязоха — после добави в самозащита. — Освен това бях претрупан от работа. Нямаме достатъчно хора и като изключим времето, в което вие ми помагахте, аз върших работа за двама души. Вие знаете това.

— Да, знам — отвърна Таня. — Тя нямаше намерение да прехвърля вината върху него. Ако някой бе виновен за случилото се, това бе самата тя.

— Веднага след като вие си тръгнахте, мисис Ливингстън, старата пристигна, каза ми нещо за сина си, май че си забравил портфейла. Дори ми го показа. Имало пари в него и затова аз не го взех.

— Тя на това е и разчитала. Един от редовните й трикове.

— Не знаех, затова я пуснах на борда. И оттогава допреди няколко минути, когато позвънихте, въобще не се бях сетил за нея.

— Изиграла те е — каза Питър Коукли. Той хвърли бегъл поглед на Таня. — Както изигра и мене.

Контрольорът поклати глава.

— Нямаше да повярвам, както не вярвам и сега. Но независимо от всичко тя е на борда… — Той съобщи за несъответствието между преброяването на пътниците в туристическия салон и броя на билетите и после за решението на инспектора по товарите да разреши излитане, вместо да удължи задържането на самолета на земята.

Таня бързо каза:

— Тогава несъмнено Полет 2 вече е във въздуха?

— Да, излетяха. Проверих, идвайки насам. Дори да не бяха излетели, не вярвам, че щяха да върнат самолета в нощ като тази.

— Разбира се! — Таня въобще не можеше да си представи, че „Златната флотилия“ щеше да промени курса си и да се върне само заради мисис Ейда Куонсет. Времето и загубите по разтоварването на един гратисчия биха достигнали до хиляди долари — много повече, отколкото да откарат мисис Куонсет до Рим и да я върнат обратно. — Ще спират ли някъде за зареждане?

Таня знаеше, че понякога самолетите за Европа кацаха непредвидено за зареждане в Монреал или в Нюфаундленд. В такъв случай имаше шанс да смъкнат мисис Куонсет и да я лишат от удоволствието да пристигне в Италия.

— Аз вече проверих това — отвърна контрольорът. — Но полетът е директен. Без междинни кацания.

— Проклета старица! — възкликна Таня.

И така Ейда Куонсет щеше да пътува до Италия и обратно, вероятно с нощуване и храна, всичко за сметка на компанията. Таня гневно се упрекваше, задето бе подценила непоколебимостта на старата дама да бъде върната обратно към западното крайбрежие. Тя също бе пропуснала да предвиди, че мисис Куонсет можеше да пожелае да полети не само за Ню Йорк.

Само преди петнадесетина минути Таня си помисли, че между нея и Ейда Куонсет бе започнала умствена надпревара. Несъмнено малката стара дама от Сан Диего бе спечелила първия рунд.

С невъобразимо ожесточение Таня пожела авиокомпанията да направи този път изключение и да даде под съд мисис Куонсет. Но знаеше, че това няма да стане.

Младият Питър Коукли се опита да каже нещо, но Таня го сряза:

— Я млъкни!

Малко след като контрольорът и Коукли излязоха, ръководителят на пътническите превози се върна в кабинета си. Бърт Уедърби беше упорит, работлив човек към петдесетте години, който се бе издигнал до този пост от носач на багаж. Обикновено деликатен и с чувство за хумор, тази вечер той бе уморен и раздразнителен от тридневното неспирно напрежение. Изслуша нетърпеливо доклада на Таня, в който тя пое цялата вина върху себе си и едва спомена името на Питър Коукли.

Като прокара ръка по оредяващата си сребриста коса, ръководителят на пътническите превози отбеляза:

— Бих искал да проверя дали не са се качили в самолета всички желаещи да се разходят до Европа. Такива грешки ни правят за смях — после се замисли и отсече: — Вие объркахте тази каша, вие ще я оправяте. Свържете се с кулата, помолете ги да разговарят с командира на Полет 2 и да го известят за случилото се. Не знам какво той би могъл да направи. Лично аз бих искал да хвърля старата вещица от 10000 метра височина, но нека той реши. Кой всъщност е командир на самолета?

— Капитан Димирест.

Бърт Уедърби изохка.

— Само това ни липсваше! Той и без това ще каже, че му играем номер, защото ръководството спи. Все пак предупредете го да задържат старицата под охрана при кацането и да не й позволяват да слиза без ескорт. Ако италианските власти решат да я арестуват, още по-добре. После се свържете с нашия представител в Рим. Като пристигнат, той ще й стане бавачка. Надявам се, че разполага с по-компетентни сътрудници, отколкото аз тук.

— Да, сър — каза Таня.

Тя започна да му разказва за другия случай във връзка с Полет 2 — за подозрителния човек с черното дипломатическо куфарче, когото митническият инспектор Стандиш бе забелязал да се качва на борда. Още преди да свърши, Бърт Уедърби я прекъсна:

— Оставете това! Какво искат митничарите — да вършим тяхната работа ли? Пет пари не давам какво носи тоя човек, след като не засяга интересите на компанията. Ако митниците искат да знаят какво има в куфарчето му, да накарат италианската митница да провери, а не нас. Да не съм луд да разпитвам! Сигурно ще оскърбя един честно заплатил си пътник за нещо, което не е наша работа.

Таня се колебаеше. Имаше нещо в този човек с черното куфарче — макар самата тя да не го бе видяла, — което я тревожеше. Беше чувала за много случаи, когато… но, разбира се, подобна мисъл бе нелепа…

— Все пак си мисля — започна тя, — че той може би не е контрабандист въобще?

— Казах ви, забравете за случая! — сопна се ръководителят на пътническите превози.

Таня излезе. Върна се в стаята си и започна да пише радиограма до командира на Полет 2 капитан Димирест във връзка с мисис Ейда Куонсет.