Артър Хейли
Летище (24)

13

Митническият инспектор Хари Стандиш не чу обявяването на полета за Рим, но знаеше, че е направено. Съобщенията за полетите не достигаха до митницата, тъй като през нея минаваха само пристигащи от чужбина пътници, и Стандиш разбра за обявяването на полета по телефона директно от „Транс Америка“. Известиха го, че пътниците ще се качват от изход 47 и самолетът ще излети в единадесет часа.

Стандиш погледна часовника си. След малко щеше да тръгне към изход 47 не по работа, а за да се сбогува с племенницата си Джуди, дъщеря на неговата сестра, която се учеше в Европа. Стандиш бе обещал на сестра си, която живееше в Денвър, че ще изпрати Джуди. Той прекара част от вечерта на аерогарата с нея — приятна, самоуверена осемнадесетгодишна девойка — и обеща да намине и да се сбогуват преди излитането.

В момента инспектор Стандиш се опитваше да разясни един неприятен проблем, с който завършваше изключително тежкият му работен ден.

— Мадам — тихо се обърна той към високомерната кокалеста жена, чийто няколко куфара лежаха разтворени на масата за проверка. — Сигурна ли сте, че не желаете да внесете известни промени във вашия разказ?

— Вие май ми внушавате да лъжа? — сряза го тя. — Аз току-що ви казах цялата истина. Вие сте толкова подозрителен, толкова недоверчив, карате ме да се питам дали не живеем в полицейска държава.

Хари Стандиш не обърна внимание на думите й, митническите, служители бяха свикнали да пропускат край ушите си всички обиди, които получаваха, и отвърна учтиво:

— Не ви внушавам нищо, мадам! Просто попитах дали не искате да коригирате думите си по повод тези вещи — роклите, пуловерите и коженото палто.

Дамата, чийто американски паспорт разкриваше, че е мисис Хариет Дю Бари Мосман, живееща в Еванстън, се завръщаше от едномесечно пътуване из Англия, Франция и Дания. Тя злобно отвърна:

— Не, няма. Освен това, когато адвокатът на моя съпруг чуе за този разпит…

— Да, мадам — каза Хари Стандиш, — в такъв случай, ако не възразявате, подпишете този формуляр. Ако искате, мога и да ви го разясня.

Дрехите, пуловерите и коженото палто бяха проснати върху куфарите. Мисис Мосман носеше палтото от самури до преди няколко минути, когато инспектор Стандиш пристигна в митническа кабина № 11. Той я помоли да съблече палтото, за да го разгледа. Малко преди това червената лампичка на таблото в голямата митническа зала бе повикала Стандиш. Всяка кабина беше свързана със съответна лампичка и светването и означаваше, че дежурният митничар има затруднение и се нуждае от помощта на старши инспектор.

Младият митничар, който първоначално бе разговарял с мисис Мосман, сега стоеше до Стандиш. Почти всички пътници, пристигнали от Копенхаген с ДС-8 на „SAS“, бяха минали през митнически контрол и излезли от залата. Само тази елегантно облечена американка създаваше грижи, твърдейки, че от Европа си носи само парфюми, бижутерия и обувки. Всичко на стойност деветдесет долара — десет долара по-малко от разрешения безмитен внос. Младият служител проявил съмнение.

— Защо трябва да подписвам? — запита мисис Хариет Дю Бари Мосман.

Стандиш погледна към часовника над главата си. Беше единадесет без четвърт. Все още имаше време да свърши и да се види с племенницата си преди излитането. Той отвърна търпеливо.

— За да облекчите нещата за вас, мадам! Просто искаме да потвърдите писмено това, което ни казахте. Заявявате, че роклите са купени…

— Колко пъти искате да ви казвам? Купувала съм ги от Чикаго и Ню Йорк, преди да замина за Европа. Също и пуловерите. Палтото ми е подарък, но е купувано в САЩ. Получих го преди шест месеца.

Боже мой, чудеше се Хари Стандиш, защо постъпват така хората? Всичките й декларации той знаеше със сигурност, че са лъжи.

Като се започне с това, че етикетите на всички рокли — шест на брой от най-добро качество — бяха свалени. Никой не вършеше това безпричинно — обикновено жените се гордеят с етикетите на скъпите магазини. Още по-точно, изработката на роклите говореше за безупречния френски вкус. Същото важеше и за коженото палто, макар че към хастара му нескопосно бе пришита марка на „Сакс“ от 5-то авеню. Мисис Мосман и хора като нея отказваха да проумеят, че опитното око на един митнически чиновник не е нужно да чете етикетите, за да разбере произхода на дрехите. Кройката, шевът, дори начинът, по който се прикачваше ципът, бяха белези на познат почерк, който издаваше автора си.

Същото се отнасяше и за скъпите пуловери. И те бяха без марки, но несъмнено от Шотландия в типичните английски сивобежови разцветки, които не се намираха в Съединените щати. Когато някой американски магазин поръчваше подобни пуловери, шотландските фирми ги произвеждаха в много по-ярки цветове, каквито се търсеха на американския пазар. А всичко това, както и много още неща митническите чиновници научаваха и от теория, и от опит.

— Какво ще стане, ако подпиша декларацията? — попита мисис Мосман.

— Ще сте свободна да си отидете, мадам!

— И ще си взема багажа със себе си? Всичките си неща?

— Да.

— Ами ако откажа да подпиша?

— Тогава ще се наложи да ви задържим тук, докато завършим проверката.

След кратко колебание тя каза:

— Чудесно! Попълнете декларацията и аз ще я подпиша.

— Не, мадам, вие ще я попълните! Ето тук, моля ви, опишете вещите и откъде са закупени според вас. Посочете имената на магазините и лицето, което ви е подарило коженото палто…

Хари Стандиш си помисли, че трябва да тръгва след минутка: беше единадесет без десет. Не му се искаше да стигне до самолета в момента, когато се затварят вратите му. Но го обзе предчувствие…

Той изчака мисис Мосман да попълни декларацията и да я разпише. Още утре един митнически служител щеше да се заеме с проверка на достоверността в нейната декларация. Роклите и пуловерите ще бъдат временно реквизирани от дома й и занесени на оглед в магазините, от които тя твърди, че са закупени; коженото палто ще бъде показано в магазина „Сакс“ на 5-то авеню, където без съмнение ще откажат, че артикулът е техен. Мисис Мосман все още не подозираше, че си навлича големи неприятности, сериозни митнически такси и почти сигурно — немалка глоба.

— Мадам — каза инспектор Стандиш, — бихте ли искали още нещо да декларирате?

Мисис Мосман се сопна възмутена:

— Не, разбира се!

— Сигурна ли сте? — митническата им политика изискваше да дават на пътниците и последна възможност за доброволно деклариране. Не трябваше да им се поставят капани, освен, разбира се, ако те сами не пожелаеха да паднат в тях.

Без да благоволи да отговори, мисис Мосман с презрение извърна глава.

— В такъв случай, мадам — каза инспектор Стандиш, — ще ви замоля да отворите чантата си.

За първи път самоуверената дама издаде смущението си.

— Но… дамски чанти не се преглеждат. Аз съм минавала през митници толкова пъти!

— Обикновено не се преглеждат, но ние имаме право.

Само в редки и крайни случаи се проверяваше съдържанието на дамски чанти: мъжките джобове, както и дамските чанти се смятаха за строго лични. Но когато някое лице решеше да проявява упорство, митничарите можеха да му отвърнат със същото.

Мисис Хариет Дю Бари Мосман с неохота разтвори чантата си.

Хари Стандиш разгледа гилзата на червилото и златната пудриера. Той прокара пръст по пудрата и измъкна отдолу пръстен с диамант и рубин, после издуха полепналата по него пудра. Извади една туба с крем за ръце, малко използувана. Разгледа долния й край и разбра, че тубата е била разтваряна. Натисна я и усети в нея нещо твърдо. Кога най-после контрабандистите ще измислят нещо оригинално, помисли си той. Все стари трикове, толкова пъти ги бе срещал.

Мисис Мосман видимо побледня. Високомерието й се беше изпарило.

— Мадам — каза инспектор Стандиш, — трябва да изляза за малко, но ще се върна. При всички случаи с вас ще се позабавя още известно време. — Той даде указания на младия митничар: — Прегледай всичко много внимателно. Провери хастарите на чантата и куфарите, шевовете и подгъвите на дрехите. Направи списък, знаеш какво да правиш.

Той вече излизаше, когато мисис Мосман извика след него:

— Инспекторе!

Той се спря:

— Да, мадам?

— За палтото и за роклите… Вероятно допуснах грешка… Смутих се. Аз наистина си ги купих, както и някои други неща…

Стандиш поклати глава. Хората сякаш не можеха да се научат, че не бива да стигат до толкова далече. След като ударят на камък, за всякакви споразумения ставаше късно. Забеляза, че младият митничар бе открил още нещо.

— Моля ви се… Моят мъж…

Инспекторът обърна гръб и лицето на жената побледня и се източи.

Хари Стандиш закрачи бързо през служебния проход, за да стигне до изход 47. Мислеше си за глупостта на мисис Хариет Дю Бари Мосман и подобните й. Ако беше честно признала за палтото и роклите и ги беше декларирала, митото нямаше да е толкова тежко, особено за хора, които са явно заможни. Младият митничар, макар и забелязвайки пуловерите, нямаше да я притисне и положително нямаше да се стигне до проверка на чантата й. Митничарите знаеха, че повечето хора, които се връщат от чужбина, внасят по нещичко контрабанда и толерантно ги отминаваха. Дори ако им поискаха съдействие, те даваха съвети как вещите, подлежащи на високи мита, да се декларират за безмитен внос, а да се обмитят онези стоки, които подлежат на по-ниско мито. Пътниците, които биваха разкривани, тежко глобявани и понякога съдебно преследвани, бяха все хора алчни, като мисис Мосман, които искаха всичко да прекарат гратис. Хари Стандиш най-много се потискаше от това, че днес броят на подобните на мисис Мосман растеше.

Той с облекчение забеляза, че вратите на „Транс Америка“ за Полет 2 все още не са затворени и проверяваха билетите на няколко закъснели пътници. Неговата униформа на държавен митнически служител му служеше като пропуск за всички части на летището и заетият служител на входа почти не му обърна внимание. Стандиш забеляза, че на контрольора му помагаше червенокосата млада жена, старши инспектор по обслужването на пътниците, която знаеше по име като мисис Ливингстън.

Инспекторът влезе в туристическата класа на самолета. Стюардесата стоеше на задната врата. Той й се усмихна.

— Качвам се за минутка. Гледайте да не излетите заедно с мен.

Той откри своята племенница Джуди, седнала на третото място от прозореца до пътеката. Играеше си с някакво бебенце на младото семейство, което заемаше двете места от вътрешната страна. Както всички туристически салони, и този изглеждаше претъпкан и задушен, седалките потискащо близко една до друга. Инспектор Стандиш рядко пътуваше, но пътуваше ли, избираше туристическа класа и винаги страдаше от клаустрофобия. Затова тази вечер не завиждаше на никого от пътниците, на които им предстоеше монотонен десетчасов полет.

— Чичо Хари — извика Джуди. — Мислех, че няма да успееш да дойдеш! — тя подаде бебето на майка му.

— Дойдох да ти пожелая на добър час. Желая ти успешна година и като се завръщаш, не се опитвай да промъкнеш нещо контрабандно.

Джуди се разсмя.

— Няма, не се безпокой! Довиждане, чичо Хари!

Момичето подаде бузата си и той нежно я целуна. Стандиш обичаше своята племенница. Имаше чувството, че от нея ще стане друг човек, не като мисис Мосман.

Като махна приятелски на стюардесата, той слезе от самолета. Спря се за миг на изхода и се огледа. Последните минути преди отлитането на всеки самолет, особено по далечни маршрути, винаги го пленяваха. И не само него, а много други хора. Последното обявяване…_„Транс Америка“ съобщава, че след малко излита самолетът на Полет 2 „Златната флотилия“…_ прозвуча по високоговорителя.

От тълпата хора, които чакаха да се качат на борда, бяха останали само двама. Червенокосата мисис Ливингстън събираше някакви документи, а дежурният контрольор на входа проверяваше билетите на предпоследния пътник — висок, слаб мъж, без шапка, с балтон от камилска вълна. Човекът излезе от входа и тръгна към стълбичката за туристическата класа. Мисис Ливингстън се запъти към централната зала на аерогарата.

Докато наблюдаваше, инспектор Стандиш почти несъзнателно усети нечие друго присъствие до себе си, нечия фигура, застанала до прозореца и загледана към вратата на изхода. В този момент фигурата се извърна. Стандиш видя, че това бе стара жена, дребничка, крехка, скромна. Беше облечена в черен старомоден костюм, в ръце с черна мънистена чантичка. Изглеждаше беззащитна, като човек, който има нужда от закрила, и Стандиш се зачуди какво ли прави тази очевидно самотна и толкова стара жена късно вечерта на летището.

С удивителна пъргавина старата дама се запъти право към контрольора на „Транс Америка“, който пропускаше последния пътник. Стандиш дочу откъслеци от разговора. Думите на старицата се губеха в шума от двигателите на самолета, които бяха вече запалени.

— Моля ви се… Синът му току-що се качи… Един рус, нямаше шапка, с палто от камилска вълна… Портфейлът си забрави… С всичките си пари.

Стандиш забеляза, че старата дама държеше в ръце мъжки портфейл.

Контрольорът нетърпеливо вдигна очи. Той изглеждаше изнервен, уморен, както винаги в последните минути преди излитане. Той протегна ръка да вземе портфейла и като изгледа старицата, промени решението си и бързо изрече нещо. Посочвайки към ръкава за туристическата класа, Стандиш го чу да казва:

— …Попитайте стюардесата.

Старата дама се усмихна, кимна и тръгна към самолета. След миг тя изчезна от погледа им. Епизодът, на който инспектор Стандиш стана свидетел, трая само секунди — по-малко от минута. В този миг той видя, че се приближава още един пътник. Кльощав като вретено, с увиснали рамене, той бързаше към изход 47. Имаше изпито лице и редки русоляви мустачки. В ръце носеше черно дипломатическо куфарче.

Стандиш вече се готвеше да тръгне, но нещо в този човек привлече вниманието му. Това бе начинът, по който новопристигналият държеше куфарчето — внимателно и загрижено под мишница. Хари Стандиш бе видял много хора, които се държат по същия начин, минавайки през митническия контрол. Ставаше безпогрешно ясно, че в куфарчето има нещо, което искат да прикрият. Ако този човек пристигаше от чужбина, Стандиш би го накарал да си отвори куфарчето и внимателно би разгледал съдържанието му. Но този човек излизаше вън от Съединените щати.

Всъщност това съвсем не засягаше Хари Стандиш.

И все пак… Някакъв инстинкт, някакво шесто чувство, което митничарите успяваха да развият, освен личната му заинтересованост към полета заради Джуди… задържа инспектора на място, без да снема очи от малкото черно куфарче, което кльощавият като вретено пътник все още притискаше.

 

 

Увереността, която Д.О. Гереро си възвърна на застрахователното гише, все още не бе го напуснала. Приближавайки се към изход 47, той видя, че не е закъснял за самолета, и го обхвана чувството, че повечето от трудностите му са приключили: отсега нататък, успокои се той, всичко ще заработи по неговите предвиждания. И действително, сякаш в потвърждение на мислите му, на изхода нямаше никакви проблеми. Както бе предвидил от самото начало, вниманието на контрольора се спря върху незначителното различие в името Береро, изписано на билета, и Гереро в паспорта. След бегъл поглед върху паспорта контрольорът поправи името му в билета и в списъка с пътниците и извинително каза:

— Прощавайте, сър, понякога и нашите машини допускат грешки.

Гереро с удовлетворение си помисли, че най на края името му е правилно изписано. Когато по-късно се разбере за катастрофата с Полет 2, няма да съществуват съмнения при установяването на неговата самоличност.

— Приятен път, сър — контрольорът му подаде обратно билета и му посочи ръкава към туристическата класа.

Когато Д.О. Гереро се качваше на самолета, все още внимателно прегърнал черното си куфарче, двата десни двигателя вече работеха.

Беше си избрал място още при резервацията в града, третото от пътеката — до прозореца. Стюардесата го отведе натам. Пътникът на мястото до пътеката леко се привдигна, за да мине Гереро. Средното място бе още свободно.

Д.О. Гереро внимателно постави куфарчето на коленете си, като закопчаваше ремъка. Мястото му се падаше в средната част на салона, отляво. Пътниците наоколо продължаваха да се настаняват, подреждаха ръчен багаж и дрехи. Няколко души се бяха струпали на пътеката. Една от стюардесите, мърдайки беззвучно устните си с изражение, което сякаш казваше: „Моля ви, седнете по местата си“, броеше пътниците в салона.

Отпускайки се за първи път от силното напрежение, обзело го откакто излезе от квартирата си, Д.О. Гереро се облегна назад и притвори очи. Ръцете му бяха попрестанали да треперят и здраво стискаха куфарчето. Без да отваря очи, пръстите му пипнешком напипаха дръжката и съдбоносно важната примка под нея. Почувствува се още по-сигурен. Ще остане в това положение неподвижно, реши той, и приблизително след четири часа ще дръпне примката; ще потече електрическият ток, който ще взриви огромния заряд динамит в куфарчето. В този миг щеше ли да осъзнае какво става? Сигурно… реши той… За една мигновена част от секундата… в която ще се наслади победоносно на своя успех. А после милостиво ще настъпи краят.

Сега, след като вече бе на борда, искаше му се час по-скоро самолетът да излети. Но когато отвори очи, стюардесата все още продължаваше да брои.

 

 

В този момент в туристическия салон имаше две стюардеси. Малката стара дама от Сан Диего, мисис Ейда Куонсет, наблюдаваше и двете, надничайки през леко открехнатата врата на тоалетната, където се криеше.

Мисис Куонсет знаеше, че преди полета стюардесите преброяват пътниците; тя отлично съзнаваше, че този момент е най-опасният за пътуващите незаконно на борда. Но ако един гратисчия успее да избегне разкритие по време на преброяването, шансовете му да остане незабелязан по-късно или завинаги, значително нарастваха.

За щастие стюардесата не беше тази, с която мисис Куонсет разговаря, качвайки се на самолета.

Мисис Куонсет още преди това изживя няколко неприятни минути, докато дебнеше оная червенокоса кучка, старши инспектора по обслужването, която за ужас стоеше на изход 47. Слава богу, тя си тръгна, преди да се качат всички пътници, а да се промъкне покрай контрольора за мисис Куонсет бе съвсем проста работа.

После мисис Куонсет повтори историята си с портфейла на стюардесата на входа. Стюардесата, която се опитваше да отвърне на десетките въпроси на разни пътници около нея, отказа да вземе портфейла, щом като чу, че в него има „страшно много пари“ — естествена реакция, на която мисис Куонсет разчиташе. И също както предвиждаше, позволиха й сама да предаде портфейла на сина си, само да не се бави.

Високият светъл мъж, който, без да подозира, бе избран за неин „син“, сядаше съвсем в началото на салона. Мисис Куонсет пристъпи към него, но без да бърза. Тя тайно наблюдаваше стюардесата на входа и я чакаше да отклони вниманието си. Съвсем скоро вниманието й бе отвлечено към нещо друго.

Плановете на мисис Куонсет бяха гъвкави. Недалече забеляза място, на което би могла да седне. Но в този момент пътниците са раздвижиха и се освободи път към тоалетната След миг през леко открехнатата врата тя видя, че стюардесата от входа влезе навътре и друга започна преброяването.

Когато стюардесата броеше пътниците към края на салона, мисис Куонсет се измъкна от тоалетната и бързо мина покрай нея, промърморвайки извинение. Тя чу, че стюардесата нетърпеливо цъкна с език. Мисис Куонсет разбра, че е включена в преброяването — и толкова.

Няколко реда по-напред от лявата страна имаше едно незаето средно място. От своя опит на въздушен гратисчия малката стара дама от Сан Диего се бе научила да се ориентира към средните седалки, които повечето пътници ненавиждаха. Тях последни ги заемаха и ако самолетът не е пъпен, средните седалки обикновено оставаха свободни.

Щом се настани, мисис Куонсет наведе глава, опитвайки се с нищо да не бие на очи. Не се надяваше до края на полета да остане незабелязана. В Рим ще започнат различни формалности — паспортни и митнически проверки, така че нямаше начин да се измъкне безпрепятствено, както бе свикнала при своите нелегални разходки до Ню Йорк. Но поне щеше да изживее вълнението, че е стъпила в Италия, както и едно приятно завръщане. А дотогава полетът й предлагаше апетитна храна, прожекция на филм, а по-късно може би — приятен разговор с двамата й съседи.

Ейда Куонсет с любопитство запоглежда към съседите от двете си страни. Забеляза, че и двамата са мъже, но все още не смееше да гледа открито към съседа си вдясно, за да не обърне лице право към стюардесите, които се разхождаха бавно напред-назад по пътеките и отново преброяваха пътниците. Мисис Куонсет хвърляше тайни погледи обаче към мъжа отляво; огледът й бе улеснен от обстоятелството, че той седеше облегнат със затворени очи. Беше кльощав, изпит човек, с бледо, жълтеникаво лице и мършав врат, човек, който видимо имаше нужда от силна храна. Мустачките му бяха редки и русоляви. На коленете си държеше черно куфарче и макар че очите му бяха затворени, мисис Куонсет забеляза, че ръцете му здраво стискаха дръжката.

Стюардесите бяха свършили с преброяването. От първокласния салон се появи трета стюардеса и сега трите оживено разговаряха.

Мъжът вляво от мисис Куонсет отвори очи. Той продължаваше яко да стиска куфарчето. Малката стара дама от Сан Диего — една родена любопитна душа — се зачуди какво ли има вътре?

 

 

Връщайки се към митническата зала — този път през пътническия салон на аерогарата, — инспектор Хари Стандиш продължаваше да мисли за човека с черното дипломатическо куфарче. Стандиш не можеше да го разпита: вън от пределите на митницата митническите инспектори нямаха право да разпитват никого, освен ако имаха подозрението, че пътникът е избягнал митнически контрол. А човекът на изхода не спадаше към тази категория.

Разбира се, инспектор Стандиш можеше телеграфически да опише лицето на италианските митнически власти, изказвайки съмнението си, че човекът пренася контрабандни стоки. Но Стандиш не беше уверен, че е редно да постъпи така. Сътрудничеството между митниците в международен мащаб беше слабо, дори нещо повече — помежду им съществуваше силно професионално съперничество. Това важеше дори за канадската митница: регистрирани бяха случаи, когато митниците на САЩ научавали за контрабандно изнасяне на партиди диаманти за Канада, но по свое усмотрение не информираха канадските митнически власти. Вместо това агенти на американската тайна полиция откривали заподозрените контрабандисти при пристигането им в Канада и ги преследвали през цялото им пребиваване там, но ги арестували само ако пресекат обратно границата със САЩ. Обясненията на САЩ бяха следните: контрабандният товар се конфискува и задържа от страната, в която е хванат, и митническите служби не желаеха да поделят своята плячка.

Инспектор Стандиш реши да не изпраща телеграма до Италия. Вместо това той ще изложи пред „Транс Америка“ своите подозрения и ще ги остави те да предприемат необходимото.

Далеч пред себе си той бе забелязал мисис Ливингстън, старши инспектор по обслужването на пътниците, която стоеше на изходната врата за Полет 2. В момента тя разговаряше с група пътници. Хари Стандиш изчака, докато пътниците се отдалечат.

— Здравейте, мистър Стандиш! — каза Таня. — Надявам се, че при вас в митницата нещата са по-спокойни, отколкото тук.

— Не бих казал — отвърна той, спомняйки си за мисис Хариет Дю Бари Мосман, която вероятно все още разпитваха в митническата зала.

Таня усети, че той иска да й каже нещо, но се колебае. Понякога Стандиш се питаше дали не се превръща в супер-детектив, толкова изострена бе инстинктивната му бдителност. Но в повечето случаи интуитивните му подозрения се оказваха верни.

— Наблюдавах качването на пътниците за Полет 2 — каза Стандиш. — Забелязах нещо, което ме смути. — И той й описа дългия кльощав като вретено човек и съмнителния начин, по който притискаше черното си куфарче.

— Мислите ли, че е измъкнал нещо контрабанда?

Инспектор Стандиш се усмихна.

— Ако не заминаваше, а пристигаше от чужбина, аз щях да разбера. Но единственото нещо, което мога да ви кажа, мисис Ливингстън, е, че този човек крие в куфарчето си нещо, което не желае да се разбере от останалите.

Таня замислено каза:

— Съвсем не знам какво мога да направя.

Дори и човекът да пренасяше контрабанда, тя не беше убедена, че това е работа на авиокомпанията.

— Вероятно нищо не може да се направи. Но тъй като вие поддържате връзки с нас, реших да изкажа подозренията си.

— Благодаря ви, мистър Стандиш. Ще доложа на нашия ръководител на пътническите превози и може би той ще реши да информира командира.

Щом като инспекторът се отдалечи, Таня хвърли поглед към часовника в аерогарата — беше единадесет без една минута. На път към канторите на „Транс Америка“ Таня реши, че е твърде късно да се свърже със самолета на изходните врати. Всеки момент той щеше да потегли. Питаше се дали ръководителят на пътническите превози е в кабинета си. Ако той сметнеше, че случаят заслужава внимание, щеше да уведоми капитан Димирест по радиото, докато самолетът все още рулира на земята. Таня забърза.

Ръководителят на превозите не се оказа в кабинета си, но там седеше Питър Коукли. Таня троснато запита:

— Какво правите тук?

Младият служител на „Транс Америка“, когото малката стара дама от Сан Диего бе успяла да надхитри, глупаво разказа за случилото се.

Питър Коукли току-що бе изтърпял гнева на доктора, когото той изпрати до женската тоалетна за зелен хайвер. Докторът бе бесен и не щадеше хулите си. Младият Коукли явно очакваше същото и от мисис Ливингстън. Предчувствието му не го излъга. Таня избухна.

— По дяволите! По дяволите! — беснееше тя. — Нима не ви казах, че има цяла торба с трикове!

— Да, мисис Ливингстън, ама аз…

— Сега няма да говорим! Хванете телефона и информирайте всички наши изходи. Предупредете ги да са бдителни и да не пропускат стара жена, облечена в черно, с невинен вид — знаете как да я опишете! Тя ще се опита да се качи на самолет за Ню Йорк, но нищо чудно да избере и заобиколен маршрут. Ако я открият, контрольорът на изхода да я задържи и да се обади тук. Да не се допуска на никой самолет, каквито и причини да изтъква. Докато правите това, аз ще предупредя другите авиолинии.

— Да, мадам!

В кабинета имаше няколко телефона. Питър Коукли хвана един От тях, а Таня — друг.

Таня знаеше наизуст телефонните номера на „ТУА“, „Американ еърлайнз“, „Юнайтид еърлайнз“ и „Нортуест“ — и четирите имаха директни рейсове за Ню Йорк. Докато разговаряше със своята колежка от „ТУА“ Джени Хенлайн, тя чу Питър Коукли по другия телефон:

— Да, съвсем стара… В черно… По вида й няма да повярвате…

Таня разбра, че бе започнала умствена надпревара между нея и хитрата и изобретателна Ейда Куонсет. В крайна сметка, мислеше си тя, коя ли от двете ще надхитри?

За момент тя забрави разговора си с митническия инспектор Стандиш и за намерението си да открие ръководителя на пътническите превози.

 

 

На борда на самолета, изпълняващ Полет 2, капитан Върнън Димирест кипеше от гняв:

— За кой дявол ни задържат още?

Третият и четвъртият двигател от дясната страна на N–731–ТА вече работеха. Тяхното приглушено, но мощно трептене се усещаше от целия самолет.

Още преди няколко минути пилотите бяха получили разрешение да включат двигатели три и четири. Но все още чакаха потвърждение за пускане на първи и втори двигател, разположени от тази страна на борда, от която се качваха пътниците; обикновено те не се задействуваха, преди да се затворят вратите. Червената сигнална лампа на таблото с приборите мигна преди минута-две — това означаваше, че задната врата е затворена и ръкавът е отлепен и изтеглен от самолета. Но друга яркочервена лампичка продължаваше да свети, показвайки, че предната врата е все още отворена и през пилотската кабина можеше да се види, че предният ръкав все още не е отместен. Като се завъртя на стола си, капитан Димирест нареди на втория пилот Джордън:

— Отвори вратата!

Сай Джордън седеше зад двамата първи пилоти пред сложен панел от уреди за контрол на двигателите. Той се понадигна, протегна дългото си слабо тяло и отвори вратата на кабината. В предния пътнически салон те видяха неколцина служители в униформа на „Транс Америка“ и сред тях Гуен Мейгън.

— Гуен! — извика Димирест. Когато тя влезе, той отново промърмори: — Какво ли, по дяволите, се е случило?

Гуен изглеждаше разтревожена.

— Броят на пътниците в туристическия салон не отговаря на проверените билети. Броихме ги два пъти. Не съвпада със списъка на пътниците.

— Инспекторът по товарите тук ли е?

— Да, той сега проверява нашите преброявания.

— Искам да го видя.

В този стадий на полета винаги изникваше проблемът за поделената власт. Фактически командирът на самолета бе влязъл в своите права, но той не можеше нито да включи двигателите, нито да започне да рулира, без разрешение на инспектора по товарите. И двамата имаха една и съща цел — самолетът да излети точно навреме. Често обаче техните различни задължения създаваха конфликти.

След малко униформеният инспектор по товарите, чийто чин можеше да се определи по сребърната нашивка, влезе в кабината.

— Слушай, приятелче — каза Димирест. — Аз ще ти кажа нещо. За всяка секунда, която се задържаме тук, харчим гориво. Трети и четвърти работят и ти ми даде „0’кей“ да ги включим… Ценно гориво, което ще ми е нужно във въздуха. Ако самолетът не потегли в тая минута, загасвам двигателите и ще поискам да ми допълнят резервоарите. И още едно нещо, което трябва да знаеш: от кулата ни съобщиха, че имат временно „прозорец“ в трафика. Ако почнем сега да рулираме, ще ни дадат веднага разрешение за излитане. След десет минути нещата няма да са същите. Решавай ти какво ще правим?

Разкъсван от двойната си отговорност, инспекторът по товарите все още се колебаеше. Той знаеше, че капитанът е прав за горивото. Ако реши да спре сега двигателите и да допълни баките, това би означавало още половин час скъпо струващо забавяне плюс едночасовото вече закъснение. От друга страна, самолетът тръгваше на важен международен полет, при който бройката на пътниците и на билетите трябваше да съвпаднат. Ако наистина на борда се открие пътник без билет, инспекторът щеше да оправдае задържането на излитането. Но ако грешката бе само в преброяването, което не е изключено, ръководителят на пътническите превози щеше да му откъсне главата.

Инспекторът по товарите взе веднага решение. Провиквайки се през пилотската кабина, той нареди:

— Прекратете проверката на билетите. Самолетът ще стартира.

Когато вратата на кабината се затвори, Ансън Харис, усмихнат, извика по интеркома на един от стоящите долу дежурни:

— Разрешете запуск на втория двигател.

Отговорът изтрещя от уредбата.

— О’кей! Пускай втори!

Предната врата бе затворена и червената лампичка в кабината престана да свети.

Вторият двигател изви и започна равномерно да работи.

— Разрешете запуск на първия двигател!

— О’кей! Пускай първи!

Стълбичката към предната врата, сякаш отрязана пъпна връв, се отдели от корпуса на самолета и се плъзна към аерогарата.

Върнън Димирест поиска по радиото разрешение от наземния диспечер да рулира към старта.

Първият двигател изви и забоботи равномерно.

Капитан Харис, който седеше от лявата страна и щеше да води самолета към старта и да го вдигне във въздуха, сложи крака върху педала на кормилото и отпусна спирачките.

Навън продължаваше бурно да вали.

— „Транс Америка“, Полет 2, говори наземният диспечер, разрешавам да рулирате към старта.

Оборотите на двигателите се увеличиха.

Димирест си мислеше: „Рим… и Неапол… тръгваме към тях…“

 

 

Беше точно единадесет часа централно стандартно време.

В чакалня „Д“ нахлу полутичаща, полупрепъваща се жена и се хвърли към изход 47.

Дори и да имаше дъх да запита, въпросите й бяха излишни.

Вратите бяха затворени. Портативните табелки, съобщаващи за излитането на Полет 2 „Златната флотилия“, бяха свалени. Самолетът се отделяше от изхода на път към старта.

Безпомощна, без да знае какво да предприеме оттук нататък, Инес Гереро загледа в отдалечаващите се светлини на самолета.