Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Airport, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 98 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2008)

Издание:

Артър Хейли. Летище

 

Людмила Колечкова, превод и предговор, 1980

Жеко Алексиев, Богдан Мавродинов, художник оформители, 1980

Текла Алексиева, илюстрация на корицата, 1980

 

Рецензенти Димитър Пеев, Петко Георгиев

Редактор Пенко Анчев

Художествен редактор Иван Кенаров

Технически редактор Пламен Антонов

Коректор Паунка Камбурова

 

Американска, I издание

Дадена за набор на 26. II. 1980. Подписана за печат на 16. IV. 1980. Излязла от печат на 30. IV. 1980

Формат: 32/70×100. Изд. № 1349

Усл. изд. коли: 25,65. Печ. коли: 33. Изд. коли: 21,37

Цена 3,50 лв.

ЕКП 95366-211531-5637-39-80 08

Книгоиздателство „Г. Бакалов“ — Варна, 1980

Държавна печатница „Балкан“, София

История

  1. — Добавяне

9

Сервираха на пилотите топлия ордьовър, поръчан от капитан Върнън Димирест. Апетитните ястия в табличката, поднесени от една от стюардесите на първа класа, бързо изчезваха. Димирест мъркаше от удоволствие, дъвчейки омари с гъби, поръсени с пармезанско сирене.

Както винаги, стюардесите се грижеха кльощавият втори офицер Сай Джордън да напълнее. Тайничко му бяха оставили още няколко специалитета върху отделен поднос и докато Джордън следеше приборите за горивото, бузите му бяха издути от бекон, пълнен с пилешки дробчета.

Скоро и тримата пилоти, почивайки си поред в слабо осветената кабина, щяха да получат изискано основно блюдо и десерт, каквито компанията предлагаше на своите пътници в първа класа. Единственото, което се полагаше само на пътниците, не и на пилотите, бяха отбраните трапезни вина и шампанско.

„Транс Америка“, както и повечето компании, държеше за отличната кухня на борда. Съществуваха и тук разногласия; някои защищаваха мнението, че авиокомпаниите, дори в международните си полети, трябва да се грижат само за транспортирането; да поемат пътни услуги само за пътници с абонамент; да се освободят от всякаква излишна натовареност и да сервират само пакетиран обяд. Други бранеха противното становище: тъй като почти навсякъде в съвременното въздухоплаване се поднася пакетирана храна, една компания, която уважава себе си и държи на авторитета си, трябва да поддържа своя изискан стил с изискана храна на борда. Компаниите рядко получаваха оплаквания от храната. Почти всички пътници, и в туристическа, и в първа класа, приемаха сервирането на храната като развлечение и с охота я консумираха.

Точно за това си мислеше Върнън Димирест, изсмуквайки последните сочни късчета от омара. В този миг звънецът на канала за специална връзка прониза кабината и блесна сигналната лампичка.

Ансън Харис повдигна учудено вежди. Дори една радиограма по специалния канал бе нещо необикновено, а две, и то за по-малко от час, беше нещо изключително.

— Нямаше да е зле каналът за специална връзка да е със секретен код! — обади се Сай Джордън.

Димирест се протегна и превключи радиото:

— Аз ще приема съобщението.

След обичайните позивни между самолета и диспечера в Ню Йорк Върнън Димирест започна да записва радиограмата в специалния бележник. Съобщението идеше от ръководителя на пътническите превози на летище „Линкълн“ и началото му гласеше така: СПОРЕД НЕПОТВЪРДЕНИ СВЕДЕНИЯ НА БОРДА… Докато течеше радиограмата, лицето на Димирест ставаше все по-съсредоточено и напрегнато. На края потвърди кратко приемането на пълния текст и изключи без дума повече.

Той подаде радиограмата на Ансън Харис, който се наклони напред към светлината, за да я прочете. Харис едва чуто подсвирна. После прехвърли през рамо бележника към Сай Джордън.

Радиограмата завършваше с думите: ПРЕДЛАГАМЕ ДА СЕ ВЪРНЕТЕ ИЛИ ДА КАЦНЕТЕ ПО УСМОТРЕНИЕ НА КОМАНДИРА.

Двамата капитани разбираха, че трябва да определят кой от тях ще взима решения. Наистина тази вечер Ансън Харис летеше като командир, а Димирест действуваше като първи пилот, но иначе Върнън Димирест в качеството си на инспектиращ пилот имаше властта на върховен командир на екипажа.

На питащия поглед на Харис той отвърна рязко:

— Ти си на лявото кресло, ти решаваш. Няма какво да мислим!

Харис помълча за миг и после оповести решението си:

— Ще се върнем назад, но ще направим широк и бавен завой, за да не забележат пътниците. След това ще накараме Гуен Мейгън да открие тоя тип, който ги е разтревожил. Естествено, никой от нас не бива да се появява сред пътниците, за да не го стреснем — Харис повдигна рамене. — А после ще действуваме според обстоятелствата.

— Добре — кимна Димирест, — съгласен съм. Ти поемаш машината За обратен завой, а аз ще се погрижа за останалото. — За да повика Гуен с установения сигнал помежду им, той натисна три пъти звънеца.

Ансън Харис се свърза с въздушния диспечер и лаконично предаде:

— Тук е „Транс Америка“, Полет 2. Имаме проблеми. Моля, разрешение за връщане на летище „Линкълн“ и радарно водене от момента до приземяването на „Линкълн“.

Харис бързо отхвърли в ума си всякаква възможност за кацане на друго летище. Знаеше от метеорологическата сводка, че Отава, Торонто и Детройт са закрити поради бурята. А освен това, за да се справят с онзи тип, им беше нужно време. Връщането до „Линкълн“ им осигуряваше тази възможност.

Не се и съмняваше, че Димирест бе стигнал до същото заключение.

Диспечерът от Центъра за ръководство на въздушното движение в Торонто, някъде на шест мили под тях, отговори:

— „Транс Америка“, Полет 2, прието! — и след кратка пауза добави: — Започнете ляв завой, координати две-седем-нула. Очаквайте промяна на ешелона.

— Прието, Торонто. Започваме завоя. Виражът ще бъде широк и плавен.

— „Транс Америка“, Полет 2, разрешаваме широк вираж.

Разговорът се водеше на тих глас, както обикновено при подобни ситуации. И във въздуха, и на земята, съзнаваха, че много по-успешно е да се действува хладнокръвно, без паника и възбуда. От молбата на командира диспечерът в Торонто разбра, че самолетът е в опасност — реална или потенциална. Лайнерите, които летят по определен маршрут, не изменят току-така курса си и не се връщат обратно без сериозна причина. Диспечерът също знаеше, че ако е нужно, командирът сам ще подаде сигнал за бедствие и ще обясни характера и причините му. Така че диспечерът не искаше да губи времето на екипажа, зает със спешни задачи, за да задава ненужни въпроси.

Каквато и помощ да поискаха от Центъра за ръководство на въздушното движение, знаеха, че те щяха да откликнат незабавно и без излишни въпроси.

Но дори сега машинката на земята заработи по всички направления. В центъра в Торонто, който се помещаваше в красива модерна сграда на около четиринадесет мили вън от града, диспечерът, разговарял с Полет 2, веднага информира своя отговорник. Старши диспечерът, без да губи минутка, влезе във връзка с другите сектори и започна да разчиства трасе за Полет 2 както напред, така и непосредствено под него — за всеки случай! Той предупреди и центъра в Клийвланд, който отново щеше да поеме Полет 2 в обратния му път. Информираха и центъра в Чикаго, който следваше да приеме самолета от Клийвланд.

На борда на Полет 2 пристигна ново указание от диспечера в Торонто:

— Започвайте снижаване до две-осем-нула. Оповестете излизане от височина три-три-нула.

Ансън Харис отвърна:

— Торонто, тук „Транс Америка“ 2. Започваме снижаване.

По нареждане на Харис Сай Джордън уведоми по канала за специална връзка диспечера на „Транс Америка“ в Ню Йорк за намерението им да се върнат.

Вратата на кабината се отвори и влезе Гуен Мейгън.

— Вижте какво — започна тя, — ако искате още ордьоври, съжалявам, но не мога да ви донеса. Сами забелязахте, че имаме и пътници в първа класа.

— За неподчинението ще говорим после — каза Димирест. — А сега — имитирайки английското й произношение, той продължи: — при нас изникнаха неприятни проблеми.

На пръв поглед нищо не се бе изменило в пилотската кабина след радиограмата от летище „Линкълн“. Но спокойното и ведро настроение, което цареше преди, изчезна. Въпреки външното самообладание и тримата пилоти бяха нащрек, умовете им трескаво работеха, всеки долавяше напрегнатостта у другите. За да постигнат бърза пренагласа в подобни моменти, решаващо значение имаха дългогодишният опит и умение, натрупани в стръмния път до ранга на първокласни пилоти, Самото пилотиране, управлението на самолета, не беше особено трудно; пилотите на пътническите самолети бяха добре платени именно заради тяхната изобретателност, способност да взимат бързи и смели решения. Димирест, Харис и Сай Джордън сега мобилизираха точно тези свои способности. Ситуацията на борда на Полет 2 още не беше критична: ако имат късмет, може въобще да им се размине. Но настъпеше ли катастрофален момент, екипажът бе готов да действува.

— Моля те да откриеш един пътник — обърна се Димирест към Гуен. — Той не бива да забележи, че го гледаш. Ето описанието му. По-добре прочети цялата радиограма. — Той й подаде бележника с радиограмата, а Гуен пристъпи към него по-близо до светлината.

Самолетът леко се наклони и Гуен докосна с ръка рамото на Върнън Димирест. Той усещаше близостта й, долавяше познатия парфюм. Хвърли бегъл поглед встрани и видя очертания й профил в полумрака. Докато четеше, лицето й стана сериозно, но не и уплашено. Димирест си спомни как преди няколко часа тя го бе възхитила със силата на своя дух, която с нищо не накърняваше покоряващата й женственост. В един миг, кратък и неуловим, той си спомни как два пъти тази вечер Гуен бе признала, че го обича. Това го накара да се запита: а той обичаше ли я наистина? Когато контролираш своите чувства, трудно е да ги определиш точно. Но сега сърцето му подсказваше, че чувството му към Гуен е най-силната любов, която познава.

Гуен прочете радиограмата още веднаж, по-бавно.

Дива ярост обхвана Димирест, защото заради тая история се объркваха плановете им за щастлива разходка до Неапол. Но веднага се стегна. Сега не бе време за емоции, чакаше го отговорна работа. Заради тоя случай не само щяха да се забавят, а и да се задържат най-малко едно денонощие на летище „Линкълн“. Но полетът до Рим все някога щеше да се състои. Въобще не му минаваше през ума, че заплахата от бомбата може и да не се размине, и не всичко да свърши благополучно, както в повечето подобни случаи.

До него капитан Харис все още поддържаше плавния вираж с едва забележим крен. Това беше съвършен вираж, виртуозно изпълнен, както показваше курсо-пилотажният прибор. Единствено компасът и жироскопът издаваха радиуса на виража: самолетът завиваше на 180 градуса. Харис заяви, че пътниците няма да забележат изменението на курса; освен ако някой не е запознат с положението на звездите и луната й надниквайки през прозореца, определи накъде е изток и накъде — запад. Само тогава можеше да се открие промяната, но вероятността бе малка: за радост, земята не се виждаше през непробиваемите облаци и по светлините на градовете никой не можеше да се ориентира. Харис започна леко да снижава, носът на самолета едва забележимо се наклони надолу, дроселите съвсем малко затворени, ревът на моторите, без да променя своя тембър. Харис пилотираше съсредоточено, прецизно, като по учебник, без да обръща внимание на Димирест и Гуен.

Гуен върна радиограмата.

— От теб искам да отидеш в туристическия салон и да откриеш този човек. Виж къде му е чантичката и имаш ли възможност да я измъкнеш. Разбираш, че никой от нас не може да отиде отзад, поне не сега, за да не го изплашим.

— Ясно — отвърна Гуен. — Разбирам, но няма защо да ходя в салона.

— Защо?

Тя отвърна тихо:

— Знам кой е човекът. Седи на място 14-А.

Върнън Димирест я изгледа изпитателно.

— Трябва ли да ти обяснявам, че това е важно нещо. Ако не си напълно сигурна, върни се и провери.

— Напълно съм сигурна.

Гуен му обясни, че преди половин час, след като сервирала в първа класа, отишла в туристическия салон да помогне. Един от пътниците, на мястото до прозореца вляво, дремел. Веднага се сепнал, щом Гуен го заговорила. На коленете си държал малко куфарче и Гуен му предложила да го вдигне, за да му подаде подноса с храната. Но пътникът отказал. Продължавал здраво да стиска куфарчето, сякаш наистина има нещо ценно в него. Вместо да разтвори масичката пред себе си, той положил подноса върху куфарчето си. Свикнала със странните привички на пътниците, Гуен не му обърнала особено внимание, но добре си спомняла пътника. Описанието от радиограмата напълно се покриваше с вида му.

— Има още една причина, за да го запомня. Той седи точно до възрастната дама без билет.

— На мястото до прозореца седи, така ли?

— Да.

— Това затруднява положението — да се пресегнеш и да грабнеш куфарчето. — Димирест си спомни онази част от радиограмата на Уедърби, която гласеше: АКО ПРЕДПОЛОЖЕНИЕТО СЕ ОКАЖЕ ВЯРНО, ВЪЗМОЖНО Е СПУСЪКЪТ ЗА ВЗРИВАТЕЛЯ ДА СЕ НАМИРА ОТВЪН И ЛЕСНО ДА СЕ ЗАДЕЙСТВУВА. ЗАТОВА БЪДЕТЕ КРАЙНО ПРЕДПАЗЛИВИ, АКО СЕ ОПИТАТЕ ДА ИЗТРЪГНЕТЕ КУФАРЧЕТО СЪС СИЛА… Той чувствуваше, че Гуен в момента също мисли за това предупреждение.

Сега за първи път не страх, а чувство за неувереност смути хладнокръвния ход на мислите му. Може би щеше да го обхване и страх, но по-късно. Нима беше възможно тази бомбена заплаха да се окаже нещо по-страшно от заплаха? Върнън Димирест често бе обмислял и обсъждал подобни ситуации, но никога не му бе хрумвало, че сам може да изпадне в такова положение.

Ансън Харис все така плавно завършваше завоя. Сега вече летяха в обратна посока.

Сигналният звънец на канала за специална връзка звънна отново. Димирест даде знак на Сай Джордън, който превключи на нужната вълна, потвърди приемането и започна да записва съобщението.

— Мисля си — Димирест се обърна към Гуен, — дали има начин да преместим двамата пътници, които са до Гереро? Така че той да остане сам, седалките до него празни. И някой от нас да се приближи изотзад, да се наведе и измъкне куфарчето му.

— Той ще заподозре веднага — решително възкликна Гуен. — Сигурна съм. Целият е нащрек. В момента, в който извадим двамата му съседи под какъвто и да е претекст, ще усети, че нещо не е в ред, ще слухти и ще чака.

Вторият пилот подаде радиограмата, която току-що беше приел. Тя беше от Уедърби, летище „Линкълн“. На приглушената светлина на лампата Димирест и Гуен зачетоха:

 

НОВИ ДАННИ ПОТВЪРЖДАВАТ ПЪРВОНАЧАЛНИТЕ ПРЕДПОЛОЖЕНИЯ ЗА НАЛИЧИЕТО НА ВЗРИВНО УСТРОЙСТВО У ПЪТНИКА ГЕРЕРО. ПОВТАРЯМЕ-НАПЪЛНО ГИ ПОТВЪРЖДАВАТ. ПРЕДПОЛАГА СЕ, ЧЕ ПЪТНИКЪТ Е ДУШЕВНО НЕУРАВНОВЕСЕН, ОТЧАЯН И НЕ КОНТРОЛИРА ПОСТЪПКИТЕ СИ. ПОВТАРЯМЕ ПРЕДИШНОТО СИ ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ ДА ДЕЙСТВУВАТЕ С ИЗКЛЮЧИТЕЛНО ВНИМАНИЕ. НА ДОБЪР ЧАС!

— Това последното особено ми харесва — каза Сай Джордън. — Наистина е трогателно да ни отправят такова пожелание.

Димирест го скастри:

— Млъкни!

В продължение на няколко секунди в кабината цареше мълчание. Чуваше се само шумът от приборите.

— Ако можем да измислим нещо… — бавно поде Димирест, — някакъв начин да го подмамим да остави куфарчето си… Само секунди ще ни трябват да го грабнем и да го отнесем… Ако действуваме бързо, две секунди ще ни стигнат.

— Той за нищо на света не би го пуснал… — отбеляза Гуен.

— Знам, знам… Просто разсъждавам на глас, това е всичко — той млъкна. — Нека обмислим всичко отначало. Между Гереро и пътеката има двама пътници. Единият от тях…

— Единият от тях е мъж. Той седи до пътеката. На средното място е старата дама, мисиз Куонсет. Най-отвътре е Гереро.

— Значи бабето е точно до Гереро, точно до куфарчето?

— Да, но това какво ни помага? Дори да я посветим, едва ли тя би…

Димирест остро я прекъсна.

— Ти все още нищо не си й казала, нали? Тя не знае, че сме я разкрили?

— Не, нали така ми казахте!

— Просто исках да се уверя.

Отново настъпи мълчание. Върнън Димирест потъна в мисли, обсъждаше възможности и варианти. На края предпазливо отбеляза:

— Хрумна ми нещо. Може и да не успеем, но засега друга възможност не виждам. Слушайте внимателно, ще ви обясня точно какво трябва да се направи.

 

 

В туристическия салон на самолета повечето пътници бяха привършили с вечерята си и стюардесите прибираха подносите. Днес вечерята свърши по-бързо от друг път. Една от причините бе закъснението на полета, някои пътници бяха хапнали на аерогарата и сега поради късния час те или се отказваха от вечеря, или вкусваха по малко.

Мисис Ейда Куонсет продължаваше да бъбре с новия си приятел обоиста когато една от стюардесите — млада самоуверена блондинка — се обърна към тях:

— Свършихте ли с вечерята?

— Да, аз свърших, мис — каза обоистът.

Мисис Куонсет се усмихна приветливо.

— Благодаря ви, миличка. Можете да вземете приборите. Вечерята беше великолепна.

Мрачният мъж отляво на мисиз Куонсет подаде подноса си, без да продума.

В този момент малката стара дама от Сан Диего забеляза другата стюардеса, която стоеше на пътеката. Тя бе направила впечатление на мисиз Куонсет преди, явно бе старшата. Косите й бяха гъсти и черни, лицето й привлекателно, с високи скули и решителни тъмни очи, които в момента гледаха пряко и хладнокръвно Ейда Куонсет.

— Извинете, мадам, мога ли да видя билета ви?

— Билета ми? Да, разбира се — мисиз Куонсет се престори на изумена, макар че разбра моментално какво се крие зад този въпрос. Несъмнено тя бе или заподозряна, или разкрита. Но тя никога не се предаваше лесно и дори сега умът й усилено работеше. Важно беше да разбере какво точно знае това момиче.

Мисис Куонсет разтвори чантичката и се престори, че търси билета между документите си.

— Беше тука някъде, миличка. Знам, че имам билет — тя невинно погледна към стюардесата. — Ето на, да не би контрольорът да го е задържал, като съм се качвала. Може би го е взел и аз просто не съм забелязала.

— Не — каза Гуен Мейгън. — Това е невъзможно. Ако билетът ви е бил за отиване и връщане, къде ви е талонът за обратния полет? Ако е само за отиване, при вас трябва да е кочанът от билета и бордната карта.

— Наистина, просто необяснимо… — мисиз Куонсет продължаваше да се рови из чантата си.

Гуен строго запита:

— Ще ми позволите ли аз да погледна? — през време на целия разговор тя не прояви нищо от обичайната си вежливост. — Ако имате билет в чантичката си, ще го намеря. Ако нямате, ще си спестим излишно губене на време.

— Разбира се, че няма да ви позволя! — гневно отвърна мисиз Куонсет и продължи с по-благоразумен тон. — Зная, че нямате лоши намерения, миличка, но в чантата си държа лични книжа. А вие, като англичанка, сте длъжна да уважавате личната неприкосновеност. Англичанка сте, нали?

— Дали съм англичанка или не, това няма никакво отношение към въпроса. В момента разговаряме за вашия билет. Или по-точно за това, имате ли изобщо билет? — гласът на Гуен, по-висок от нормално, се чуваше и от пътниците на съседните седалки. Някои започнаха да извръщат глави.

— Разбира се, че имам билет. Въпросът е къде съм го пъхнала — мисиз Куонсет се усмихна закачливо. — А разбрах, че сте англичанка веднага щом заговорихте. Англичаните, хора като вас, миличка, правят нашият език да звучи възхитително. Колко жалко, че малцина от нас, американците, говорят така изящно. Моят покоен съпруг обичаше да казва…

— Какво е казвал нас това не ни интересува. Билетът ви къде е?

За Гуен беше наистина мъчително да се държи така неприветливо и грубо. При други обстоятелства тя би разговаряла със старата дама строго, но би запазила своя любезен и дружелюбен тон. Беше й обидно да се отнася невъзпитано към тази жена, два пъти по-стара от нея. Но в това отношение указанията на Върнън бяха изрично строги. Мисис Куонсет изглеждаше смаяна.

— Аз проявявам достатъчно търпение, млада госпожице, но щом открия билета си, няма да премълча вашето грубо държане…

— Така ли, мисиз Куонсет? — Гуен забеляза, че щом спомена името й, старата жена трепна и зад твърдото й изражение за първи път се прокрадна нерешителност. Гуен настойчиво продължи:

— Вие сте Ейда Куонсет, нали?

Малката стара дама приближи дантелената кърпичка към устните си и въздъхна:

— След като знаете коя съм, има ли смисъл да отричам?

— Не, защото знаем всичко за вас. Имате достатъчно прегрешения, мисиз Куонсет.

Сега все повече пътници наблюдаваха и слушаха. Някои бяха се приближили. По лицата им се четеше съчувствие към старата жена и неодобрение към Гуен. Пътникът на мястото до пътеката, който бе разговарял с мисиз Куонсет, когато се появи Гуен, се въртеше неспокойно.

— Ако има някакво недоразумение, готов съм да помогна.

— Няма никакво недоразумение — каза Гуен. — Вие с тази дама ли пътувате?

— Не.

— Тогава какво ви засяга, сър?

До този момент Гуен не си позволи нито веднъж да погледне към пътника до прозореца. Нито пък той бе погледнал към нея. Но начинът, по който бе навел главата си, го издаваше, че внимателно следи всяка дума от разговора. Крадешком тя го стрелна с очи и видя, че той все още стискаше малкото куфарче на коленете си. При мисълта какво може да се намира в него, побиха я ледени тръпки. Разтрепера се, завладя я предчувствие за нещо ужасно. Искаше й се да побегне, да се върне в пилотската кабина и помоли Върнън сам да се справи с всичко. Но се овладя, надви моментната слабост.

— Казах ви, че зная всичко за вас — потвърди Гуен. — Хванали са ви тази вечер като пътник без билет от Лос Анжелос, поставили са ви под наблюдение, но сте успели да се изплъзнете, а после с измама сте се качили на този самолет.

Малката стара дама от Сан Диего запита с ведър тон:

— Щом като знаете толкова или си мислите, че знаете, има ли смисъл да спорим? — Тя реши, че не си струва да се притеснява. Естествено, очакваше да я заловят. Но поне успя да изживее едно приключение и да вечеря чудесно. Какво пък толкова се беше случило? Както призна червенокосата жена от летище „Линкълн“, авиокомпаниите никога не дават под съд гратисчиите.

Беше й любопитно все пак какво ще последва.

— И сега самолетът ще се върне ли заради мен?

— Не сте толкова важна особа, та да се връщаме заради вас, но щом кацнем в Италия, ще бъдете предадена на властите. — Върнън Димирест бе предупредил Гуен да създаде впечатлението, че самолетът продължава своя път за Рим. В никакъв случай да не се разбере, че се връщат обратно. Накара я нарочно да се държи грубо със старата дама, което бе ужасно неприятно за Гуен. Но всичко това се правеше, за да се създаде определено впечатление у Гереро и Димирест да пристъпи към следващата стъпка от своя план.

Естествено, Гереро не подозираше — и ако всичко вървеше успешно, щеше да узнае, когато е вече късно, — че целият този спектакъл се разиграва единствено заради него.

— Елате с мен! — обърна се Гуен към мисиз Куонсет. — Командирът получи съобщение за вас и трябва да докладва. Но преди това иска да ви види. — Тя се обърна към пътника, който седеше до пътеката: — Бихте ли дали път на тази жена!

За първи път старата дама прояви нервност.

— Командирът иска да ме види?

— Да, и той не обича да чака.

Мисис Куонсет с нежелание разкопча предпазния колан. Също с нежелание обоистът я пропусна да мине и тя нерешително излезе на пътеката. Гуен я хвана за ръката и я поведе напред, усещайки недружелюбните погледи на пътниците, вперени в нея.

Гуен с мъка потисна желанието си да се обърне и да види дали човекът с куфарчето също гледа след тях.

— Аз съм капитан Димирест — представи се Върнън. — Моля ви, елате по-напред. Гуен, затвори вратата, да видим дали ще се съберем всички. — Той се усмихна на мисиз Куонсет. — За съжаление самолетните конструктори не са предвидили в кабината място за гости.

Старата дама от Сан Диего внимателно се вгледа в него. След ярката светлина в пътническия салон очите й не можеха да привикнат към полумрака на пилотската кабина. Тя различи силуетите на няколко седящи фигури, заобиколени от множество светещи в червено циферблати. Не се заблуждаваше — този глас звучеше дружелюбно. Съвсем различно и неочаквано от това, което мисиз Куонсет се готвеше да посрещне.

Сай Джордън спусна облегалката на едно свободно кресло зад Ансън Харис. Мило и любезно, за разлика от досегашното си поведение, Гуен поведе старата дама към креслото.

Самолетът се движеше плавно, не друсаше и тя без усилия стигна до седалката. Макар че се спускаха, все още не бяха стигнали до онези слоеве от атмосферата, където бушуваше бурята. Напредваха с повече от 500 мили в час, самолетът се плъзгаше гладко, сякаш плуваше в спокойни огледални води.

— Мисис Куонсет — каза Върнън Димирест, — моля ви да забравите всичко, което току-що се случи отвън. Не заради това ви повикахме… — и се обърна към Гуен. — Ти държа ли се грубо към дамата?

— Струва ми се, да.

— Мис Мейгън действуваше по моя заповед. Аз й наредих да се държи грубо. Знаехме, че едно лице, което ни интересува, ще слуша и наблюдава сцената. Искахме всичко да изглежда естествено, за да намерим подходящ повод да ви извикаме тук, без да събудим подозрения.

Сега вече Ейда Куонсет различаваше по-ясно едрата мрачна фигура, която говореше от креслото вляво. Стори й се, че лицето му има приятни черти. Все още не схващаше какво й обясняват. Огледа се наоколо. Беше толкова интересно! Никога досега не бе попадала в пилотска кабина. Вътре бе много по-тясно, отколкото предполагаше. Беше й топло и тримата мъже седяха по ризи. Ето нещо ново и любопитно, което можеше да разкаже на дъщеря си в Ню Йорк — ако въобще стигнеше до там.

— Мамичко — запита пилотът, който се бе представил за капитан. — Лесно ли се плашите?

Въпросът изглеждаше странен, тя се замисли, преди да отговори.

— Не, не бих казала, че съм от страхливите. Понякога се нервирам, но напоследък и това става рядко. Колкото повече човек остарява, толкова по-малко се плаши.

Очите на капитана изпитателно се взираха в лицето й.

— Реших да ви разкажа нещо, а после да поискам помощ от вас. Нямаме много време. Затова ще говоря накратко. Сигурно сте забелязали пътника вляво от вас, до прозореца.

— Онзи слабичкия, с тънките мустачки?

— Да, точно той — каза Гуен.

Мисис Куонсет утвърдително кимна.

— Той е странен човек. Не желае с никого да разговаря, държи в ръце малко куфарче и не иска да се раздели с него. Струва ми се, че нещо го измъчва.

— Нас също ни измъчва нещо — тихо каза Върнън Димирест. Имаме основание да смятаме, че в това куфарче той носи бомба. Искаме да го изтръгнем от ръцете му. Затова имаме нужда от вашата помощ.

Колко удивително и странно, мислеше си Ейда Куонсет, че в кабината е толкова тихо. В мълчанието, което последва думите на Димирест, се разнесе съобщение по един от високоговорителите над главата й:

— „Транс Америка“, Полет 2. Тук е центърът в Торонто. Намирате се на 15 мили източно от фара Клайнбърг. Съобщете вашата височина и намерения.

Отговори пилотът от лявото предно кресло, чието лице тя все още не беше видяла.

— Торонто център. Тук „Транс Америка“, Полет 2. Излизаме от две-девет-нула. Разрешете да продължим плавно снижението. Без промяна в решението ни да кацнем на „Линкълн“.

— „Транс Америка“. Разбрах ви. Даваме ви свободен коридор. Продължавайте плавно снижаването.

Третият пилот, който стоеше вдясно от нея пред множество циферблати, се наклони напред и каза:

— Според моите изчисления ще стигнем след час и седемнадесет минути. При положение, че вятърът не се промени. Но ако челният фронт на бурята се е придвижил по-бързо от прогнозата, ще пристигнем и по-рано.

— Значи се връщаме, така ли? — мисиз Куонсет не можа да скрие вълнението си.

Димирест кимна.

— Да, но вие сте единствената, която знае това, освен екипажа. Засега трябва да го пазите в тайна и най-вече Гереро — това е човекът с куфарчето — не бива нищо да узнае.

Ейда Куонсет си мислеше задъхано: „Боже мой, нима това става с мен? Всичко е толкова вълнуващо! Като приключен-ски филм по телевизията. Вярно, че е малко страшно, но тя реши да не мисли за опасността. Главното беше, че се намира тук, че участвува в замисъла, че си бъбре с командира, че си споделят тайни — какво би казала дъщеря й за всичко това?“

— Е, добре, съгласна ли сте да ни помогнете?

— Разбира се, предполагам, ще искате от мен да изтръгна куфарчето…

— Не! — Върнън Димирест се извърна на креслото си и каза строго: — В никакъв случай не бива да се докосвате до това куфарче, дори да се доближавате до него.

— Щом като казвате — съгласи се покорно мисис Куонсет, — няма!

— Настоявам! И запомнете: важното е Гереро да не разбере, че ние знаем за куфарчето и за съдържанието му. Сега ще ви обясня точно какво трябва да направите, като се върнете в салона. Моля ви, слушайте внимателно.

Когато той свърши, малката стара дама от Сан Диего си позволи леко да се усмихне.

— Да, ясно, ясно. Струва ми се, че ще се справя.

Тя стана и Гуен тъкмо се готвеше да отвори вратата на кабината, за да излязат, когато Димирест запита:

— Разбрах, че са ви хванали без билет от Лос Анжелос и сте искали да стигнете до Ню Йорк. Защо?

Тя му разказа колко самотна се чувствува понякога на западното крайбрежие и как й се иска да погостува на дъщеря си в Ню Йорк.

— Мамичко! — каза Върнън Димирест. — Ако успеем сега, аз лично ви обещавам, че не само ще ви освободя от всякакви неприятности, но и авиокомпанията ще ви издаде билет до Ню Йорк и обратно — първа класа.

Мисис Куонсет така се трогна, че едва не заплака.

— Благодаря ви, благодаря ви… — изведнъж усети, че гласът й се дави в сълзи. Какъв забележителен човек, помисли си тя. Толкова отзивчив, толкова чаровен!

 

 

Силното вълнение, което преживя мисиз Куонсет в пилотската кабина, й помогна да се справи със задачата си на връщане към туристическия салон. Гуен Мейгън здраво я държеше за ръката и я блъскаше напред, а тя попиваше с дантелената кърпичка сълзите си и играеше покъртително ролята на дълбоко разстроена и обидена стара жена.

С вътрешно ликуване, макар и през сълзи, тя си спомни, че за втори път й се налагаше да разиграва подобен спектакъл тази вечер. Първата сцена стана на аерогарата, когато се преструваше на болна пред младия Питър Коукли. Тогава тя бе убедителна и блестяща! Защо да не успее и сега?

Наистина мисиз Куонсет играеше ролята си толкова правдиво, че един пътник възмутено запита:

— Мис, каквото и да е провинението на тази дама, нищо не ви дава право да се държите така грубо!

Знаейки, че Гереро е наблизо, Гуен рязко отвърна:

— Сър, моля ви се не се бъркайте!

Щом влязоха в туристическия салон, Гуен дръпна след себе си завесата, която разделяше двете класи. Това бе също част от плана на Върнън. Поглеждайки назад към кабината, Гуен забеляза, че вратата й е леко открехната. Тя знаеше, че зад вратата стои Върнън, наблюдава и чака. Щом се дръпнеше завеската между първа класа и туристическия салон, Върнън щеше да застане зад завесата и да следи какво става през малкия процеп, който Гуен трябваше да остави. А в определен момент той щеше да разтвори завесата и бързо да се притече на помощ.

При мисълта какво можеше да се случи в следващите няколко минути — независимо от изхода — тръпки на вледеняващ ужас и някакво предчувствие за беда обхванаха Гуен. Но тя отново успя да го сподави. Припомни си своите отговорности пред екипажа и пътниците, които съвсем не подозираха драмата, разиграваща се пред очите им, и заведе мисиз Куонсет до мястото й в самолета.

Пътникът Гереро им хвърли бърз поглед, после отмести очи встрани. Малкото дипломатическо куфарче, забеляза Гуен, все още седеше в същото положение на коленете му и ръцете му здраво го стискаха. Обоистът, който седеше на мястото до пътеката, стана, щом се приближиха. Лицето му изразяваше съчувствие, той се отмести, за да направи път на старата дама. Внимателно и ненатрапливо Гуен застана прел него и му препречи пътя към седалката. Мястото му трябваше да остане незаето, докато Гуен не се дръпне встрани. Очите й доловиха движение зад процепа на завесата. Върнън бе заел мястото си, готов да действува.

— Много ви моля! — мисиз Куонсет, която все още стоеше на пътеката, умолително, с просълзени очи се обърна към Гуен. — Бъдете добра, помолете капитана да промени решението си. Не искам да ме предава в ръцете на италианската полиция…

— Трябвало е да помислите за това преди — грубо я сряза Гуен. — Освен това не аз разпореждам на капитана какво да върши!

— Но вие можете да го помолите. Той ще ви послуша!

Д. О. Гереро извърна глава към тях, загледа се, след това отново отмести очи.

Гуен хвана старицата за лакътя.

— Чувате ли какво ви казвам? Седнете на мястото си!

Гласът на Ейда Куонсет се превърна в хленч:

— Моля ви да ме върнете обратно. Предайте ме на нашите власти, не на чуждите…

Зад Гуен се разнесе възмутеният глас на музиканта:

— Мис, не виждате ли колко е разстроена тази жена?

— Моля ви, не се бъркайте — сопна се Гуен. — На тази жена не й е тук мястото. Пътува без билет.

Музикантът продължи разярено:

— Даже и да е така, това няма значение. Важното е, че тя е възрастна дама!

Без да му обръща внимание, Гуен блъсна мисиз Куонсет към креслото и тя се олюля.

— Чувате ли ме! Сядайте и не мърдайте!

Ейда Куонсет се строполи на седалката и се разпищя:

— Ох, колко сте груба! Така ме ударихте! Така ме заболя!

Няколко души от пътниците скокнаха на крака и запротестираха.

Д. О. Гереро продължаваше да гледа невъзмутимо напред. Гуен забеляза, че ръцете му не пускаха куфарчето.

Мисиз Куонсет изстена отново.

Гуен студено каза:

— Вие сте истеричка! — С добре премерено движение, макар и да ненавиждаше постъпката си, тя се наклони и зашлеви мисиз Куонсет в лицето. Плесницата отекна в салона. Пътниците ахнаха. Другите стюардеси гледаха изумени и не вярваха на очите си. Музикантът сграби Гуен за ръката, но тя бързо се отскубна.

По-нататък всичко се разигра с такава бързина, че дори най-близкостоящите не можеха да възпроизведат последователността на събитията.

Мисиз Куонсет се извърна наляво към Д. О. Гереро и умолително застена:

— О, сър, помогнете ми! Моля ви, помогнете ми!

Лицето му остана каменно, невъзмутимо, сякаш не чуваше молбата й.

Обзета от мъка и панически страх, тя се хвърли към него и с истерични вопли обви ръце около шията му.

— Помогнете ми! Помогнете ми!

Гереро неловко се завъртя, опита се да се освободи. Но не успя. Ейда Куонсет още по-здраво стегна ръце около шията му.

— О, помогнете ми!

Лицето на Гереро стана огненочервено. Той просто се задушаваше и вдигна ръце, за да се изтръгне от прегръдката й. Ейда Куонсет се отпусна от врата му и сграбчи ръцете му.

Точно в този миг Гуен Мейгън се наведе към вътрешната седалка. Пресегна се и с едно-единствено уравновесено движение, сякаш без да бърза, здраво хвана куфарчето и го вдигна от коленете на Гереро. Само след секунда куфарчето беше далеч от него на пътеката между Гереро и куфарчето като солидна бариера се изправяха Ейда Куонсет и Гуен.

Завесата между двата пътнически салона се дръпна встрани. Върнън Димирест, висок и представителен в своята униформа, бързо се приближи.

На лицето му бе изписано облекчение и той протегна ръка към куфарчето.

— Чудесно го изпълни, Гуен! Подай ми го!

С малко повече късмет инцидентът щеше да привърши тук, като се изключат по-късно разправиите с Гереро. Но събитията се развиха иначе — изцяло по вина на Маркъс Ратбоун.

До този момент Ратбоун бе непознат пътник, от когото никой не се интересуваше. Той заемаше място 14-Д от другата страна на пътеката. И макар че никой не му обръщаше внимание, той бе самодоволен и надут човек, завладян от мисълта за собственото си величие.

Ратбоун бе дребен търговец в малко градче в щата Айова, където всички го наричаха „злобаря“. На всяко решение, на всяка инициатива на своите съграждани той се противопоставяше. Беше станал легендарен със своите възражения и протести и по значителни, и пс маловажни въпроси. Негодуваше срещу подбора на книги за градската библиотека, срещу плана за единна антенна мрежа, срещу възпитателните мерки спрямо сина му в училището, срещу избора на цвят за боядисване на обществени сгради. Преди да потегли за Рим, той бе успял да провали проекта за надписи и светлинни реклами по главната улица в градчето му. И макар че вечно критикуваше всичко, той самият никога не бе предложил някаква конструктивна идея.

Друга характерна черта на Маркъс Ратбоун бе това, че ненавиждаше жените, в това число и собствената си съпруга. Никога досега не бе защитил интереса на една жена. Затова унизителното положение, в което бе изпаднала мисиз Куонсет, въобще не го трогна, но когато Гуен Мейгън грабна куфарчето на Д. О. Гереро, той кипна.

За Маркъс Ратбоун това представляваше саморазправа на служебно лице и при това жена! — покушение срещу правата на обикновен пътник като него самия. Възмутен, Ратбоун скокна от мястото си и се изпречи между Гуен и Върнън Димирест.

В този миг Д. О. Гереро, побеснял, бръщолевейки несвързани приказки, се изтръгна от ръцете на Ейда Куонсет и се втурна към пътеката. Тогава Маркъс Ратбоун дръпна куфарчето от ръцете на Гуен и с учтив поклон го връчи на Гереро. Като диво животно с лудешки блясък в очите, Гереро го притисна до себе си.

Върнън Димирест се хвърли напред, но твърде късно. Искаше да хване Гереро, но не можеше да мине — пътеката беше тясна, а и на нея стояха Ратбоун, Гуен и обоистът. Д. О. Гереро се шмугна между тях и се запъти към опашката на самолета. И други пътници се бяха изправили на крака. Димирест отчаяно изкрещя:

— Спрете този човек! Той носи бомба!

След неговия вик се разнесоха крясъци, всички наскачаха от местата си и още повече заприщиха пътеката. Единствена Гуен Мейгън с лакти и нокти си проби път напред и успя да се доближи до Гереро.

В дъното на салона, като животно, притиснато в клетка, Гереро се обърна. От опашката на самолета го деляха три тоалетни. Светлинките над тях показваха, че едната е заета, две са свободни. Застанал с гръб към тоалетните, Гереро стискаше пред себе си куфарчето с едната си ръка, а с другата държеше примката на въженцето, което сега ясно се виждаше. С дрезгав глас, нещо между шепот и грак, той извика:

— Останете по места! Не се приближавайте!

Надвивайки паническия шум, Върнън Димирест извика отново:

— Гереро, чуй ме! Послушай!

За секунда последва гробно мълчание, всички замряха — чуваше се само равномерният рев на двигателите. Гереро замига, очите му, изпълнени с подозрение, блуждаеха по лицата на преследвачите му.

— Знаем всичко за теб — продължи. Димирест, — знаем и намеренията ти. Знаем за застраховката и за бомбата. На земята също знаят, така че застраховката ти е съвършено невалидна. Ясно ли ти е? Застраховката ти е анулирана, недействителна, не струва нито петаче. Ако взривиш тази бомба, ще се убиеш за нищо. И никой — нито ти, нито семейството ти ще спечели. Даже ще усложниш положението им, защото тях ще ги преследват и обвиняват. Послушай ме! Размисли!

Разнесе се женски писък. Гереро все още се колебаеше.

— Гереро — поде отново Димирест, — дай възможност на тези хора да се успокоят и седнат. Тогава, ако искаш, ще разговаряме. Можеш да ми задаваш всякакви въпроси. Обещавам ти, че никой няма да се приближи към тебе, докато ти не пожелаеш. — Димирест си правеше сметка, че ако отклони достатъчно дълго вниманието на Гереро, пътеката можеше да се освободи. После ще опита да го убеди да му предаде куфарчето си. Ако откажеше, може би някак си щеше да скочи напред, да се хвърли върху него и му избие куфарчето, преди да е дръпнал канапчето. Рискът беше наистина чудовищен, но какво друго му оставаше?

Хората започнаха нервно да се отпускат върху седалките.

— Сега, след като ти казах какво знаем за тебе, след като сам разбираш, че планът ти е безсмислен, моля те, предай ми куфарчето си — Димирест се опитваше да поддържа спокоен и разумен тон. Важното беше да не спира да говори. — Ако ме послушаш, давам ти честната си дума, че никой в този самолет няма да те докосне.

В очите на Гереро се четеше ужас. Той облиза с език тънките си устни. Най-близо до него бе Гуен Мейгън.

— Успокой се, Гуен — кротко каза Димирест, — опитай се да седнеш. — Той искаше никой да няма на пътеката, в случай че се наложи да скочи.

Вратата на заетата тоалетна зад Гереро се отвори. Показа се млад мъж с кръгли очила и дебели стъкла, които му придаваха вид на бухал. Спря и се огледа късогледо наоколо. Явно той нищо не знаеше и нищо не подозираше от това, което ставаше навън.

Някой от пътниците се провикна:

— Хванете тоя човек с куфарчето! В него има бомба!

Щом щракна вратата зад гърба му, Гереро се извърна. Той се хвърли напред, избута встрани мъжа с очилата и се вмъкна в тоалетната, която онзи току-що бе освободил.

Гуен веднага скокна след него. Разблъсквайки ожесточено пътниците на пътеката, Върнън Димирест също се устреми след тях.

Когато Гуен го настигна, вратата на тоалетната се затваряше. Тя пъхна крак и започна да бута. Стъпалото й пречеше вратата да се затвори, но Гуен нямаше сили да я разтвори. Остра болка преряза крака й — Гереро натискаше отвътре с цялата си тежест.

В съзнанието на Гереро цареше мрачен хаос. Той все още не схващаше какво се беше случило, нито пък разбра какво му бе говорил Димирест. Само една-единствена мисъл проникна и завладя съзнанието му: той проумя, че и този замисъл, както всички негови досегашни грандиозни планове, претърпя провал. Някъде — както при всичките си начинания — беше сбъркал. Целият му живот представляваше верига от провали. С горчивина си помисли, че и смъртта му ще бъде също така нелепа, както и земният му път.

Гърбът му подпираше вратата на тоалетната. Той усещаше натиска от другата страна, знаеше, че след миг напорът ще стане неудържим, че той няма да има сили да удържи и вратата ще се разтвори. Отчаяно, с треперещи ръце той стисна канапчето, свързано с пластмасовата пластинка. Щом дръпне, тя ще изхвръкне, краищата на щипката ключ ще се съединят и динамитът ще се взриви… В момента, когато дръпна въженцето, в главата му се стрелна мисълта: ами ако бомбата, която бе собственоръчно измайсторил, вземе да засече… и отново се провали…

В тази част от секундата, последна в неговия живот, последна за неговото загиващо съзнание, Д. О. Гереро разбра, че бомбата му задействува безотказно.