Марион Зимър Брадли
Преди Империята (4)

4

— Просто не мога да повярвам на това време — каза Хедър.

Юън, който се бе приближил до входа на палатката, се поусмихна:

— И сега какво ще правим с твоите предсказания за виелиците?

— Радвам се, че съм сгрешила — изрече твърдо Хедър. — Рафи и Камила имат нужда от това там, в планината. — Лека тревога премина през лицето й. — Не съм толкова сигурна, че тогава съм сбъркала, но все пак в това време нещо ме плаши. На тая планета всичко като че върви някак накриво.

Юън се разсмя:

— Май все още защитаваш честта на баба си от шотландските планини и шестото чувство, а?

Хедър остана сериозна.

— Никога не съм вярвала в шестото чувство. Дори и в шотландските планини. Но сега не съм толкова сигурна. Как е Марко?

— Няма голяма промяна, макар че Джуди успя да му налее няколко глътки бульон в устата. Изглежда малко по-добре, но пулсът му е все така ужасно неравен. Впрочем къде е Джуди?

— Отиде в гората с Маклауд. Накарах я обаче да обещае, че няма да се отдалечават от сечището.

Някакъв звук от вътрешността на палатката накара и двамата да влязат вътре. За пръв път от три дена насам Сабал издаваше нещо друго освен нечленоразделни стонове. Той се въртеше в палатката и се опитваше да седне. Избърбори с отпаднал дрезгав глас:

— Que paso? O Dio, mi duele… duele tanto…^[1]

Юън се наведе над него и изрече меко:

— Всичко е наред, Марко, ти си тук, с теб сме. Боли ли те?

Сабал измънка нещо на испански. Юън погледна безпомощно към Хедър, но тя поклати глава.

— Не говоря испански. Камила говори, аз знам само две-три думи.

Но преди да се сети за някоя от тях, Марко въздъхна:

— Да ме боли ли казвате? Боли, повярвайте ми. Какви бяха тия гадини? Колко време… къде е Рафи?

Юън провери пулса му, преди да отговори.

— Не се опитвай да сядаш. Ще ти подложа възглавница. Беше много болен, помислихме, че може и да не оживееш.

„И все още не съм сигурен“ — мина през ума му мрачна мисъл, докато подлагаше втората си възглавница под главата на болния, а Хедър го молеше да глътне малко супа. — „Не, не, вече твърде много хора умряха.“ Но му беше ясно, че това няма значение. На Земята по принцип умираха само остарелите. Ала тук… Тук беше различно. Дяволски различно.

— Не се изморявай, като говориш. Пази си силите, а ние ще ти разкажем всичко — обеща му Юън.

 

Нощта се спусна все така вълшебно ясна, без никаква мъгла или дъжд. Мъгла нямаше дори по високите места и докато нагласяваше телескопа на Камила и другите уреди на равното пред лагера им, Рафи за пръв път видя как над върховете изгряват звезди, ясни и блестящи, но невероятно далечни. Не можеше да различи променлива цефеида от съзвездие, твърде много от нещата, които Камила правеше, бяха неразбираеми за него. Като заслони грижливо светлината, за да не й попречи да се адаптира към тъмното, той внимателно записа поредиците от числа и координати, които тя му казваше. Когато свършиха всичко, сякаш бяха минали часове. Камила въздъхна и протегна изтръпналите си крайници.

— Това е засега. Ще мога да направя останалите наблюдения чак утре преди разсъмване. Още ли няма признаци за дъжд?

— Никакви, слава на всевишния.

По ниските склонове край тях се носеше свежият омайващ дъх на цветя. Бързо разцъфтяващите шубраци, съживени от двудневната суха горещина, бяха разпукнали всичките си цветчета. Непознатият аромат беше малко опияняващ. Откъм планината изплува огромна бляскава луна с преливащо многоцветно сияние. Само след миг се показа още една, която светеше в бледовиолетово.

— Погледни луната — прошепна тя.

— Коя? — Рафи се усмихна в тъмното. — Хората от Земята обикновено казват „луната“. Един ден, предполагам, някой ще им даде имена…

Седяха на меката суха трева и гледаха как луните се изскубват от планинските върхове. Рафи отбеляза:

— Ако звездите се виждаха само веднъж на хиляда години, хората щяха да ги съзерцават, да се чудят и да ги обожават.

— Дори само десет дни ми бяха достатъчни да осъзная, че ми липсват — кимна тя.

С разума си Рафи усещаше, че е лудост да седят така в тъмното. Ако не нещо друго, най-малкото хищни птици или животни — а може би и баншито от височините, което бяха чули предната нощ — сигурно се навъртаха наблизо в мрака. Накрая го сподели с Камила, а тя се сепна и изрече:

— Прав си. Трябва да ставам доста преди разсъмване.

На Рафи не му се искаше особено много да се свре в тъмнината на миниатюрната палатка, затова поде:

— Някога хората вярвали, че е вредно да се спи на лунна светлина, оттам идва думата „лунатик“. Чудя се дали ще е четири пъти по-опасно да се спи под светлината на четири луни, а?

— Не, но ще е… по-лунатично — и Камила тихичко се засмя.

Нежно обгърна раменете й и за миг девойката, която преглътна язвителната си забележка, помисли със смесица от страх и очакване, че ще се наведе и ще я целуне. Но вместо това той се обърна и каза:

— Кой не иска да е побъркан? Лека нощ, Камила. Ще се видим утре сутрин, един час преди съмване.

Отдалечи се и я остави да влезе първа в палатката.

 

Ясна нощ на планетата с четирите луни. Баншита виеха по хълмовете, смразявайки топлокръвната си плячка със своя писък, насочваха се към нея по топлината от телата, но никога не слизаха под линията на снеговете. В безснежната нощ всичко, което се намираше на скали или в тревата, бе в безопасност. Хищни птици се рееха над долините, животни, все още непознати за земните жители, ловуваха, живееха и умираха в горските дебри, дървета нечуто падаха на земята. Облени в лунната светлина, в необичайната горещина и сухота, носени от топлия вятър, който духаше срещу заледените хребети, цветята напъпваха и се разтваряха, разпръсквайки аромата и прашеца си. Разцъфващи през нощта, непознати, с дълбок омайващ аромат…

Червеното слънце изскочи незаслонено от облаци — блестящ изгрев на огромен рубин в ясно гранатово небе. Рафи и Камила, които два часа се бяха занимавали с телескопа, седяха и гледаха изгрева, приятно уморени от това, че бяха свършили не особено трудната си задача.

— Тръгваме ли надолу? Времето е толкова хубаво, че може и да не изтрае дълго — подхвърли Камила. — Въпреки че свикнах да се катеря из планините в топлото, по лед няма да се справя.

— Добре. Опаковай уредите, знаеш си как, а пък аз ще приготвя нещо за хапване и ще свия палатката. Ще тръгнем надолу, докато времето още не се е променило. Денят няма грешка. А ако довечера е все така хубаво, ще спрем на някой хълм и ще лагеруваме там. И ще направиш още наблюдения — завърши той.

След четиридесет минути потеглиха надолу. Рафи изгледа със съжаление огромната заснежена планинска верига, преди окончателно да й обърне гръб. Неговата собствена неизследвана планинска верига. А може би никога нямаше да я види отново.

„Не бъди толкова сигурен“ — отбеляза един глас в подсъзнанието му, но той мислено вдигна рамене. Не вярваше в предчувствия.

Вдъхна лекия аромат на цветята, наполовина с наслаждение, наполовин смутен от леко нагарчащата им свежест. Най-забележителни бяха малките оранжеви цветчета, които Камила бе откъснала предния ден, но имаше и красиви бели цветя със златисти венчелистчета, подобни на звезди, и тъмносини камбанки, чиито тичинки искряха от златист прах. Камила се наведе над тях и вдъхна тръпчивия им мирис. След миг Рафи реши да я предупреди:

— Нали помниш как позеленяха Хедър и Джуди? Внимавай да не стане така и с теб!

Тя погледна към него и се засмя. Лицето й бе леко златисто от цветния прашец.

— Ако беше опасно, щеше вече да ми е навредило. Въздухът е пълен с цветен прашец, не си ли забелязал? О, толкова е хубаво, толкова е хубаво, чувствам се като цвете, сякаш съм пияна от цветя…

Тя стоеше унесена, вгледана в красивите цветя, прилични на звънчета, и като че ли искреше в златистия им прах. „Пияна“ — помисли Рафи — „пияна от цветя.“ Остави раницата да се смъкне от гърба му и да се търкулне в тревата.

— Ти си цвете — каза той пресипнало.

Сграбчи я и я целуна. Тя протегна устни към него, отначало плахо, след това с нарастваща страст. Прегърнаха се плътно сред полето от полюляващи се цветя. Тя първа се отскубна, побягна към потока, който течеше надолу по хълма, и със смях потопи ръце във водата.

„Какво стана с нас“ — учуди се Рафи, но мисълта се плъзна вън от мозъка му и се изпари. Стройното тяло на Камила сякаш пърхаше, виждаше го ту ясно, ту размазано. Тя събу планинарските обувки и дебелите чорапи и потопи крака във водата.

Рафи се наведе над нея и я повали във високата трева.

 

В долния лагер Хедър Стюарт полека се събуждаше, усещайки горещото слънце през оранжевата коприна на палатката. Марко Сабал все още дремеше в своя ъгъл с одеяло, придърпано над главата. Но когато тя погледна към него, той се раздвижи и й се усмихна.

— И ти ли още спиш?

— Другите май са вън на сечището — отговори Хедър и се размърда. — Джуди казваше, че иска да разбере дали някои орехи не съдържат въглеводороди, годни за ядене. Виждам, че приборите й ги няма. Ти как се чувстваш, Марко?

— По-добре — отвърна той и се протегна. — Струва ми се, че днес мога да стана за няколко минути. Има нещо във въздуха и в слънцето, което ми действа добре.

— Това е чудесно — кимна тя.

И Хедър долавяше някакво чувство на здраве и еуфория в ароматния въздух. „Сигурно е от високото кислородно съдържание.“

Излезе навън на чистия въздух, протягайки се като котка на слънце.

Една ясна картина изникна в съзнанието й, отчетлива, настоятелна и странно вълнуваща — Рафи прегръща Камила…

— Това е чудесно — каза тя на глас и си пое дълбоко дъх, вдишвайки озадачаващия, сякаш златист мирис, който долиташе с топлия ветрец.

— Кое е чудесното? Това си ти — прозвуча през смях гласът на Юън, който наближаваше палатката. — Хайде да се поразходим в гората…

— Марко…

— Марко е по-добре. Не разбираш ли, че с всички тия хора край нас не успях да остана насаме с теб от катастрофата насам?

Те изтичаха към дърветата, хванати за ръце. Маклауд се зададе откъм края на гората и им предложи по една шепа от купчинката узрели кръгли светлозелени плодове, които носеше. От устата му капеше сок.

— Вземете си, разкошни са…

Хедър захапа със смях гладкото заоблено топче. Беше пълно със сладък свеж сок. Тя лакомо го изгълта цялото и посегна за друго. Юън се опита да я дръпне.

— Да не си луда, Хедър, това още не е изследвано…

— Аз ги изследвах — ухили се Маклауд. — Изядох пет-шест на закуска и се чувствам блестящо! Сигурно ще ме сметнете за луд. Няма да ви навредят, а са натъпкани с всички познати земни витамини и с още няколко, които още не познаваме! Сигурен съм, уверявам ви!

Той намигна на Юън и младият лекар, който усещаше как любопитството му нараства, отвърна, без да бърза:

— Да, да, вие го знаете, наистина са добри. Също както тия гъби — и той показа едно зелено гъбовидно нещо, което растеше на дървото — са пълни с белтъчини, обаче онези — и посочи едни обагрени в прекрасно златисто плодове — са смъртоносни. Само от две хапки адски ще ви заболи стомахът, а ако изядете половин купичка, направо ще умрете… Откъде ли го знам, по дяволите?

Той потърка чело, понеже усещаше странен сърбеж, и взе един плод от ръката на Хедър.

— Хайде, нека всички заедно да лудеем. Прекрасно! По-хубаво от сухата храна… Ами къде е Джуди?

— Тя е добре! — засмя се Маклауд. — Отивам за още плодове!

 

Марко Сабал лежеше сам в палатката със затворени очи. В полудрямката му се привиждаше слънцето на баските планини от детските му години. Като че ли чуваше далеч в гората някой да пее. Пеенето не спираше, продължаваше все по-високо, по-ясно и по-омайно. Той стана, без да облече нищо и без да обръща внимание на предупреждаващото сърцебиене. Невероятно сияние от здраве и красота го обгърна от всички страни. Слънцето блестеше ярко над лекия наклон на сечището, дърветата сякаш бяха надвиснали тъмно и защитно като приканващ покрив. Цветята блещукаха и искряха със златни, оранжеви и сини искри, цветове, които никога не беше виждал, танцуваха и кръжаха пред очите му.

Навътре в гората се разнесе песен — висока, пронизителна, невероятно сладка, като флейтата на Пан, като лирата на Орфей, като зова на сирените. Той усети как отпадналостта му изчезва, как младостта му се възвръща.

Видя оттатък сечището трима от другарите си. Лежаха в тревата и се смееха, а момичето подхвърляше цветя във въздуха с босите си крака. Застана омагьосан, загледа я, оплетен за миг в мрежите на нейната фантазия… аз съм жена от цветя… но далечната песен продължаваше да го примамва. Те му махнаха да се присъедини към тях, но той само се усмихна, прати на момичето въздушна целувка и се спусна като малко момче в гората.

Зърна далеч пред себе си да се мярка нещо бяло… може би птица? Или голо женско тяло? Не знаеше колко бе тичал, едва осъзнаваше как тежко бие сърцето му, обгърнат в упоителната еуфория, че се е освободил от болката, следвайки летящата далеч пред него бяла фигура… или птица… с възторжения и тревожен вик: „Чакай, чакай…“

Песента се извисяваше и сякаш изпълваше главата и сърцето му. Той се свлече леко и без болка във високата, сладко ухаеща трева. Песента продължаваше да звучи и той видя как над него се надвесва едно светло лице. Дълга безцветна коса се развя пред очите му, а гласът бе така сладък, така сърцераздирателно сладък, за да е човешки… Косата се превърна в сребро под слънчевите лъчи, които проблясваха между дърветата, и той се отправи щастливо и радостно към мрака с това женско лице, красиво и лудо, запечатано в умиращите му очи.

 

Рафи тичаше през гората. Сърцето му щеше да изскочи, той се подхлъзваше и падаше по стръмната пътека. Тичаше, крещейки:

— Камила! Камила!

Какво ставаше? В един миг беше притихнала в ръцете му, в следващия луд ужас изкриви лицето й, изпищя и започна да бърбори нещо за лица по хълмовете, лица в облаците, за широко отворения Космос, който щял да падне върху нея и да я смаже, а след това се изтръгна от него и хукна с луд писък между дърветата.

Дърветата сякаш трептяха и подскачаха пред очите му, протягаха дълги вещерски нокти, за да го сграбчат, препъваха го, мятаха го насред бодливите храсталаци, които увиваха клони около ръцете му и пареха като пламъци. Мълния с цвета на болката проряза ръката му и той изпита внезапен див ужас, чувайки как някакво непознато животно си пробива път през гората. Паническо бягство, копита тропат, тропат, смазват го… Обви ръка около дънера на едно дърво и залепна за него, а туптенето на сърцето му заглушаваше всички мисли. Кората на дървото бе мека и гладка, като кожата на някакво животно. Той опря горещото си лице до нея. Лица го гледаха от дърветата, лица, лица…

Прошепна замаян „Камила“ и се свлече безчувствен на земята.

 

По върховете се скупчваха облаци. Спусна се мъгла. Вятърът утихна и заваля ситен дъждец, който започна полека да се обръща на суграшица, най-напред във високото, после в долината. Цветята затвориха камбанките си, пчелите и насекомите потърсиха убежище в корубите на дърветата и из храсталака. След като бе свършил работата си, прашецът се утаи на земята…

 

Камила се събуди замаяна в дрезгавината. Не помнеше какво стана, след като се затича, пищейки — беше изпаднала в паника пред празнотата, напомняща открития Космос, когато между нея и разширяващите се звезди нямаше нищо… Не! Бълнуваше. Всичко ли беше бълнуване? Озърна се бавно в полумрака и забеляза светлинка — отвор на някаква пещера. Допълзя до него и потрепери от внезапния леден повей. Беше само по тънка памучна блузка и панталон, изпокъсан и раздърпан… Не! Слава на Бога, ръкавите на анорака й бяха вързани около врата. Рафи го беше направил, докато лежаха на брега на реката.

Рафи. Къде е той? И се сепна. Ами тя къде е? Колко от дивите и разпокъсани видения бяха истина и колко — болна фантазия? Навярно е хванала някаква треска, някаква болест, която се спотайва наоколо. Тази ужасна планета! Това ужасно място! Колко време е минало? Защо е сама тук? Къде са уредите й, къде е раницата й? Къде — този въпрос я изгаряше — къде е Рафи?

Напъха се в анорака, дръпна ципа и почти престава да трепери, но още й беше студено. Усети глад и й се гадеше, тялото я болеше и смъдеше от хилядите одрасквания и натъртвания. Дали Рафи не я е оставил тук, на сигурно място в пещерата, докато доведе помощ? Дълго ли бе лежала така трескава и бълнуваща? Не, щеше да остави някаква бележка, в случай че тя дойде в съзнание.

Огледа се през падащия сняг и се помъчи да разбере къде е. Над нея се извисяваше тъмен свод. Сигурно се бе втурнала в пещерата, обзета от див ужас от откритите пространства, търсейки някаква тъмнина и закрила срещу страха, който я бе обсебил. Може би Макарън сега е навън в това лошо време и я търси. Възможно бе да бродят с часове из тъмното и да се разминат на няколко крачки в гъстия сняг.

Логиката я накара да седне и да обмисли положението си. Сега беше топло облечена и можеше да остане в пещерата до разсъмване. Но ако Макарън се е загубил някъде по склоновете? Дали този внезапен страх, тази паника ги бе завладяла и двамата? А откъде идваше радостта, отпускането… Не, това трябва да остави за после, сега не може да мисли.

Къде щеше да я търси Макарън? Най-доброто разрешение беше да се изкатери нагоре, до върха. Да. Бяха оставили там багажа си. Само оттам можеха да се ориентират кога изгрява слънцето и кога спира снегът. Тя ще се изкатери и ще разбере дали тази логика ще накара Макарън да направи същото. В противен случай, ако на зазоряване се окаже сама, може да се върне до лагера, където другите ще й помогнат… или до кораба.

Заизкачва се в тъмнината, в сгъстяващия се сняг, търсейки на всяка стъпка верния път нагоре. След малко разпозна пътеката, по която се бяха изкачили.

„Да, това е.“ Вътре в себе си беше сигурна и се заизкачва по-бързо в тъмнината. След известно време зърна без никаква изненада трепкаща светлинка, която хвърляше оранжеви отблясъци сред снежинките. Макарън се затича и хвана ръцете й.

— Как разбра къде да ме търсиш? — запита тя.

— Нюх… нещо такова. — В светлината на фенерчето тя виждаше как снежинките полепват по веждите и миглите му. — Просто знаех. Камила… да не хабим време, опитвайки се сега да разберем всичко. Има още много да се катерим дотам, където си оставихме багажа и екипировката.

Тя сви горчиво устни — спомни си как бе хвърлила раницата от гърба си, и попита:

— Мислиш ли, че са още там, където ги оставихме?

Ръцете на Макарън обхванаха нейните.

— Не се тревожи. Хайде, имаш нужда от почивка — каза той нежно. — Ще поговорим за това по-късно.

Тя се успокои и го остави да я води нагоре в тъмното. Макарън се движеше плътно до нея, изпитвайки някаква нова увереност, и се чудеше откъде идва тя. Нито за миг не се бе усъмнил, че стъпките му ще го отведат право до Камила в тъмното. Беше в състояние да я усети пред себе си, но ако го кажеше, щеше да прозвучи нелепо.

Намериха малката палатка опъната на завет до скалите. Камила се пъхна със задоволство вътре, радостна, че Макарън й е спестил лутането в тъмнината. А той беше смутен. Кога са разпънали палатката? Със сигурност тази сутрин я бяха сгънали и опаковали в багажа си, преди да започнат спускането. Дали беше преди или след като бяха лежали един до друг край брега на реката? У него се надигна тревога, но той бързо я прогони — и двамата бяхме достатъчно изплашени, можело е да направим какво ли не, без да го осъзнаваме. Усети облекчение, когато установи, че багажът им е грижливо подреден наоколо. „Божичко, какъв късмет, можеше да изгубим всичките изчисления…“

— Да направя ли нещо за хапване, преди да си легнеш?

Тя поклати глава.

— Няма да мога да ям. Чувствам се така, сякаш плувам в някакъв сън. Какво стана с нас, Рафи?

— Знам ли? — Почувства се необяснимо плах пред нея. — Яде ли нещо в гората — някакъв плод, изобщо нещо?

— Не. Помня, че исках да хапна, стори ми се толкова хубаво, но в последния миг… май че пийнах малко вода.

— Няма нищо. Водата си е вода, Джуди я изследва, така че е извън подозрение.

— Но все пак трябва да има нещо — възрази тя.

— Безспорно. Само че да не говорим тая нощ, моля те. Можем с часове да приказваме и пак да не се приближим и на косъм до истината. — Той угаси светлината. — Опитай се да поспиш. Вече изгубихме един ден.

Камила изрече в тъмното:

— Да се надяваме поне, че Хедър е сгрешила за виелицата.

Макарън не отговори. Само помисли дали тя бе казала виелица или само време. Можеше ли непостоянното време да има нещо общо с всичко, което се случи? И пак го връхлетя неясното чувство, че е близко до отговора, но не може да го улови. Бе така отчаяно изморен, че отпъди всякакви мисли и все още несигурен, потъна в съня.