Марион Зимър Брадли
Преди Империята (15)

15

— …и само това видях от него. Стояхме там близо трийсет и шест часа, докато снегът престана и вятърът стихна, тогава излязохме. Не можахме да разберем кой живее там. Подозирам, че той внимателно е стоял настрана от нас, докато си идем. Там ли те заведе той, Джуди?

— О, не. Не толкова далеч. Не съвсем. Не беше домът на неговия народ, а един от градовете на малкия народ, на съществата от дървесните пътища, така ги нарече той. Само че аз не мога отново да намеря мястото, пък и не бих искала — заяви тя.

— Но те са добре настроени към нас, сигурен съм — възрази Макарън. — Може би… не беше ли този, когото ти познаваш?

— Откъде да знам? Но те очевидно са телепатична раса, подозирам, че всичко, което знае някой от тях, го знаят и другите… поне най-близките, семейството… ако имат семейства.

— Един ден ще разберат, че сме приятелски настроени към тях — въздъхна Макарън.

Джуди се усмихна едва-едва:

— Може би знаят, че ти… и аз… сме приятелски настроени, но има хора, които те не познават. Подозирам, че времето за тях няма такова значение, каквото за нас, особено за западноевропейците… Дори на Земята източните народи си правят планове и мислят с поколения напред, вместо с месеци или най-многото години. Вероятно той смята, че има време, за да почне да ни опознава, може би цял век.

— Е, ние няма никъде да идем — засмя се Макарън. — Според мен има достатъчно време. Доктор Фрейзър е на седмото небе, успя да натрупа толкова антропологични бележки, че ще му стигнат да си запълва свободното време поне за три години напред. Сигурно е записал всичко, което видя в къщичката. Надявам се да не са се обидили от това, че е надничал навсякъде. Записал си е всичко, което може да се използва за храна. Ако нашите две раси са сравнително близки, значи каквото ядат те, и ние ще можем да го ядем. Не сме пипали запасите, но доктор Фрейзър си записа всичко, каквото видя там. Говоря за съществото като за мъж за удобство, макар Доминик да твърди, че някаква жена ни е завела там. И единственото подобие на мебел приличаше на стан с опъната на него мрежа. Имаше шушулки с някакви растителни влакна, нещо като млечока на Земята, накиснати, сигурно са щели да приготвят влакна за предене или пресукване. Намерихме няколко такива шушулки по обратния път и ги дадохме на Маклауд във фермата, от тях май ще станат много хубави дрехи.

Джуди стана да си върви.

— Наясно си, че в лагера има още много хора, които дори не вярват, че тук има разумни същества.

Макарън се вгледа в отчаяните очи на жената и каза нежно:

— Има ли значение, Джуди? Ние знаем. Може би просто трябва да почакаме и също да почнем да мислим с поколения. Вероятно децата ни ще знаят всичко.

 

В света с червеното слънце дойде лято. Всеки ден светилото се изкачваше все по-високо в небето, слънцестоенето отмина и то започна да се снижава. Камила си бе поставила за задача да води календар. Забеляза, че дневните промени на слънцето и небето показват, че дните, които се удължаваха през първите четири месеца от пребиваването им на тази планета, сега се скъсяват, отивайки към непредсказуемата зима. Когато вкара в компютъра всичката информация, с която разполагаше, предрече дни без слънце, средни температури около нулата по Целзий, както и евентуални постоянни ледени бури. Но тя не преставаше да си напомня, че това са само математически предположения какво може да се случи. Те нямаха нищо общо с действителността.

По време на втората третина на бременността й се случваше да се учудва на себе си. Никога преди не й беше хрумвало да се усъмни, че в строгия свят на математиката и науката — нейният свят, откакто се беше родила — има някакви празноти. Или пък че някога ще се изправи пред проблем, с изключение на строго личните, който тези дисциплини няма да могат да разрешат. Доколкото знаеше, старите дисциплини все още вършеха работа на колегите й от екипажа. И все по-големите доказателства за нейната растяща способност да чете в умовете на другите, да поглежда тайнствено в бъдещето и да прави необичайно точни предположения, основаващи се само на бързите проблясъци на онова, което трябваше да нарича „интуиция“… Останалите се присмиваха на всичко това, махваха презрително с ръка. Но тя знаеше, че още много хора изпитват същото.

Именно Хари Лестър — все още за себе си го наричаше капитан Лестър — й го каза съвършено ясно и когато беше с него, тя можеше да усети нещата така, както той ги виждаше.

— Придържай се към онова, което знаеш, Камила. Само това можеш да направиш. Ако нещо е невъзможно, значи е невъзможно.

— А ако невъзможното се случи? Например извънсетивното възприятие?

— Тогава — отсече той — значи не си разбрала правилно фактите или правиш догадки, основани на подсъзнателни сигнали. Не пресилвай нещата само защото искаш да повярваш. Изчакай фактите.

— Какво точно имаш предвид под доказателства? — запита тя.

Той тръсна глава.

— Честно казано, тук няма нищо, което за мен да е доказателство. Ако ми се случи, просто ще сметна, че съм луд и следователно преживяното от сетивата ми няма стойност.

Тогава през ума й мина: „Ами желанието да не вярваш? А как ще постигнеш интелектуална цялостност, когато отхвърляш поредица от факти като невъзможни, без дори да ги провериш?“ Но тя обичаше капитана и старите навици взеха връх. Някой ден щяха да стигнат до по-остър сблъсък, но все пак се надяваше в тихо отчаяние, че няма да е скоро.

Нощният дъжд продължаваше да вали, вече ги нямаше страшните ветрове на лудостта, но трагичната статистика, която бе предвидил Юън Рос, се развиваше плашещо и неизбежно. От сто и четиринайсет жени едва осемдесет или деветдесет трябваше да са забременели през изминалите пет месеца. Четирийсет и осем наистина бяха бременни, а двайсет и две от тях пометнаха за два месеца. Камила знаеше, че ще бъде една от щастливките, и наистина беше. Бременността й се развиваше така безметежно, че понякога съвсем забравяше за нея. Но момичето от новохебридската комуна, Алана, получи контракции в шестия месец и роди преждевременно две близначета, които умряха секунди след раждането. Камила нямаше близък контакт с момичетата от комуната — повечето от тях работеха в Ню Скай, с изключение на бременните, заети в болницата, — но когато чу за станалото, през нея премина някаква болка. Вечерта потърси Макарън и остана дълго време с него, сгушена в прегръдките му в безсловесна агония, която нито можеше да обясни, нито да разбере. Накрая попита:

— Рафи, познаваш ли едно момиче на име Фиона?

— Да, много добре я познавам. Червенокоса красавица от Ню Скай. Но няма защо да ревнуваш, скъпа, наистина. Мисля, че тя живее сега с Луис Маклауд. Защо питаш?

— Познаваш много хора в Ню Скай, нали?

— Да, често ходя там. Защо? Мислех, че ги смяташ за отблъскващи диваци — започна да се защитава Рафаел, — но те са добри хора и на мен ми харесва как живеят. Не те карам да се присъединиш към тях. Знам, че няма да искаш, а те няма да ме оставят без собствена жена. Опитват се да балансират половете, макар че не се женят. Отнасят се към мен като към свой.

— Много се радвам — изрече тя необичайно меко — и изобщо не ревнувам. Но бих искала да се запозная с Фиона, а не мога да си обясня защо. Можеш ли да ме заведеш на някое тяхно събиране?

— Няма защо да обясняваш — увери я той. — Довечера ще имат концерт. Който иска, е добре дошъл. Можеш и да попееш, ако обичаш това занимание. И аз понякога си пея. Нали знаеш някои стари испански песни? Опитват се някак да запазят колкото се може повече от музиката, която помним.

— Някой друг път с удоволствие ще попея, но сега усещам, че не ми стига дъхът — усмихна се Камила. — Може би след като се роди бебето.

Тя притисна ръката му и Макарън усети прилив на дива ревност. „Тя знае, че Фиона носи детето на капитан Лестър, и иска да я види. Но не я ревнува, не би могла да е по-безразлична… А аз ревнувам. Но нима съм съгласен да ме лъже? Обича ме, носи детето ми, какво повече да искам?“

Още преди да стигнат до новата зала за събрания във фермата Ню Скай, до тях долетяха звуците на музиката. Камила погледна смутено към Макарън.

— Боже Господи, каква е тая ужасна врява?

— Забравих, че не си шотландка, скъпа, не обичаш ли гайдите? Мори, Доминик и още някои свирят на тях, но не си длъжна да влизаш, преди да са свършили.

— По-страшни са от ловуващи баншита. Музиката не е само тази, предполагам?

— Не, има арфи, китари, лютни… абе, още много инструменти. И правят нови. — Когато гайдите млъкнаха, той леко стисна пръстите й и двамата се запътиха към залата. — Това е просто традиция. Гайдите. И гордостта на планинците, поличките и мечовете.

Когато влязоха в залата, щедро осветена със свещи и факли, за свое учудване Камила усети мигновен пристъп на някаква лека завист. Момичетата носеха чудесните си карирани вълнени поли и пелерини, мъжете бяха с традиционните полички, мечове и наметки с катарами, просвяткващи на раменете им. Повечето от тях имаха искрящочервени коси. „Колоритна традиция. Предават я от поколение на поколение, а нашата традиция… умира. О, по дяволите, каква традиция? Годишният парад в Космическата академия ли? Тяхната поне приляга на тоя странен свят.“

Двама мъже, Мори и високият червенокос Алистър, танцуваха с мечове, скачайки пъргаво сред бляскавите остриета под звуците на една гайда. За миг на Камила й се стори, че вижда святкащи мечове, не за танци, а истински, смъртоносни, но след миг видението изчезна и тя се присъедини към аплодисментите за двамата танцьори.

Последваха други танци и песни, повечето странни за Камила, с причудлив, меланхоличен ритъм, който й навяваше мисли за морето. А то се плискаше в думите на повечето песни. В залата бе полутъмно дори на светлината на факлите и тя не можа никъде да види момичето с медночервена коса, което търсеше. След известно време обаче забрави какво я бе довело тук, заслушана в тъжната песен от един изчезнал свят на острови и морета:

„Мхари, о, Мхари, мое момиче,

твоите морскосини очи като с магия

ме привличат към тебе, на Мълския бряг,

сърцето ми стене от обич към тебе…“

Ръката на Макарън я обгърна плътно и тя се облегна на него.

— Колко странно — прошепна тя, — на свят без морета ще се запазят толкова песни за морето…

— Дай ни време — прошепна той в отговор. — Ще намерим морета, за да пеем за тях…

Точно в този миг песента свърши и някой извика:

— Фиона, Фиона, попей ни малко!

Чуха се още гласове и след малко червенокоса девойка в синьо-зелена пола, която подчертаваше бременността й, излезе от тълпата и изрече с ясен, висок глас:

— Не мога много да пея, нещо не ми достига дъх тия дни. Какво искате да чуете?

Някой извика нещо на гаелски, тя се усмихна, отметна глава, взе една арфа от друга девойка и седна на дървената пейка. Пръстите й се раздвижиха в бързи арпеджи и тя запя:

„Вятърът от островите

носи песента на наш’та скръб

и вика на чайките, на потоците дъха.

Потънала в мечти, се вслушвам във водата,

що от хълма тече в земята на мечтите.“

Гласът й беше мек и нисък и докато пееше, Камила си представяше зелени ниски хълмове, познати картини от детството. Памет за Земята, която малцина от тях бяха виждали, жива само в песни като тази. Памет за времето, когато хълмовете на Земята са били зелени под златистото слънце и сините небеса…

„Духай на запад, о, ветре океански, шепни ни

откъм земята ни родна,

земята ни честна и истинска.

Заспивам, събуждам се, чувам водите,

от хълмове спускат се

на младостта ни в земите.“

Гърлото на Камила се сви в ридание. Изгубената Земя, забравената… За пръв път тя направи усилие да отвори очите на разума си за особената увереност, която бе познала още по времето на първия вятър. Почти яростно, в изблик на някаква страстна обич тя прикова очите и ума си към пеещото момиче, а след това видя и се успокои…

„Тя няма да умре. Детето й ще живее. Аз не бих могла да го понеса — все едно той да бъде изличен, като че не е съществувал. Какво става с мене? Той е с няколко години по-възрастен от Мори, няма причина да не надживее повечето от нас…“

Но безпокойството си оставаше и тя се отпусна, когато песента на Фиона се извиси към завършека си.

„Изгнанишки песни ще пеем

в страната далечна,

де арфи и гайди прекрасни са както преди,

но музика няма тъй дивно над нас да запее,

подобно водите в земята,

що повече няма да видим.“

Камила разбра, че плаче. Не беше само тя. Край нея в тъмната зала изгнаниците оплакваха своя изгубен свят. Безсилна да го понесе, Камила стана и като сляпа тръгна към вратата, блъскайки се в хората. Щом видяха, че е бременна, веднага й направиха път. Макарън излезе след нея, но тя не го забелязваше. Едва когато излязоха навън, се обърна към него, хвърли се в прегръдките му и заплака безутешно. И когато накрая до ума й достигнаха загрижените му въпроси, не отговори нищо. Не знаеше какво да каже.

Рафи се опитваше да я успокои, но усещаше колко е притеснена. Отначало не разбираше, но след малко се досети.

Нощта бе светла, нямаше нито облаци, нито следа от дъжд. Две големи луни, лимоновозелена и пауновосиня, висяха ниско в потъмняващото виолетово небе. И се задаваха ветрове.

 

Вътре в залата на новохебридците музиката неусетно премина в групов танц. Растящото чувство за взаимност, любов и съпричастие ги обвързваха в приливи на близост, която не биваше никога да бъде забравена или нарушена. По едно време късно през нощта, когато факлите започнаха да горят неравномерно, двама мъже скочиха един срещу друг в гневна схватка, засвяткаха искрящи мечове, гордостта на шотландските планинци, зазвънтя стомана. В миг Мори, Алистър и Луис Маклауд, действайки едновременно като пръстите на ръката, се хвърлиха между двамата борещи се, повалиха ги на пода, избиха мечовете от ръцете им и буквално седнаха върху тях, притискайки ги долу, докато пламъкът на гнева не се усмири в двата чифта очи. После, когато внимателно ги освободиха, почнаха да им наливат в устата уиски. „Шотландецът все ще успее да направи уиски и на другия край на Вселената — помисли Мори, — независимо от какво друго се е лишил.“ Най-сетне двамата противници се прегърнаха пиянски, заклевайки се във вечно приятелство, а празникът на любовта продължи чак докато червеното слънце изгря в безоблачното небе.

Джуди се събуди и усети, че поривите на вятъра я пронизват като студена вълна чак до костите й. В мозъка и в тялото й се събуждаше някакво странно чувство. Тя насочи усета си към утробата си, за да провери дали всичко е наред. Детето й се отличаваше с необичайно силна жизненост. „Да. Тя е добре, но все пак усеща ветровете на лудостта.“

В стаята, където лежеше, беше тъмно. Дочу звуците на далечна песен. „Започва се, но този път… дали този път знаят какво е това, могат ли да го посрещнат без страх или удивление?“ Лично тя се чувстваше съвсем спокойна, в центъра на съществото й цареше тишина. Съвсем точно знаеше, без изобщо да се учудва, какво бе предизвикало лудостта първия път, а поне за себе си бе уверена, че пристъпът няма да се повтори. В сезона на ветровете винаги щеше да има необичайни усещания, огромна откритост и осъзнатост — скритата сила, дрямала толкова дълго време, винаги щеше да нараства под влиянието на мощното психеделично средство, носено от вятъра. Но сега тя знаеше как да се справи с него. Разбираше, че занапред ще има само мъничко лудост, която облекчава съзнанието и дава почивка на неспокойния мозък от стреса, освобождава го, за да се справи по-нататък с друг някой стрес. Чувстваше как се носи по тези вълни, простряла мисълта си. Едва усетеното докосване повече приличаше на спомен. Сякаш кръжеше и плуваше по вятър, който тласкаше напред мислите й. За миг се свърза с чуждопланетеца в кратка, ликуваща наслада. Дори сега не знаеше как да го нарече, а и нямаше нужда, двамата се познаваха така, както майката познава лицето на детето си или както близнак разпознава близнака си. Щяха да бъдат винаги заедно, дори очите й никога повече да не видеха лицето му. Колкото и да бе кратък допирът, тя нямаше нужда от нищо повече, не искаше нищо повече.

Извади украшението, неговия любовен подарък. Струваше й се, че блести в тъмнината със собствена светлина, както светеше в ръката му, когато й го подаде там, в гората, и то отразяваше необикновения сребристосин блясък на очите му. Опитай се да овладееш украшението. Тя съсредоточи очите и мислите си върху него, мъчейки се да разбере с необичайното си вътрешно зрение как действа то.

В стаята беше тъмно, защото с напредването на нощта луните се скриха зад капака на прозореца, а светлината на звездите бе твърде слаба. Стискайки украшението, Джуди взе една насмолена свещ. Не й се спеше. Посегна в тъмното да я запали, но не улучи и чу как малката, напоена с химикал подпалка тупна на пода. Процеди през зъби ругатня — трябваше да стане от леглото и да я намери. Впи ядно поглед в насмолената свещ, гледайки някак през украшението, което лежеше в ръката й.

„Запали се, по дяволите!“

Насмолената свещ, закрепена на резбования свещник, изведнъж пламна с ярък пламък, без никой да я бе докоснал. Джуди ахна, сърцето й заби ускорено, бързо загаси пламъка и дръпна ръката си. Отново съсредоточи мислите си върху украшението и пламъкът пак засия между пръстите й.

„Ето за какво говореше… Това може да бъде опасно. Няма да го разкривам, докато не му дойде времето.“ В този момент тя разбра, че е открила нещо, което един ден може да запълни пропастта между науката, пренесена тук от Земята, и старите познания на този странен свят. Но знаеше и че ще пази това в тайна още дълго, може би дори вечно. „Когато дойде време и умовете им бъдат достатъчно здрави и готови, тогава… може би тогава ще мога да им го доверя. Ако им го покажа сега, половината няма да повярват, а останалите ще започнат да кроят планове как да го използват. Не сега.“

 

Откакто космическият кораб бе разрушен и всички се примириха, че ще останат на тази планета („За цял живот? Завинаги? Завинаги поне за мен.“), за капитан Лестър бе останала само една надежда. Едно нещо, което даваше смисъл на живота му, искрица оптимизъм в цялото му отчаяние.

Мори можеше да изгради общество, което да ги привърже към земята на този свят, да ровят в нея като свине за всекидневната си храна. Това беше работата на Мори — може би засега е необходимо да се развие стабилно общество, което да осигури оцеляването. Но то няма никаква стойност, ако е само оцеляване, а сега той разбираше, че може да означава и още нещо. Някой ден децата им щяха да се върнат сред звездите. Той притежаваше компютъра, имаше и технически обучен екипаж, и знание, трупано в продължение на цял един живот. През последните три месеца капитанът грижливо си припомни един по един всички уреди от кораба, всичко, което бе научил през целия си живот. С помощта на Камила и на още трима техници въведе в компютъра всичко, което знаеше. Прочете всички оцелели книги от библиотеката — от астрономическите до зоологическите, от медицинските до инженерните, издири един оп един всички оцелели членове на екипажа и им помогна да нанесат в компютъра всичките си познания. Всичко, дори и най-малкото, бе внесено в компютъра — от това как се прави и поправя синтезатор за храна, до правенето и поправката на циповете за дрехи.

Мислеше си с гордост: „Ето, тук има цяла технология, цяло наследство, запазено за потомците ни. Няма да стане нито докато аз съм жив, нито докато е жив Мори или дори докато децата ми са живи. Но когато надраснем дребните борби за всекидневно оцеляване, знанието, наследството ще бъде тук. То е тук и сега, независимо дали е знание за болницата — как да се лекува мозъчен тумор, или знание за работилницата — как да се гледжосват глинените кухненски съдове. И щом Мори се натъкне на проблеми в структурираното си общество, което неминуемо ще стане, отговорите ще бъдат тук. Цялата история на света, от който идваме. Можем да отминем всички задънени улички на обществото и да стигнем направо до технологията, която един ден ще ни отведе обратно сред звездите. Ще се върнем в голямата общност на цивилизованите хора, няма да тъпчем на една планета, а ще се прострем като клонесто дърво от звезда до звезда, вселена върху вселена.

Може всички да умрем, но това, което ни прави хора, ще остане непокътнато и може би един ден ще се върнем. Един ден ще се възродим.“

Лежеше в палатката, която се бе превърнала в негов живот, и слушаше далечните песни от залата в Ню Скай. Понякога му се струваше, че ще стане, ще се облече и ща иде при тях, ще се присъедини към тях. Те също имат какво да опазват. Помисли за красивата девойка с медночервена коса, която бе познал за толкова кратко време и която, странно, носеше неговото дете.

Щеше да му бъде приятно да я види и навярно имаше някаква отговорност, независимо че бе създал това дете несъзнателно, полудял като разгонено животно… Мисълта го накара да потръпне. Тя се бе отнесла толкова мило и разбиращо, беше й длъжник, трябваше да бъде внимателен, след като я бе използвал и забравил. Как беше необикновеното й, красиво име? Фиона? Навярно е гаелско. Той стана от леглото, затърси дрехите си, после се разколеба, изправен пред входа на палатката и загледан в ясното искрящо небе. Луните бяха залезли и далеч на изток се показа бледото развиделяване, дъгоцветна светлина като северно сияние, отразено навярно от далечния ледник, който той така и не видя. И нямаше никога да види. И нямаше желание да види.

Подуши вятъра и когато го вдъхна надълбоко в дробовете си, у него се зароди странно, сърдито подозрение. Последния път бяха унищожили кораба, а този път щяха да унищожат него и неговото дело. Залости входа на палатката и го заключи. Заключи го още веднъж с катинара, който бе поискал от Мори. Този път никой няма да се доближи до компютъра — и онези, на които най-много вярваше. Нито Патрик. Нито дори Камила.

 

— Лежи спокойно, скъпа. Виж, луните залязоха, скоро ще съмне — прошепна Рафи. — Колко е топло под звездите в този вятър! Защо плачеш, Камила?

Тя се усмихна в тъмнината.

— Не плача. Мисля си, че някой ден ще намерим океан… и острови… За песните, които чухме снощи. И някой ден децата ни ще ги пеят там.

— Успя ли да обикнеш този свят, Камила, както аз го обичам?

— Да го обикна? Не знам — изрече тя без вълнение. — Той е нашият свят. Не е нужно да го обичаме. Само трябва да се научим да живеем някак си с него. Не по нашему, а както той иска.

 

Умовете на хората в целия базов лагер затрептяха в лудост, в необяснима радост или страх. Жените плачеха, незнаейки защо, или се смееха в пристъп на внезапна радост, без да могат да я обяснят. Отец Валънтайн, заспал в изолираното си убежище, се събуди, слезе от планината и без никой да го забележи, влезе тихо в залата на Ню Скай, смесвайки се с тях с любов и пълно приемане. Когато ветровете затихнеха, той щеше да се върне към изолираността си, но знаеше, че вече никога няма да бъде напълно самотен.

 

Хедър и Юън, които бяха заедно в болницата на нощно дежурство, гледаха как червеното слънце изгрява в безоблачното небе. Държаха се за ръце, но внезапно възторженото им споделено мълчание пред изгрева (хиляди рубинени искри, бляскаво нахлуване на светлината, която гони мрака) бе нарушено от рязък вик зад тях, остър, стенещ вик на болка и ужас.

Една девойка бе станала от леглото си и тичаше към тях, подплашена от внезапната болка, от бликналата кръв. Юън я вдигна и я положи обратно на леглото, призовавайки цялата си сила и спокойствие, опитвайки се да се съсредоточи върху здравия разсъдък („Можеш да се справиш! Бори се! Опитай!“), но изведнъж престана, спрян насред самото действие от това, което видя в изплашените й очи. Хедър го докосна състрадателно.

— Не — каза тя, — няма нужда да се опитваш.

— О, Господи, Хедър, не мога, не по този начин, не мога да го понеса…

Очите на девойката бяха разширени и ужасени.

— Не можеш ли да ми помогнеш? — молеше се тя. — Помогни ми, помогни ми…

Хедър коленичи и прегърна девойката.

— Не, скъпа — пророни тя. — Не можем да ти помогнем, ти умираш. Не се плаши, Лора, скъпа, няма да е задълго, а ние ще сме с теб. Не плачи, скъпа, не плачи, няма нищо страшно.

Хедър държеше здраво девойката в прегръдките си, говореше й нежно, успокояваше я, споделяйки страха й, като се мъчеше да я утеши, докато тя се отпусна тихо и спокойно на рамото й. Те я прегръщаха и плачеха заедно с нея, докато тя спря да диша. Тогава я положиха нежно на леглото, покриха я с чаршафа и тъжни, ръка за ръка, излязоха навън при изгрева, за да я оплачат.

 

Капитан Хари Лестър разтърка уморените си очи и видя слънцето да изгрява. Не беше вдигал поглед от пулта на компютъра, грижеше се за единствената си надежда да спаси този свят от варварството. По едно време, малко преди съмване, му се стори, че чува гласа на Камила да го вика от вратата, но беше сигурен, че е измама. (Някога тя споделяше мечтите му. Какво се бе случило с нея?)

Сега, потънал в смесица от будуване и транс, в съзнанието му се яви шествие от необикновени създания, не съвсем хора, които изстрелваха странни космически кораби в червеното небе на този свят и се връщаха след столетия. („Какво търсят в света отвъд звездите? Защо не са го намерили?“) Може ли в края на краищата търсенето да бъде безкрайно или да се върти в кръг и да свърши там, където е започнало?

Но той трябваше да създаде нещо — историята на един свят.

Друг свят. Не този.

Дали отговорите за друг свят са годни и за този?

Яростно си повтаряше, че знанието е знание, че знанието е сила и че той може да ги спаси… или унищожи. След дългата борба за оцеляване нямаше ли да търсят стари отговори, дадени наготово от миналото, и да се опитват да възстановят отчаяната история на Земята тук, в един свят, чиято екологична система е неизмеримо по-крехка? Може би един ден ще започнат да вярват, както аз сякаш известно време вярвах, че всички отговори са в компютъра?

А така ли е наистина?

Той стана и се запъти към входа на палатката. Защитеното с капак прозорче, което сякаш се бе смалило от хапещия студ, се отвори широко под тежестта на ръката му и той надникна навън към изгрева и необикновеното слънце. „Не моето. Тяхното. Някой ден те ще отгатнат тайните на компютъра. С моя помощ. Моята самотна борба да запазя за тях наследството на истинското знание, цялата технология, за да ги върна сред звездите.“

Той си пое дълбоко дъх и мълчаливо се вслуша в звуците на този свят. Ветровете в дърветата, течението на потоците, животните и птиците, които живееха своя чуден таен живот дълбоко в горите, непознатите чуждопланетци, които неговите потомци един ден щяха да опознаят.

Няма да бъдат варвари. Те ще знаят. Ако се изкушат да изследват някоя затънтена пътечка на познанието, отговорът ще е тук, готов за техните въпроси, готов със своето познание.

(Защо гласът на Камила отекваше в съзнанието му: „Това само доказва, че компютърът не е Бог.“)

Истината не е ли изява на Бога, запита той отчаяно себе си и цялата Вселена. Ще познаете истината и истината ще ви направи свободни.

(Или роби? Може ли една истина да скрие друга?)

Внезапно страшно видение завладя ума му в момента, в който мислите му се освободиха от времето и се плъзнаха в бъдещето, разтворило се пред него. Една раса, научена да идва за всички отговори тук, при кивота, който съдържа всички верни отговори. Свят, в който никой въпрос не може да бъде оставен без отговор, защото той притежава всички отговори, и онова, което лежи отвъд него, не е възможно да бъде опознато.

Варварски свят с компютър, на който се кланят като на Бог.

На Бог. На Бог. На Бог.

И той създаваше този Бог.

„Бог! Полудявам ли?“

И отговорът дойде, ясен и хладен: „Не. Бил съм луд, откакто корабът катастрофира, но сега не съм луд. Мори винаги е бил прав. Отговорите от един друг свят не са онези, които са пригодни тук. Технологията, науката са годни само за Земята и ако се опитаме да ги пренесем тук, ще унищожим тази планета. Някой ден, не толкова скоро, колкото бих искал, а когато му дойде времето, те ще развият технология, вкоренена в почвата, в камъните, в слънцето, в недрата на този свят. Може би тя ще ги отведе сред звездите, ако поискат това. Или във времето, или в самите им сърца. Но тя ще бъде тяхна, не моя. Аз не съм Бог. Не мога да направя свят по свой образ и подобие.“

Беше пренесъл в палатката всичко от командната зала на кораба. Обърна се и започна да придава форма на онова, за което копнееше, със стари думи от друг свят, които звънтяха в ума му:

„Безкрайно се върти светът,

безкрайно слънцето кръжи,

безкрайно си остава търсенето.

Завръщам се обратно към началото си,

за да намеря тук покой.“

Запали с нетрепваща ръка една насмолена свещ и напълно съзнателно поднесе пламъка към дългия фитил.

 

Камила и Макарън чуха експлозията и изтичаха към палатката точно навреме, за да видят как тя литва в небето и се разпада в дъжд от отломки и изригва в пламъци.

 

Докато се мъчеше с катинара, Хари Лестър започна да разбира, че няма да се справи. Този път — не. Зашеметен от ударната вълна, но с хладна мисъл и абсолютно присъствие на ума, той загледа руините. „Аз им позволих да започнат на чисто — мярна се в главата му объркана мисъл. — Може би в края на краищата съм Бог, онзи, който изгони Адам и Ева от рая и престана да им съобщава отговорите, оставяйки ги да открият собствения си път, да живеят или да умрат…“

Не разбра, че разбиха вратата и го изнесоха полека навън, но усети как умът на Камила докосва угасващия му разсъдък. Очите му се отвориха, срещайки синия й съчувствен поглед.

— Аз съм само един много, много глупав старец — прошепна той съвсем объркано.

Сълзите й покапаха по лицето му.

— Не се мъчи да говориш. Знам защо го направи. Започнахме заедно да го правим, последния път, и… о, капитане, капитане…

Той затвори очи.

— Капитан на какво? — дъхът му гаснеше. — Не можеш да пенсионираш капитан. Трябва да го застреляш… аз го застрелях…

И тогава червеното слънце залезе завинаги и избухна в искрящи галактики светлина.