Марион Зимър Брадли
Преди Империята (10)

10

Високо в горите, в плътно закрит заслон от преплетени листа и клони, под тихо капещия отвън дъжд Джуди си почиваше на малък подиум, покрит с мека плетена тъкан, и почти без думи разбираше онова, което се опитваше да й каже красивият чуждопланетец със сребристи очи.

„Лудостта се вселява и в нас и аз много съжалявам, че по този начин се намесих в живота на твоите хора. Някога, в отдавна загубената история, нашият народ също е пътувал между звездите, както и вие. Може би дори всички хора са от една кръв, далеч в началото на времето. Вероятно и вашите хора са наши малки братя, както косматите същества по дърветата. Наистина така изглежда, щом ти и аз се срещнахме в лудостта на ветровете и сега ти носиш това дете. Не че съжалявам, не, никак…“

Леко като от перце докосване по ръката, нищо повече, но Джуди усети, че никога не е познавала нещо толкова нежно като тъжните очи на чуждопланетеца. „Сега, вече без лудостта в кръвта ми, аз изпитвам само дълбока тъга за теб, малка моя. Никоя от нашите не бихме оставили да носи дете в самота, но ти трябва да се върнеш при своя народ, не можем да се грижим за теб. Не ще понесеш студа на нашите обиталища дори в разгара на лятото, а през зимата сигурно ще умреш, детето ми.“

Джуди беше едно отчаяно ридание: „Няма ли повече да те видя?“

„Мога да достигна до теб така ясно само в такива времена — доплува отговорът, — макар че умът ти е по-отворен за мен, отколкото преди, а умовете на твоите хора почти винаги са като притворени врати. Най-мъдро ще е сега да те оставя да си идеш, защото никога не бива да си спомняш за времето на лудост. И все пак… — дълго мълчание и дълбока въздишка. — Не мога, не мога, как да те оставя да си идеш и никога да не разбера…“

Необикновеният чуждопланетец посегна, докосна украшението, което висеше на тънка верижка на шията й, приближи го до очите си. „Използваме ги… понякога… за да се упражняват децата ни. Но като възрастни нямаме нужда от тях. Това беше подарък за теб от любов, лудост може би, неразумна постъпка, така сигурно биха казали родителите ми. И все пак ако умът ти е достатъчно отворен, за да се справяш с украшението, навярно понякога ще мога да те достигна и да зная, че с теб и с детето всичко е наред.“

Тя погледна за миг украшението. Синьо като звезден сапфир, с малки искрици вътре. После вдигна очи и отново изгледа с тъга чуждопланетното същество. По-висок от хората, с големи бледосиви очи, почти сребристи, със светла кожа и нежни черти, с дълги фини пръсти и боси крака дори в непоносимия студ. С дълга, почти безцветна коса, развяваща се като безплътна коприна над раменете му. Странен и чудноват и въпреки това красив, с красота, която поразяваше жената като болка. Неизмеримо нежно и тъжно чуждопланетецът посегна към нея и я притисна съвсем за кратко към деликатното си тяло, а тя усети, че това е нещо рядко, нещо необикновено, отстъпка пред нейното отчаяние и самотност. Наистина. Телепатичните раси нямат нужда от показни действия.

„Сега трябва да си тръгнеш, бедничката ми. Ще те заведа до края на гората, а малкият народ ще те поеме оттам. (Страхувам се от твоя народ, те са толкова яростни и умовете ви… умовете ви са затворени…)“

Джуди гледаше чуждопланетеца, а мъката от раздялата й пречеше да възприеме страха и тревогата на другия.

— Разбирам — прошепна тя високо и измъченото му лице се поотпусна.

„Ще те видя ли отново?“

„Имаме много възможности — и за добро, и за лошо, дете. Само времето знае, аз не смея да ти обещая.“ С леко докосване той я загърна в подплатеното с кожа наметало, с което по-рано я беше обвил. Тя кимна, мъчейки се да сдържи сълзите си, и едва когато той изчезна в гората, Джуди с плач последва дребното космато същество, дошло да я води по непознатите пътеки.

— Логично е заподозреният да сте вие — каза сурово капитан Лестър. — Никога не сте скривал, че не искате да напуснете тази планета, а саботажът на компютъра означава, че ще стане каквото вие искате и че никога няма да можем да си тръгнем оттук.

— Не, капитане, абсолютно грешите — Мори го погледна право в очите. — Отдавна съм наясно, че няма да успеем да си идем от тази планета. Дойде ми на ум по време на… как да го нарека? Масовото полудяване? Да, по време на масовото полудяване ми дойде на ум, че може би ще е добре, ако компютърът престане да функционира. Това ще ви накара да спрете да твърдите, че можем да поправим кораба…

— Не твърдях… — изрече капитанът с леден тон.

— Няма значение как ще го наречем — вдигна рамене Мори. — Добре, да ви накарам да спрете да се самозалъгвате по този въпрос и да се заемете със сериозната работа по оцеляването. Но не съм го направил. За да бъда честен — можех да го направя, ако се бях сетил. Но нямам никаква представа от компютри, дори не знам как се включват. Следователно не бих могъл да зная и как да го изключа. Предполагам, че бих могъл да го взривя — помня, че чух експлозия, — но всъщност, когато я чух, лежах в градината и… — той изведнъж се засмя притеснено — и си прекарвах времето, разговаряйки с някакви кълнове зеле или нещо такова.

Лестър го погледна със свити вежди:

— Никой не е взривил компютъра, нито го е изключвал. Просто програмите са били изтрити. Това го може всеки грамотен човек.

— Всеки грамотен човек, който познава космическите кораби — отвърна Мори. — Капитане, не знам как да ви убедя, но аз съм еколог, не съм техничар. Дори не мога да направя и една компютърна програма. Но ако не е повреден, тогава за какво е тоя шум? Не може ли да се препрограмира или както му казвате? Тия записи или програми… толкова ли са незаменими?

Внезапно Лестър се убеди. Мори не знаеше. И рече сухо:

— За ваше сведение компютърът съдържаше почти половината от пълните знания на човечеството по физика и астрономия. Дори да имах в екипажа си петдесет академици от Кралския колеж по астрономия в Единбърг, пак щяха да им трябват трийсет години, за да препрограмират само навигационните данни. Не става дума дори за медицинските програми, още не сме ги проверявали, нито пък за материалите от корабната библиотека. Като се вземе предвид всичко, саботирането на компютъра е по-грозен акт на човешки вандализъм, отколкото изгарянето на Александрийската библиотека.

— Е, само мога да повторя, че не съм го извършил аз и че не знам кой го е направил. Потърсете сред екипажа си, сред хората с технически познания. — Мори се изсмя сухо и невесело. — И някой, който достатъчно дълго си е запазил разсъдъка. Медиците разбраха ли вече какво ни се е случило?

— Най-смисленото предположение, което чух досега — вдигна рамене Лестър, — е, че цветен прашец, пренасян по въздуха, съдържал силен халюциноген. Все още не са го идентифицирали, но може би и това ще стане, когато нещата в болницата се оправят.

Мори поклати глава. Знаеше, че капитанът вече му вярва, а честно казано, повреждането на компютъра никак не му харесваше. Докато всичките усилия на Лестър бяха насочени към опитите да продължи поправката на кораба, нямаше особена вероятност да помага на Мори в стремежа му да осигури оцеляването на колонията. Сега, когато капитанът бе лишен от кораба си, като че ли щеше да погледне по-сериозно на овладяването на непознатия свят. За пръв път Мори осъзна старата шега по повод космическия флот: „Не можеш да пенсионираш космически капитан, трябва го застреляш.“

Мисълта породи опасни страхове у него. Мори нямаше склонност към насилие, но през трийсет и шестте часа на странния вятър бе открил болезнени и неподозирани дълбини у себе си. „Може би на някого другиго ще му хрумне това следващия път… А как да съм сигурен, че ще има следващ път? Пък може аз самият да го направя, знае ли човек?“

Отпъждайки неприятната мисъл, той попита:

— Докладваха ли ви какви са щетите?

— Деветнайсет мъртви… Няма доклад от медиците, но поне четирима пациенти в болницата са умрели поради липса на грижи — изрече набързо Лестър. — Две самоубийства. Едно момиче се е порязало на счупено стъкло и е умряло от загуба на кръв, но по-скоро е нещастен случай, отколкото самоубийство. И… сигурно сте чули за отец Валънтайн?

— Чух за убийствата. — Мори затвори очи. — Не знам повече.

— Съмнявам се дали някой изобщо знае — продължи Лестър. — Той самият не е наясно и може би няма да разбере, ако Ди Астуриен не го подложи на наркосинтеза или нещо подобно. Известно ми е само, че се е забъркал с няколко души от екипажа, които буйствали — сексуални буйства имам предвид — някъде покрай реката. Нещата явно са стигнали твърде далеч. Когато отминала първата вълна, той осъзнал какво е правил, според мен не е могъл да го понесе и тръгнал да реже гърла.

— Значи ли, че той е единият от самоубийците?

Лестър поклати отрицателно глава.

— Не. Май се е свестил тъкмо навреме, за да разбере, че и самоубийството е смъртен грях. Чудно нещо. Струва ми се, че тъкмо взех да свиквам с ужасите на тая ваша чудесна райска планета… Но сега мога да мисля само за едно — колко много притеснения щеше да избегне, ако не беше спрял. Ще се наложи да го съдя за убийство и чак тогава да решавам или да накарам хората да решат дали трябва или не трябва да го осъдим на смърт.

Мори се усмихна едва-едва:

— Защо да си губите времето? Какво друго може да отсъдите освен временно полудяване?

— Боже мой, имате право! — Лестър прокара ръка по челото си.

— Напълно съм сериозен, капитане. Може да се наложи пак да се справяме с това. И пак, и пак. Поне вече знаем причината. Предлагам още сега да обезоръжите охранителите. Първият признак беше, когато охранителят простреля момичето и след това другия офицер. Ако в бъдеще пак настъпи недъждовна вечер, предлагам смъртоносните оръжия, кухненските ножове, хирургическите инструменти и всички подобни да бъдат заключени. Това вероятно няма да предотврати всички проблеми. Не можем да заключим всеки камък или цепеница на планетата. А като ви гледам така, някой май е забравил кой сте и яко ви е цапардосал.

Лестър потърка брадичката си.

— Ще повярвате ли, че на моите години се сбих за момиче?

Двамата за пръв път се усмихнаха един на друг. Това бяха само наченки на мигновено взаимно човешко харесване. Лестър добави:

— Ще помисля. Няма да е леко.

Мори отвърна невесело:

— Нищо няма да е леко, капитане. Но имам чувството, че никой от нас няма да преживее лятото, освен ако не набием в главите на хората етиката на ненасилието, та да се въздържат дори при масовата лудост.