Игор Бунич
Лешояди в Кремъл (6) (документална хроника)

* * *

Държа в ръцете си брой 6-и на списание „Новое время“ от 1996 година. На корицата е изобразен президентът Елцин, излитащ като дух от гърлото на бутилка водка. Надписът гласи: „Към втори мандат!“.

Израз на отношение към държавния глава на Русия, разполагащ с почти царска власт! Но никой не нахълтва в редакцията на списанието и не извлича оттам с белезници главния редактор Александър Пумпянски, и не го праща в Колима, и не го набива на кол.

* * *

Докато президентът Елцин и лидерът на възкръсналите като вампири комунисти Зюганов водят помежду си предизборна престрелка, ни за секунда не спират ожесточените сражения в Чечения, към които в Москва и в цялата страна вече са привикнали, сякаш това е в реда на нещата. Секнали са дори и плахите протести, изчезнали са някъде далече зад кулисите разните комитети на войнишките майки. Но съответно нарастват и загубите. След като през септември мирното споразумение губи смисъла си, тези загуби стават обект на пестеливите всекидневни сводки във всички средства за масово осведомяване. За тях пишат и говорят по същия безпристрастен начин, както и когато се съобщава прогнозата за времето.

В навечерието на новата 1996 година загубите според официалните съобщения са 252 убити и 706 ранени. А след Кизляр и Первомайское нарастват на 304 убити и 917 ранени, след щурма на Новогрозненск — на 368 убити и 1036 ранени и след нападението срещу Грозни в средата на март загубите вече са достигнали 567 убити и 1580 ранени и продължават да растат. Когато най-сетне на 31 март президентът Елцин обнародва своя план за мирно уреждане на чеченската касапница, загубите за около половин година са 649 убити и 1950 ранени.

За плана на президента отдавна се носят най-различни слухове. Политическите наблюдатели се гърчат като змии в опитите си да прогнозират неговите замисли. От близки до Кремъл среди се подхвърлят невероятни неща. Били разработени 7 (седем)!) варианта за мирно уреждане на проблема, президентът бил склонен да изведе руските войски от Чечения и да „дари“ бунтовната република с независимост. Не — твърди друг източник, — напротив, президентът е склонен да вземе още по-решителни мерки срещу „незаконните бандитски формации на Дудаев“, тъй като е убеден, че мирът в Чечения е невъзможен без тяхното поголовно изтребване. Не — казва трети, — президентът ще прибегне към гъвкава тактика на камшика и бисквитата.

Под камшик се разбира заличаването с артилерия, авиация и танкове на поредното чеченско село (по правило — заедно с жителите му), а под бисквита — даването на пари „за възстановяване на народното стопанство на Чеченската република“, които получава московското протеже Завгаев, а той си ги поделя със също така московските негови приятели, съучастници и покровители, официално нарекли се „законно избрано правителство на Чеченската република“. Методите, които покойният Съветски съюз с успех прилага на чужди територии, сега свободна Русия със същия успех използва на своя територия.

На 31 март водещите наблюдатели в различните средства за масово осведомяване са поканени при президента. Той им съобщава, че е издал заповед да се прекрати огънят в Чечения и да се пристъпи към изтегляне на войските оттам, като се започне със „спокойните“ райони. Кои чеченски райони смята за „спокойни“, Елцин не пояснява, но добавя, че е готов да води с Дудаев преговори, наистина чрез посредници. В качеството им на такива президентът споменава президента на Казахстан, един от арабските шейхове и известния в миналото правозащитник Юрий Орлов. Елцин признава, че Дудаев се ползва „с известен авторитет“ сред част от чеченското население, но той съжалявал за „твърде категоричната“ позиция на чеченския генерал, затова се надявал тази позиция да се смекчи, тъй като и дума не можело да става за признаване на независимостта на Чечения. Елцин с горест заявява също, че за съжаление войната е била неизбежна, понеже амбициите на генерал Дудаев се разпростирали върху огромна територия земи от иранската граница до Ставрополския край.

Журналистите мълчаливо преглъщат тази глупост, а президентът продължава, като им обръща внимание, че Дудаев очаквал на власт да дойдат комунистите, на които всъщност бил агент.

 

Докато президентът философства над проблема за вечния мир изобщо и за мира в Чечения по-специално, в самата Чечения бойните действия не спират, въпреки че съгласно заповедта му войната трябва да свърши точно в полунощ на 1 април. Според генерал Тихомиров това е невъзможно. Още повече, че нареждането на Елцин да се започнат преговори генералът разбира като преговори за предаване на оръжието. За какво друго може да се разговаря с бандити?!

Логичните разсъждения на генерала са прекъснати от съобщението, че поредна руска бронирана колона е попаднала на поредната засада и е била напълно унищожена от бойци на съпротивата. По официални данни 28 души са убити, 75 — ранени, а 40 — безследно изчезнали.

Чеченската война е твърде странна и с това, че в случая генералите правят кариера не благодарение на победите, а на пораженията. Така например, въпреки че го охраняват цял батальон на спецчастите и отделна група от ФСС, генерал Романов е бил взривен в колата си насред центъра на Грозни и от този факт светът си прави изводи доколко той контролира обстановката там. Но докато е в кома генерал-лейтенант Романов е повишен в генерал-полковник, а охраняващият го батальон получава епитета „легендарен“. За спецназовците от състава му и до днес говорят с почти мистично уважение: „Това са онези момчета, които охраняваха генерал Романов.“

Приемникът на Романов генерал Шкирко отстъпва Гудермес на въстаниците и също е произведен в чин генерал-полковник. Нещо повече, получава и значително по-висока длъжност — командващ Вътрешни войски. Изглежда, заелият мястото му генерал Тихомиров също е решил да прави кариера по способа на предшествениците си.

Когато през март въстаниците завземат Грозни, мнозина смятат, че сега Тихомиров ще бъде повишен в армейски генерал и ще го назначат за министър на отбраната на мястото на омръзналия на всички генерал Грачов. Но сетне става ясно, че този път оптимистите са се излъгали. Генерала са го гласили за мястото на командващия Московския военен окръг, обаче да заеме този пост само заради отстъпването на Грозни не е достатъчно.

Както би следвало да се очаква, заповедта на президента за прекратяване на огъня от „нула часа“ на 1 април дава обратен ефект и в Чечения се стига до невероятно ожесточени бойни действия. Също както в разгара на сраженията при Курската дъга, и тук стотици дула на далекобойната артилерия водят огън по чеченските кашлаци и аули и ескадрила подир ескадрила суперсъвременни бомбардировачи ги атакуват, като бомбите и ракетите многократно бият по отдавна превърнатите в развалини селски къщи. И за да не може мирното население да намери спасение в мазетата на своите домове, авиацията започва да използва специални бетонобойни и дълбочинни бомби, тайно разработвани за удари върху бункерите на американските и натовските щабове.

Горят танкове и бронетранспортьори. Въпреки тази толкова ефектна демонстрация на огнева мощ, въпреки всеразрушаващият вид на бойната техника, транспортните самолети не смогват с извозването на ранените от зоната на бойните действия. А с ранени са претъпкани всички военни болници от Смоленск до Хабаровск. И вече никой не мисли, че цялото това безумие се извършва върху своя територия. Сега старият марш „Да изтребим, да унищожим врага!“ озвучава едно фактическо самоизтребване.

 

Такъв е фонът и на 3 април 1996 година, когато президентът Елцин официално регистрира кандидатурата си за втори мандат.

След като свършва тая работа, президентът заминава за Белгородска област, където с присъщото си възприемане на реалната действителност заявява, че „в Чечения вече цари мир“.

За голямо свое изумление (и радост) Елцин разбира, че събралият се на „спонтанен“ митинг „обикновен народ“ се интересува не толкова от положението в Чечения, колкото от съдбата на Черноморския флот. Президентът е много трогнат. И почувствал се в атмосфера на доверие, държавният глава споделя, че такива „народни депутати“ като Рижков, Лукянов и Варенников не трябва да седят в Думата, а в „Матроска тишина“. Така сред народа мило наричат следствения затвор на бившия КГБ в Лефортово.

Слушащият президента народ възприема шегата му със смях и аплодисменти, тъй като речта си Елцин произнася именно в избирателния район, откъдето неотдавна се е озовал в Думата Рижков.

Нижегородският губернатор Борис Немцов, ярък привърженик на Елцин и популярна в цялата страна личност заради сбиването си с Жириновски по време на пряко предаване по телевизията, призовава всички на предстоящите избори да гласуват за сегашния президент. И пояснява: „Ние не само ще избираме между лошото и страшното. Ние ще избираме между трите войни — чеченската, гражданската и световната.“ На това място губернаторът уточнява, че самият той предпочитал чеченската война. Па нека Елцин да си блъска главата с нея. Защото инак при Зюганов веднага щяло да се стигне до гражданска война, тъй като ако стане президент, ще започне да преустройва собствеността с методите на безсмъртния си учител, тоест с онези методи, благодарение на които „великият учител“ веднъж вече е разпалил подобна война. А ако пък, не дай Боже, президент станел главният либерал на страната, веднага ще трябва, както се казва, „да се гаси лампата“, понеже вождът на либералите отдавна се е заклел, че още преди церемонията по встъпването му на най-високия пост ще заповяда върху САЩ да се стовари цялата мощ на термоядрения потенциал, натрупан някога от Съветския съюз.

Затова по-добре е чеченската война да продължава.

И тя продължава!

На полето край никому неизвестното село Гойское лежат 200 трупа на руски войници, за пореден път направили неуспешен опит да превземат с щурм селото. Командващият местните сили на съпротивата Руслан Галаев настоятелно умолява федералното командване да прибере труповете и да ги изпрати на близките им или да ги погребе според православния обред. Такива призиви федералното командване не желае да слуша от декември 1994 година, когато скитащи кучета започват да ръфат труповете на руски войници по улиците на Грозни. То не желае да ги слуша и сега.

Талаз след талаз войниците щурмуват този забутан в Предгорието никому неизвестен кишлак. Артилерията бие, хеликоптери с бръснещ полет обстрелват къща подир къща, авиацията хвърля в руините сачмени и пластични бомби. Новата вълна бомбардировачи използва и напалм. Но щурмът пак е отбит. И войските се изтеглят, загубили 65 убити, 168 ранени и 32 безследно изчезнали.

А така е всеки ден по цяла Чечения.

Армията губи кръв и избива в безсилната си злост мирно население. Всеки опит за намеса отвън предизвиква див протест срещу намесата във вътрешните работи на Русия. Масовото избиване на собствено население както в Съветския съюз, така и в Русия винаги се е смятало за вътрешен, за чисто семеен въпрос, тъй като геноцидът се ръководи от „бащите“ на нацията, скромно наричани вождове — като в племената на африканските и полинезийските човекоядци. Но там поне никога не изяждат човек от своето племе.

„30 процента от военнослужещите в Чечения са готови да обърнат оръжието си срещу онези, които са ги пратили там — с присъщата си войнишка откровеност заявява генерал Лебед, един от кандидатите за президент на Русия. — И още 10 процента мислят по същия начин, но си мълчат. По време на война е необходимо да се убива жестоко и аз знам как се прави това.“

Лебед все още слабо го забелязват и чуват, той се губи на фона на величествено извисените ликове на Елцин и Зюганов, към него се отнасят не много сериозно и особено след като оглавяваният от генерала Конгрес на руските общини с трясък се проваля на изборите за Дума. А на всичко отгоре тези думи са изречени от бившия командващ 14-а армия на някакъв съвсем малоброен митинг, на чиято трибуна редом с генерала стоят Михаил Горбачов, Григорий Явлински и Валерия Новодворская.

А над Чечения кръстосват самолети без опознавателни знаци и все така бомбардират кишлаци и селца. В чеченското небе те се появяват винаги когато се прави плах опит да се заговори за мир. И всеки път главнокомандващият ВВС генерал Дейнекин свиква по този повод пресконференция, на която твърди пред журналистите, че нямал представа чии са тези самолети, но можел категорично да каже: те не принадлежат на военновъздушните сили на Русия. Журналистите недоумяват: все пак чии са тези самолети, които с такова самочувствие разполагат с руското небе? И не само това, ами и бомбардират руска територия!

Чеченската война отдавна е превърнала мъжествения някога и интелигентен генерал Дейнекин в неумело оправдаващ се престъпник. Още преди нахлуването на войските в Чечения през 1994 година му се налага да лъже и извърта пред всички, че не знае чии са самолетите, които бомбардират жилищните квартали на Грозни. Тогава двамата със Сосковец не се смущават публично да огласят версията, че жилищните сгради в Грозни са бомбардирани по заповед на генерал Дудаев с единствената цел за това престъпление да бъде обвинена федералната авиация.

Но сега с тайнствен израз на лицето си главнокомандващият ВВС съобщава на журналистите страхотната военна тайна, че Дудаев имал своя авиация. Точно тя бомбардирала чеченските аули — за да предизвика у простото население чувство на омраза към Русия. Присъстващите, които поне малко разбират какво значи съвременна авиация и какво обслужване изисква тя, недоверчиво гледат храбро лъжещия генерал. Но той не почервенява и не извръща очи както през зимата на 1994 година. Самолетите на Дудаев, обяснява главнокомандващият ВВС, се базират в Азербайджан. Те разполагат там с тайни бази, осигурени с всички необходими най-сложни съвременни системи за обслужване на летищата им. Не забравяйте, уважаеми журналисти, че Дудаев е летец. Той изтънко ги разбира тези работи, а в Азербайджан гъмжи от негови поддръжници, особено сред военните.

Обаче на основния въпрос главнокомандващият така и не успява да отговори. Ако Дудаев има авиация, тогава защо ще бомбардира своята територия, а не нанесе удар срещу базите на федералната авиация в Ставрополския край, Северна Осетия и Дагестан?

Когато в небето свирепстват „неидентифицирани“ самолети, на земята никак не се притесняват от подбора на средствата. Оттук — и куражът на генералите да изпращат в Москва победни сводки с уверението, че до началото на май с „бандитите“ ще бъде свършено.

За заповедта на президента да бъде прекратен огънят никой даже не си спомня, сякаш не я е имало. И само десетина дни след нея в голямото чеченско село Шали нахлува пияна банда мародери, наричащи себе си „казашки доброволчески полк, носещ името на генерал Ермолов“. „Това са руските «непримирими»“ — почти ласкаво коментират събитието официалните източници. Казаците просто продължават делото на предците си.

 

А между пътуващите с градски автобуси и тролейбуси из Москва хора се промъкват усмихнати младоци и девойчета, които продават на желаещите отлично оформената брошура „Как да убием Елцин?“. В това наставление подробно са описани всички маршрути на движение на президентските кортежи из столицата и по пътищата на областта, начертани са плановете на президентската резиденция и се посочват прозорците, зад които обикновено се мярка фигурата на държавния глава. Многолюдната президентска служба за сигурност пази гробно мълчание. Изглежда, и тя има дял в издаването на брошурата, за да осигури средства за заплатите на своите сътрудници.

Продължават страшните по своята безсмисленост боеве край чеченските села в предпланините. От момента на издаването на указа за прекратяване на огъня от 1 април само за десет дни в моргата в Ростов на Дон са докарани 83 войнишки трупа, които е невъзможно да бъдат разпознати. Труповете пък, които биват идентифицирани, се изпращат във Владикавказ — те са 116 на брой. В болница са постъпили 332 ранени. В руските градове вече израства ново младо поколение, което без да може да назове нито един град на територията на Русия, включително и Москва, наизуст знае неотбелязани на картите и забравени от Бога чеченски кишлаци като Шатой, Ведено, Гойское, Бамут…

На 13 април главнокомандващият ВВС отново се появява пред журналисти.

Оказва се, че през това време по негова заповед е проведено щателно разследване на полетите на „неидентифици-рани“ самолети в небето на Чечения, бомбардиращи населени места в Русия, тъй като Чечения, както е известно, е неделима част от Руската федерация. Следствието е установило, обяснява главнокомандващият, че не е имало никакви самолети. Чеченците сами взривявали къщите по селата, но избирали по-бедните, където живеели семейства, за които не могат да се застъпят влиятелни роднини. Взривявали ги с авиационни „дълбочинни“ бомби, откраднати от федералните складове. За доказателство генералът пуска запис на „радиопрехващане“, в който някакъв си анонимен чеченски командир заповядва (на руски, естествено!) на своите подчинени да откарат „дълбочинна“ бомба в еди-кое си село, да изберат там съответната къща и да я взривят. Генералът е принуден да направи това изявление, тъй като неговите предишни фантасмагории за тайни авиобази на Дудаев в Азербайджан са предизвикали острия протест на Баку, а изострянето на отношенията между двете държави рязко ще снижи дела на Русия в продажбата на бакински нефт.

За да се изглади възникналото недоразумение с Баку, в Москва арестуват бившия президент на Азербайджан Муталибов и бившия министър на отбраната Газиев, като проявяват готовност незабавно да ги предадат на режима на Гайдар Алиев.

 

Между другото в Москва празнуват Великден. Във възродения храм на Христос-Спасител службата води самият патриарх. Президентът Елцин и съпругата му мълчаливо слушат службата. Застанал със свещ в дясната си ръка, той, както винаги, не се кръсти, докато Наина Йосифовна осенява себе си с кръстния знак съвсем непринудено. Върху куполите на недостроения храм и по покривите на съседните сгради са се разположили, без да се прикриват, снайперисти и оглеждат през оптическите прицели на автоматичните пушки всеки сантиметър около президента.

На 16 април Елцин пристига в Краснодар, за да си подсигури подкрепата на местното население в предстоящите избори. Централният площад на града е изпълнен от казашки офицери в най-разнообразна униформа, които със своите шашки и нагайки по-скоро напомнят за голям фолклорен ансамбъл. Тук се разпорежда шефът на президентската администрация Николай Егоров — един от главните виновници (и от главните престъпници) за чеченската война. Новата си ослепителна кариера Егоров прави след будьоновския позор, когато Елцин се принуждава да свали своя фаворит от поста министър по въпросите на националностите и регионалната политика.

Пред стеклите се на площада Елцин казва, че войната в Чечения практически е приключила, като добавя, че никога няма да седне с Дудаев на масата на преговорите и не пропуска за кой ли път да оприличи на бандит чеченския генерал. Впрочем президентът не се отказвал да води преговорите чрез посредник в лицето на краля на Мароко Хасан II. Макар че казаците дават израз на своето „любо“ (одобрителен възглас), един от ветераните, когото президентът е удостоил с личен разговор, неочаквано за организаторите на това мероприятие „по общуване с народа“ предлага на Елцин мирно да приключи със сегашния си президентски мандат и да излезе в пенсия.

Президентът твърде заплетено започва да му обяснява, че продължението на реформите в Русия зависи от това, дали той ще остане на власт или не. На ветерана, както си личи, точно тези реформи са му дошли до гуша и той мечтае за реставрация на комунизма, ако Зюганов победи на изборите.

Докато Елцин спори с одързостилия се от много свобода и демокрация ветеран, в Москва докарват тялото на кореспондентката на вестник „Сегодня“ Надежда Чайкова, загинала в Чечения. Чайкова, разбира се, далеч не е първият представител на средствата за масово осведомяване, загинал там. Обаче всички убити преди нея журналисти, като правило, случайно са се озовавали между огъня на противниковите страни. А Чайкова загива другояче. Някой я кара да коленичи и хладнокръвно я застрелва в тила.

С такива случаи правоохранителните „органи“ не се занимават. Те имат много по-важни задачи. ФСС и Генпрокуратурата са възбудили ново наказателно дело срещу Новодворская заради „разпалване на междунационална вражда“ и призиви за отклонение от военна служба. Храбрата вечна дисидентка открито стои на страната на доблестните бойци от чеченската съпротива и призовава руските майки да не изпращат синовете си на заколение в армията, където ги превръщат в най-евтина разменна монета.

Но времената вече са по-други. На 17 април Новодворская се появява по телевизията в програмата „Герой на деня“ и предупреждава, че ако Зюганов победи на президентските избори, почувствалата се изведнъж окрилена ФСС ще започне да възбужда наказателни дела, които още от сега предвидливо подготвя. Така например в Петербург е арестуван о.з. капитан I ранг Никитин, сътрудник на международна екологическа организация. Повод за ареста му става фактът, че Никитин предал на норвежците снимки на гниещите в пристанищата на Колския полуостров десетки изоставени атомни подводници, които всеки момент могат да предизвикат нов Чернобил. Затова срещу него е повдигнато обвинение в шпионаж. В Москва ФСС пък възбужда дело срещу група млади антифашисти, демонстративно избърсали краката си в комунистически и фашистки знамена.

Председателят на Комисията по сигурност в Думата Виктор Илюхин вече се разпорежда на ФСС и прокуратурата да възбуждат наказателни дела за антикомунистическа пропаганда. Но понеже сега такъв член в Наказателния кодекс няма, всяко очерняне на комунистите „органите“ квалифицират като разпалване на междунационална вражда. Комунист — това днес е националност!

В същия ден Москва се прощава с Надежда Чайкова. На погребението прочитат написани от нея няколко реда, с които тя моли, в случай че загине, да бъдат обвинени за смъртта й руските спецслужби. Докато трае погребението, някакви непознати правят опит да извършат обиск в дома на убитата, без да предявят прокурорска заповед.

И за капак на всичко случило се през този богат на събития ден, 17 април 1996 година, пристига новината за гибелта на една бронемеханизирана част от сборния 104-и полк в Чечения. Колоната попаднала на засада край Шатой и била напълно унищожена. Загиват 93 военнослужещи от федералните войски, повече от 80 са ранени, около 70 са безследно изчезнали или заловени в плен.

Научил се за новата „победа“, президентът Елцин заявява, че е потресен от тази трагедия и възнамерява категорично да постави пред военните въпроса — какво всъщност става? Никой не е в състояние да му отговори освен генерал Тихомиров, който обвинява печата в грубо изопачаване на фактите и предявява доказателства, че колоната край Шатой не била напълно унищожена. Били се спасили 13 души. Така че няма защо да лъжат!

На 20 април в Москва започват да пристигат държавните глави на така наречената „голяма седморка“, които по този начин дават да се разбере, че САЩ и Голяма Европа напълно подкрепят президента Елцин и неговата политика. В същия ден в Думата Владимир Жириновски с присъщия си панаирджийски маниер нарича президентите и премиерите на „голямата седморка“ мошеници, дошли да грабят Русия.

Но особено възмутен е Владимир Волфович от факта, че в деня, в който е унищожена поредната руска бронирана колона в Чечения, по телевизията са излъчили серия от знаменития еротичен филм „Емануела“. Тук не можем да не се съгласим с него. Защото, ако на всяко убито в Чечения дете руската общественост реагира, както, да кажем, на убийството на известния журналист Листев, възможно е несекващите траурни върволици бързо да повлияят за края на кървавото безумие.

Още в деня на пристигането си „седморката мошеници“, които според Жириновски „дойдоха да грабят Русия“, са приети от президента Елцин в неговата току-що реставрирана кремълска резиденция. Средновековният разкош, сред който френският ампир се съчетава с безвкусицата на московските търговци от началото на века, дотолкова поразява западните ръководители, че дори свикналият с Лувъра и Версай президент на Франция Ширак, шашнат от видяното, разперва ръце и с изразителна гримаса на лицето дава да се разбере, че няма думи да изкаже колко е впечатлен. Очите на президента Елцин блестят от оправдана гордост и отразяват позлатата на мебелите и стените. „Седморката мошеници“ може да се убеди, че отпусканите на Русия безкрайни кредити не се изразходват само за воденето на войната в Чечения, а и за мирни цели, за повишаване на благосъстоянието.

Тъкмо по това време армията официално известява, че за последните три месеца през моргата на Грозни са преминали 496 трупа на руски войници, като посочва, че моргата в Грозни далеч не е единствената, в която от зоната на бойните действия непрекъснато докарват убити.

Вече тече петстотният ден на чеченската касапница, така и неосуетена от генерал Грачов, обещал още в самото й начало пред президента да приключи всичко за два часа с един десантен полк.

Само по официални данни излиза, че за тези 500 дни са убити 4000 военнослужещи, а ранени — около 9500. Но като имаме предвид, че официалните данни винаги снижават два-три пъти реалните, тогава картината става съвсем кошмарна. Генерал Грачов е извикан в Думата да даде отчет не само заради печалния юбилей. А и защото краят на тази продължаваща вече година и половина война не се вижда.

Министърът на отбраната се държи спокойно и не така войнствено, както преди половин година. Като изразява съжалението си, че не са му позволили „да довърши противника“ през лятото на миналата година (след Будьоновск), той добавя, че „ако личността на министъра на отбраната може да повлияе на воденето на войната в Чечения, той е готов още сега да си подаде оставката“. Разбира се, молят го да остане.

Много по-войнствено е настроен командващият групировката федерални войски в Чечения генерал-лейтенант Тихомиров. Мнозина вече са с впечатлението, че генерал Тихомиров седи в Грозни, меко казано, като носовата украса на кораб — нищо не прави и за нищо не носи отговорност. Въстаниците превземат ту едно, ту друго населено място, войските цели седмици държат обсадно положение и понасят чудовищни загуби, налице е саботаж срещу заповедите на върховния главнокомандващ, заповядал да се прекрати огънят, а генерал Тихомиров все още заема длъжността си и от време на време шашва журналистите със сензационни твърдения. Нали точно той изненадващо казва, че в Чечения вече нямало с кого да се воюва, тъй като бандитските формации били унищожени, разпръснати и изтласкани в планините. Нямало и с кого да се преговаря. И изобщо не разбирал какви преговори трябва да води! Та той може да преговаря с бандитите само по един въпрос — сдаването на оръжието. Алтернативата е поголовното изтребване на бандитите и понеже, както неотдавна се е изразил шефът на ФСС армейски генерал Барсуков, бандити са цялото население на Чечения, правете си тогава съответните изводи.

Изводи се правят. И не само в Москва и Грозни. Толкова безпомощното поведение на армията на вчерашната свръхдържава в такъв, честно казано, нищожен конфликт, който даже много трудно може да се нарече локален, смайва света. Вече самият факт, че „бандитски формации“ в сблъсъка си с частите на редовната армия съумяват да превърнат конфликта в кървава месомелачка чрез употребата на всички обичайни средства за воюване, включително и забранени, предизвиква всеобщо недоумение.

Разузнаванията на много държави — от знаменитото ЦРУ до почти неизвестното украинско разузнаване — внимателно проследяват всеки ден на войната и стигат до твърде интересни изводи.

Оказва се, че колкото повече продължават военните действия, толкова повече расте бойната и оперативната подготовка на чеченските подразделения, докато при федералните войски със застрашителна скорост се наблюдава спад. Като се базират на оценките за участието на руската армия в чеченската война, американските специалисти констатират твърда тенденция към снижаване на нейната боеспособност, а тази тенденция изцяло се игнорира от правителството. Те отбелязват още, че въоръжените сили на Русия вече не са в състояние да провеждат операции от стратегически мащаб, нито да извършват оперативно прехвърляне на войски и бойна техника за водене на едромащабни бойни действия в Европа и другите региони на света. В случай на отбранителна война, подчертава се в отчета, въоръжените сили на Русия биха могли да осигурят защитата на националните граници само ако военните действия не са продължителни. И дори за постигането на вътрешнополитически цели възможностите на армията трябва да се смятат за твърде ограничени.

Продължаващата почти две години война в Чечения видимо е откроила всички негативни последствия от бързата деградация на въоръжените сили. И на първо място — недобрата комплектуваност на частите и подразделенията, както и невероятно ниското равнище на бойната подготовка. При това висшият команден състав показва пълна некомпетентност в сферата на тактическото и оперативното изкуство. Дори елитните поделения, когато се натъкнат на ожесточената съпротива на чеченските въстаници, прибягват към използването на остарелия способ „натиск чрез огън и масирана атака“. На най-ниско равнище се намират управлението и организацията на взаимодействие между различните родове войски. Използването на съвременни системи оръжие от личния състав в условията на реалния бой прави тези системи по-опасни за собствените сили, отколкото за противника.

Впрочем военните аналитици и в самата Русия знаят това. Те неведнъж са се опитвали да информират властта, че равнището на оперативната и бойната подготовка на войските е ниско и продължава да пада, докато в същото време ръководството на Министерството на отбраната на РФ тотално дезинформира президента за истинското състояние на нещата в армията. Те изтъкват и все по-нарастващото влияние на криминалните елементи над военните ръководители от различна степен, изразяващо се в кражбите на оръжие от армейските складове. Същевременно подчертават, че руската армия се превръща в главен източник на бойни средства за международните мафиотски кланове и терористични организации. Освен това аналитиците стигат до извода, че „разлагащата се, гладна и настървила се срещу властта армия“ в края на краищата неминуемо ще се превърне в двигател за отклоняване на страната към фашизма или комунизма, което е едно и също.

Обаче такива дреболии отдавна не интересуват нито президента, нито правителството, нито даже Министерството на отбраната. Генералите изцяло са погълнати от строителството на разкошните си вили, за което използват като безплатна работна сила своите войници, а те пък са готови да прикрият всяко генералско престъпление, само и само да не се озоват в Чечения. Банките дават на генералите щедра милостиня, оформена във вид на кредити, срещу ловкото разграбване на армейските складове с натрупаното там оръжие за три световни войни.

Но президентът отдавна не се интересува от нищо друго освен от предстоящите избори.

На въпроса на нетактичен журналист, какво щял да прави Елцин, ако комунистите се върнат на власт, президентът гръмогласно отговаря: „Това няма да го бъде! Аз съм уверен в своята победа!“

И рейтингът му веднага скача с три пункта нагоре. Докато в същото време рейтингът на Зюганов пада, тъй като след „беловежкото хулиганство“ Генадий Андреевич се държи някак плахо и неуверено. Но за това си има причини.

На първо място, „деди Зюг“, както го наричат някои склонни на фамилиарничене вестници, отлично знае, че президентът вече е подготвил указ за забрана на компартията на Руската федерация като екстремистка организация, непризнаваща конституцията, със съответното анулиране на депутатските й мандати и всички произтичащи оттук последствия. Никой не се съмнява, че в случай на крайна необходимост Елцин няма да се поколебае да стори това.

Наистина на „деди Зюг“ все още не му се е налагало да лежи в затвора, тъй като цял живот е седял по президиумите. Но неговите нови приятелчета, такива като Лукянов и Варенников, вече са излежали първия си срок там и искрено съветват новия си генсек да не върви по техните стъпки.

Всевъзможните му хулигански прояви в Думата и по уличните митинги обаче далеч не са единственият повод Зюганов да се озове зад решетките. Министерството на финансите вече на няколко пъти намеква, че няма нищо против да изясни с какви пари се поддържа сега компартията на Русия въпреки уверенията на Зюганов, че единствените й средства, както и на покойната КПСС, постъпвали от членски внос на редовите комунисти. Известно е, че компартията оперира с астрономически суми, а не плаща никакви данъци на държавата.

Впрочем тук няма кой знае какво да се изяснява. Един от финансистите на партията е последният министър-председател на СССР Валентин Павлов, за който сме писали много интересни неща още в „Златото на Партията“. По онова време той е сред главните действащи лица по прехвърлянето на националните богатства на страната в тайни сметки из западните банки.

Полежал не много време в затвора по делото на ГКЧП (Държавен комитет по извънредните произшествия), след като се озовава на свобода, Павлов застава под любимите му червени знамена на зюгановската партия, на която става главен „касиер“. Навиците и рефлексите на Павлов не са се променили, само работното му място е ново.

Бившият премиер в началото започва работа като консултант в неголямата и не много известна Часпромбанк, а след победата на комунистите в парламентарните избори се прехвърля в едно от най-сериозните финансови учреждения — Промстройбанк на РФ, чийто председател е не по-малко известният Яков Дубенецки, дългогодишен кандидат за поста председател на Централната банка на Руската федерация. Промстройбанк разполага с многобройни филиали, които Павлов бързо свързва с някакви тайнствени израелска и либийска банка. И започва да изпомпва полагащия се дял от „златото на Партията“, завещан от покойната КПСС на своето детенце — партията на Зюганов.

Друг финансист на КПРФ е предпоследният министър-председател на СССР Рижков, помогнал някога на Павлов да дообере до шушка страната и да потули нещата докрай. Загрижил се на всяка цена да си осигури депутатско място в Думата, за да избегне възможни неприятности с правосъдието, Николай Рижков основава Тверуниверсалбанк и дори й става председател, като веднага я обвързва с гореспоменатото наследство от покойната родителка КПСС. (Тук му е мястото да се изтъкне, че веднага след изборите фалират и „филиалите“ на Павлов, и Тверуниверсалбанк на Рижков, но на тях лично това никак не се отразява.)

Затова Зюганов изобщо не отреагирва на словесното предизвикателство на Елцин, а със скръбен израз на лицето повежда на 22 април „група другари“ към мавзолея, където вече без никаква охрана все още лежи основателят на банкрутиралото учение, което Зюганов се старае да реанимира.

И в този момент като мълния проблясва възможният излаз от тъмния и безкраен тунел на чеченската война. На 23 април, на 500-ия ден на бойните действия, от Чечения идва новината за гибелта на генерал Дудаев.

Отначало никой не вярва. Съобщения за смъртта на Дудаев вече неведнъж е имало и сетне се оказва, че това са дезинформации, по правило скалъпвани от ФСС. А съвсем неотдавна са чули, че ФСС е изпратила в чеченските планини една подир друга четири специално подготвени групи със задачата да ликвидират бунтовния генерал.

Но и четирите групи са ликвидирани до последния човек. И ето че и сега, след съобщението за гибелта на Дудаев, веднага се посипват опровержения. Някой си само преди пет минути бил разговарял с президента на Ичкерия по телефона, друг даже го видял след посочената дата на смъртта му, трети пък казал, че генералът, както е правил и в други подобни случаи, щял да се покаже по президентския канал на чеченската телевизия и сам ще опровергае вестта за своята гибел.

Но на 24 април по чеченската телевизия се появява Шамил Басаев и потвърждава съобщението за гибелта на своя президент.

Сетне факта потвърждава и Ахмед Закаев — един от най-близките сътрудници на Дудаев. Той заявява, че загиналият генерал е погребан на тайно място, като добавя, че ако при Дудаев все още е било възможно да се сключи мир, сега вече чеченците ще се сражават до пълното поражение на Русия. Закаев се зарича, че по-нататък, когато република Ичкерия се сдобие с независимост, останките на генерал Дудаев ще бъдат положени в мавзолей. Накрая оповестява, че в съответствие с конституцията на Ичкерия задълженията на президента се поемат от вицепрезидента Яндарбиев.

По принцип това не предвещава нищо добро за Москва. Именно Яндарбиев е главният идеолог на чеченската независимост и се говори, че той всъщност е увлякъл романтично настроения съветски генерал Дудаев по този път.

За миналото на Яндарбиев се знае само, че някога е бил поет и дори член на Съюза на писателите, тоест — че е човек, много по-опасен от всеки генерал.

 

В Москва, още неосъзнаваща новата опасност, цари нескрито ликуване. Мнозина от известните дейци, положили усилия да спечелят политически дивиденти от чеченската война, като Волски, Степашин и Жириновски, не крият радостта си.

Отначало този случай се поднася на обществеността като поредна блестяща победа на легендарните руски спецслужби. Накратко обстоятелствата около гибелта на Дудаев са представени по следния начин: обясняват, че той разговарял по спътников телефон с Константин Боровой в Москва. В този момент специален самолет, излетял някъде от Ингушетия, пуска по лъча на радиотелефона ракета, която попада точно на мястото, откъдето разговаря Дудаев, и го прави на парчета. За доказателство на тази версия показват стабилизатор от 250-килограмова фугасна бомба със свободно падане.

Запознатите разбират, че това е пълна глупост. Ако нашата ФСС наистина би се заела с изпълнението на толкова сложна задача, тогава първата ракета би улучила не Дудаев, а най-малкото сградата на администрацията на Ставрополския край. Впрочем, доколкото гибелта на Дудаев много напомня на политическо убийство, ФСС не само не настоява за авторство, но и разпространява съобщение, че няма нищо общо със случая. Дудаев бил убит от съучастниците си, отказали се да делят със своя главатар „престъпните милиарди долари“.

Депутатите в Съвета на Европа почитат паметта на Дудаев с едноминутно мълчание.

Премиерът Черномирдин с възмущение отхвърля самата възможност убийството на Дудаев да е планирано от някого в Москва. На Черномирдин никак не му е до Дудаев.

Току-що в Москва пред входа на дома му е убит личният лекар на Черномирдин Дмитрий Нечаев, чийто апартамент му е подарен от самия премиер. Повече от сигурно е, че докторът е мъртъв. Докато за Дудаев от Генпрокуратурата заявяват, че не им ли се предостави тялото на чеченския лидер, няма да повярват. И понеже никой не е поел отговорността за неговата гибел, започва да надделява неверие в този факт и се заговорва за хитростта и коварството на чеченците, включително и на самия Дудаев. Вероятно е решил временно да излезе от играта, за да повлияе по този начин на военно-политическата ситуация.

И тя наистина се променя, но съвсем не така, както очакват в Кремъл.