Игор Бунич
Лешояди в Кремъл (2) (документална хроника)

* * *

Русия продължава своите често пъти нелепи опити да се придвижва по пътя напред.

Президентът й лежи в болница. Шушука се, че той твърде шумно бил отбелязал четвъртата годишнина на своето президентство и затова се е поболял.

Федералната служба за сигурност все още е без директор.

В Чечения се водят „мирни преговори“, предизвикани от дръзкия рейд на Шамил Басаев в Будьоновск. Станал в Русия не по-малко популярен, отколкото в родната си Ичкерия, Басаев охотно дава интервюта пред руски и чуждестранни журналисти, без да се безпокои, че руската прокуратура е възбудила срещу него наказателно дело и го е обявила за общодържавно издирване. В интервю пред кореспондента на радио „Свобода“ Марио Корти ичкерийският генерал се кълне, че разполагал с радиоактивно, бактериологично и бинарно оръжие, което, без да се замисли, ще използва срещу Москва, ако Кремъл не остави Чечения на мира.

В Държавната дума се обсъжда въпросът за „импийчмънта“ на лежащия в болница президент. За „думовци“ свалянето на президента се е превърнало в акт на тяхната чест, доблест и геройство. С никакво законотворчество не желае да се занимава Думата, обхваната от жаждата за мъст заради танковата стрелба срещу нейните предходни злополучни членове през октомври 1993 година, макар че тогава не само нито един депутат не е убит, но няма и одраскан.

Неприятната за президента процедура прекъсва неговият верен шут Жириновски. От трибуната на Думата „главният либерал на страната“ посочва, че съгласно Кодекса на труда човек, който лежи в болница, не може да бъде отстранен от длъжност.

Изпълняващата длъжността председател на Центробанк Галина Парамонова заминава да се зареди с повече ум в Израел.

Популярният доскоро „генерал“ Дима Якубовски седми месец прекарва времето си на наровете в петербургския затвор „Крести“ по обвинение в кражба на ръкописи от Обществената библиотека. Големите дела са приключили за него. И времето му е подсказало, че не бива да се гнуси от далаверите.

Но патронът на Дима Якубовски — Владимир Шумейко, засега все още се занимава с големи дела. Той председателства в Съвета на федерациите, вътре е в „голямата“ политика и твърди, че абхазкият лидер Ардзинба бил също такъв престъпник, какъвто е и генерал Дудаев, но с тази разлика, че не са го обявили за издирване. Налага се да бъде коригирана тази поредна глупост на крупния политик.

Съвсем наскоро, стресната от решителните действия на грузинския президент Гамсахурдия, Москва е откъснала от Грузия Абхазия, за да може поне мъничко да разшири достъпа си до крайбрежието на Черно море. Сега, когато тя е успяла да свали и ликвидира Гамсахурдия, а в Тбилиси командва старият приятел Шеварднадзе, възниква въпросът за връщането на Абхазия в лоното на Грузия. Но пристрастилият се към независимостта си Ардзинба не ще и дума да чуе за това, като поставя Москва в абсолютно идиотско положение. Най-вече заради обстоятелството, че бъдещият нефтопровод от Баку по проект трябва да минава през територията на Грузия.

Докато заминалият за Баку Шумейко се грижи за държавните интереси на Русия и прави във висша степен странни изявления, а президентът лежи в болница, знаменитият певец Йосиф Кобзон съобщава пред американски кореспонденти сензационна новина. Певецът разполагал с точни данни, че президентът Елцин официално осиновил началника на своята охрана генерал Александър Коржаков. „Не съм присъствал на този акт — признава Йосиф Кобзон, който според мълвата е един от големите «кръстници» на руската и международната мафия, — но имам такива сведения. Не искам да назовавам официалните лица, които потвърдиха този факт. Пък и какво срамно има в това? Та нали ТАМ има твърде много роднински наслоявания. Например дъщерята на Коржаков е омъжена за сина на Барсуков. И понеже самият Коржаков е кръгъл сирак, нашият президент го осиновява. Не виждам нищо лошо.“

След като от държавните преминава към личните си проблеми, Кобзон скромно признава, че бил принуден да прибегне към помощта на престъпни структури, понеже „няма нито една търговска организация, която днес да не е партньорски защитена от криминални елементи“.

Знаменитият певец явно скромничи, като не споменава, че е наследил много голям бизнес. А този бизнес е започнат от някой си Виктор Коен, който през 1990 година урежда прехвърляне на хора на Запад с фалшиви еврейски документи. През 1991 година Коен е убит с два изстрела в гърдите и един контролен в главата. Неговият приемник Отари Конторошвили е застрелян в Москва през април 1994 година, когато излизал от една обществена баня. Наследникът му е Сергей Тимофеев, когото взривяват в личния му мерцедес още през октомври 1994 година. Тогава с бизнеса се заемат Кобзон и Колманович. Колманович минава за израелски гражданин и дори е полежал там десетина години за шпионаж в полза на СССР. Двамата с Кобзон организират в Израел, Европа и накрая в САЩ цяла верига антикварни и парфюмерийни магазини с общото наименование „Лиад и Натали“. Лиад е дъщерята на Колманович, а Натали — на Кобзон. Интервюто си пред американските журналисти знаменитият певец приключва, като съобщава, скромно усмихвайки се, че дъщеря му Натали най-после има възможност да продължи образованието си в Америка, закъдето до неотдавна не са я пускали да пътува с него.

 

Междувременно в страната и по света недоумяват и се безпокоят: къде е президентът Елцин и какво е станало с него? Раждат се и умират най-невероятни спекулации на тази тема. Защото дори когато портите на Централната клинична болница се затварят зад големия черен автомобил с тъмни стъкла, в който би трябвало да се намира президентът, повече никой не го вижда, нито пък се чува нещо за него. Ако не се смятат противоречивите и заплетени обяснения на помощниците му, макар че обърканите им лица със смутени погледи ясно показват, че и самите те нищо конкретно не знаят.

А из Москва плъзва слухът, че групата „Феликс“ е започнала да действа, но решила първо да ликвидира не Черномирдин, а самия президент. Елцин бил тежко ранен и лекарите се борели за живота му. Масло в огъня доливат от Белия дом във Вашингтон, откъдето официално е изразена загриженост за здравословното състояние на президента на Русия. Преведено от дипломатически език това означава: „Но кажете все пак нещо определено за вашия президент. Поне жив ли е?!“

Демократичният печат с тревога отбелязва, че при такъв сценарий в Русия може да бъде извършен държавен преврат. Ще обявят, че Борис Елцин е получил пореден пристъп и отново е постъпил в болница, а страната (и ядреното копче) ще управлява началникът на охраната му или кремълският комендант.

Край на слуховете и спекулациите се слага на 18 юли. Борис Николаевич наистина не изглежда добре, но е пълен с оптимизъм. След като потвърждава, че е имал „сърдечен пристъп“, президентът съобщава, че напълно се е възстановил и възнамерява скоро да започне отново да играе любимия си тенис. Той вече започнал да се занимава с държавните дела — във времето, определено му от лекуващите го лекари. Впрочем в това скоро всички се убеждават, тъй като комендантът на Кремъл Барсуков е повишен в чин генерал-полковник, а любимецът на Елцин — Шахрай е назначен за наблюдаващ Министерството на външните работи и външното разузнаване. И из Москва плъзва упоритият слух, че именно Барсуков ще бъде новият шеф на ФСС.

Докато печатът предполага и преценява какво може да се очаква от новия (седми за тези четири години и 24-и след Феликс Дзержински) шеф на тайната политическа полиция, на територията на специалния почивен дом на президентската администрация е убит заедно с телохранителите си президентът на банка „Югорски“ Олег Кантор — един от най-крупните банкери в Русия. Кантор е намерен във фоайето на наетата от него разкошна вила с многобройни рани от нож и с разпорен корем, а бодигардът му — на една алея в парка с куршум в тила и прерязано гърло, но стискащ в ръката си пистолет ТТ. От подобни случаи вече много-много не се вълнуват и на тях се гледа като на нещо съвсем не неестествено. Щом си толкова куражлия да станеш банкер, ще си имаш едно наум — твоята класа изцяло са я изтребили още в началото на 1919 година. Изтребена и ограбена. Също в реда на нещата е никой да не си мисли, че убийците ще бъдат намерени.

Но тях никой и не ги търси.

Внезапно ФСС, която все още няма официален ръководител, извършва десант със свои оперативни работници във Владивосток. Те нахлуват в кабинета на началника на местната митническа полиция генерал Александър Бондаренко, слагат му белезници, натикват го в самолета и го докарват в Москва, по-точно — в Лефортово. По случая никой никакви обяснения не дава.

Сам и без белезници в Москва пристига и нещастният свален президент на Крим Юрий Мешков. Той е убеден, че са го отровили, както крал Луи Х.

В Узбекистан президентът Каримов, който е значително по-умен от бившия президент на Крим, сам си инсценира покушение. Атентаторите са заловени до един на местопрестъплението и узбекският народ още по-тясно се сплотява около своя любим вожд.

Междувременно продължават навлезлите в задънена улица мирни преговори в Чечения. Застояли се край масата на преговорите заради Шамил Басаев, двете страни явно не се изслушват една друга. Ръководителят на руската делегация Михайлов, седнал след банкрутиралия Егоров в креслото на министъра по въпросите на националностите, мънка нещо неразбираемо, докато неговият помощник, отново изплувалият на повърхността подир пуча от 1993 година Аркадий Волски, тайно се среща със самия генерал Дудаев, като му предлага два милиона долара подкуп и безплатен самолетен билет за Йордания. Дудаев отказва, а Волски се връща в Грозни в отлично настроение и на въпроса на един кореспондент: „Ще остане ли Чечения в състава на Русия?“, през смях отвръща: „Че къде ще се дене!“

Тази лекомислена реплика на председателя на Асоциацията на индустриалците и предприемачите, какъвто сега се води бившият фаворит на Юрий Андропов, за малко да провали преговорите. Чеченската делегация протестира, а нейният ръководител Имаев отбелязва, че за такива шеги не би било лошо Волски да получи според мюсюлманския обичай 40 тояги. Преговорите са прекъснати „по технически причини“.

Но ако по време на преговорите в Грозни участниците съвсем са забравили, че Русия си има президент, здравословното състояние на който остава неясно, то сам Елцин им напомня за себе си. Той звъни от болницата в столицата на Чечения и изразява недоволството си от „отстъпчивостта на руската страна“. А в чеченската столица продължават да трещят изстрели. Всяка нощ армията понася загуби от убити и ранени. На всичко отгоре позвъняването на президента е съвпаднало с натоварването в санитарен самолет на ранения комендант на Ленинския район на Грозни — полковник Рудич.

 

По същото време в Москва гърмят овации. В огромния спортен комплекс в московския район Измайлово се провежда учредителният конгрес на новата политическа партия „Наш дом е Русия“. Сградата е отцепена от ОМОН, понеже новата политическа партия е правителствена и се оглавява от самия премиер Черномирдин. Наближават парламентарните избори, а след тях — и президентските, и ето че на някакъв умник в Кремъл му дошло в главата да създаде в Русия двупартийна система. Също като в Америка. Едната партия да бъде на власт и да я оглавява премиерът, а другата — да е джобно-опозиционна начело със спикера на Думата Иван Рибкин, избягал от смрадливото комунистическо блато, за да се озове в сянката на силната власт на двуглавия орел.

Глобалният план за създаването на двупартийна система трябва да пресече достъпа до Думата и до коридорите на изпълнителната власт на различните екстремисти, за каквито съвсем правилно са смятани сега комунистите и жириновистите. Движението, оглавявано от Виктор Черномирдин, веднага е наречено „партия на властта“, а пък официалното наименование на партията „Наш дом е Русия“ шегобийците бързат да перифразират в „Наш дом е Газпром“.

„Ние не сме партия на властта, а партия на стабилността и прогреса. Партия на държавността и възраждането на руската нация“ — парира тези обвинения Черномирдин с присъщия си леко раздразнителен маниер. Същината на новото движение по върховете не можела да се обясни само със стремежа към властта; началниците и администраторите просто решили да заемат онази политическа ниша, която пустее в Русия, кой знае защо, вече три години. Така че по-точно е новата партия да бъде наречена „консервативна“, но този термин, който в цял свят асоциира с уважаваното понятие „солидна“, вече е дотолкова похабен от разните комунистически и близките до тях фашистки групировки, че в обкръжението на премиера предпочели по-оперетъчното наименование.

Наред с това обаче всекиму е ясно, че много по-лесно се стига до властта, след като имаш в редовете си повечето ръководители на 89-те руски региона. По-сигурно е, отколкото чрез парламентарни избори. Тази красива идея за първи път се опитва да приложи Сергей Шахрай, създал преди две години своята Партия на руското единство и съгласие (ПРЕС). Но Шахрай, така да се каже, не е подходящият калибър и партията му си остава мъртвородена. Така че премиерът Черномирдин няма какво да умува и направо преписва програмата си от Шахрай — този първи в историята вицепремиер без портфейл, като успява да го прикрие от президентския гняв заради несполучливите му политически експерименти за сметка на държавната каса. Това пък веднага поражда интригата, че премиерът създавал своя партия за борба с президента Елцин.

И жадният за вътрешнополитически анализи вестник „Московский комсомолец“, който винаги е готов да напъха носа си във всеки леген с мръсно бельо, пише по този повод с присъщия си маниер:

„Президентското обкръжение продължава да си пие чая и да мъдрува как да изтласка от властта г-н Черномирдин и как да се задържи в Кремъл след юни 1996 година^[1]. Главните «везири» на Борис Елцин дотолкова са я оплескали, че не се виждат на свобода, ако приемник на Елцин стане сегашният министър-председател. След провала с чеченската война и особено след сърдечния удар на Борис Николаевич царедворците са наясно, че господарят им не може да се надява на победа в изборите. И ако г-н Елцин, опази Боже, не се изправи отново на крака, г-н Черномирдин автоматически ще оглави държавата. Борбата зад кулисите се усилва и наближат ли изборите, завесата на властта съвсем ще се открие… Изобщо Кремъл при късния Елцин все повече заприличва на двореца на застаряващ персийски шах, където водеща роля играят началникът на стражата и дворцовият надзирател.

След октомврийския пуч през 1993 година основната част от парите на Русия, с които дотогава се разпорежда парламентът, преминава на разположение на канцеларията на президентската администрация. И началникът на канцеларията на Кремъл Павел Бородин става най-богатият човек в държавата. Оттогава фигурата на г-н Бородин достига грандиозни размери. Когато например в Москва пристига английската кралица, в Георгиевската зала на Кремъл й представят руските държавни мъже в следната последователност: министър Грачов, министър Ерин, завеждащ стопанската част Бородин. Бородин се подчинява единствено на президента и е съсредоточил в ръцете си несметни богатства… Впрочем и самият Черномирдин разполага с огромни средства. Начинът, по който той организира своята партия, много напомня методите на съветското чиновничество. От началото на май тази година «Наш дом» се изгражда от хора от апарата на правителството — естествено, в служебно време и за сметка на държавната каса… Тоест сега данъкоплатците от цялата страна заплащат дейността на пропагандната машина на Виктор Черномирдин.“

 

Докато, както винаги бавно и с много шум, руските власти се подготвят за наближаващите избори, неуловимият генерал Дудаев се появява на екрана на чеченския телевизионен канал, който, кой знае защо, е наричан нелегален, след като го включват за сметка на други държавни канали.

Бунтовният генерал заявява, че преговорите в Грозни до нищо няма да доведат, „понеже се водят от дребнави скъперници“. И се заклева, че на никого няма да позволи „отново да вкара Чечения в руския обор“.

„Има и други страни — отбелязва чеченският президент, — които биха построили новите белокаменни къщи и новите пътища в република Ичкерия.“

Затихналите през юни бойни действия в Чечения отново се разгарят към края на юли. Военните наблюдатели с тревога отбелязват небивалите загуби сред офицерския състав, стигащи до 20 на сто от общия брой загинали и ранени, а във въздушнодесантните части — до 50 на сто. Досега като най-голям брой жертви, давани от офицерския състав, винаги е била посочвана руско-японската война през 1904–1905 г., но те достигат едва 3 на сто от общите загуби.

 

На 24 юли президентът Елцин най-сетне е изписан от болницата и го изпращат да се възстановява в Барвиха.

В същия ден със специален указ президентът назначава за директор на Федералната служба за сигурност на Руската федерация генерал-полковник Михаил Барсуков. Слуховете за неговата кандидатура са отдавнашни, но буквално предния ден лично генерал Барсуков ги е опровергал със своето „искрено учудване от подобни слухове“. Както и президентският секретар по печата Сергей Медведев, който също така искрено уверява пресата, че такъв указ в канцеларията на президента нямало.

Назначението на главния кремълски страж за главен „чекист“ на държавата е посрещнато на „Лубянка“ с тревога и явни признаци на недоволство. Някакъв важен „чекист“, който естествено е пожелал да остане анонимен, така коментира идването на Барсуков:

„За нас е твърде поучителна съдбата на известната група «Алфа», която не толкова отдавна беше най-доброто антитерористично подразделение на държавната ни сигурност, а след като мина в подчинение на Барсуков, се превърна в команда от редуващи се да държат чадъра на президента.“ И анонимният коментатор изразява опасението си, че скоро всички на „Лубянка“ също ще бъдат преквалифицирани да държат чадъри. Ще добавим от себе си: най-сетне ще ги накарат да вършат нещо полезно.

Облечен в безупречен цивилен костюм, Барсуков пристига в новата сграда на ФСС (така наречения дом номер 1, намиращ се отвъд пътя за „жълтия“ дом), разглежда новия си кабинет и явно остава доволен от видяното. Но още по-голямо удоволствие му доставят неговите нови колеги с обръщението „другарю директор“, както и окачените навсякъде портрети на Дзержински.

С първата си заповед новият директор се разпорежда рязко да се ограничат контактите с печата. Така де, контраразузнаване е това, а не битак!

По някакво странно стечение на обстоятелствата новото назначение на генерал Барсуков съвпада с погребението на един от неотдавнашните негови предшественици — на генерал Виктор Баранников. Изборът на Елцин пада върху покойния веднага след августовския пуч през 1991 година, когато той оглавява в МВД (Министерство на вътрешните работи) 7-и отдел на Управлението за борба с разхищенията на социалистическата собственост. Тоест бил е милиционер. По това време КГБ страхливо се укрива зад абревиатурата АФС (Агенция за федерална сигурност) и се ръководи от генерал Иваненко. Малко повече от месец след създаването на агенцията на някой в Кремъл му хрумва блестящата идея да слее двете „поддържащи реда“ служби. Намерението е новопръкналото се чудовище да се превърне в най-ефективна организация за борба както с престъпниците, така и с шпионите. Именно Виктор Баранников е назначен за началник на това чудовище, получило наименованието МБВД на РФ (Министерство на сигурността и вътрешните работи на Руската федерация). Но подир няколко дни Върховният съвет, побоял се от опасността току-що създаденият урод да остане без контрол, отменя президентския указ.

Оттук впрочем започва и конфронтацията между двете направления във властта, приключила през октомври 1993 година с танковата стрелба в центъра на Москва. След като МБВД отново е трансформирано в две министерства, за Баранников остава Министерството на сигурността и той е смятан за един от силните фаворити на Елцин. Баранников има принос за провала на „импийчмънта“, чрез който ръководеният от Хасбулатов Върховен съвет се надява да се разправи с Елцин. Тогава нека, да припомня, верният на тактиката си президент събира на Василевския хълм сума ти народ, чието скандиране „Елцин! Елцин!“ оказва силно въздействие върху нежните нерви на народните депутати. През цялото време генерал Баранников стои редом с него и с вида си изразява готовност всеки момент да изпълни каквато и да е заповед на своя президент. Това също действа на нервите на депутатите, които отлично познават зловещата история на ръководеното от генерала ведомство, тъй като почти всички се числят там в качеството си на тайни информатори. Обаче под небето нищо не е вечно. И генералът скоро е уличен в близост с вицепрезидента Руцкой, а жена му пък — в получаването на пари от международния аферист Бирщайн, подарил на Руцкой и Баранников по часовник „Ролекс“.

Печатът веднага вдига страшен шум и през юли 1993 година Баранников е свален от длъжност въпреки клетвата си за вярност пред президента. Затова и никой не се учудва, че по време на парламентарния метеж генералът се е озовал в Белия дом, където „паралелният президент“ Руцкой го назначава за шеф на министерството на сигурността и той веднага се заема да съставя списъци за разстрел под диктовката на своя нов приятел народния депутат Сергей Бабурин. От само себе си се разбира, че заедно с новите си приятели Баранников скоро се озовава на наровете в Лефортово, откъдето го освобождават най-рано от всички „във връзка с влошеното му здраве“.

Амнистиран по-късно, той си живее спокойно във вилата, полагаща му се в съответствие с ранга му на армейски генерал. Какво несъзнателно подражание на великия вожд на всички народи, който когато награждава, винаги е имал и едно на ум да хвърли в затвора наградения! Просто президентът Елцин никога не е бил дребнав. Наградата си е награда!

 

На 21 юли 1995 година генералът е приседнал на верандата на гореспоменатата вила и чете вестник „Завтра“ (това всъщност е забраненият след октомврийския пуч „Ден“). Чете публикацията, която изяснява, че стрелбата по хората на площада и по сградата на кметството се водила не от подчинените на Баранников, а от израелски десантчици, специално извикани за тази цел от президента Елцин, понеже цялата руска армия отказала да му се подчинява. След прочитането на тази толкова страшна истина в любимия си вестник, Баранников получава удар. Съпругата му притичва, но той вече е мъртъв. На пода лежи изпуснат злощастният вестник със смелото журналистическо разследване, изрази от което покойният е подчертал. На притичалите съседи по вила — бившия министър на вътрешните работи в „паралелния“ кабинет на Руцкой Дунаев и бившия заместник на Хасбулатов Юрий Воронин — веднага им става ясно, че генерал Баранников е ликвидиран чрез вестника, хартията на който предварително е била наквасена в някаква специална течност, подобна на онази, в която са киснали ръкавиците на майката на крал Анри Наварски.

Скъпи другари Дунаев и Воронин! Защо не цените нравите на нашето „демократично време“? Поразсъждавайте как са се отнесли с генерал Баранников именно в тези времена, когато той, посъвзел се след уволнението си, прави опит да смаже Русия. Кой ще остави Ягода и Ежов да доживеят спокойно живота си в някоя вила? Ами как са погребани Берия, Абакумов или пък Шурик Шелепин?

Сега всичко е съвсем различно. Разкошният ковчег на починалия генерал е поставен в траурната зала на Централната клинична болница, от която току-що са изписали президента Елцин. По случайно стечение на обстоятелствата в същия ден там се прощават и с убития президент на банка „Югорски“ Олег Кантор. Затова подстъпите към сградата гъмжат от хора в скъпи вносни дрехи, в генералски униформи и официални костюми. От пръв поглед не би могло да се разбере на чия панихида са дошли — на Кантор или на Баранников. Но след като най-после изнасят убития Кантор, става ясно, че в Русия генералите от държавната сигурност имат много повече поклонници, отколкото банкерите. Оказва се, че желаещите да изпроводят изпадналия в немилост генерал в последния му път представляват грамадно множество.

Безспорно абсолютното мнозинство от тях се състои от сътрудници и бивши работници на ФСС и МВР. Дошли са всичките съратници на покойния от октомврийския метеж — от Умалатова до генерал Ачалов. Дошъл е дори последният председател на КГБ Вадим Бакатин. Прави впечатление, че го няма само приятелят Руцкой, изпратил вместо себе си венец. Венец е изпратил и сегашният директор на ФСС генерал Барсуков. Той лично не е дошъл, но двамата му заместници Сафонов и Фролов се перчат в униформите си.

Редом с тях в почетен караул стоят едновременно трима заместник-министри на вътрешните работи — генералите Егоров, Абрамов и Кожевников. Дори суровият и неразговорлив началник на управление „Кадри“ при ФСС Евгений Салавьов се е разчувствал, след като казва:

— Нека руската земя бъде неговата мека постеля.

Веднага след финала на траурната церемония покойникът е откаран на Ваганковското гробище, където го погребват под пушечния салют на почетния караул. Очевидно до края на дните си генерал Баранников така и не осъзнава, че е жертва на същото чудовище, което се е опитал да управлява, но то го сдъвква и изплюва, както и всички негови предшественици. Без изключение.

Сега в ненаситната паст на чудовището започва да манипулира генерал Барсуков, който му е също така чужд, както милиционерът Баранников и пожарникарят Степашин.

Първи Барсуков прогонва от поста му началника на управление „Регистрация и архивни фондове“ генерал Анатолий Краюшин с формулировката „за безредие в работата“. До този момент са арестувани трима сътрудници на управлението, обвинени в незаконно издаване на визи. След него са освободени от длъжност началникът на Управлението за борба с тероризма генерал-лейтенант Анатолий Семьонов, несполучилият ловец на генерал Дудаев, и заместник-директорът на ФСС генерал-полковник Игор Межаков. Подир бурна разправия в кабинета на новия си шеф изхвърча от работа и началникът на военното контраразузнаване генерал-полковник Алексей Моляков.

На мястото на прогонените генерал Барсуков връща на работа проверени кадри, между които е и знаменитият армейски генерал Виктор Чебриков, обременен от дългогодишна служба във висшите ешелони на КГБ и издигнал се в един момент дори до кандидат-член на Политбюро на ЦК на КПСС. През 1968 година главният кадровик на КГБ генерал Чебриков преминава в групата на първите заместници на Юрий Андропов, а от 1982 до 1988 година, надживял починалия като генсек свой шеф, е председател на КГБ, довел тази организация до пълно разложение и хаос. До поканата на Барсуков той оглавява Съвета на ветераните от НКВД-КГБ, където отново пеят химна на Съветския съюз, кълнат се във вечна вярност на КПСС и питат армейски генерал Чебриков кога ще ги поведе да свалят антинародния режим, окопал се в Кремъл.

Но генерал Чебриков сам предпочита да премине на служба на антинародния режим — изглежда, за да получи надбавка към пенсията си. Животът в Русия, за нещастие, винаги е бил тежък, както пише един поет, но пък за щастие винаги е кратък.

В интерес на истината трябва да се отбележи, че на „Лубянка“ генерал Барсуков не е дошъл с празни ръце, а с два закона, изготвени в лабиринтите на ФСС и още преди пристигането на новия шеф утвърдени от Думата и подписани от президента. Това са законите „За федералната служба за сигурност“ и „За оперативно-следствената дейност“. И двата предоставят на „органите“ такава свобода на действие в цялата страна, за каквато не са могли да мечтаят дори техните разстреляни предшественици от героичните времена на Николай Иванович Ежов. Главната задача е да бъде заставена развратената от седем десетилетия бездействие служба (ако не се смятат масовите убийства у дома и в чужбина) да започне да върши поне нещо полезно за държавата. Но какво по-точно — на „Лубянка“ никой не знае.

Чекистите са свикнали да им се дават генералски звезди и ордени само за това, че присъстват на работните си места. Когато обаче за пореден път се възбужда наказателно дело срещу Валерия Новодворская, става ясно, че се е събудила от дълбок сън някогашната ЧК. Преди смелата руска правозащитничка неколкократно е подвеждана под наказателна отговорност по известния чл. 70 от НК на РСФСР „Антисъветска агитация и пропаганда“. Сега този член е отменен и Валерия Илинична е обвинена в разпалване на междунационална вражда. Обвинението е формулирано по начин, който създава за ФСС впечатлението, че тази служба не е организация, а някакъв си мъничък народ, срещу който Новодворская насъсква всички други националности в Русия.

После е арестуван бившият капитан от КГБ Орехов. Навремето той е уличен в симпатизиране на дисиденти и го осъждат на 10 години затвор. Днес някогашният му следовател майор Трофимов — страшилището за московските дисиденти през съветския период, изпратил в лагерите хиляди хора, включително и сегашния председател на Комисията по правата на човека Сергей Ковальов — е генерал-полковник и началник на московското управление на ФСС. Тъй като са го накарали да работи, той решава да прати Орехов за втори път в затвора, което и прави, подхвърляйки преди това на бившия си колега развален „Парабелум“, намерен при обиска.

Междувременно в Москва е убит заедно със секретарката си крупният руски банкер и предприемач Иван Кивилиди. Следствието съобщава, че те са били отровени чрез специален … телефон.

Във Владивосток е взривен в колата си със своята седемгодишна дъщеря едрият предприемач Шаригин.

В Уляновск от упор е застрелян координаторът на веригата търговски банки „Деветте“.

Заместник-президентът на „ЛогоВаз“ Гафт пък загива, падайки от прозореца на жилището си.

Известният московски публицист Александър Минкин коментира тези събития по такъв начин:

„Всяко политическо убийство, всяко поръчково убийство само изглеждат като убийства. В действителност те са екзекуции. Някой произнася присъдата, някой я изпълнява.“

А срещу Валерия Новодворская възбуждат още едно съдебно дело — за подстрекателство към тероризъм. Така са изтълкувани нейните призиви да се прекрати безумната война в Чечения.

Междувременно президентът се появява в Кремъл — малко блед, но излъчващ енергия. И веднага се пуска слух, че възнамерява да прогони от постовете им министъра на външните работи Андрей Козирев, чиито задължения напоследък с чест „изпълнява“ министърът на отбраната Грачов, и шефа на администрацията Сергей Филатов. И двамата за „безредие в работата“ на поверените им ведомства и за „лигав либерализъм“.

Упорито се носи и слухът за твърдото намерение на Елцин да разгони и Комисията по правата на човека при своята особа, оглавявана от Сергей Ковальов, който според елегантния израз на Грачов е „враг на Русия, върху когото не е останало място за поредното клеймо на позора“.

Самият Ковальов присъства на процеса срещу Орехов, когото осъждат на 3 години строг лагерен режим за намерения у него счупен пистолет въпреки заключението на експертите, че пистолетът в това състояние не може да бъде разглеждан като огнестрелно оръжие.

Прокурорката Бабинова, пренебрегнала разните му там „японски церемонии“, нахълтва в съвещателната стая и започва да крещи на съдиите, склонни да оправдаят обвиняемия. Инструкцията на генерал Трофимов е категорична — Орехов да бъде осъден. По този повод Сергей Ковальов си припомня, че когато някогашният капитан Анатолий Трофимов го разследвал като ръководител на „Хелзингската група“, веднъж позвънил по телефона у дома на правозащитника и го помолил любезно да се отбие на „Лубянка“ в удобно за него време — за десетминутен разговор. Ковальов отишъл и се завърнал в къщи чак след 10 години. „Ако са решили да погребат демокрацията в Русия — отбелязва Ковальов, — генерал Трофимов е най-подходящият за тази работа. Той ще хвърли в затвора всеки, когото му посочат, и няма да се замисли ни за секунда.“

 

А през това време обстановката в Чечения, където мирните преговори са възобновени, придобива съвсем гротесков облик. В отговор на неколкократните настоявания от руска страна да бъде изправен пред съда терористът Басаев, опозорил ФСС в Будьоновск, генерал Дудаев обнародва свой указ със следното съдържание:

„Личният състав на разузнавателния батальон самообрекли се на смърт бойци на полковник Басаев завинаги да бъде зачислен в списъка на синовете и дъщерите на Ичкерия.“

Започналият процес на разоръжаване на „бандитските формации“, за който категорично настоява руската страна, се превръща по настояване на чеченската страна в процедура по изкупуване на оръжие от населението. Ето как става това. Отива чеченецът при войниците в близкия блок-пост^[2] и си купува автомат „Калашников“ за 50–75 хиляди рубли или срещу две бутилки водка. После занася автомата на представителя на руското командване, което му изплаща за него 1 милион и 200 хиляди рубли. И едните, и другите яко са затънали в този прекрасен бизнес, без впрочем да спират нощните престрелки.

В разгара на преговорите, водени между командващия Обединената групировка федерални войски генерал-лейтенант Романов и началник-щаба на Въоръжените сили на Ичкерия дивизионен генерал Масхадов, които си говорят на „ти“ и едва ли не се прегръщат, отрядът на полевия командир Хамсадов овладява Аргун. Приятелите генерали бързо потушават скандала и успяват да убедят Хамсадов да се оттегли в планините въпреки твърдението му, че Дудаев го е назначил за комендант на града и че той действа в рамките на постигнатото споразумение.

Хамсадов е известна личност. Той е някогашният похитител на сина на атамана на Тверската казашка войска, за който получава откуп от 500 милиона рубли. За онова време това са много пари. Не по-малко известен е и генерал-лейтенант Романов. Но с предишното си фамилно име Антонов. Да, това е същият генерал-майор Антонов, който по време на извършеното от федералните войски клане в чеченското село Самашки лично ръководи операцията по „очистване“ на селото. Чеченците по-късно излавят тогавашните му най-близки помощници и ги обесват като военни престъпници, виновни за масовото изтребване на мирно население. Военната съдба обаче е много капризна — особено в колониалните и наказателни войни, водени на своя територия. За тази операция генерал-майор Антонов е повишен в генерал-лейтенант, след което си променя фамилията на Романов и поема командването на цялата групировка федерални сили, като същевременно води мирните преговори.

Никой, разбира се, не знае коя от тези две фамилии е истинската. Възможно е и двете да са фалшиви, но и това не би могло да отърве генерала от надвисналия над него „самашкински борч“.

След като се запознава с тези проблеми, президентът Елцин назначава за свой помощник за Чечения секретаря на Съвета за сигурност Олег Лобов. Неговото име става особено популярно в страната след газовата атака на токийското метро, когато се изяснява, че именно Лобов е предоставил в Русия пълна свобода на действие на японската религиозно-терористична организация „Аум Сенрике“. Право казано, на Лобов никак не му се заминава за Чечения, но още по-малко би желал да влиза в спор с президента Елцин. Най-страшното за всеки руски фаворит е да изпадне в немилост. Тъй като подир това ще му се наложи да отговаря на въпроси на следствените органи. А те биха могли да се поинтересуват наистина ли чрез Лобов японските фанатици са получили компонентите за приготвяне на отровния газ зарин?

Докато обзетият от мрачни предчувствия Лобов се стяга за път, в Петербург пристига Жириновски. След закана да свали от поста му кмета на града „либералът“ се отбива в Кронщат, където открива кафенето „При Жириновски“ и отново отправя закана, този път да отстрани шефа на местната администрация, след което се озовава в Олгино — на започващия VI конгрес на ЛДРП (Либерално-демократична партия на Русия). От трибуната на конгреса вождът на либералите информира за подготвян в страната военен преврат с цел да бъдат провалени изборите за нова Държавна дума. Изправени на крака, делегатите на конгреса, сред които има много униформени офицери от ФСС, МВР и армията, дълго аплодират своя фюрер.

Междувременно сътрудници на ФСС в Москва свалят от готовия всеки момент да излети за Италия самолет Валерия Новодворская. Забранено й е да пътува за чужбина, тъй като срещу нея е възбудено наказателно дело едновременно по три члена, включително и за отклоняване от военна служба.

От назначаването на неукротимия генерал Барсуков за шеф на ФСС са изминали няколко седмици, а той все още продължава битката си с върхушката на повереното му чудовище на държавната сигурност. След като провежда първите си съвещания, бившият комендант на Кремъл подписва заповед за съкращаването на над тридесет генералски длъжности и понижаване на длъжностните категории фактически във всички управления в централата на ФСС, като в поделенията, изпълняващи обслужващи функции, дори и длъжността на началниците на управления той трансформира в полковнишка. Трябва да се каже, че смелостта на генерал Барсуков може да се приеме за безпрецедентна. По същото време в армията (особено в централния апарат на Министерството на отбраната), в МЧС (Министерство на извънредното положение), във Федералната агенция за правителствена връзка и информация и в другите структури, където има генералски длъжности, броят на генералите расте не с дни, а с часове. А за учудване, в държавната сигурност се върши обратното.

Недоволно, чудовището започва да точи нокти, а това не предвещава нищо добро за новия шеф. „Новият директор на ФСС — отреагирва на Барсуковите преобразования една от къртиците на «Лубянка» — или след година ще бъде свален, или пък след две години ще се озове в затвора.“

Генерал Барсуков обаче не мисли за това. Той мисли за някогашната слава на повереното му ведомство, увенчана от митовете за разузнавачите, работещи в дълбокия тил на потенциалните противници. И тъй като по онова време за противник е смятан целият останал свят, славата съответно е глобална. Особено ако я оценяват не по документи, а според игралните филми и художествената литература. Виж, трудно е да се постигне същата репутация, или поне някаква, основаваща се на дейността на „органите“ вътре в страната, тъй като океанът от кръв даже теоретично не става за основа на паметник на Славата. Бедата се състои в това, че след разпадането на КГБ президентът Елцин откъсва от чекисткото ведомство така нареченото ПГУ — Първо главно управление, и го преобразува в Служба за външно разузнаване. Неин шеф е академик Евгений Примаков — странна във всяко отношение личност и най-важното — никога не е служил в КГБ.

С тази несправедливост генерал Барсуков не може да се примири. Нещо повече — той възнамерява да възстанови справедливостта. И бърза да утвърди план за създаването на ново управление в състава на ФСС — под условното наименование „Координационно“, като избира и негов началник в лицето на генерал-майор Рижов. Наистина Рижов е дългогодишен кадър на 7-о управление на КГБ, занимаващо се с външно наблюдение, но затова пък за помощник Барсуков му изпраща бившия сътрудник на ПГУ Павлов, работил едно време със самия полковник Гордиевски, който се оказва английски шпионин. Налага се наистина всичко да започне от нулата, за да може отново да се оформят и да израснат достатъчно дълги ръцете, които ще стиснат за гърлото ненавистния американски империализъм.

За разлика от бъдещите „щирлицовци“ на генерал Барсуков, флотът може да се добере до Америка много по-безпрепятствено — особено когато има достатъчно гориво.

На 27 август 1995 година, в неделя, се случва нещо небивало. За първи път през последните 80 години отряд руски бойни кораби пристига в знаменитата американска военноморска база Пърл Харбър. В състава му е ракетният крайцер „Адмирал Пантелеев“ и един голям десантен кораб, които са дошли тук с плющящите на вятъра огромни андреевски флагове за участие в съвместни маневри в района на Хавайските острови. На крайцера се намира началник-щабът на Тихоокеанския флот, а на десантния кораб — отряд морска пехота от същия флот.

Някъде в дъното на адмиралските сейфове и до днес се таят строго секретните документи с оперативни планове за овладяване от съветската морска пехота на Алеутските и Хавайските острови и за извършване на стратегически десант в Калифорния и Аляска според предписанията на военноморската наука. Уви, морската пехота на Тихоокеанския флот вече е получила бойното си кръщение в Чечения, където не само море, но и рекичка за лодки няма. Ако все пак десантните кораби са влезли в употреба, то е било само за контрабандна доставка на оръжие за чеченците, което се товари в Новорусийск и се разтоварва в Батуми, на територията на суверенна Грузия.

Американците могат да бъдат доволни. Те са успели да пренасочат нестихващата руска агресивност към вътрешността на страната. И загубилата битката за световна хегемония Русия се е захванала да води ожесточена война за хегемония над останките от своята територия.

А в Москва президентът Елцин се среща с президента Шаймиев по случай поредната годишнина от суверенитета на Татарстан, където навремето нещата не са се развили така, че да стигнат до този печален край, както в Чечения. Защото споразумението с бившия първи секретар на ЦК на компартията на Татарстан е в рамките на партийната дисциплина. Едва по-късно се замислят над факта, че всъщност целият руски нефт остава в ръцете на потенциалните, а и фактически вече ислямски страни: Азербайджан, Чечения, Татарстан, Башкирия. И че пленените от чеченците руски войници с желание приемат исляма, също както преди в Афганистан, и демонстративно извършват намаз^[3] пред телевизионните камери.

Склоняват да приемат исляма и заловените в Афганистан руски летци. Превозвайки оръжие до Кабул, техният самолет е засечен и пленен от изтребители на опозиционната групировка Талибан. Изтребителите са командвани от афгански подполковник, завършил в Русия лятно авиационно училище. Настояванията да бъдат освободени пилотите остават безрезултатни. Ръководството на талибаните не иска да знае за никакво международно право. Те се позовават единствено на волята на Аллаха — великия и милосърдния.

Но и християнски страни се тресат от нестабилност. В православна Грузия е извършено покушение над най-добрия приятел на Русия и личен приятел на президента Елцин още от Политбюро при Горбачов — Едуард Шеварднадзе.