Игор Бунич
Лешояди в Кремъл (4) (документална хроника)

* * *

Чеченската война, която подобно на гноен цирей разяжда и тресе Русия, в навечерието на изборите за президент се превръща в средство за манипулация в ръцете на всички политически партии. Едни обвиняват властта в излишна жестокост, други — за проявена мекост, но изход от създалата се ситуация никой не вижда. Защото изтеглянето на войските не само би се възприело като официално потвърждение на унизителното поражение на Русия във войната с една от своите провинции, но може да даде и начален тласък за напускането на пукащата се по шевовете държава и от други нейни национални автономии. А продължаването на войната, чийто край не се вижда, носи непредвидими катаклизми на Русия точно в този момент, в който тя най-много се нуждае от спокойствие и стабилност.

Чувствителни изгоди от ситуацията извличат комунистите. Техният триумфален пробив в Държавната дума е сигнал за започването на действия по решителното връщане на страната назад (или напред), но — в светлото минало.

Президентът Елцин все още не се е оправил от втория пристъп, макар и да си позволява да работи по два часа на ден — преди всичко в изпълнението на някои церемониални функции и по докладите на своите помощници, мъчейки се да се ориентира във вътрешната обстановка в страната. Той искрено се оплаква на премиера Черномирдин, когато двамата възобновяват седмичните си срещи: „Поработя час и вече усещам…“ И слага ръка върху лявата си гръд.

Популярната сатирична програма „Кукли“ предсказва в характерния си стил бъдещето на мнозина от водещите политици на фона на новото настъпление на червените. Президентът Елцин и генерал Коржаков доживяват дните си в едно ранчо сред непроходими южноамерикански джунгли. Гайдар и Явлински пък, навлекли затворническо райе, режат дърва в сечището. Най му е провървяло на Михаил Горбачов. Той е станал съветолог и професор в Харвардския университет.

Завръщането на комунистите и извършваната едва ли не на всеки ъгъл комунистическо-фашистка креслива демагогия не може да не подейства и на слабия, болен президент.

Каквото и да говори за себе си, президентът Елцин никога не е бил демократ, нито комунист, ни либерал, ни консерватор, нито ляв, нито десен. Той винаги е бил и си остава популист, който отлично умее да се приспособява ту към една, ту към друга обществено-политическа групировка, набираща сила в даден момент. През 1989 година възниква необходимостта от герой, способен да погребе издъхващата комунистическа партия. И Елцин се превръща в такъв, след като демонстративно хвърля партийната си книжка в лицето на старите си приятели от Политбюро. През 1991 година е нужен непреклонен символ на свободата и демокрацията — Елцин поема тази роля, а окриленият народ се сплотява около него и отстоява младата свободна Русия.

Декемврийските парламентарни избори показват на Елцин, че народът жадно поглъща празната комунистическа демагогия, защото са му омръзнали демокрацията и общият хаос на кървавия фон на чеченската война и желае да се върне обратно в „червения рай“. А щом народът иска така, Елцин, който притежава гениален усет, влиза в крак с желанията на трудещите се и пред очите им започва да се превръща в „истински ленинец“, подобно на Зюганов. С други думи, в преддверието на изборите президентът повежда битка за спечелване на прокомунистическия електорат. Кого не обича народът? Приватизаторите. Ще ги изметем с боклукчийска метла. И верният Чубайс за първи път получава безсрочен отпуск, а сетне шумно е прогонен. „Точно заради него — ругае президентът, — «Наш дом е Русия» получи толкова малко гласове. Да не беше Чубайс, блокът на Черномирдин щеше да вземе всичките 40 процента.“ Коментарът на вестниците е, че „ако в «Наш дом» го нямаше и самият Черномирдин, правителственият блок би могъл да спечели и 50 процента от гласовете“.

Комунистите смятат, че министърът на външните работи Козирев предава интересите на Велика Русия на Америка и Европа. Моля: след като публично си изтрива обувките о Козирев и фактически го заменя с генерал Грачов, Елцин уволнява завалията, но му предоставя възможността кротко да заседава в Думата, без да си отваря устата.

После идва редът на изключително интелигентния и вечно фъфлещ Филатов — началника на президентската администрация. Самият Филатов вече няколко пъти намеква пред журналистите, че дните му са преброени, тъй като всесилният генерал Коржаков е докарал апарата на администрацията до такова състояние, че никой, дори и Филатов, не смее да произнесе нито дума на глас и хората общуват помежду си с помощта на знаци с ръка и чрез писмени бележки. На президента му хрумва на мястото на Филатов да назначи не някой отвън, а самия Николай Егоров, единия от подпалвачите на чеченската война, специално прочул се с бездарното си ръководство в Будьоновск. Наистина по онова време Елцин е принуден от надигналото се обществено възмущение да свали Егоров от поста министър по националностите, да му отнеме министерството, превърнато от него в четвъртото силово ведомство, и временно да го консервира в сандъка с нафталин. Но сега по-подходящ шеф на президентската администрация просто не би могъл да измисли.

Докато Елцин мъдрува над кадровите промени, на 9 януари става поредното ЧП (извънредно произшествие). През този ден голям отряд на чеченската съпротива, командван от бившия секретар на грозненския горком на ВЛКСМ Салман Радуев, след като се промъква през бетонираните огневи съоръжения в Чечения, пресича границата с Дагестан. И „помитайки по пътя си блиндажните постове на федералните войски“, напада военното летище край Кизляр, откъдето излитат бойните хеликоптери за варварските бомбардировки на чеченските села.

След като унищожава няколко хеликоптера, отрядът на Радуев се натъква на ожесточената отбрана на охраняващите авиобазата части и отстъпва към Кизляр, който лесно е овладян. Тук чеченските бойци следват тактиката на Шамил Басаев — те се барикадират в градската болница, като вземат за заложници пациентите й и заловени по улиците граждани.

Орезилени за пореден път, „силовите“ шефове се свиват пред пламналите от гняв очи на президента Елцин. Само преди дни удостоеният с маршалска звезда генерал Барсуков е уверявал президента, че взетите от него „антитерористични мерки“ абсолютно изключват повтарянето на какъвто и да бил инцидент, наподобяващ случая в Будьоновск. И генерал Грачов колко ли пъти е твърдял пред своя върховен главнокомандващ, че войната в Чечения е на финала си и противникът е прекратил организираната съпротива. Същевременно „диктаторът“ на Гранични войски, новопроизведеният армейски генерал Николаев, е убедил Елцин, че по целия периметър на Чечения — в Ингушетия, Дагестан и Грузия — е изградена такава гъста поредица от застави, че мишка не можела да премине, камо ли голям отряд с камиони КАМАЗ. А армейски генерал Куликов, направил блестяща кариера след падането на опозорилия се в Будьоновск негов предшественик Ерин, се е клел пред държавния глава, че ОМОН и СОБР^[1] изцяло контролират обстановката в Чечения, като преследват и разпръскват по места остатъците от разбитите бандитски формации.

Президентът е блед, устните му потръпват.

Маршалите седят начумерени, но придали на изнежените си лица пределно скръбен израз и привели очи над прилежно разтворените тефтери, за да записват в тях указанията на държавния глава.

— Генерали! — изръмжава Елцин. — Вие какво, игрички ли си играете?!

Маршалите мрачно мълчат.

Те много приличат на военни престъпници, седнали на подсъдимата скамейка пред военен трибунал. Но дали заради своето съветско военнополитическо възпитание, заради неуспеха в афганистанската война или заради крайно възмутителната си некомпетентност, направила ги некадърни да управляват поверените им ведомства-чудовища — това е въпросът.

Без да очаква отговор, президентът продължава:

— Отново допуснахте да ни ударят! Как са успели да преминат? През две граници, през хиляди военнослужещи, през такава мрежа от блиндирани постове!

Това е първото публично порицание, което Елцин прави на своите „силоваци“ на 395-ия ден от чеченската война. За ръководител на операцията по ликвидирането на Радуев е назначен шефът на ФСС армейски генерал Барсуков. Засега нищо друго не му остава, освен да започне с Радуев дълги и унизителни преговори, тъй като прикрилият се в градската болница зад гърбовете на две хиляди заложници бивш комсомолски секретар практически е неуязвим. И всичко това става на територията на Дагестан — най-сродната с Чечения република в Северен Кавказ, която ужасена гледа онова, което вършат у съседа руските войски. Но и Дудаев, естествено, има план за въвличането на Дагестан във войната срещу Русия. Осъществяването на операцията изисква голям майсторлък и деликатност. По тази причина тя е възложена не на армията, не на МВР, а на ФСС.

Очевидно и президентът Елцин познава възможностите на тази служба само от игралните филми и от романите на Юлиан Семьонов. Още повече, че самият Барсуков е заявил твърдо пред своя началник и благодетел, че сега той може да бъде спокоен. На Радуев няма да му се позволи да се измъкне от Дагестан!

Успокоеният президент се заема с текущи държавни дела. Вече от няколко дни вестниците криволичат между слуховете и клюките кого Елцин ще назначи на поста министър на външните работи — на мястото на прогонения Андрей Козирев. Споменават се разни кандидатури — от представителя на Русия в ООН Воронцов, стар съветски дипломат от школата на Громико, до вечния недоволник в Думата Лукин, който навсякъде никне като гъба мухоморка. Но президентът, който в кадровата си политика винаги се придържа към стария съветски принцип „на обратния естествен подбор“, отново учудва всички. На поста министър на външните работи той назначава началника на Военното разузнаване Евгений Примаков.

Назначаването на академик Примаков за министър на външните работи е също толкова изненадващо, както и неговото предишно назначение на поста главен разузнавач на страната, тъй като той никога не е бил дипломат, нито пък разузнавач. Изтоковед по образование, Примаков дълги години работи като кореспондент на вестник „Правда“ в държавите от Близкия изток и изпълнява, като всеки съветски журналист, дребни задачи на КГБ. Завърнал се в СССР, Примаков известно време се мотае из разните идеологически структури на партийния печат, докато го издигат на поста директор на Института за световна икономика. Там го съглежда Михаил Горбачов и в началото на перестройката го изтегля във Върховния съвет, по това време председателстван от последния генсек. Сетне, когато става президент на СССР, Горбачов вмъква харесалия му се Примаков в току-що създадения президентски съвет и тук го заварва новият президент Елцин. Цялото предишно обкръжение на Михаил Горбачов е безмилостно прогонено, но за всеобщо учудване Примаков не само оцелява, а дори е назначен за началник на външното разузнаване, едва-що отделило се от КГБ. Изглежда и на Елцин, както на мнозина други, положително е повлияло известното гостуване на Примаков в навечерието на „Пустинна буря“ при Саддам Хюсеин; Примаков уж бил предсказал на иракския диктатор неминуемото му поражение в надвисналата война, макар че за това едва ли е било нужно да си голям прорицател.

Все пак назначаването на Примаков за началник на външно разузнаване има оправдание. Отлично съзнаващ каква опасност за властта му представлява чудовището КГБ, президентът Елцин още в началото отсича няколко от пипалата му — частите със специално предназначение, Гранични войски и ПГУ, получило наименованието Външно разузнаване. За началник на последното му е нужен преди всичко верен човек. По какъв начин Примаков, вчерашният съветник на Горбачов, е съумял да докаже своята преданост към Елцин — не ни е известно. Но някак си я е доказал. Обаче сегашното назначаване на Примаков за министър на външните работи предизвиква общо изумление. И дори в самото разузнаване са смутени и объркани.

Изтънчената дипломатическа практика винаги е диктувала необходимостта от разграничаване между Министерството на външните работи и разузнаването. Дори Сталин и Хитлер са се придържали към това старо правило. Наркомите и министрите на външните работи от сталинската и следсталинската епоха умишлено никога не са минавали през апаратите на НКВД и КГБ. Достатъчно е да посочим Литвинов, Молотов и Громико. Това правило се спазва дори тогава, когато чудовището КГБ фактически изцяло поглъща МВнР, а остатъците дояжда ГРУ. Назначаването на вчерашния шеф на разузнаването за глава на дипломатическото ведомство предизвиква недоумение на Запад, но особен шум не се вдига. Какво значение има кой ще оглавява в сегашната обстановка руското МВнР — разузнавач или гинеколог? Шум вдигат само комунистическите вестници. Не на Запад, разбира се, а в Москва. Спазвайки Лениновия завет с народа да се говори на прост, разбираем за широките маси език, „Правда“, „Съветская Россия“ и „Завтра“ хорово разобличават Примаков, че бил евреин и за доказателство цитират някаква сложна фамилия, която според тях била еврейска. Комунистите дотолкова са затънали в борбата с ционизма, че като обезумял кон се плашат от собствената си сянка.

Назначаването на Примаков, станало на фона на превземането на Кизляр от Радуев, минава почти незабелязано. Средствата за масово осведомяване са отправили взор към събитията в този доскоро известен на малцина дагестански град. След преговори между властите и Салман Радуев двете страни там са стигнали до споразумението, че отрядът на чеченската съпротива ще бъде пуснат да се завърне в родните планини срещу освобождаването на заложниците. Както навремето Басаев, така и сега Радуев с бойците му се разполагат в предоставените от властите автобуси, взимат със себе си около 150 заложници и колоната, съпровождана от коли на ГАИ (Държавна автомобилна инспекция), поема към Чечения.

 

Отминали и крайграничното заселище Первомайское, автобусите вече наближават моста над Терек, отвъд който започва Чечения. В този момент бойните хеликоптери, увиснали над колоната през целия път от Кизляр дотук, изведнъж слизат по-ниско и атакуват със залп неуправляеми ракети. Не е ясно къде са се целили, но улучват както му е редът кола на ГАИ.

Радуев заповядва колоната да свие назад и се връща в Первомайское, състоящо се от около триста къщи. Там той разоръжава и пленява 36 милиционери от новосибирския ОМОН, охраняващи бетонираните огневи съоръжения при входа и излаза на селото, и след като овладява изцяло и него, заема с отряда си кръгова отбрана. Взетите от Кизляр заложници, естествено, са останали с него.

Бившият командващ 14-а армия и по-сетне независим кандидат за депутат в Думата генерал Лебед заявява, че след общественото порицание на силовите министри от страна на президента Елцин Радуев и отрядът му са обречени на ликвидиране. Храбрият генерал все още живее с илюзии.

А в Москва в обстановката на неописуема тържественост VII конгрес на ЛДПР издига кандидатурата на фюрера си Владимир Жириновски за президент. Самият вожд на „либералите“ държи въздълга реч, същността на която се свежда до формулата: „Гласувайте за мене и повече няма да ви се наложи да ходите на избори!“ От време на време Жириновски прекъсва речта си и започва да рецитира строфи от стари съветски песни: „И никога врагът не ще успее да те накара да сведеш глава, скъпа столице моя, златна моя Москва.“

Винаги е много смешно, когато някой не пее песните, а ги декламира. Но сред разните таланти, с които Създателят е надарил Владимир Волфович, пеенето за съжаление липсва.

 

На 11 януари 1996 РИА (Руска информационна агенция) разпространява вестта, че отрядът на Шамил Басаев е напуснал Чечения и се придвижва към Моздок, където се намира главният тил на групировката федерални войски, воюващи втора година на чеченска територия. Комендантът на Моздок прави паническо изявление, че не разполага с боеспособни части за отразяване на нападението.

По каналите на телевизията показват кадри с генерал Дудаев от празнуването на Нова година. Празникът тече в околностите на Грозни. Трапезата е богато отрупана, прави впечатление, че има и много деца. Около масата седят Дудаев и негови най-близки сподвижници. Съпругата на Дудаев, Алла, чете свои стихове. Генералът е в приповдигнато настроение. Той заявява, че е взел решение да стане президент на Русия и че ще наложи за нейна държавна религия исляма.

ФСС излиза с ново съобщение, според което последните данни сочели, че Шамил Басаев се е отказал да напада Моздок, а възнамерява да овладее краймосковския град Видное. И в града започва паника. Затварят училищата, по улиците не се мяркат хора, наличните сили на милицията са хвърлени за охрана на градската болница.

А край Первомайское се извършва търг. Заселището е плътно обградено от войска и бронетехника и под заплахата, че ще изтребят всички, на Радуев предлагат да освободи заложниците и да сдаде оръжието си. Радуев отвръща, че да загинат за генерал Дудаев — това за него и хората му е заветна мечта.

На 15 януари, в деня, в който президентът Елцин утвърждава Николай Егоров за шеф на своята администрация, лично появилият се край Первомайское генерал Барсуков издава заповед да започне щурмът. Журналистите отдавна вече не са допускани дори на пушечен изстрел от селото. Информация получават от генерал Михайлов, дошъл с Барсуков направо от „Лубянка“. Не е като в лубянкския му кабинет, чиято помпозна обстановка винаги е позаглаждала лошото впечатление от „помията“, с която той залива с небивал апломб кореспондентите. Но тук, на това затънтено междуселско кръстовище, където от предвзетата му осанка не е останало нищо, началникът на ЦВО при ФСС се държи крайно неуверено и дори изглежда жалък. Без да гледа в камерата, той съобщава пред представителите на печата, че войската е била принудена да започне щурма, тъй като в неделя, тоест вчера, Радуев започнал да разстрелва заложниците.

Генералът знае, че това не е истина, но така му е заповядано. При това, както в навечерието на войната с Финландия, се позовават на „радиопрехващане“. За удобство на властите Дудаев и Радуев си говорят по радиото на руски език и задължително се псуват. Та ето, вчера генерал Дудаев заповядал на Радуев „да разстреля всички заложници, да им е… майката!“. На което Радуев отвърнал: „Не бива да се тревожите, Ваше превъзходителство, вече разстрелвам.“

Предния ден разхождащият се из района на Кремъл Елцин неочаквано се натъква на група граждани, които уж били екскурзианти. По-късно злите езици твърдят, че всички тези мъже и жени всъщност са сътрудници на президентската служба за сигурност, а децата с тях са взети под наем от най-близкия дом за безнадзорни деца. Та хората най-много се интересували не от обстановката край Первомайское, а от отговора на въпроса, ще издигне ли Елцин кандидатурата си за втори президентски мандат.

— Ще се кандидатирам — обидено казва Елцин, — но вие ще гласувате за комуниста!

— Няма да гласуваме за него! Няма да гласуваме за него! — хорово го уверява цялата група.

— Значи, да се кандидатирам? — оправя настроението си президентът.

— Кандидатирайте се, кандидатирайте се! — отново хорово и едва ли не със сълзи на очи го моли групата.

Горе-долу такъв разговор е провел преди почти 400 години с московчани бъдещият цар Борис.

Но отварят дума и за положението край Первомайское.

— Операцията е подготвена много прецизно — обяснява президентът. — Толкова прецизно, че ще мине без жертви. А ако все пак има, то ще бъдат съвсем незначителни. Днес операцията ще приключи и всички заложници ще бъдат освободени.

Това не се връзва с твърдението на генерал Михайлов, че половината от заложниците вече са разстреляни.

— Ето, да вземем — продължава Елцин, — 38-те снайперисти. Те непрекъснато следят, значи, своите 38 цели. И ако онези се движат, то и техните очи се движат след тях и чакат заповед.

По отношение на толкова гениална тактика няма какво да се възрази.

Междувременно в Первомайское събитията се развиват в духа на най-добрите традиции на чеченската война. Отначало по селото, където се намират заложниците, удря артилерията. „Артилерията върши много фино работата си — пояснява генерал Михайлов и лицето му се покрива с червени петна. — Не мислете, че стреляме по площадите, ние бием точно по онези места, където са щурмоваците.“

После фината работа се поема от авиацията. И селото пламва.

Тогава в атака се надигат спецназовците. Но в подстъпите към селото бойците се натъкват на картечен огън и залягат, за да се озоват под удара на собствените хеликоптери. И понеже никой на предните позиции не знае на каква честота работят въртолетните радиостанции, няма как да се установи връзка с тях, за да спрат стрелбата по своите. А хеликоптерите методично връхлитат, стрелят, завиват под ъгъл, връщат се и пак връхлитат над залегналите редици на спецназовците. От разстояние артилерийските наблюдатели засичат мястото, над което се трудят хеликоптерите за пряка подкрепа и решават да им окажат помощ. Откъм гърба на спецназовците се стоварва ураган от снаряди. Войниците разбират, че единственото спасение е движението напред. Те се изправят под огъня, хвърлят се да атакуват селото, но веднага попадат под кинжалния картечно-автоматен огън на чеченците.

Дочакали настъпването на нощта, спецназовците се измъкват в тъмнината, но се завръщат без стотина души — колкото е броят на убитите.

На следващия ден новият шеф на президентската администрация Николай Егоров дава първата си пресконференция, на която заявява, че в Чечения е възможно само едно решение — силовото. Главният виновник за чеченската авантюра желае тя да приключи с ореола на блестящите победи. „След изборите — пояснява Егоров — Дудаев осъзна своето поражение и сега агонизира.“ Егоров споменава изборите. Но не става дума за руските парламентарни избори, които са дали толкова интересни резултати. Той има предвид изборите за така наречения „лидер на Чечения“, организирани от Москва по тертипа на добрите съветски традиции.

Когато става ясно, че марионетното правителство на Хаджиев и Автурханов не се ползва с авторитет даже сред своите съучастници, президентът Елцин, очевидно под напора но новите веяния, вади от президентския си сандък бившия първи секретар на републиканския комитет на КПСС на Чечено-Ингушетия, стария партиен апаратчик Доку Завгаев, изтупва нафталина от него и го изпраща в Грозни за шеф на новото марионетно правителство. Като ползва безценния партиен опит, Завгаев организира избори само за себе си с помощта на окупационните войски — според руските закони личният състав на въоръжените сили участва в изборите в района на своята дислокация. Завгаев не само си осигурява, както в добрите стари времена, 99,9 процента от гласовете (наистина по-късно нареждат тази цифра да бъде намалена до 80 процента), но и създава великолепен прецедент за бъдещото демократично завладяване на всяка територия. Чудесна схема — в началото войските нахлуват, а после гласуват, за когото им заповядат. До такива висоти не се е издигал умът и на самия Сталин.

Завгаев пък предпочита да ръководи Чечения от кабинета си в Москва, където с нетърпение очаква през ръцете му да потекат мечтаните трилиони рубли „за възстановяване на народното стопанство на Чечения“, унищожено от руските бомби и снаряди.

През това време обсадилите Первомайское войски още два пъти щурмуват заселището, но и при двете атаки са отхвърлени назад с тежки загуби.

Само в покрайнините на селото намират над двеста трупа на руски войници и офицери. Сред тях — и на началника на спецотдела на СОБР подполковник Андрей Крестянинов. Точно в този момент Барсуков изпада в истерия и за малко лично да поведе войските на поредния щурм.

При така създалата се в Первомайское обстановка в Москва започва да заседава новоизбраната Дума, където комунистите разполагат с повече от една трета от местата. В резултат спикер на Думата става приятелчето на Зюганов Генадий Селезньов, а председател на Комисията по сигурността — Виктор Илюхин, също комунист и бивш съветски прокурор, възбудил някога наказателно дело срещу Михаил Горбачов, заради новия закон за печата, гарантиращ свободата на словото в страната. А това според Илюхин е равно на държавна измяна. Този усърден прокурор, обявил война на генсека на партията в условията на зараждащата се свобода, не само не го разстрелват, но дори и не го изгонват от работа. След което става изключително нагъл. Неговите способности на професионален оплаквач и провокатор винаги могат да поставят под заплаха сигурността на когото поиска и за каквото му изнася, а това той скоро, вече начело на Комисията по сигурността, блестящо ще докаже.

 

Войските край Первомайское предприемат два щурма. И двата са отбити. „Потоци от кръв и лъжи“ — предава от мястото на събитието кореспондентът на „Известия“ Яков.

И тогава пред Первомайское докарват системите „Град“. Реактивните миномети за залпов огън от типа на „Град“ и „Ураган“ се смятат за системи оръжия за масово поразяване и съгласно международните конвенции използването им в гъсто населени райони се забранява. Конвенциите предвиждат прилагането на това варварско оръжие само във войните на чужда територия. В тях изобщо не става дума за използването на системите за масово поразяване на своя територия срещу разбунтувалия се свой народ.

Докарването на системите „Град“ генерал Михайлов обяснява с обстоятелството, че всички заложници вече били разстреляни от Радуев и няма защо да се разтакават с бандитите. А в действителност всички заложници (освен четирима, загинали от руските самолетни бомби) са живи. И генералът знае това. Затова неговите номенклатурни очи гледат встрани.

Президентът Елцин оправдава действията на новия велик пълководец Барсуков, като говори с възмущение: „Тогава изпуснаха Басаев! Е, искате и Радуев ли да изпуснем? Този път ние ще го заловим или унищожим!“

„Изпуснаха Басаев“ — това очевидно е камък в градината на Черномирдин, който сега е по-тих от водата и по-нисък от тревата, и сякаш не го е грижа за нищо друго, освен за постовете, които фракцията на неговата НДР ще може да получи в Думата.

През нощта на 17 срещу 18 януари всички ги очаква нов сюрприз. През тази нощ Радуев пробива обръча на обсадата и отвежда отряда си с всички заложници в Чечения, като загубва в сражението 15 души и оставя 17 ранени на милостта на федералното командване. Така че колкото и да се възмущава президентът от случая с изпускането на Басаев при Будьоновск, при Первомайское изпускат и Радуев.

За кой ли пореден път станали за резил, „маршалите“ се оправдават пред президента с такива фантастични измислици, че сравнени с тях, приказките на Шехеразада бледнеят. Излиза, че в Первомайское Салман Радуев е изградил съоръжение, което представлявало нещо средно между линията Мажино и линията Манерхайм. Това било причината така дълго армията да тъпче на едно място и да загуби толкова много хора. И понеже вярва на всяка дума на своите любими „силоваци“, президентът не се стеснява да повтори пред цял свят твърденията им в поредното си телевизионно интервю: „Мислехме си, че ще приключим за един ден. Мислехме си, че там има само сламени къщички! А се оказа, че е осеяно с бункери, специални съоръжения, с планини от оръжие и тежка техника! Под земята имало огромна опорна база на Дудаев! Планини от оръжие!“

И президентът показва с ръка колко е височината на тези планини от оръжие.

На всички обаче е ясно, че операцията се е провалила. Като коментират казаното от президента за бункерите и планините от оръжие, вестниците пишат: „Ако чеченците са съоръжили в Дагестан огромна подземна база, тогава къде са гледали нашите ФСС и ГРУ и всичките барсуковци, степашинци, грачовци, шахрайци и егоровци? Излиза, че щурмоваците не само преминават в Русия през армиите на Грачов и Куликов, през границата на Николаев. Щурмоваците на всичко отгоре и строят, където си искат.“

Никой вече не разбира Дудаев ли още веднъж се е надсмял над пълното безсилие на руските силови ведомства или пък самите тези ведомства начело с ФСС още веднъж са се надсмели над ръководителите си, подлагайки им динена кора с надеждата на техните постове да дойдат нови шефове.

„Цялата операция по пробива на Радуев е толкова обикновена, че просто е поразително как нашите командири не са предвидили такова развитие на събитията — съобщава от Первомайское журналистката Юлия Калинина. — Те сякаш са искали Радуев да се измъкне. И каква безгранична безпомощност във всичко — и в планирането на действията, и в практическото им изпълнение. Нима нашите федерални сили наистина не умеят нищо друго, освен послушно да гинат по заповед на висшето командване.“

Това обаче никак не пречи на генералите Барсуков и Куликов да застанат на 20 януари пред журналистите със самочувствието на спасители на отечеството. След като заявява, че операцията по овладяване на селото вървяла мудно поради нехайството и неугледния външен вид на генерал Михайлов, който е отстранен от длъжността началник на Центъра за връзки с обществеността при ФСС, Барсуков изтъква: „Чеченецът може само да убива. Ако не е способен да убива, тогава граби. Ако и това не може да прави, той краде. Няма други чеченци. Така че — обобщава директорът на ФСС — чеченците са или убийци, или бандити, или крадци!“

Такива характеристики на руските национални малцинства не рискуват да правят нито Александър Баркашов, нито Анатолий Иванов, нито Владимир Жириновски, които инак нескрито се проявяват като фашисти. Журналистите изтръпват. Та нали пред тях говори не някакъв душевноболен в камуфлажно облекло със свастика, а самият шеф на ФСС!

 

Колкото до оперативната част, Барсуков, като се усмихва обиграно, отбелязва, че щурмоваците успели да се измъкнат, понеже той не допускал възможността „толкова бързо да тичат боси по снега“.

„Особено опасен държавен престъпник, особено глупав държавен деец“ — такава характеристика дава на Барсуков известният столичен публицист Александър Минкин, който от страниците на вестник „Московский комсомолец“ се обръща пряко към генералния прокурор на Русия.

„Господин генерален прокурор! — пише Минкин. — Член 29 от Конституцията на Русия гласи: «Не се разрешава пропаганда или агитация, пораждаща социална, расова, национална или религиозна ненавист и вражда.» А съгласно член 74 на раздела «Държавни престъпления» от Наказателния кодекс на РФ: «Умишлени действия, подбуждащи националната, расовата или религиозната вражда и унижаващи националната чест и достойнство, пропагандата … на непълноценността на гражданите по признака … на национална или расова принадлежност … извършвани от длъжностни лица, се наказват с лишаване от свобода до 5 години… А в случай, че тези действия са довели до гибелта на хора или други тежки последствия — до 10 години.»

А директорът на ФСС армейски генерал Барсуков заявява: «Чеченците са или убийци, или бандити, или крадци». По този начин генерал Барсуков е извършил държавно престъпление. Понеже той не е частно лице, а един от силовите министри, в негово подчинение са десетки хиляди въоръжени хора, задължени безпрекословно да изпълняват заповедите на своя командир. Ако, както твърди Барсуков, всички живи чеченци са все убийци, бандити или крадци, тогава добрите чеченци — това са мъртвите. Очевидно тези кремълски възгледи са дали идеологическата обосновка за бомбардировките над градовете и ювелирното използване на системите за залпов огън. Ние никога не сме се заблуждавали относно интелекта на армейски генерал Барсуков. Но неговото детинско обяснение, че щурмоваците успели да пробият обръча и да се прехвърлят в Чечения, понеже твърде бързо тичат боси, постави точка по въпроса за умствените способности на шефа на ФСС. А щом като Федералната служба за сигурност е в ръцете на такъв човек, тогава, уважаеми генерален прокурор, няма съмнение — ОТЕЧЕСТВОТО Е В ОПАСНОСТ!“

Отечеството наистина се намира в опасност. Докато генерал Дудаев нанася върху престижа на Русия звънки и болезнени удари, а Русия си отмъщава с извършвания в Чечения пряк геноцид над местното население, който така ясно е определен публично от армейски генерал Барсуков, комунистите се подреждат след декемврийските парламентарни избори в нов боен ред и подготвят завземане на властта.

От 1986 година насам червените никога не са се чувствали толкова силни, затова открито, без никакво смущение говорят как възнамерявали да отмъстят на цялото население на Русия, което през 1991 година дори не помислило да защити с телата си родната партия от демократите. „Всички ще бъдат изпратени в лагери и на трудово превъзпитание!“ — заплашват по митингите провокаторът Анпилов и генерал Варенников. Обнародваната от Зюганов програма, в която объркано се говори, че комунистите ще запазят в страната всички видове собственост, предизвиква яростния вой на сплотилите се зад гърба му безработни партийни организатори, които го обвиняват, че предава „интересите на народа“. Лишени от своите длъжности, те са се превърнали в лумпен-пролетариите от края на XX век. И сега хорово крещят, че Зюганов е затънал в социалдемократическото блато. Самият Зюганов ги успокоява, че независимо от формата на собственост, всеки партиен организатор ще бъде възстановен в старото му предприятие. „Глупост и утопия!“ — би казал по този повод другарят Ленин.

„Другари! — със скърцащ глас ораторства пред развълнуваните парторзи генерал Варенников. — Греши оня, който смята, че Генадий Андреевич Зюганов е минал на страната на социалдемокрацията. Това е грешка, другари! Ние имаме и програма-максимум, която още не сме публикували!“

Зюганов е запитан що за програма-максимум е документът, който комунистите държат в тайна. Той отвръща, че генерал Варенников вече изпада в старчески отклонения и не бива да се слуша онова, което говори.

Но и програмата-минимум на Зюганов си струва: повсеместно увеличение на заплатите и пенсиите, възстановяване на влоговете, рязко нарастване на производителността на труда и равнището на живота. На въпроса, откъде ще намери пари, лидерът на комунистите разправя загадъчно за някакви 300 000 000 000 долара, които руски граждани държали, за да си нямат тук неприятности, в западни банки. А как възнамерява да ги върне? Чрез възбуждането на наказателни дела. Като през старите времена: ще стоиш заключен и бит, докато сам не ги върнеш. А после — разстрел.

Но в своите теоретични пресмятания вождът на комунистите отива още по-далеч. Той, в качеството си на крупен учен, и неговите най-близки политически и икономически съратници предвиждат, че потокът от западни субсидии след идването им на власт може да спре и комунистическата власт може да се сблъска с „гладни бунтове“. Ние сме подготвени и за това, без да навлиза в подробности, обяснява Зюганов. Той би могъл и да добави: „Винаги готов!“ Всички обаче помнят как постъпват комунистите по време на гладни бунтове!

„Страната — ораторства нататък вождът-робот — губи продоволствената си независимост заради големия внос на хранителни стоки от чужбина. А там, където се губи продоволствената независимост, там се губи и политическата! Ние ще спрем вноса на храни от чужбина и ще подкрепим отечествения селскостопански производител!“

Несъмнено на комунистите им е непоносимо тежко да гледат отрупаните със стоки магазини, напомнящи им някогашните партийни спецмагазини. Още по-тежко им е, че ги няма опашките, които при тяхното управление винаги са били отличителна черта на покойния СССР. Опашки за всичко — за салами, за брашно, за захар, за дрехи, за чорапогащи. Народът трябва цял живот да стои по опашки и да се бори за своето оцеляване, а не да философства! С други думи, другарят Зюганов отново потвърждава, че гладните бунтове не го плашат.

А колкото до „продоволствената независимост“ — тя е изгубена през отдавнашните времена на още ранния Съветски съюз, а съвсем не в Русия при Елцин. Хората често се питат как е могъл Ленин, все пак човек с висше образование и много начетен, да провежда такава странна политика по отношение на руското селячество. Вождът, известно е, обявява селячеството за „дребнобуржоазна стихия“, която разделя на кулаци, средняци и бедняци и в крайна сметка руското селячество е подложено на почти поголовно изтребване. Благодарение на гения на Ленин унищожените руски селяни са повече, отколкото евреите, които успява да ликвидира по-късно Хитлер. Но на какво е разчитал вождът на световния пролетариат? Нима не е разбирал, че страната, лишена от своя „селскостопански производител“, неминуемо ще загуби продоволствената си независимост, а после, естествено, и политическата. Вождът отлично е разбирал това, но от подобно развитие на нещата никак не се е боял. За него важното е да осигури сит живот на сплотената наоколо му номенклатура и някой друг от „актива“. А останалите могат да мрат от глад или цяла нощ да се редят по опашките, но на сутринта задължително да се явят на работа.

Защо е нужно да живее сит народ, 90 на сто от който предстои според замисъла да бъде изтребен при подготовката и провеждането на операцията за установяване на световно господство? „Вие трябва да се научите вкусно и добре да се храните, дори и тогава, когато всички наоколо умират от глад“ — предписва инструкцията на ЦК, спусната в обкомите и райкомите в периода на колективизацията.

Когато идеите на Ленин и Сталин се задавят в кръвта на своя народ, всичко оттук нататък в Съветския съюз е отражение, инерция от гениалната политика на вождовете. Върху тази една шеста част от световната суша Москва е единственото място, където, ако не броим спецмагазините, може да се купи салам. И всекидневно от всички краища на необятната страна в Москва пристигат препълнени влакове и мотриси, кервани от автобуси и покрити камиони, и стотици хиляди хора се блъскат пред вратите и витрините на столичните гастрономи, поне за да видят салама, като превръщат „столицата на света“ в своего рода саламен Вавилон.

И ето сега другарят Зюганов възнамерява да повтори гениалните замисли на класиците на комунизма и отново да напъха страната сред глада, опашките и лагерите. И какво си мислите? Мнозина със затаена надежда очакват връщането на онези времена и гибелта на режима, който самият Зюганов не нарича другояче освен „окупационен“. Той нашироко се ползва от свободата на словото, за да я забрани след това. „За мене — казва той пред кореспондентите — Свободата — това е Ленин, а Победата — това е Сталин.“ Но очите му не изразяват нищо.

КПРФ на Зюганов е обявила себе си за наследница не само на КПСС, но и на ВКП (б) и следователно е наследница на ленинско-сталинските методи на вземане и удържане на властта. Наистина Зюганов, чийто рейтинг на още неофициален кандидат за бъдещ президент многократно надскача рейтингите на всички други потенциални съперници, включително и на изпадналия в инфантилност Елцин, успокоява своите поддръжници, като неуморно им говори, че комунистите ще дойдат на власт само по парламентарен път. Но и той, и съучастниците му отлично разбират, че по пътя на изборите властта може да се получи чисто формално. А за да се реализира получената власт, е необходима сила. Въпреки големия брой свои привърженици във ФСС, МВР и армията Зюганов знае, че силовите действия трябва да бъдат предприети стремително и затова на първо време е нужно да разполага със собствени бойни въоръжени отряди, па били те и не толкова многочислени. Една част от тези отряди вече е създадена, друга — скоростно се създава. При това ФСС, окаляла се в сраженията с Дудаев и Новодворская, упорито се прави, че нищо не забелязва.

Отрядите на червените щурмоваци се делят на три категории подразделения. Първата категория — „Група на обединените отряди“ — се състои от сътрудници на органите на вътрешните работи, останали без работа след 1991 година, от бивши млади сътрудници на райкомите, също оттогава безработни, и от членове на така наричаните „комсомолски оперативни отряди“, откъдето навремето набира кадрите си КГБ.

„Обединените отряди“ са създадени под крилото на две почти фиктивни компартии — „Обновената КПСС“ и „Леви комунисти“. Това е за всеки случай — да не попадне под ударите на властта Зюгановата КПРФ. „Изкуствените“ партии също са дело на Зюганов — те се смятат за резервни структури. Ако Елцин изведнъж изгуби търпение и забрани дейността на КПРФ, на зюгановци ще им е достатъчно да сменят, както змията кожата си, набедената обвивка с нова, отдавна предвидливо зарегистрирана в Министерството на правосъдието. Освен това „изкуствените“ партии играят ролята на покрив, под който се върши полукриминална и полулегална комерсиална дейност с поддържането на казина и тайни публични домове, а инак това би могло да омърси светлия образ на самия другаря Зюганов и неговата партия, макар че и оттук новият вожд на новия пролетариат се снабдява богато с пари.

Но тази комерсиална дейност на комунистите не е само начин за печелене на пари, а и база на втората категория от „революционните матроси“. С комунистически пари вече са създадени към десетина фирми, рекламиращи „обучение на бодигардове, охрана на офиси, конвоиране на стоки и пр.“. Работещите точно в тези фирми представляват личния състав на нелегалните „червени бригади“. Фирмите са абсолютно легална структура с удостоверено лицензно право на радиотелефонна връзка и носене на оръжие. А се именуват „Червени бригади“ засега само в своето сърце, ако перифразираме знаменитото изречение на апостол Павел.

„Третата категория“ партийни борци включва политически нестабилни младоци „от кол и въже“, събирани по общини под формата на ръководени от партията „народни дружини“. С тази бойна дейност се занимава нашият стар познат генерал Ачалов, основал за целта с пари на Саддам Хюсеин така наречения „Ачаловски фонд“. Освен столичните въоръжени формации, чиято численост е към 3000 души, комунистите разполагат и с резерви извън Москва. За златен фонд на партията се смятат приднестровските щурмоваци, вече призовавани от нея на бой през 1993 година, и колкото и да е странно, бойните отряди на Конфедерацията на народите на Кавказ, чието ръководство изцяло се състои от първите и вторите секретари на бившите местни репкоми и обкоми на КПСС.

От партията не изостава и новият комсомол, след като тя е казала „трябва“. Преди да издъхне, „майчицата КПСС“ е успяла да отдели от несметните си съкровища за всички — и за маоистите, и за чучхеистите, и за гвардейците-болшевики. Но най-много получават крупните „близнаци“ — Руският комунистически младежки съюз и старият добър ВЛКСМ. По този повод вестниците иронизират: „Единият от близнаците е също като баща си — пропилява младите си години по трапезите. Другият пък е странно дете — с тънички ръчички и крачета като на бебе, но главата му е огромна като на мама. Оня, дето си пропилява живота, всички го виждаме. Митингува заедно с Анпилов, пие от една гарафа със Зюганов и редом с другите пее «Вставай, страна огромная!». Докато другият води уединен начин на живот. Укрил се в краймосковските гори, той упорито овладява навиците на партизанската война…“

В подмосковския Наро-Фоминск най-официално функционира „Военно-спортен лагер на ВЛКСМ“, където изучават „а“ и „б“ на диверсионната дейност — взривяването на мостове и жп линии, както и „как трябва да завързваш врага си, че той да не се дърпа“. Занятията се водят лично от секретаря на Московския градски комитет на ВЛКСМ Вячеслав Скворцов. Служил някога като спецназовец в КГБ, Скворцов, който се отцепва от „деморализиралия“ се Маляров, превръща новия ВЛКСМ в истински боеви отряд на партията. В основания от него учебен център се обучават не само московчани, но и представители на всички региони на страната. Огромна помощ им оказва разквартированият наблизо 119-и въздушнодесантен полк.

Единият от най-близките помощници на Зюганов, вече споменатият екс-прокурор Виктор Илюхин, завзел в Думата поста председател на Комитета по сигурността, веднага прави изявление в духа на добрите комунистически традиции: „Властите възнамеряват да оклеветят КПРФ. За тази цел ще бъде изфабрикувано обвинението, че комунистите създавали специални военизирани структури.“ Според Илюхин съответните инструкции вече са дадени в спецслужбите на „окупационния режим“.

Изявлението на Илюхин, решил предварително да оневини партията си, съвпада с откриването в самия център на Москва на още една бърлога на „комунистическите щурмоваци“ от така наречените „червени бригади“. Не мислете, че това се дължи на ФСС, оглавявано от безгранично предания на президента генерал Барсуков. Съвсем не! Както винаги, това е дело на пресата. Тук също щурмоваците усилено тренират навиците си в ръкопашен бой и стрелба. Тренировката по стрелба се води, като за мишени се използват портрети на президента Елцин, Гайдар, Явлински и Ковальов. Зареждат пушките и лягат на земята. Чува се командата: „По предателите на родината — огън!“ Започва стрелбата. Най-много куршуми отнася президентът Елцин, най-малко — Явлински. След тренировките „червените бригади“ обичат да помечтаят как ще си живеят, когато смъкнат „окупационния режим“. „След победата всички ще имаме западни коли, големи вили, красиви жени, скъпа видеотехника… Онези, които сега ни се присмиват, много скоро ще лижат ботушите ни, за да не ги изправяме до стената. А даже и комунистите се делят на господа и роби. Мнозина от нас ще ръководят концлагери, ние сме готови за това.“

„Бригадите“ се ръководят от Василий Дубинин, а наставник им е някакъв офицер от бившия КГБ. Посещава ги и генерал Макашов. Пари не им дава, но заповядва да чакат сигнала за действие и за да не скучаят дотогава, препоръчва им да надупчват гумите на скъпите коли и да пребиват разпространителите на демократичните вестници. Съвсем в духа на Макашов.

Но редом с грубите наставления на бащата-командир се извършва и много сериозна идеологическа обработка. Сред щурмоваците се разпространява новата болшевишка литература, която съгласно изтъкнатата от Зюганов правоприемственост би могло да се смята за наследница на Лениновата „Искра“. Заглавията на книгите от тази нова марксистка литература са достатъчно красноречиви: „Измъчвани от чифути“, „Трупните петна на очифутяването“, „Завещанието на Хитлер“, „Чеченците — евреите на Кавказ“, „Ратникът Сталин“, „Ленин — наше знаме“.

А в специална брошура са поместени истинските фамилии на настанилата се в Кремъл „ционистка банда“.

И тази, както и разните комунистически групировки от подобен тип, няма никакво отношение към отрядите на Баркашов и другите кафяви формации. През такава трансформация е минала партията, създадена някога от евреи. „Нашият век е такъв — безумци водят слепите!“ — както казва Юрий Кашин.

Самите баркашовци се заглеждат в „червените бригади“: да се прехвърли ли при тях подкрепящият Елцин Баркашов? „Те, изглежда, са добре подготвени да воюват“ — подхвърля един от кафявите по адрес на червените. А бригадите разполагат с много оръжие. Според собствените им думи те купуват „цеви“. И хич не им пука миришат ли на барут тези цеви или не са използвани. „Скоро в Москва всички цеви ще замиришат на барут, особено ако Зюганов загуби“ — смята Дубинин.

Бригадите чакат сигнала за действие и вече им е поставена конкретна задача — да овладеят оръжейните магазини и чейндж-бюрата.

Всичко е замислено както през октомври 1917 година.

 

Всичко се върши съвсем открито. Пренебрегнали Лениновите завети за конспирацията, „червените бригади“ патрулират на групи от по 5–6 души по улиците на града, перчейки се с камуфлажните си облекла и надръкавните ленти с изображението на сърпа и чука. Те проверяват документите на когото им скимне, рекетират продавачите по сергиите и будките, не оставят на мира минувачите. Милицията нищо не забелязва. Нищо не забелязва и Службата за сигурност при президента Елцин, чийто лик засега те използват само като мишена на учебните си стрелби. Засега!

А на по-високо равнище настъплението на комунистите се разгръща на широк фронт. Плахото предложение на шепата демократически депутати новият спикер на Думата Генадий Селезньов да прекрати членството си в партията, докато е на този пост, предизвиква гръмкия и злорад смях на Селезньов, поддържан от също толкова злорадия смях на съпартийците му. Вашето време свърши, треперете!

Зюганов отново потвърждава, че като дойде на власт, главната цел на неговата партия ще бъде денонсацията на Беловежкото споразумение и възстановяването на СССР (по кой начин — вождът на КПРФ не обяснява) и, разбира се, национализацията на банките, индустриалните предприятия, а ако се приеме за целесъобразно — и на дребните магазинчета и жилищата.

Неочаквано комунистите получават подкрепа не от някой друг, а от самия министър на вътрешните работи армейски генерал Куликов, който освен това е и доктор на икономическите науки. За да бъдел ликвидиран държавният дълг по осигуряване на заплатите, в това число и за неговото ведомство, генералът предлага да се национализират редица крупни банки и компании, между които „ЛУК-ойл“, „Юкос“, „Газпром“, "АвтоВАЗ" и „ЗИЛ“. Тази национализация по генералски носи всички признаци на конфискация, което противоречи на сегашния закон за задължителната компенсация на собствениците на национализираните предприятия.

По това време разпалилият се Зюганов започва да издава един подир друг теоретични трудове за еволюцията на марксизма-ленинизма. Що за партиен вожд си, ако нямаш теоретични разработки? Това никъде го няма!

Да би имал възможност покойният Ленин да прочете която и да било от разработките на Зюганов, той незабавно би заповядал на Феликс Дзержински да го разстреля като „гробокопач на световната революция“. Отхвърлила интернационалната същност на марксизма-ленинизма, партията на Зюганов е заседнала до примитивния нацизъм. От комунизма в написаното от Зюганов почти нищо не е останало. Затова пък от всеки ред лъха типичната националистическа имперска риторика, антисемитизмът, ксенофобията, войнстващата враждебност към Запада. Дори и „размразяването“ по времето на Хрушчов, отключило за два милиона затворници вратите на ГУЛАГ, Зюганов определя като първи етап от заговора против Съветския съюз. Зад всичко това, твърдо убеден е новият вожд, стои световното еврейство, създало толкова неприятности на другарите Хитлер и Сталин.

Все по същото време се появява и новата програма на КПРФ. При изготвянето й щедро са черпили от една отдавна забравена лексика: „… ликвидация на експлоатацията на човека от човека“, „развиващото се марксистко-ленинско учение“, „челен отряд, ядро на съвременната работническа класа“ и още много подобни деликатеси.

Наистина програмата не планира изграждането на комунизма, а се ограничава само до строителството на социализма. Строителството на социализма е на „три етапа“. На третия би следвало да се възцари „пълният социализъм“, когато „ще се полагат основите и ще се развиват необходимите предпоставки за комунизма“. Според програмата главната опасност за социализма идва от „бацила на дребнобуржоазността“. Понеже не бил своевременно прогонен, той погубил делото на социализма и по този начин се потвърждава гениалното предвиждане на другаря Сталин, че класовата борба се засилва в резултат от успехите в изграждането на социализма.

Програмата дава отлична представа какво я чака Русия, при положение че Зюганов стане президент. Чака я началото на строителството на социализма, тоест отново незабравимата 1919 година. Политическият режим рязко ще се промени, ще бъде въведена цензура, ще затворят границите, ще започне систематичен лов на опасните за строителството на социализма „бацилоносители на дребнобуржоазността“. Пред Русия се е открила примамливата перспектива да се върне 70 години назад в своето непроходимо и кърваво минало.

 

Такава е обстановката наоколо, когато на 15 февруари в Екатеринбург простиналият Елцин с дрезгав и спаднал глас съобщава намерението си да се кандидатира за втори мандат. Съобщава го и както по времето, когато пътува из Москва в тролейбуса, заедно с верния Коржаков се качва в един от вагоните на екатеринбургското метро.

Но както би следвало да се очаква, това никак не повдига рейтинга му. Зюганов все така крачи далече отпред.

Елцин, за когото потенциално са готови да гласуват не повече от 5 процента избиратели, се мярка в задните редици на кандидатите за президенти, някъде между Говорухин и Мавроди.

 

А новото триумфално шествие на „съветската власт“ продължава.

В предприятията и учрежденията, без да имат разрешение, но и без излишен шум започват да възстановяват партийните комитети. В провинциалните градове комунистите „превземат“ бившите сгради на райкомите и настояват за връщане на цялото имущество на КПСС, конфискувано през 1991 година.

По радиото и телевизията все по-често и по-настъпателно звучат песни от типа „Артилеристи, Сталин заповяда!“, разкази на съветски писатели или сериали за подвизите на чекистите.

А войната в Чечения продължава, придобила небивали по своята жестокост форми. Тази вълна е отхвърлила президента Елцин наляво и той също припява на комунистите. Възстановяват се старите връзки с Пхенян, Багдад, Хавана и Триполи. Отначало там пращат Жириновски, после самия Примаков. Вестниците поместват фотошарж, изобразяващ Елцин и Примаков, които търсят нещо по пода. „Намерих!“ — провиква се Примаков. „Какво намери?“ — пита го Елцин. „Държавните интереси на Русия!“ — тържествено отговаря министърът на външните работи и заминава или при Фидел Кастро, или да разпалва поредната близкоизточна криза.

По същото време приемат Русия в Съвета на Европа. За тържеството по този повод заминава твърде странна компания: Зюганов, Жириновски, Селезньов и Сергей Ковальов.

Международният валутен фонд предоставя на Русия поредния заем от няколко милиарда долара, изглежда, за строителството на социализма. Но явно не си струва разноските.

„Защо ли толкова сме се загрижили за състоянието на руската икономика? — започват да се питат американски и западноевропейски вестници. — Какво ни кара все да мислим как да й се помогне? Там като че ли възнамеряват да правят ренационализация, да увеличат капиталовложенията в банкрутиралите предприятия и промишлени отрасли, да изместят встрани идеята за частната собственост на земята, да зафиксират стойността на рублата, което ще рече — да открият пътя на инфлацията, да задушат своя едва зараждащ се пазар или, с други думи — пак да се напъхат в задънената улица на социализма.

Е, и какво? Отдавна е време да се разбере, че Русия съвсем не е наш съюзник, нито пък член на общността на свободните държави: тя отблъсква Запада от себе си, но помощта взима, макар и с гримаса на лицето, защото я вълнува повече идеята за собственото й величие, отколкото за демокрация. Така че да я оставим отново да се върне в своя глупашки порочен кръг — колкото повече загнива тази държава, която очевидно е неспособна честно да се включи в световната общност, толкова по-добре за САЩ и за целия Запад.“

Тази тенденция забелязва и намиращият се в Москва писател Василий Аксьонов, изгонен някога от СССР заради издаването на невинното списание „Метропол“. В присъщия му язвителен стил Аксьонов изтъква: „Когато през 1989 година за първи път дойдох в СССР след девет години принудителна емиграция, съветското радио коментираше антикомунистическите демонстрации в Прага със съчувствие към демонстрантите. Сега поредната кубинска криза, предизвикана от зверското унищожаване от кубински изтребители на два малки самолета с пилоти-демократи, се коментира по московската телевизия с нескрита антиамериканска неприязън и прокастровско настроение. Америка била провокирала този инцидент, за да засили натиска над Острова на свободата. Над остров от Архипелага ГУЛАГ, ще добавим веднага… Едва посъвзела се от комунистическата разруха с помощта на Запада, Русия отново показва антизападни чувства. Откъде се е пръкнал този извечен руски комплекс за малоценност? Всичко идва оттам — от 75-годишното комунистическо наследство, подобно на тежък махмурлук. А съвсем неотдавна, когато «великият и могъщ СССР» се разкапваше под отвратителната воня на радиоактивната гадост и го раздрусваха безкрайните опашки пред магазините, руския човек го теглеше към световното «семейство на народите», към всичко, произведено от това семейство, и мечтаеше за «цивилизованите страни». Сега с помощта на зюгановския болшевизъм той пак високомерно присвива устни… Заиграли са се на неокомунизъм и онези, които все още подкрепят сегашната власт, също искат да се изтъкнат като антизападняци.

При целия си лъжлив интернационализъм комунизмът винаги е давал тласък на най-зловещата ксенофобия, причинила толкова злини на руската икономика и култура. Ето и сега, като издигат Зюганов за кандидат-президент, те стават на крака и в кравешки хор пеят своя «Интернационал». Изглежда сме позабравили думите на това мучене. Полезно ще е да ги припомним: «Умът ни яростен гневи се, за смъртен бой бъди готов!» Ето такава смъртоносна и с проклятия белязана «бездарна постановка» отново подготвят да се играе на сцената на руската земя…“

 

На 15 март 1996 година комунистите в Думата изпълняват предизборните си обещания, като денонсират Беловежкото споразумение и обявяват възстановяването на СССР. Всъщност поставят самата Русия и страните от ОНД вън от закона.

От този момент на територията на бившия СССР не съществуват нито легитимните граници, нито правителствата, а балтийските държави са лишени от своята независимост.

По всичко личи, че като включват този въпрос за гласуване в дневния ред, комунистите просто са решили за пореден път да похулиганстват. Защото, колкото и много да са сега те в Думата, само с комунистическите гласове такова решение не би могло да бъде взето, тъй като все пак не стигат. Още повече, че никой извън тях не възнамерява да гласува „за“. Дори и Владимир Жириновски предния ден оповестява, че за тази глупост неговата фракция няма да гласува. Но „царският шут“ далече не е така тъп, както другаря Зюганов, макар че е колкото него хитър. На следващия ден, без каквито и да било обяснения, фракцията на Жириновски дава редом с комунистите вота си за денонсацията на Беловежкото споразумение. Никой обаче не обръща внимание на „либералите“ на Жириновски — възмутеното обществено мнение в Русия, ОНД и света се стоварва върху главите на комунистите и персонално на другаря Зюганов. Но комунистите-зюгановци винаги, по традиция, плюят на световното и родното обществено мнение.

Ала изведнъж върху им се стоварва гневът на президента Елцин.

Подобно на пробудила се от зимния си сън мечка, президентът надава страшен рев и оголва старите си бойни зъби, за които от октомври 1993 година всички вече са забравили. А и какви могат да бъдат зъбите му след двете сърдечни кризи, неясната му политическа позиция и очевидната измяна на каузата на демокрацията, която всъщност го е издигнала на власт?

За начало президентът нарича решението на Думата скандално. После оценява това решение като отвратителна „политическа провокация“ с намека (само намек!), че неговото търпение може да се изчерпи и той ще предприеме „адекватни“ мерки спрямо комунистите.

Зюганов тутакси изпада в истерия, като заявява, че разполагал с точни сведения (от американското разузнаване ли?) за подготвящо се в Кремъл силово решение срещу Думата (разбирай — срещу компартията). Съучастниците му започват в един глас да се оправдават. Мяркат се обърканите и изплашени лица на обикновено наглия Селезньов, на Илюхин, на Лукянов, които заплетено обясняват, че президентът неточно е разбрал тяхното решение, че ставало дума съвсем не за това, че…

Неотдавна Елцин е подхвърлил, че Лукянов, Варенников и Рижков трябва да седят не в Думата, а върху наровете в „Матроска тишина“^[2]. Двама от тях вече са били там и никак не им се иска пак да се озоват, дори и в по-удобни „килии“.

Изведнъж на всички им става абсолютно ясно, че комунистите са способни да взривят страната дори не от зъл умисъл, а просто поради слабоумие и неразбиране на реалната обстановка.

Но на всички прави впечатление, че някак много бързо, само от един президентски рев и при вида на оголените зъби, от страшни триумфатори комунистите са се превърнали в тълпа от наплашени и оправдаващи се дребни пакостници.