Игор Бунич
Лешояди в Кремъл (3) (документална хроника)

* * *

В началото мнозина искрено вярват, че от тоталитарно-комунистическата задънена улица, където до самозабрава е марширувала цели 75 години, Русия като „чайка белокрила“ ще прелети на широката и прекрасна автострада на цивилизацията и демокрацията и ще се понесе по нея вихрено, изпреварвайки други народи и държави. Сега те са принудени да си признаят, че жестоко са се заблуждавали.

Русия не литва към този нов път — тя се опитва да допълзи до него, като в движението си непрекъснато затъва в бездънното тресавище на своето героично минало. И все я издърпват за косите на повърхността с щедри западни кредити, с безвъзмездни помощи, с ободряващи инжекции, осигурявани от Международния валутен фонд. Всички развити западни държави са си въвели таен данък за спасението на Русия.

От Москва та чак до най-отдалечените краища на страната магазините за хранителни и промишлени стоки пращят от отвъдморски продукти и изделия за широка употреба. Такова изобилие не се помни от времето на цар Николай II. Страната се наслаждава на свободата на словото, събранията и печата, каквато никога не е имала в своята кървава история. И пресата, и книгоиздаването процъфтяват въпреки постоянните си оплаквания, че парите не стигат. За първи път в историята си народът се е изправил на крака, без да се плаши, че изразява мислите си на глас. Пробудили се от почти вековното си вцепенение върху наровете на казармения социализъм, хората най-после имат възможност да се занимават с онова, което им е по душата, да четат, каквото им се иска, и, накрая — да живеят, без да се страхуват от нищо. В страната е узаконена частната собственост, извършва се приватизация горе-долу на всичко — от жилищата до големите промишлени комплекси.

В края на XX век робите са получили свободата си! И като се озъртат стреснато, те предпазливо напускат оградената с бодлива тел зона на миналото, но още по-стреснати се изправят срещу непознатото бъдеще, за което нито един от тях не е подготвен. Защото в зоната им е било гарантирано да се хранят по три пъти на ден. Нека да е била постна и безвкусна, нека да е разредена чорбица, но все пак — храна. А тук са принудени самостоятелно да се грижат за прехраната си.

Мнозина не се и опитват, а някои не могат или не желаят „да дишат въздуха на свободата“. Те са остарели при комунистическия режим. Тяхната младост е преминала сред каторгата и ужаса на престъпните Сталинови експерименти и през касапницата на Отечествената война. А са възмъжали в следвоенната разруха, във време, в което не ти се полага да мислиш и разговаряш, а само да работиш за просяшка заплата. Трудили са се честно и неусетно ги е застигнала старостта. Разпадът на страната, преходът към пазарна икономика и последвалият рязък спад в производството, съпътстван от чудовищна инфлация, са превърнали всичките им спестявания в прах, а пенсиите, преизчислявани по странен начин, на всичко отгоре не се изплащат. Не могат и да работят — вече нямат сили. А на държавата никак не й е до тях. И се намират отвратителни мошеници, които използват отчаяното им положение и чрез разни плитки хитрини изтръскват от старците и последните им копейки, като лишават ветераните дори от правото на собствен гроб. Съвсем естествено е сред тази категория население да се появи най-изострена носталгия по миналото, когато саламът е струвал 2 рубли, макар че салам не е имало.

Точно този психологически момент умело се манипулира и над страната отново започва да се вдига кървавочервеното зарево на най-страшната чума на XX век — комунизма. При това сега в него все по-силно бият на очи не нюансите на червения, а на кафявия цвят.

Както върху тялото на болен човек внезапно се появяват въшки, така и комунистите отново плъзват по тялото на измъчената Русия и с всички сили се стремят да я върнат в тресавището, от което тя прави отчаяни опити да се измъкне.

Още от първия ден на властта на президента Елцин, още от декларацията за неприкосновеността на основните демократични свободи в Русия започва да се извършва глобален САБОТАЖ, който бързо се оформя в антидържавен заговор. Комунистите отлично умеят да използват демократичните свободи за ликвидиране на демокрацията.

Отначало залагат на военния преврат, който се проваля през август 1991 година. Сетне старият Върховен съвет прави опит да замъкне Русия назад в червеното блато, като по ленински подготвя въстанието, потушено с помощта на танкове.

И тогава вече компартията преминава към саботажа. Саботират и отказват да изпълняват правителствени и президентски укази и разпоредби. Парализират законодателната дейност на Думата и същевременно подават на държавния глава очевидна дезинформация. Всяка стъпка напред по пътя на реформите е съпроводена с размахване на оръжие. Създава се впечатлението, че страната е в плен на мрежа от диверсантски банди.

— Защо не изплащате заплатите ни? — питат червените си директори работниците. — Нали президентът е осигурил парите.

— Ами вървете при президента, нека той да ви ги изплати — отвръщат червените директори, които отдавна са използвали президентските пари за закупуване на своите лични мерцедеси и вили, а каквото е останало — са пуснали в оборот за допълнително облагодетелстване.

Дори армията изнемогва без пари и войниците в мирно време мрат от глад, а край гарнизоните израстват цели градове от вилите на генералите и на техни роднини, построени от гладните, дрипави новобранци. Безсмъртният лозунг на Ленин „Граби награбеното!“ сега е подменен с новия „Граби ограбените!“.

В крайна сметка саботьорите успяват да провокират войната на територията на Чечения.

НО КАКВО ОЩЕ СТАВА?

Де факто всички бивши секретари на обкоми, крайкоми, автономни републики и области автоматично са се префасонирали в президенти, губернатори и административни шефове, а някои от тях са се добрали до висши чиновнически постове в администрацията на Елцин и в правителствения апарат. Дори бившите армейски политработници пребоядисват своето ГЛАВПУР^[1] в Управление по възпитанието на личния състав. Онези, които се оказват по-ловки, се устройват като президенти, председатели и директори на разни банки, акционерни дружества и дори на театри.

Но, уви, топлите местенца далеч не стигат за всички. Новата епоха заварва огромна армия от безделници, изхранвана от КПСС и състояща се от безброй секретари на цехкоми, завкоми и райкоми, всеки от които разполага със самостоятелен кабинет и има власт, пари и специални привилегии. Дотогава точно от тези хора най-много е зависело дали работникът или служителят ще получи повишение, дали ще му дадат по-добро жилище или карта за почивка в страната, а още повече — в чужбина; те са създавали в предприятията гъстата мрежа от доносници и редом със своя боеви отряд — чекистите са извършвали глобално шпиониране на цялото население. Промените и особено президентският указ, забраняващ партийните организации в предприятията, ги лишават от властта и „полагащата“ им се длъжност. А като прибавим и различните доскорошни комсомолски секретари, членове на бюра и преструванковци от щатния комсомолски апарат, те стават милиони, които нищо не желаят, и най-важното — не умеят да работят.

Но „златото на партията“ е поделено без тяхното участие.

Отчаяни, като скитащите кучета започват да се обединяват в глутници, намерили израз в наплодилите се десетки комунистически партии от най-различен тип.

А след провала на октомврийския пуч се появява и общият им лидер — Генадий Зюганов.

Завършил Орловския педагогически институт, където се подвизава като секретар на комсомолската организация, Зюганов не поема по трънливата пътека на народното образование, а бърза да се докопа до бозките на партийния апарат, чиито чеда бозаят предимства и привилегии. В крайна сметка несъстоялият се начален учител успява чрез Орловския горком на партията да се издигне до инструктор в идеологическия отдел на ЦК на КПСС, където нещастният провинциалист просто умира от завист, като гледа разните му завсектори и завотдели, да не говорим пък за секретарите, понеже са го прикрепили към кадрово направление от по-нисък ранг.

Може би по-нататък Зюганов е щял да пробие до завсектор или замзавотдел на ЦК, ако не връхлетява горбачовската перестройка. И изведнъж той съзира своя шанс.

Никому неизвестният по онова време партиен инструктор започва умъртвяването на скъпата си майчица КПСС, като организира заедно с Полозков Руската комунистическа партия. РКП никога преди не е имало, понеже всички, като се започне от другаря Сталин, отлично са осъзнавали, че такава партия си струва да бъде създадена само ако КПСС се сгромоляса заедно със Съветския съюз. Шмугнал се като плъх от потъващ кораб в компартията на Русия, другарят Зюганов получава на 12 юни 1990 година първото си бойно кръщение. На този ден тогавашният председател на Върховния съвет Борис Елцин внася за гласуване в Конгреса на народните депутати на РСФСР подготвената „Декларация за суверенитета на Русия“ и осемдесет на сто от комунистите с радост вдигат ръка. Защото след като Русия стане суверенна, същото не може да стане и с КПСС и тогава масата овакантени места ще се заемат от номенклатурата на компартията на Русия! А това е нейната голяма мечта.

Нито Зюганов, нито неговият съучастник Купцов не отронват дори дума на протест, когато подир августовския пуч Елцин забранява КПСС — „за разреждане на напрежението“.

Бившият вицепрезидент Руцкой, който след излизането си от затвора го удря на спомени за онези бурни дни, пише в една от своите книги: „С указа на Елцин от 6 ноември бе прекратена дейността на КПСС и компартията на РСФСР на територията на Русия. Изпокрилият се авангард от предатели от КПСС и КП на РСФСР послушно замълча, без да издаде нито звук на протест.“ Зюганов обяснява мълчанието си, че тъй като комунистите са дискредитирани, а комунистическата идея е опозорена, трябвало да се търси нещо различно.

Сякаш се е срутил светът под нозете му.

Известно време безработният член на ЦК сътрудничи на Руско-американския университет, създаден, както по-късно сам той признава, с пари на ЦРУ. За този институт Зюганов пише доклади и обзорни анализи и така си изкарва хляба.

После намира убежище под крилото на различни национално-патриотични фронтове, които в онези дни се множат като зайци на базата на старата партийна идея за борба със световния ционизъм. Там верният ленинец Зюганов плува на свои води. Обстановката не е по-различна от някогашните закрити съвещания в идеологическия отдел на ЦК, на които инструкторите се запознават с главните насоки в идеологическата борба. Приет много топло, Зюганов постоянно седи в президиумите и съпредседателства, тоест — сред свои е. Пак там се осъществява изключително полезната и не по-малко приятна за него среща с Александър Баркашов. Под безкористното му наставничество другарят Зюганов зубри нови за представите си понятия като „руската идея“, „възраждане на националното съзнание за борба с азиатците“ и „борба с евреите, главните врагове на православието“.

Зюганов се оказва рядко способен ученик. Още самият Хитлер е забелязал, че никой не може така бързо да стане убеден националсоциалист, както бившите комунисти. Нали след гибелта на Третия райх почти всички бивши нацисти, оказали се на територията на ГДР, мигновено се превръщат в комунисти! Затова няма нищо учудващо, че Зюганов е толкова възприемчив към идеите на покойния фюрер. Двете най-човеконенавистнически идеи на двайсетия век дружно съжителстват в душата на този истински ленинец. Така че за известно време той съвсем забравя за компартията. По-късно партийните бързописци разпространяват мита, че Зюганов едва ли не от август 1991 „заедно със съратниците си пристъпи към създаването отново на комунистическо движение в Русия“. Но това е само поредният комунистически мит. По това време другарят Зюганов се занимава с друго и не е сред онези, които полагат усилия да възсъздадат комунистическото движение.

През октомври 1991 година се чува първият крясък на соцпартията на Рой Медведев. През ноември хората на Тюлкин и Анпилов провъзгласяват в Екатеринбург създаването на РКРП. Малко по-късно на белия свят се пръкват РКП на Крючков и ВКПБ на Нина Андреева.

През това време Зюганов анализира и накрая стига до извода, че народните маси едва ли ще възприемат с голям възторг идеите на националсоциализма, ако им се поднесат в техния чист вид, а не разтворени в старото комунистическо бръщолевене на Ленин и Сталин.

И едва през февруари 1993 година Зюганов, вече убеден нацист, скалъпва паравана, наречен КПРФ (Комунистическа партия на Руската федерация), на която става председател. Но спорадичният страх, който го тресе през тези години, вече никога няма да изчезне. Взел участие в първомайската манифестация, още като вижда омоновската^[2] верига, преграждаща пътя на разбушувалите се „червено-кафяви“, Зюганов си плюе на петите пред очите на всички. „От този момент — отбелязва «червената Валкирия» Умалатова — той изобщо загуби моралното право да ръководи хора.“

Провокаторският талант на Зюганов изцяло се изявява през септември, когато започва „парламентарната“ криза. Денем той подстрекава народа по всевъзможни митинги и посещава кабинетите на шефовете на Върховния съвет, непрекъснато крои нещо с Хасбулатов, Руцкой и Бабурин или пък седи важен като петел пред съвкупление, но вечер винаги изчезва. А след като започва пълната блокада на Върховния съвет, съвсем се покрива. Опозиционните вестници веднага надават вой, че „борецът за щастието на трудовия народ“ бил арестуван от „тайната полиция на окупационния режим“ и сега линее в затвора. Това героично твърдение е разсеяно от самия Зюганов, който на 3 октомври, в разгара на събитията, внезапно се появява на телевизионния екран и приканва „скъпите ми руснаци“ към спокойствие и сдържаност, като ги моли да не участват в никакви митинги и стачки. Това негово изявление шашва дори и изпечения интригант Руслан Хасбулатов. „Вие помните — казва след освобождаването си от затвора в Лефортово опозорилият се «спикер», — че Върховният съвет беше призовал населението на страната да се вдигне на общоруска стачка… И тогава телевизията излъчи отговора на лидера на КПРФ на нашия призив към стачка. Изявлението на Зюганов не мога да нарека другояче освен предателство… Това, разбирате ли, е нож в гърба.“

В знак на благодарност за своя телевизионен дебют Зюганов не попада в Лефортово, където се озовават всички негови приятелчета, а поставената под забрана КПРФ е набързо помилвана, като за нея се застъпва едва ли не цялата демократична общественост в страната. А се застъпва, защото Зюганов и партията му през последните години са се научили ако не на друго, поне как при всеки удобен момент да надават такъв вой и плач за нарушаването на демокрацията и правата на човека, че никой не е в състояние да издържи — както възрастните не издържат на плача на тримесечно бебе. Зюганов умее това най-добре от всички. Нахален, но не много умен демагог, той се различава от повечето свои кресливи привърженици по инстинкта си за самосъхранение, шлифован в коридорите на ЦК на КПСС. Този негов инстинкт почти безпогрешно му подсказва кога да се шмугне в някоя дупка, за да се появи оттам отново с пресилените си вопли, че нарушавали свободата и задушавали демокрацията.

А в онзи момент воплите на Зюганов са особено жалостиви, тъй като наближават първите избори и на него много му се иска да попадне в Думата, за да се усети отново в родното номенклатурно гнездо.

Истинската демокрация предполага наличието на целия политически спектър в парламента — от крайно десните до крайно левите. Но на факта, че тези два фланга вече са се съединили в партията на Зюганов и образуват стоманен комунистическо-фашистки център, кой знае защо, тогава почти никой не обръща внимание. И амнистираната партия е допусната до участие в изборите. В резултат другарят Зюганов влиза в Държавната дума като лидер на фракцията на комунистите.

Още от първия си ден там другарят Зюганов бърза да включи в дневния ред на Думата най-значимия за комунистите въпрос — за даването на привилегии, произтичащи от високото положение на депутатите. А по-точно — министерска заплата с постоянна индексация, автомобил с шофьор за денонощно използване, пряка телефонна връзка с правителството, 3000 долара на година за дребни разходи, дипломатически паспорт, безплатно пътуване с влак и самолет до всяка част на света, ползване на специални поликлиники, специални вили и всичко онова, без което истинският комунист не може да си представи своето съществуване. Фракцията на Зюганов се оказва ЕДИНСТВЕНАТА в Думата, гласувала за тези привилегии също така единодушно, както и за разтурянето на Съветския съюз. 45-те комунисти от тогавашната му фракция радостно казват своето „Да!“.

А дори сред либералите на Жириновски трима са против. Много по-скромни са даже и Зюгановите „братя“ аграрници на възпитаника на МГИМО^[3] Иван Лапшин, който пък, кой знае защо, се представя за трудов селянин. Така че комунистите още веднъж потвърждават онова, което е същността на техните идеи и за което те са готови да воюват цял живот до последна капка кръв. Но не своята.

Спечелените 45 места в Думата обаче никак не удовлетворяват онези, които по стар навик се наричат комунисти. Още със създаването й партията на Зюганов е имплантирана в антидържавния заговор именно от силите, които не могат да се примирят с гибелта на робовладелската съветска империя.

И не само от тях. Не е нужно да си свръханалитик, за да предвидиш очевидния факт: за крайното разсипване на Русия и онова, което е останало от руската държавност, е достатъчно още веднъж да дойдат на власт комунистите с техните налудничави класически идеи, този път богато наторени и с идеите на националсоциализма. Обаче урокът, който през октомври 1993 година им „преподава“ президентът Елцин, се е оказал полезен. Амнистираните и излезли от затвора „борци за народно щастие“ вече не са така войнствени, както преди. Пък и другарят Зюганов не желае да смени удобния си статут на председател на парламентарна група с класическия образ на „борец за народно щастие“, хвърлен зад решетките. Затова заговорниците продължават подмолно и с всички възможни средства да саботират придвижването на страната напред. И след започването на чеченската касапница то вече съвсем спира. Нещо повече — изпадналата в шок от болки и унижения Русия заотстъпва назад.

 

Докато бившият министър на външните работи на СССР, а сега диктатор на суверенна Грузия се придвижва с кола към парламента, изведнъж някъде по средата на пътя тя се взривява. Шеварднадзе, както и император Александър II преди покушението, се е отправил да подпише новата конституция. Но на него му провървява повече, отколкото на покойния император. Взривът се оказва слаб и Шеварднадзе е само леко издраскан от парчета стъкло. Взривеният автомобил все още гори, когато за организирането на терористичния акт обвиняват шефа на местната служба за държавна сигурност Игор Георгадзе, чийто татко — бивш генерал от КГБ, а сега лидер на грузинските комунисти — е намислил да съперничи на Шеварднадзе за поста президент на Грузия.

Георгадзе-син, по волята на съдбата също бивш генерал от КГБ, е обявен за „враг на народа“, тъй като се изяснява, че той е организаторът на поне още десетина терористични акции и играе водеща роля в антидържавен заговор. Участниците в заговора били разработили план за сваляне на Шеварднадзе. При положение, че атентатът над Шеварднадзе излезе успешен, планът предвиждал държавен преврат и установяването на болшевишки режим в Грузия.

Шеварднадзе заявява, че „на подготвялите преврата в Грузия са помагали сили от Москва, които са в опозиция на президента Елцин“. Естествено, баща и син Георгадзе избягват в Москва. Както по-късно се изяснява, Игор Георгадзе е бил изведен от Грузия от руски военни летци; при това за експортирането на бившия генерал от КГБ в Русия се е погрижило командването на Групата руски войски в Закавказието и лично командващият генерал-полковник Рейт.

Но, от друга страна, министърът на отбраната генерал Грачов незабавно заявява официално, че руските войски веднага ще се намесят в събитията, ако възникне и най-малката опасност за режима на Шеварднадзе. И поставя войската в повишена бойна готовност.

Този път президентът на Русия замълчава. Публично, ако е възможно да се мълчи публично.

Работата е там, че на президента Елцин му се е родил внук, който е кръстен на неговото име — Борис. Щастливият дядо е наобиколен от журналисти, които се интересуват ще се кандидатира ли той за втори президентски мандат. Елцин отвръща, че щял още да помисли. Всичко зависело от резултатите на парламентарните избори през декември. Едно е, ако демократите претърпят поражение, съвсем друго — ако победят. На по-разсъдливите им става ясно, че демократите са обречени.

Най-добрата характеристика на днешния президент на Русия дава едно петгодишно момиченце, казало пред журналистите: „Елцин е лош — разруши с бомби Чечения, Елцин е добър — нас не ни бомбардира.“

 

Съвсем уместно казано. В разгара на преговорите за мирно уреждане на чеченската криза самолети без опознавателни знаци започват да бомбардират различни населени пунктове в републиката. Появяват се на разсъмване на двойки или тройки, пускат бомбите и ракетите над главите на мирните жители и отлитат в различни посоки. Генералите Романов и Маслов (тогавашният командващ силите на Министерството на отбраната в Чечения) официално заявяват и твърдят, че „самолетите, които през последните няколко денонощия бомбардират чеченски села, не се числят към Обединената групировка и изобщо не са руски“. Долавя се намекът им, че това може да са самолети на Грузия и (или) Азербайджан, които имат сметки за уреждане с генерал Дудаев. Генералите се заклеват, че ще предприемат необходимите мерки за залавяне на тези тайнствени бомбардировачи, които се появяват неизвестно откъде и толкова свободно разполагат с въздушното пространство на Руската федерация. Впрочем дотук няма нищо ново. Журналистите много добре помнят как още през декември 1994 година, когато Грозни бе подложен на всекидневни варварски бомбардировки, генерал Грачов също така най-искрено се кле, че нито един руски самолет не е излитал във въздуха.

Впрочем и министрите на отбраната знаят далеч не всичко.

Много повече знаят „царските шутове“. И най-важното е — те знаят какво и как да кажат така, че да не падне и сянка върху техния властелин.

От трибуната на Думата Владимир Жириновски — тази рожба на КГБ и орготдела на ЦК на КПСС — настоява Балтийският флот да бъде преведен в Адриатическо море за блокадата на Дубровник, Русия да преустанови членуването си в ООН, а Козирев незабавно да бъде свален от поста министър на външните работи. „Царският шут“ веднага е подкрепен от Съвета на Думата, изискал от президента незабавно да прогони Козирев „заради провала на руската политика на Балканите“. Може би са мислели, че Русия провежда там някаква политика! Освен това от президента искат да бъде възстановена „нерушимата дружба“ с Либия и Ирак.

Не стига това, ами внезапно се разразява църковен скандал. Научават се, че настоятелят на Печорската лавра отец Роман е разрешил (вероятно срещу голям подкуп във валута) в свещените пещери на манастира, където почиват мощите на свети старци, да бъде погребан убит по време на грабеж престъпник — един от главатарите на Тамбовската групировка в Петербург. Патриархът отстранява от длъжност отец Роман и назначава следствие.

А самолети на НАТО и американски кораби продължават да бомбардират позициите на босненските сърби, което довежда президента Елцин до състояние, близко до истерията. Нищо друго не му идва наум, освен да заплаши Запада със създаването на някакво подобие на Варшавския договор, но само от републиките на бившия СССР. И да му се закани едва ли не с обявяването на война.

На 9 септември Държавната дума се събира на извънредно заседание, за да обсъди положението на Балканите и в Чечения, където сраженията са се подновили. Но на този ден така и не успяват нищо да обсъдят.

Николай Лисенко, лидерът на открито фашистката групировка, обявила се за Национално-републиканска партия, същият оня Лисенко, който едва не предизвика дипломатически конфликт между Русия и Украйна, като скъса на парчета в Думата украинското национално знаме, сега отново се надига от мястото си и се нахвърля срещу един от депутатите — свещеника Глеб Якунин. С подлия прийом на професионален уличен хулиган, уловил изотзад за гърлото възрастния свещеник, депутатът Лисенко принуждава отец Якунин да падне на колене и пред очите на всички скъсва неговия нагръден сребърен православен кръст. Свещеникът, прекарал някога при комунистите почти 10 години в концлагер, се съпротивлява, но на помощ на фюрера Лисенко притичва един от близките сподвижници на Жириновски. Това е депутатът Логинов, който участва в заседанията на Държавната дума винаги в пълно бойно камуфлажно облекло, надявайки се така да накара световното еврейство да се разтрепери. Двамата „антиевреи“ започват с удоволствие да бият православния свещеник, който по години може да им бъде баща. Действието се развива при пълно мълчание в залата, нарушавано само от неясното блеене на спикера Рибкин. В помощ на свещеника се хвърля една жена — депутатката Елена Тишковская. Но срещу нея застрашително се изправя самият Владимир Жириновски. Той е величествен като ангела на отмъщението. И е методичен. Отначало дръпва очилата на Тишковская, а сетне я удря по главата. После притиска главата на жената под мишницата си и започва да я души, докато в същото време Логинов се стреми да хване Тишковская за краката, за да не може отчаяно съпротивляващата се жена да ритне в лицето обожавания фюрер…

Тази прекрасна сцена от историята на руския парламентаризъм се предава директно по телевизията. И, разбира се, цял свят я транслира, за да се вдъхновят всички от прекрасните примери на руската демокрация. Дори врелият и кипял най-популярен руски вестник „Московский комсомолец“ пише по този повод:

„Всичко сме виждали на този свят. И скандали, и шумни свади, и началническа некомпетентност, и обикновена глупост, и абсурдни амбиции, и мръсни номера, и предателство. И сбиване между народни представители също сме виждали. Нямаме илюзии по отношение на нашия парламентаризъм. Но това, което се случи в Държавната дума миналата събота, не може с нищо да се сравни. Ужасно е. Това страшно сбиване се различава от всички предходни, защото депутатите биха жена. Неколцина мъже — една жена. Чудовищно е и защото онези, които не удряха, хладнокръвно наблюдаваха как я бият. Не скочиха от местата си, не се хвърлиха да я защитят. Отвратително е и защото спикерът Рибкин през цялото време се хилеше и ехидничеше — «изчерпали сте значи всички други възможности, смелчаги мои…». Това безобразно сбиване в руския парламент бе гледано от хора във всички страни по света. В този ден Русия окончателно загуби пред очите на световната общественост образа си на свръхдържава. Нито Чечения, с която не успяхме да се оправим по цивилизован начин, нито Босна, където не можем да отстояваме интересите си, не урониха престижа на Русия в такъв световен мащаб.“

Изпълнената с трагизъм патетика на московския вестник обаче никак не смущава Жириновски. Нали ако шутът започне да се смущава, може още на следващия ден да го набият на кол или в най-добрия случай поради непотребност да го хвърлят в тюрмата. „На нея просто й се е приискало да се потърка о някой мъжага — така обяснява главният «либерал» на Русия действията на Тишковская. — Тя, изглежда, има проблеми в интимния си живот.“ А пред него, като тресе разголения си бюст, танцува известната в миналото порнозвезда Чочолина, решила на стари години да гостува на вожда на ЛДПР.

Но и фюрерът Лисенко не намира нищо драстично в своите действия. Понеже самият патриарх лишил отец Глеб Якунин от сана му, той, Лисенко, сметнал за свой дълг да му махне кръста. Това е всичко.

 

На 12 септември американският крайцер „Нормандия“ изстрелва 13 ракети „Томахоук“ срещу позициите на босненските сърби, без да се съобразява с истерията, разразила се в руските правителствени среди. „Русия е победена страна. И ако самата тя не разбира това, трябва да й се обясни“ — студено отбелязва един от американските адмирали.

Отговорът на „обидената“ Русия не закъснява. На 13 септември неизвестен нападател стреля с гранатомет по сградата на американското посолство. Гранатата пробива носещата стена и се взривява в помещението на свързочния възел. По щастлива случайност няма пострадали. А гранатометът тип „Муха“, чифт ръкавици и маска са открити под арката на отсрещната сграда. Следователите от ФСС обаче не са допуснати в посолството и скоро инцидентът е забравен.

Втория удар по американския империализъм нанася президентът на Беларус Александър Лукашенко, заповядал да бъдат свалени два американски въздушни балона, участващи в спортно състезание. За полета на балоните над територията на Беларус правителството на тази бивша съветска република е било официално уведомено две седмици преди това и успява да се подготви. Знаем ги ние тия спортни състезания! ЦРУ иска да наблюдава от въздуха секретни обекти на наша територия. Балоните са свалени, а спортистите загиват.

Жириновски, който по това време е в България, призовава Русия, Беларус и Сърбия да се обединят във военен съюз, за да не спадне динамиката на мощното настъпление срещу Съединените щати, започнато в Москва и Минск.

А президентът Елцин заминава на почивка в Сочи, където привиква шефа на ФСС генерал Барсуков, за да обсъди с него новите методи на борба с терористите. Докато заседават, в Грозни е извършено покушение над пълномощника на Елцин Олег Лобов. Предчувствието не го е излъгало. Лобов пътува през града с председателя на марионетното правителство, когато по маршрута им взривяват минирана кола. И двамата оцеляват, но са ранени, както и неколцина от охраната. Преговорите прекъсват и нескрито започва да се говори, че бойните действия ще бъдат възобновени. А Лобов веднага отлита за Москва.

Впрочем генерал Грачов е все така оптимистично настроен и твърди, че не може войната в Чечения да пламне отново, понеже войските на Дудаев отдавна били разбити. Точно в този момент на руско-чеченската сцена отново изскача професор Хасбулатов. Научил, че в Чечения ще избират президент на републиката, старият авантюрист за пореден път се гласи да стане „баща на чеченската нация“ и бърза да замине за Грозни. Мнозина предчувстват, че това няма да доведе до нищо добро. Професорът може да забърка такава каша, че ще се наложи да бъде пусната в действие цяла танкова дивизия.

По същото време от един стражеви кораб, върху чиято мачта се вее президентският флаг, Елцин наблюдава тренировъчен морски десант в района на Сочи и дори лично стреля с 30-милиметрово корабно оръдие, като поразява отдалечената на три километра цел.

Столицата на Русия временно се е преместила в Сочи, където президентът проявява кипяща активност в увлеченията си. В морето стреля с корабни оръдия, а на сушата се отдава на любимия си спорт — тенис. Тези битки на корта мълвата вече сполучливо е нарекла турнири на „Голямото будалкане“, по време на които мимоходом се решават важни държавни дела в присъствието на тайни и явни посетители. Интересен е и подборът на тенис-партньорите на президента. Това са ту неизменно придружаващият го генерал Коржаков или литературният редактор на написаните от Елцин книги Леонид Юмашев, ту собственикът на московския нощен клуб „Арлекино“ Алексей Гусев или пък президентът на република Беларус Александър Лукашенко, дошъл в Сочи от Киев, където с президента Кучма е водил тайни преговори за „интеграцията“.

А информационната емисия на руската телевизия показва избягалия от Грузия и приютен от ФСС в Москва бивш генерал от КГБ и бивш шеф на грузинската Държавна сигурност Игор Георгадзе. Както и се очаква, беглецът-чекист обвинява Едуард Шеварднадзе в търговия с оръжие и наркотици, а също и в инсценировка на извършеното над него покушение. „Ако наистина съм подготвял покушение — не без гордост заявява Георгадзе, — той сега да е в гробището.“ След което заместник-министърът на вътрешните работи на Русия генерал Колесников добавя, че „Георгадзе ще бъде предаден само тогава, когато Шеварднадзе представи доказателства за вината му“. В гласа на зам.-министъра се долавя и известно недоумение: ама как така в Грузия са стигнали до толкова сериозно скарване двама бивши генерали от КГБ Шеварднадзе и Георгадзе? Другари, помирете се!

Все по това време в Петербург екип на ФСС нахлува в световноизвестния Мариински театър за опера и балет и извежда с белезници на ръцете художествения ръководител и главен балетмайстор Виноградов и директора на театъра Маликов. Двамата са уличени във вземането на подкуп от канадски импресарио в размер на десет хиляди долара. Пачките в „зелено“ откриват в бюрото на директора Маликов, който веднага издава и балетмайстора.

Преди да стане директор в театъра, Маликов дълги години работи като началник на отдела за пропаганда и агитация в Ленинградския областен комитет на КПСС и се е научил на някои неща не по-зле от своя легендарен дядо, заемал още при Ленин длъжността комендант на Кремъл и лично разстрелял Фани Каплан — „да не би от глупост да се разприказва“. Но тия не минават пред знаменития генерал Черкесов, който доказва с ареста му, че умее да издирва не само книгите на Солженицин.

Общественият интерес към този нетипичен случай обаче бързо угасва. По-точно угасва на другия ден, на 6 октомври, когато от Грозни пристига вестта за покушението над генерал-лейтенант Романов.

Генералът пътувал от щаба си за среща с професор Хасбулатов. Когато генералският кортеж навлиза в автомобилния подлез при площад „Минутка“, избухва силен взрив. Някой се изхитрил да заложи под асфалта в центъра на гъмжащия от войски и сътрудници на ФСС Грозни мощна радиоуправляема мина. За разлика от неуспешните покушения над Шеварднадзе в Тбилиси и над Лобов също в Грозни, в този случай последствията са ужасяващи. С изключение на генерал Романо, всички останали, които са били с него в колата, загиват. Самият генерал, със счупвания на гръдния кош и травми на главния мозък, е в безсъзнание. В това състояние го транспортират до Владикавказ, а оттам — с единствения в района специален самолет с реанимационно оборудване — до московската болница „Бурденко“. Предстои му дълги месеци да лежи там, без да дойде в съзнание.

Веднага след атентата Аркадий Волски съобщава, че маршрутът и времето на своето пътуване Романов е уточнил половин час преди да тръгне за срещата си с професор Хасбулатов.

„Генерал Романов плати сметката на генерал Антонов“ — сухо отбелязва вестник „Московские новости“ и припомня каква роля има този генерал в трагедията, разиграла се в село Самашки. Намекът е прозрачен — виновни са чеченските диверсанти, въпреки че министърът на информацията на Ичкерия Мавлади Удугов категорично опровергава участието на бойци от съпротивата в атентата.

Разбира се, никой не желае да го слуша. Вдигнатата във въздуха авиация незабавно нанася своя удар на възмездието по много села и аули, където загиват хиляди мирни жители. Геноцидът на малкия и горд чеченски народ продължава сред гробното мълчание на целия свят, декларирал, че тази касапница е „вътрешен въпрос на Русия“. Бойните действия се възобновяват с предишното ожесточение. И всеки ден към различните краища на Русия пътуват десетки цинкови ковчези с руски офицери и войници. Но по-голямата част от убитите хвърлят в братски гробове и предпочитат да забравят за тях. „Войната на безследно изчезналите“ в руската армия — вече наричат така чеченското клане.

Междувременно отпочиналият си в Сочи президент Елцин се е завърнал в Москва, успял е да отстрани от поста му изпълняващия длъжността генерален прокурор Илюшенко и е заминал за Париж, а оттам — за Ню Йорк, при своя приятел Бил. Освен това му предстои да говори пред Генералната асамблея на ООН.

В Москва президентът се връща в момент, в който столицата е обхваната от предизборната треска. Тук стават невиждани досега неща.

Министърът на отбраната Грачов се съди с журналиста Пегл от вестник „Московский комсомолец“, който е изобличил генерала в разхищаването на държавни средства, предназначени за строителството на жилища за военнослужещи, но изхарчени за закупуването на шест мерцедеса за лично удоволствие. Както е отбелязал един велик американец, „в демократичното общество не се бият, а отиват на съд“ и министърът точно така постъпва, като поръчва срещу журналиста да се възбуди наказателно дело. При това положение министърът е длъжен да се яви пред съда, но естествено не го прави. По тази причина изслушването на делото на три пъти се отлага от съдията в московския районен съд Говорова, докато накрая тя съвсем неочаквано постановява министърът на отбраната да се яви принудително, доведен от кварталната милиция. Цялата страна със затаен дъх очаква милиционерите да повлекат армейския генерал към съда. Но той се появява там сам и дори се обръща към съдийката с „Ваша милост“. Кой би могъл да допусне само преди три години, дори и насън, че подобно нещо е възможно.

Но никой не допуска, че е възможно и онова, което става в Държавната дума. А там Владимир Жириновски не крие силно приповдигнатото си настроение и се пъчи като герой заради блестящата си победа над Тишковская. Когато се поставя въпросът преди изборите всички депутати да минат през медицинско освидетелстване за вменяемост, той се самоизтъква по следния начин: „Това не ме тревожи. Аз съм много здрав човек… Пикнята ми е такава, че става и за пиене.“ И верният Маричев веднага започва да пие някаква течност от трилитрова бутилка с етикет с надпис „Пикнята на Вова“.

Но демократите в Думата се тревожат и от друго. Към парламента са се устремили комунистически формации, които вече се коалират с явни и тайни престъпници. При това положение МВР прави официално допитване кой от кандидатите за депутати е осъждан и лишаван от свобода. МВР проявява необичайна за него оперативност.

Подигравателно усмихнат, началникът на Центъра за връзки с обществеността при МВР, нашият стар познат от Будьоновск полковник Ворожцов, започва да чете списъка на депутатите престъпници. Номер едно в списъка е многократно съденият Сергей Адамович Ковальов, лежал при комунистите в концлагер, а сега тормозен от тях в Думата. Втори се оказва свещеникът Глеб Якунин, също изкарал дълги години в комунистическите концлагери и неотдавна унизен от фашисти по време на заседание в Думата. Следващият е Юлий Рибаков… И още, и още… всички, които до 1991 година са осъждани по знаменития член 70 от Наказателния кодекс.

Докато се изнася тази информация за „престъпниците“ в Думата, спусната от хеликоптери група от спецчастите извършва десант на летището край станица Слепцовская в Ингушетия. Десантчиците заграбват намиращите се в касата седем милиона рубли, пребиват швейцарските работници, които се занимават с модернизацията на летището, и също така внезапно излитат, както са се появили. Президентът на Ингушетия Руслан Аушев се опитва да постави въпроса пред Съвета на федерацията, но подобни дреболии вече никому не са интересни. Защото сега страната е развълнувана от вестта, че на 26 октомври президентът Елцин за втори път през последните четири месеца е постъпил в болница поради рязко изостряне на исхемичната болест на сърцето му.

 

Онези, които до този момент не съвсем умело манипулират Зюганов и скупчилата се около него групичка припяващи от бившия партиен дребосък, разбират, че се открива шанс властта да бъде взета по напълно легален начин, като пробутат свой човек на изборите за президент през 1996 година.

Оказва се, че претендентите за този пост са много. И както винаги, в уютната „нелегална“ комунистическа среда се заплитат традиционните византийски интриги. За президентския пост претендират: директорът на химическия комбинат в Красноярск Пьотр Романов, който цял живот се е занимавал не само с производство на бойни отровни вещества, а и на евтината бойна отровна напитка — водката, заради което е много популярен сред народа; бившият генерал от КГБ Стерлигов, готов да хвърли цяла Русия в бездънната пропаст на великата битка с ционизма; познатият ни Александър Баркашов, превъзхождащ генерала по безразсъдство. Но тези откровени нацисти не знаят наизуст нито едно от комунистическите заклинания и най-важното — те никога не са врели като Зюганов в котела на номенклатурния апарат. Дори и на дъното му.

Точно затова за Зюганов се заговорва като за общ кандидат на всички „патриотични сили“. Това също носи риск. Но изповядващите голия нацизъм върху нестабилната платформа на антисемитизма така зле са се провалили при изборите на всички равнища, че никак не подхождат на замисления план. Още се помни случаят с поета-патриот Станислав Куняев, главен редактор на неприкритото фашистко списание „Наш современник“, загубил от евреина Заславски изборите в самото гъмжило на православна Москва. А такива примери — колкото искаш.

Затова и решават да се спрат на кандидатурата на Зюганов. Той все още може криво-ляво да се изразява на новоезика на партийните инструктори от времето, по което пенсионерите изпадат в екстаз, сякаш чуват някакво мистично откровение. „Задава се революцията на бабичките!“ — подхвърля един циник от обкръжението на Зюганов.

Наред с това като огромно предимство на Зюганов се изтъква пълната липса на характерна физиономия у него и умението му да разговаря с изяществото на робот от първо поколение. Тоест абсолютно без да слуша и без да чува събеседника си.

Журналистите например го питат: „Каква е бъдещата ви икономическа програма?“, а той отговаря: „Русия има специфичен път на развитие — социализъм, православие, народност.“ Питат пак: „Ще бъдат ли национализирани банките?“, а Зюганов отвръща: „Руският народ винаги е изпъквал със своето единомислие и със стремежа си към социализъм.“ И така нататък.

Риск наистина има. Но от друго естество. Никога и никъде на комунистите не им се е удавало да дойдат на власт чрез свободни избори. И изобщо без своите репресивни органи комунистите се чувстват точно толкова неуютно, колкото безпомощно бебе в джунглата.

Но ако на комунистите това никога не се е удавало, тъкмо Хитлер успява по този начин да дойде на власт — чрез свободни избори, които Ленин например нарича „буржоазен нонсенс“.

Така че рискът може да се смята за оправдан, доколкото обстановката в страната, създадена с общите усилия на патриотите от целия червено-кафяв спектър, позволява до властта да се добере групировка, която разполага с достатъчно пари и отлична организация. Особено в условията на царящия пълен организационен и структурен хаос в Русия, погрешно оприличаван от мнозина на демокрация. В този хаос никой не се интересува нито от източниците, нито от начините на осигуряване на средства за политическите и обществените формации, които всъщност нерядко са типични престъпни групировки. А колкото до строгата организираност и желязната партийна дисциплина — тези качества, както е известно, винаги са били основание за гордост у нацистите и комунистите.

Вечерта на 26 октомври Зюганов получава от Службата за сигурност при президента касета с двуминутен видеозапис. Но и тези две минути са му достатъчни, за да повярва, че, изглежда, историята за първи път дава шанс на комунистите да вземат властта по демократичен път — както някога Хитлер. Е, а после ненавистната демокрация ще бъде стъпкана и унищожена по ленински.

На телевизионния екран просветва страшна картина. Няколко души с бели престилки бавно придвижват по болничния коридор санитарна количка, на която в безсъзнание лежи президентът Елцин. Лицето му е мъртвешки жълто. Над него някой държи система. В кадъра се мярка изплашеното лице на верния Коржаков. В такова състояние никога не се е случвало да го видят.

Обърканите лица на помощниците на президента, появили се на екрана на всички държавни телевизионни канали, потвърждават опасенията, че нещата вървят много зле. Втори инфаркт. За по-малко от половин година.

Съумял навремето да прикъта край себе си цялата партийна номенклатура и армейската върхушка, след като разбива повечето стари силови структури, президентът Елцин се е превърнал в оня могъщ фактор, с който подир събитията през октомври 1993 година никой не би посмял да се бори. Но ако при първия му сърдечен пристъп се появява само шансът, вторият вече предвещава неговото поражение.

Президентът на САЩ Буш изпада в безсъзнание само за десет секунди, но и това е достатъчно, за да загуби изборите от Клинтън, чиято кандидатура до този момент не се възприема достатъчно сериозно. Народът обича не толкова умните, колкото пращящите от здраве вождове. Това — на първо място. А на второ — записаният на касетата материал убедително говори, че дори и да оживее, Елцин не само няма да може да участва в предизборната борба, но и не ще бъде способен да изпълнява президентските си задължения до края на мандата си.

А други противници няма. Демократичните партии, с които президентът си е развалил отношенията заради войната в Чечения, са слаби, разединени и нямат лидер от национален мащаб. Той обаче е успял да направи така, че вече са престанали да виждат у него водача.

Такъв шанс за измъкнали се от подземията плъхове историята предоставя веднъж на хиляда години. Но в Русия това вече е втори случай само за 75 години. Смешно би било, ако не се възползват от него!

Така че уверението „вие скоро ще видите здрав и силен нашия президент боец“, изречено от Сергей Медведев, минава покрай ушите на всички. А изглежда — и на самия Медведев.

Тогава властимащите прибягват до друг начин на въздействие. По телевизията показват как треньорът на Елцин по тенис Тарпишчев (той е и президент на освободения от данъци знаменит Спортен фонд, който закупува в Русия алкохол и цигари) играе на корта с генерал Коржаков. Но кой знае защо, за здравето на президента питат не Тарпишчев, а генерала, който казва:

— Щом Александър Василевич играе тенис, значи с президента всичко е наред. Иначе той нямаше да е тук.

Това изявление дава обратен ефект: значи президентът е толкова зле, че не пускат при него дори Коржаков. И когато след две седмици на екрана се появява бледият и подпухнал президент, веднага се пуска версията, че на журналистите са пробутали стара лента от дните на първата му сърдечна криза.

Обстановката за „червен пробив“ към властта е преценена като напълно подходяща и на Зюганов му е наредено да започне настъпление.

Докато другите се опомнят, комунистите открито заявяват, че тяхната цел е смяната на режима в страната и преход към „истинското народовластие“. Какво означава „народовластие“ по комунистически, това всички добре помнят. Програмата им е проста като „ленинската правда“. Ликвидиране на президентския пост като „неоправдаваща себе си“ институция и преход към колективно ръководство. Това също ни е добре познато — една безлика група от апаратчици се прикрива зад гърба на нищожния Върховен съвет на мястото на Думата и има възможност безконтролно да си върши далаверите както в страната, така и по света. Зюганов официално е обявил, че възнамерява да се бори за поста президент с единствената цел да ликвидира този пост. И това той говори не на закрити секретни пленуми на КПРФ, а свободно от телевизионния екран.

Зюганов и неговият главен помощник Генадий Селезньов, който се хили като подпийнал БОМЖ^[4] в продължение на четирийсет минути пророкуват от екрана пред цялата страна как щели да ликвидират сегашните правителствени структури. Селезньов, в миналото редактор в комунистическия „Правда“, със садистично удоволствие разказва как ще постъпи партията му с частните банки и приватизираните предприятия. При това така реди думите си, че и до края на предаването не става ясно дали съгласно старата добра комунистическа традиция на хората ще бъде отнета само собствеността или на всичко отгоре ще ги и разстрелват, което също е в духа на добрата стара комунистическа традиция. „Сами ще видите — хили се Селезньов с неизтрезнели очи — след юнските избори.“

Ами конституцията?

Комунистите изобщо не възнамеряват да признаят тази конституция.

Вече споменахме, че другарят Зюганов има поведение на робот от първо поколение. Абсолютно без да мисли, той огласява всичко, с което са го програмирали. Така например неочаквано заявява, че в сегашните учебници по литература нищо не пишело за Пушкин, Достоевски и Толстой. Кой му е дал такава информация и какво го кара да я повтаря — това и до днес си остава загадка. Но отзвукът се оказва твърде сериозен. „Аз съм крупен учен!“ — с безапелационността на робот непрекъснато изтъква шефът на КПРФ и неволно ни напомня популярната в миналото песенчица „Другарю Сталин, вие сте голям учен!“.

А относно конституцията Зюганов заявява следното: „Много се съмнявам, че новата конституция наистина е получила одобрение. Неотдавна видях данни на американското електронно разузнаване (! — И. Б.). Според тези данни в списъците са добавени 9,2 милиона гласа. Резултатите от референдума са фалшифицирани. Но понеже всички документи са унищожени, вече няма как да се направи проверка.“ Твърде странно, да не кажем нещо повече, изглежда обстоятелството, че лидерът на комунистите се позовава на авторитета на американското разузнаване. Откъде накъде ЦРУ ще снабдява с информация фюрера на пет компартии? Не играят ли те заедно една игра под наименованието „Как да ликвидираме Русия?“. А може би ЦРУ подхвърля на Зюганов дезинформация, за да намекне пред отговарящите за сигурността органи, че е време този лидер да бъде обгледан чрез ленинско-сталинските методи в единична килия на следствения затвор по подозрение за връзки с чужди разузнавания?

„Светая светих“ в декларираната от комунистите програма обаче е точка за „незабавно и повсеместно възстановяване на парткомите в предприятията от всички видове собственост“. Огромната и изгладняла армия на уволнените бивши партийни организатори, които Зюганов ласкаво нарича „истинското злато на партията“, мечтаят неистово за старите си доходни служби и в това се заключава главният смисъл на комунистическия ренесанс.

 

Събитията в Русия дотолкова са вдъхновили президента на Беларус Александър Лукашенко, че той разгонва парламента, а в интервю за германския вестник „Ханделсблат“ заявява буквално следното: „Историята на Германия е копие на историята на Беларус. Германското общество се изправи на крака благодарение на силната власт, благодарение на Хитлер. Германия беше онзи пример, при който обществото се консолидира около един лидер и това е в полза на държавата.“ През изтеклите петдесет следвоенни години може би нито един президент не си е позволявал с такава любов да говори за фюрера на германския нацизъм. А още по-малко пък някой го е очаквал от лидера на Беларус, загубила почти половината си население именно заради това, че германският народ така тясно се е сплотил около своя любим фюрер. Впрочем кой ли би могъл да очаква сериозен отговор от президента Лукашенко, чиято глупост струи направо от ушите му? И всички се питат къде ли се е заредил с тези идеи — общувайки със Зюганов или докато играе тенис с президента Елцин и с Коржаков?

На самия Елцин обаче никак не му е до тенис. На 27 ноември, в деня на историческото изявление на Александър Лукашенко, изписват президента от болницата и го изпращат да се възстановява в Барвиха. А събитията се развиват някак си покрай него. Предизборната кампания за нова Дума отива към своя финал. Разделените демократи и новородената партия на властта очевидно не могат да се противопоставят на желязната фаланга на национал-комунистите, ползващи се от мълчаливата подкрепа на всички силови структури и даже на многобройните чиновници от администрациите на президента и правителството. „Ние ще се справим с «двуличниците», които предадоха партията и преминаха на служба на окупационния режим.“ Тези закани се отправят не чрез агитационните предизборни позиви на някой нелегален обком, а по каналите на правителствената телевизия.

На 5 декември Думата официално приключва своята работа. На раздяла в кабинета на Николай Лисенко, прославил се с публичното поругаване на украинското знаме и издевателството си над свещеник Глеб Якунин, избухва взрив. А разлетелите се на парчета стъкла развалят външния вид на паркираната долу кола „Волво“, собственост на депутата Вячеслав Никонов, внук на знаменития Вячеслав Молотов.

Ядосаният Никонов изказва предположението, че Лисенко сам е заложил този взрив, за да си възвърне имиджа за предстоящите избори. Лисенко пък бърза да обвини за терористичния акт „кавказката мафия“, която си била поставила за цел да ликвидира всички истински вождове на руския народ.

Сякаш в потвърждение на неговите думи във Владикавказ някой си Юрий Кондаков — осетинец по произход — се барикадира в една детска градина с 16 деца и три възпитателки. Докато милицията води с него преговори, терористът хвърля сред малчуганите граната. Три деца са убити, а шест — ранени.

В Москва пък трима убийци нарязват с ножове на парчета пред входа на дома му началника на транспортното управление на правителството.

На 6 декември умира генерал-полковник Волкогонов — верен привърженик на Елцин, известен писател и историк, направил първия плах опит за осмисляне на престъпния комунистически режим през неговите седемдесет години от руската история.

Едва ли не отвсякъде пристигат погребални новини.

Край Архангелск се е разбил самолет АН-2 — загинали са 11 души.

Край Нахичеван се разбива ТУ-154. Загиват повече от 40 пътници.

Над Приморието в Японско море е изчезнал безследно още един ТУ-154, излетял от Южносахалинск за Хабаровск.

В Таджикистан руските граничари водят ожесточени сражения с ислямската съпротива на прокомунистическия режим на Рахмонов.

А в Барвиха лекарите са обявили карантина и президентът се оказва отново изолиран от страната. Анонимният източник от администрацията на президента, който предоставя информация на Зюганов, охарактеризира Елцин като „уморен, болен и впиянчил се човек“.

На 9 декември скръбно се отбелязва четвъртата годишнина от гибелта на СССР, съвпадаща с погребението на генерал Волкогонов. На почетна стража стоят самият генерал Коржаков и неговият нов любимец — известният комик Хазанов.

Зюганов заявява, че при победа на парламентарните избори комунистите ще денонсират Беловежкото споразумение. „Тогава нас ни измамиха“ — казва роботът, без да си мърда устните.

Предизборната борба се нажежава. Владимир Жириновски публично прави голямо откритие. Той обяснява, че лидерът на „Яблоко“ Явлински е евреин, а партията му — „еврейско сборище“. Главният „либерал“ на страната призовава чеченските села да бъдат изтрити от лицето на земята, а жителите им — поголовно изтребени.

Никой никога не е вземал насериозно казваното от Жириновски. Грешка. ТЪЙ КАТО ОБЩЕСТВЕНОТО МНЕНИЕ СЕ ПРОВЕРЯВА ЧРЕЗ ОНОВА, КОЕТО МУ ПОДХВЪРЛЯТ УСТАТА НА КРАЛСКИЯ ШУТ. Запомняйте думите на шутовете и по-добре — записвайте си ги!

В Петербург при твърде странна автомобилна катастрофа загива лидерът на Християндемократическата партия Виталий Савицки. Може би най-честният от всички депутати в Думата.

На 11 декември се отбелязва още една мрачна годишнина. Навършва се точно една година от началото на войната, която генерал Грачов е обещал да приключи само за два часа. Силовите ведомства оповестяват загубите, като посочват три пъти по-малки цифри.

Но и те са страшни. Армията признава загубата на 2636 убити и 5587 ранени до 1 декември. А генерал Масхадов твърди, че бойците от съпротивата са унищожили поне 30 хиляди окупатори. Страшната истина навярно е някъде по средата, обкръжена от кървавата гарнитура на лъжата.

Изтормозени от кошмара на тази война, държавните мъже започват от време на време да откровеничат. „Ако сме допускали, че така ще се обърнат нещата — признава премиерът Черномирдин, — трижди щяхме да си помислим.“ А обикновено мрачно мълчащият министър на вътрешните работи Куликов въздъхва и процежда: „Наистина не сме очаквали такава съпротива.“

А в Стокхолм вече се събира общественият (засега с това наименование) трибунал за разследване на военните престъпления в Чечения. Делегацията от Русия е задържана на летището, където сътрудници на ФСС конфискуват видеокасети с показания на очевидци и други материали, свидетелстващи за прекия геноцид над чеченския народ.

Годишнината на войната отбелязва и генерал Дудаев, който като нарича „престъпно-криминален“ режима в Москва, изразява увереност в победата на своя народ.

Не стига това, ами на 13 декември цяла Русия е потресена от нова трагедия. Три самолета СУ-27, които се числят към елитната авиационна част „Руски витязи“, са се разбили край авиобазата Дананг във Виетнам, след като, снижавайки полета си, се врязват в пистата. Самолетите се завръщали от Малайзия, където участвали в авиосалон. Загиват четирима пилоти.

Много повече са жертвите от 14 декември, когато внушителен отряд чеченски въстаници, изтласква, както винаги — изненедващо за армейското разузнаване, руския гарнизон от втория по големина град на Чечения Гудермес и се укрепява там. „Ние ще воюваме до пълното изтощение на Русия“ — заявява генерал Дудаев. Над града незабавно се появява руската авиация, гръмва и тежката артилерия. Командването вече отдавна не обръща никакво внимание на мирното население. Хвърлените на щурм срещу града войски са напълно разбити в сражението през нощта и отстъпват, загубили по официални данни 25 убити, 38 безследно изчезнали и 60 ранени.

Но от това почти никой не се интересува, тъй като на Чечения вече гледат не като на част от територията на Русия, а като на далечна отвъдморска колония.

Къде-къде по-силно впечатление прави изненадващото появяване на телевизионния екран на всемогъщия генерал Коржаков, който дава 15-минутно интервю на Владимир Познер. Представил се като скромен държавен служител, чиято съпруга работи в църква, а дъщерята учи в медицинско училище, Коржаков твърди, че неговата роля силно се преувеличава. Та той просто желае Йосиф Кобзон да пее, а не да се занимава с политика, Лужков да бъде кмет на Москва, а не да посяга към президентския пост. За всеобщо учудване бие и по генерал Грачов, когото главният телохранител характеризира като специалист по организиране и приемане на паради, но в никакъв случай като годен за военачалник. „А вие размислихте ли какво ще стане с вас — пита го Познер, — ако Борис Николаевич се откаже от балотажа за втори мандат?!“ По лицето на генерала се появява една от неговите многобройни скромни усмивки, подсказваща, че всичко вече е вързано в кърпа.

А на предизборната въртележка Жириновски се целува с маршал Язов. „Да те благослови Господ!“ — напътства Жириновски последния министър на отбраната на СССР.

В Москва въвеждат войски и бронетехника „за осигуряване на реда по време на изборите“. За да бъде придаден повече драматизъм на обстановката, ФСС разпространява поредната дезинформация: отрядът на Басаев е преминал границата на Чечения и не се знае накъде се е отправил. Така че чакайте втори Будьоновск. И в Москва отново започват да ловят по улиците всеки, който е с по-тъмни коси.

 

На 17 декември се провеждат дългоочакваните парламентарни избори. Както се предполага, най-много гласове събират комунистите — 22 процента. Но това не е процентът, на който са се надявали. Очаквали са поне 50! Второто и третото място се падат на Черномирдин и Жириновски. Първият е разчитал на 25 процента, но получава 10, докато вторият се е клел, че ще спечели 40 процента, но получава също 10. Явлински, който категорично е отказал обща листа с Гайдар, получава само 8 процента и се озовава в Думата в съвсем идиотска ситуация, тъй като не е пожелал да влезе в съюз нито с комунистите, нито с фракцията на премиера, а самостоятелно може да показва само изваден от джоба си кукиш. „Изборът на Русия“ пък изобщо не влиза в Думата. Резултатите показват, че комунистите са успели да осъществят първия етап на своето настъпление. И Думата фактически е в ръцете им.

На 20 декември президентът Елцин се появява в Кремъл, където връчва маршалски звезди на генералите Барсуков, Куликов и Николаев. Той заявява, че напълно „се е възстановил“, но още не е решил дали да се кандидатира за втори мандат.

 

Маршалските звезди на тримата представители на КГБ са връчени на 20 декември, когато по традиция е така наричаният Ден на чекиста. Сега този празник дипломатично е преименуван на Ден на външното разузнаване, с което наградената троица няма нищо общо. Нова Русия се е оплела в датите, празниците и символите. Затова президентът издава специален указ — от днес 20 декември ще се чества като Ден на работниците от органите на сигурността. И няма къде да се скриеш от този празник, който, ако чуете какво говорят някои генерали от ФСС, е едва ли не руски национален. Може да си помислиш, че цяла Русия с камбанен звън и църковни шествия от векове отбелязва Деня на тайната царска полиция или Деня на Тайната канцелария — все светли дни сред монотонното всекидневие на империята.

Разбира се, такъв празник не може да мине без високопарни самохвалебствия.

Центърът за връзки с обществеността при ФСС заявява, че „естествено, ние знаем къде се намира Дудаев и по какъв начин се снабдява с оръжие, как щурмоваците му се възстановяват в чужбина и как се завръщат“. На въпроса, защо тогава Дудаев и досега не е заловен и убит, а пътищата за прекарване на оръжие и жива сила не са блокирани, „чекистите“ реагират със загадъчен израз на лицата си, но отговарят с непреводими междуметия. А междувременно е изтекла повече от година, откакто са пуснали в действие механизма на оперативно-следствените издирвания за залавяне на екс-генерала от авиацията. И половин година — от момента на обявяването за федерално издирване на Шамил Басаев. Бедата била там, че на територията на Чечения не действал в нормална обстановка отработеният механизъм на държавната репресивна машина. Така че, за да бъде заловен някой, като първо условие е необходимо да се установи контрол върху територията на издирването.

Още в средата на март началникът на териториалното управление на ФСС е обещал на тогавашния си шеф Сергей Степашин да залови Дудаев само след няколко дни. Две седмици Степашин търпеливо чака, но естествено нищо друго не дочаква освен съобщението, че цялата оперативна група на териториалната ФСС е унищожена при опит да доближи района, където се намира бунтовният генерал. През април за Чечения заминава специална група от централния апарат на ФСС, съставена от работници в Управление за контраразузнавателни операции и Управление за военно контраразузнаване. Двете подгрупи са почти изцяло ликвидирани, а онези от членовете им, на които е провървяло да се измъкнат живи, докладват на Степашин, че при сегашната обстановка залавянето на Дудаев е невъзможно.

Изпаднала в истерия, Федералната служба за сигурност се отказва от по-нататъшното провеждане на операцията. През май, а после и през юли началникът на Управление за специални операции генерал Герасимов, по-рано командващ диверсионната част „Вимпел“, неколкократно звъни и разговаря по телефона с някои от бившите си подчинени, като им предлага изпълнението на светкавична операция в южния район на Русия. Но всички опити на генералите от „Лубянка“ да призоват „на подвиг“ подчинените си се натъкват или на отказ, или на молбата да им се връчи писмена заповед в два екземпляра.

В началото на септември Министерството на отбраната прави опит да привлече офицери и войници на договор от частите със специално предназначение, които да се заемат със залавянето на Дудаев на основание само на устна заповед. Но ГРУ така и не успява да намери специалисти по така нареченото „живо залавяне“. Защото, както е отбелязано и в докладната, залавянето от такъв род, а именно арестуването на чужд държавен глава на контролираната от него територия, не е по-различно от диверсионна акция по арестуването на президента на Франция в Елисейския дворец. И дори е по-сложно, доколкото придвижването на всеки друг държавен глава може да се проследи много по-леко, отколкото придвижването на Дудаев или Басаев. Пък и системата от шифри и пароли, която се прилага в Чечения, е разработена още по време на войната в Афганистан и е толкова примитивна, че без усилие я дешифрират всички командири на въстанически отряди. Безсилието на руските спецслужби довежда дори до разработката на разни екзотични планове, като арестуването на Аслан Масхадов, докато седи на масата на преговорите.

След като във ФСС пристига новият шеф генерал Барсуков, за арестуването на Дудаев никой не проронва и дума. Сега вече се говори само за неговото ликвидиране. Щом постъпи сигнал, че бунтовническият генерал се е появил в еди-кой си населен пункт в Чечения, авиацията незабавно се вдига във въздуха и върху посоченото село се излива водопад от бомби. Методът е твърде скъпоструващ и доста напомня на съмнителна лотария, но пък е практически безопасен. Ами ако изведнъж им провърви? Нали все пак някога трябва да им провърви, ако непрекъснато удвояват залога.

Чудесна демонстрация на професионализма си спецслужбите правят и при внезапното овладяване на Гудермес от бойците на съпротивата. Командването на федералната групировка, оглавявано след покушението над Романов от генерал Шкирко, е напълно изненадано, макар че по-късно спецслужбите в един глас нареждат: „Ние ви предупреждавахме“. Налага се градът отново да бъде превзет по познатия начин — чрез изравняването му със земята от дългобойната артилерия и системите за залпов огън.

Така че на 26 декември Гудермес е „овладян“ — с цената на над триста души убити и ранени.

Театърът на абсурда в чеченската война се изразява в пълната безотговорност на командването за всички тактически и стратегически провали. Загиват войници и офицери, гинат мирни жители, а генералите получават само повишения и ордени. Така става и в случая с Гудермес. Генерал Шкирко, който проспива придвижването на големи противникови сили към града през системата от предни постове и заграждения, не само не е разжалван и даден под съд, а напротив — произвеждат го в генерал-полковник и го назначават за командващ Вътрешни войски на Русия, числеността на които вече надхвърля един милион.

А из цяла Русия бият на умряло камбаните на оцелелите църкви. Към безкрайните опела на докарваните от Чечения убити войници и офицери е включена и 16-ата годишнина от нахлуването на съветските войски в Афганистан. На панихидите се споменават и загиналите в тази безславна колониална авантюра.

На следващия ден, 29 декември, в Кубинка погребват загиналите във Виетнам летци от авиоотряда „Руски витязи“. Сведени знамена със злобния профил на Ленин и православни свещеници, които четат молитва за последно сбогом, разплакани лица на близките, мрачни погледи на колегите.

А в Грозни се стягат да честват една година от катастрофалния разгром на руските войски в така наречения „новогодишен щурм“ на града, предприет от генерал Грачов. Никой никога няма да узнае колко на брой са хвърлените в общи гробове руски бойци, загинали в тази предновогодишна нощ. Още по-малко пък числото на убитите мирни жители. Тях никой никога не се е опитвал да брои и те и до днес не влизат в сметката.

С такъв ореол Русия прекрачва прага на 1996 година, която според източния календар се нарича Година на Червения плъх.