Георги Стоев
СИК 1 (7)

Глава VII

Постепенно сложихме ръка върху марихуаната и кокаина в цялата страна. Марихуаната вървеше много по-лесно и в големи количества. Кокаина тръгна по-трудно, заради цената. Започнахме да го мешаме все повече и повече, докато го докарахме до четири-пет процента. В началото стривахме амфетамин в него, но той също ни излизаше скъпо. После минахме на аспирин и аналгин.

Търговията с наркотици има някои особености, които са напълно непознати за обикновения човек. Всички смятат, че босът печели най-много, обаче истината е, че по трасето се губят маса пари. Почти нямаше дилър, който да не шмърка, а такива бяха и повечето от посредниците. Невестулката дори го пушеше. Така го блъскаше по-бързо в главата, но после трябваше да избива количествата с мешавици. Получавахме го на кубчета и Невестулката поставяше по едно в стъклена лула, след което я подгряваше отдолу и пред очите ни добиваше подчертано блажен и същевременно агресивен вид.

СИК не желаеше да има нищо общо с наркотиците. Трийсетте процента от продажбите прибираше лично Поли. На всичко отгоре участваше и като пълна партия в разпределението на останалите пари, тоест взимаше процент и от нашата печалба. И тогава Никеца се огледа в хероина.

В общи линии до този момент го избягвахме, защото знаехме от него измъкване няма. Продаваха го предимно арабите. Те се бяха настанили на „Граф Игнатиев“, където откриха дюкяни за дюнер-кебап, но всъщност пласираха дрога. Дилърите също идваха от арабския свят. До един имаха смъртни присъди, заради всевъзможни глупости, които там се наказваха жестоко. В България ги вмъкваше техен човек, защитен от нашите власти. Нямаха никакъв изход. Можеха да ги накарат дори да хвърчат като птички, така че продажбата на наркотици минаваше за помилване.

Детската сладкарница „Ну-погоди“ също отдавна не беше детска. Там също се пласираше дрога. Сладкарница „Преспа“ по това време държеше един агент на Държавна сигурност и член на ръководството на ЦСКА, когото знаехме като Спиро. Редовно го посещаваха Стоичков, Костадинов, Любо Пенев и другите звезди на отбора. Не се интересуваха от неговия бизнес, просто се черпеха заедно. Нямаха никаква представа за търговията на арабите. Спиро държеше сладкарницата под аренда. След смъртта му я купи Костадинов и направи няколко обекта от нея.

Спиро се правеше, че не знае какво става в заведението, но всеки месец премаше великодушно по хиляда и повече долара рушвет, заради мълчанието си. Както и заради сигурността, която им осигуряваше.

Никеца, разбира се не пропусна да се включи. Намерението му беше да провери как върви бизнеса с хероин. Първите риби се оказаха двама върли наркомани.

— Какво ви мъчи, пичове? — посрещна ги той.

— Имаме на две места по трийсет излишни марки — отвърнаха му те.

— Ясно. Чакайте ме тука! — остави ги Никеца, прескочи до аптеката и се върна с два блистера аспирин. Той обичаше да се забавлява. Стри го набързо, опакова им го и им пробута дозите. После се покри.

Наркоманчетата пристигнаха отново половин час по-късно. Бяха разбрали, че са минати. Този път ги посрещна арабина, който беше оставил Никеца да го замести.

— Дадохме си парите за нищо — проплакаха те. — Пробутали сте ни тебешири.

— По-спокойно! — утеши ги арабина, веднага му стана ясно какво е направил Никеца. Даваше си ясна сметка, че едва ли ще го открие някъде наблизо и за да няма скандал покри дивотията му с две истински дози.

Ние обаче вече знаехме колко много хляб има в хероина.

Разбрахме и нещо друго — контролът върху продажбите отдавна се държеше от две ченгета. Оперативни работници, офицери от Първо районно управление. Даниел Капсъза го знаехме, защото беше син на известен генерал и известно време тренира борба. Тошко Слона беше по-неизвестен за нас. Контролираха целия район и осигуряваха безопасност на арабите. Срещу това получаваха процент. Даниел беше особено нагъл. Имаше връзки със всички групировки, а работеше самостоятелно. Изнедваше безмилостно дребните мошеници. Печелеше луди пари и ходеше на работа с Ягуар. Когато началниците му направиха забележка, го смени и си купи лилаво Ауди кабриолет. Тошко Слона също не му отстъпваше по алчност, но беше значително по-корпоративен. Той преговаряше с арабите, помагаше да внасят стоката и уговаряше условията. Каквито и да бяха двамата полицаи, те контролираха пазара. И те обираха големите пари.

— Шефе, ако не влезем в хероина изпадаме от играта — отиде директно при Поли Никеца. — Там са огромните мангизи.

— Направи ми схема на търговията от начало докрай и на основните участници в нея.

— Дадено.

Два дни по-късно Поли ни извика и ни нареди да уредим среща с полицайчетата. Сценарият беше прост, но винаги даваше резултат. Събрахме цялата бригада, която по това време наброяваше четиридесет души. Струпахме се под едно затънтено заведение, където Женята трябваше да доведе офицерчетата. Това стана някъде в късния следобед. Даниел и Тошко Слона изглеждаха много уплашени. Очите им шареха като на подгонени зайци.

— Много се оядохте — започнахме да им подвикваме ние. — Пълните си джобовете за нас нищо няма.

— Отдавна не съм шибал полицай — изцепи се един от нашите хора.

— Много хубави семейства имате! — ухили се Никеца. Бяхме пробвали тази психологическа атака много пъти и тя вършеше работа. Поли пристигна елегантен и важен. Влезе в кафенето, настани се на масата при ченгетата и директно ги подхвана:

— Чувам, че се замогвате момчета, а за нас нищо не остава.

— Ние сме дребни риби — отвърна му Даниел. Той се правеше на по-отворен, а Тошко Слона си мълчеше.

— Дребни, ама печелите луди пари. И не искате да играете с нас.

— Кажи си офертата и можем да помислим.

— Офертата ми е да ти разпоря задника.

Даниел млъкна изненадан от арогантността на Поли, но запази самообладание. Тошко Слона проговори за първи път:

— Аз съм с вас — съгласи се той.

— Каква друга оферта ни предлагаш? — обади се след известно време Даниел.

— Другата ми оферта е, да ти разпоря задника два пъти — засмя се Поли.

Така прибрахме бизнеса с хероин. Само че разделихме двамата приятели. Даниел се завря под крилото на Мето от Илиянци, а Тошко Слона остана при нас.