Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Свидетели на времето
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,7 (× 36 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Magna Aura (2008)

Издание:

Георги Стоев. СИК. Книга първа

Поредица: Свидетели на времето

Под редакцията на: Владо Даверов

Издателство: Световит, 2007

ISBN: 9549761223

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на третата книга
  3. — Отделяне на втора и трета книга като самостоятелни

Глава XI

След като разсипа финландското селище и хотелите в Боровец, бай Миле търпеливо изчака лятото и се зае да унищожава морските хотели на групировката. Всъщност до този момент той изобщо не беше ходил на море. Майка му и баща му бяха обикновени работници и го отгледаха до сто и шейсет килограмов, двуметров мъж в Ботунец. Преди да замине за Югославия не беше виждал нищо друго освен отсрещния баир. Продължаваше да се облича в червено и да се вози в червената си 8 класа. Разгони всички чужденци за нула време.

— Господин бай Миле… — редуваха се пред него тур-операторите. — Повече няма да сключваме договори с вас.

— Много ми пука! — гледаше ги пренебрежително той. — Не ми трябват джагатайци, които не могат да платят сметка под сто долара.

Всичко това изглеждаше изключително забавно отстрани, но в крайна сметка бай Миле приключи годината с един милион марки загуба. Разнасяше гордо шкембето си наляво-надясно, щъкаше с тънките си крака в горещия пясък и поддържаше мита за себе си с невероятна сила. Все още му вярваха, че целият е окъпан в кръв, пък и никой не забравяше убийството на Васил.

Неговите вършачи Любо и Дончо най-редовно минаваха през заведенията през ноща. Обираха оборота и го изпиваха, където им падне. На всички въпроси бай Миле отговаряше с едно изречение — Оставете вършачите да с вършеят. Пари винаги могат да се изкарат.

Сетне бай Миле се разполагаше в първото сепаре, поръчваше си каквото му скимне и вперваше телешки поглед в нищото. Едно обаче му беше пределно ясно — Димата и Големия Маргин го мразеха неистово. Обичаше го единствено Маджо, но и той нямаше да му прости един милион марки загуба.

Лятото отмина, дойде зимата и бай Миле отново се завърна в Боровец. Димата и Поли отидоха да проверят как върви бизнеса. Първо се разходиха, за де ориентират в курорта. После поразпитаха за цените. Накрая намериха дебелака, поздравиха го и поискаха от него да ги заведе в едно от заведенията си.

— Нямате проблем — закара ги той до абсолютно чужда кръчма. Неговите не бяха добре заредени и правеха много малък оборот. А той не искаше да се излага.

— Я гледай ти? — учуди се Димата. — Двайсет маси по сто марки са си две хиляди марки на едно сядане. — Руснакът обичаше да брои чуждите пари и го правеше постоянно.

— Така е — потвърди гордо бай Миле. Той не бе виждал подобна печалба никога през живота си, макар че околните заведения печелеха точно по толкова.

— Браво, бай Миле — допи си питето Поли. — Добра работа си свършил. Айде сега тръгвай да те черпим една курва, нали всичките са наши.

Бай Миле продължаваше да има огромен проблем с жените. Пазеше тайната дълбоко в себе си. Въпреки, че всички го възприемаха като кървавия бос, той си живееше девствен или полудевствен. Почти селска мома.

— Оставете тая работа, момчета! Много съм уморен — опита да се отърве бай Миле.

— Този път няма мърдане — бутна го Поли и тримата тръгнаха към един от най-големите хотели.

Проститутките си седяха там. Намираха се блондинки от всякакъв размер. Брюнетките също предлагаха огромно разнообразие. От червенокосите имаше една единствена представителка, а за най-перверзния вкус на дивана се излежаваше апетитна албиноска.

— Избирай! — посочи ги Поли.

— Ей тази, по-дебелата — плахо погледна към брюнетките бай Миле.

— За нас малката русалка — издърпа едно златокосо миньонче Димата.

— Какво да я правя сега? — втрещи се бай Миле.

— Еби я в гъза — подхвърли му Поли.

— Ама ще има ли време — съвсем откровено попита дебелакът и Димата се заля от смях.

Заведоха малката русалка в една от стаите и започнаха да я чукат разделно. Поли работеше отзад, докато тя усърдно правеше минет на Димата. Единствено бай Миле стоеше встрани.

Поли приключи набързо и насмешливо му намигна:

— Включвай се тя няма дори да разбере.

Този път бай Миле не се поколеба дори за миг. Замести Поли твърде успешно. Когато свършиха отде в тоалетната и гордо се изпика в мивката. А на сутринта беше нов човек.

Бай Миле вече се чувстваше мъж.

* * *

На другия ден следобед бай Миле гордо влезе в една от чайните около ски-пистата. Нямаше никакви конкретни намерения. Огледа се и седна на самотна маса, скътана в ъгъла. И тогава я видя.

Тя не изглеждаше красива. Нито пък чаровна. Излъчването й беше на интелигентна жена, която трудно можеш да спечелиш с бабаитщина. Бай Миле обаче трябваше да поддържа имиджа си на наемен убиец и страшилище за всичко живо. Неистово му се прииска да я заговори. Само той си знаеше, че това огромно тяло отглежда душа на мишок и въпреки това този път преодоля огромната си плахост пред жените. Премисли всички възможни обръщения, които помнеше от филмите. Нито едно не му вършеше работа. Накрая се премести на нейната маса и изтърси най-глупавото възможно нещо:

— Как си, зайо?

— Не съм ти никакъв зайо — сопна му се мадамата.

— Ами какво си?

— А ти какво търсиш?

— Гимнастички с малки и големи пички — изчерпа целия си репертоар бай Миле. Не можеше да си спомни нито един друг комплимент.

— Аз не съм гимнастичка — стана възмутено жената и му отвъртя в движение един шамар. — Какво искаш от мен?

— Ако знаеш к’во ти мисля, близнаци ще родиш — вдигна се на свой ред и бай Миле. Той никога през живота си не беше се бил. Не знаеше дори как да върне шамара на жената, но природата му го подсказа. Зашлеви я с опакото на ръката. Тя падна на земята, погледна го гневно и пред смаяните погледи на останалите посетители напусна заведението.

На другия ден бай Миле разрови целия курорт, докато открие къде квартирува жената. Забрави изобщо за имиджа си. Купи й красиво, златно колие, почука на вратата и падна на колене.

— Прости ми, миличка! — сведе глава той. Нямаше как да не излъже. Затова сълзливо продължи: — Не съм такъв, обаче войната в Сърбия ме промени. Ти знаеш ли какво е да видиш деца, нанизани на щикове?

— Не знам и не ти прощавам. Засега — отвърна му тя. Но взе колието.