Георги Стоев
СИК 1 (15)

Глава XV

В първият момент реших, че жената зад бара е поредната курва. Гарваново-черната й коса се спускаше почти до кръста и в слабото й, почти кльощаво тяло се чувстваше някаква спотаена агресия. Когато се изправих до нея, с изненада установих колко съм бъркал. Лицето й имаше изключително правилни черти и маслинено-черните й очи излъчваха оная мекота, характерна единствено за децата. Беше по-висока от обичайния ръст, но това не ме смущаваше. Тялото й се спускаше отгоре надолу в абсолютно съразмерни пропорции, стоеше просто като излято. Веднага ми стана ясно, че не можеш да изпиеш коктейл направен от тази жена и да я забравиш. Нещо повече. Не можеш да я видиш на улицата и да я забравиш. Дори най-лошото — изобщо не можеш да я забравиш. Тя засядаше като кост в гърлото.

— Как си, колежке? — поздравих я аз. Обикновено никога не тръгвах към такива директни запознанства, без да попитам с кого си имам работа, но този път не издържах. Пък и Поли ни задължаваше да се обръщаме към всички с „колега“, за да свикваме.

— Ти да не си барман? — подсмихна се жената.

— На барман ли ти приличам? — побеснях аз. Държах на имиджа си и смятах, че всички трябва да знаят кой съм и какъв съм.

— Нарече ме колежка?! — усмихна се меко жената и гневът ми отмина като лятна буря.

— Колкото да се запознаем — ухилих се аз. Бях запленен от нейния чар и мекота. После кимнах към стаичките зад служебните помещения: — Баща ти как те пуска да стоиш до толкова късно на бара?

— Това не е баща ми — обърна се присмехулно тя към Чука. След това ме погледна право в очите и аз забелязах в нейните стаен смях: — Това е мъжът ми.

Останах като гръмнат не можех да си представя как такъв идиот като Чука живее с подобно момиче. Сигурно съм изглеждал доста странно, защото жената леко ме побутна:

— Желаеш ли нещо от бара?

— Не, благодаря — отвърнах аз. — Как се казваш?

— Мелания.

— Странно име.

— Кръстена съм на първата любов на баща ми. Иди при Венци, после ще дойда да си поговорим.

— Ти познаваш Венци?

— Познавам и теб.

Върнах се в сепарето и дълго наблюдавах как Венци губи на билярд. Играеше доста нескопосно. Явно днешният ден не беше от най-добрите за него. Когато най-сетне седна до мен ядосан, го попитах:

— Какво си разказал на Мелания за мен?

— Не всичко, но много — призна си той. — Всяка вечер кисна тук.

— Да не си влюбен?

— Не знам как да постъпя — отбягна отговора Венци. — Чука ми е един от най-добрите приятели.

— Как може Чук да ти е приятел? И да разрешава на момичето си да работи по никое време?

— Тя спи по цял ден. Чука я пуска вечерно време, за да си заработи парите.

Венци стана и отново отиде на билярдната маса. Изглежда този път играта му спореше, защото изобщо забрави за мен. Аз постоянно поглеждах към бара с надеждата Мелания най-после ще го напусне и ще се присъедини към нас и няколко пъти тя улавяше погледа ми. За мое съжаление посетителите не свършваха. Чука си беше направил добре сметката. Мелания ги привличаше като магнит.

— Какво става? — издърпах аз Венци от билярдната маса. — Тия пациенти докога ще киснат в заведението? Ако се наложи ще ги разгоня.

— Спокойно — наля ми питие той. — Всеки момент ще се изметат и Мелания ще дойде.

Моментът ми се стори цяла вечност, но в крайна сметка тя наистина седна в нашето сепаре. Говореше меко и провлачено, сякаш току що измисляше думите. С Венци се държеше изключително приятелски, както и той с нея. Но мен принуждаваше да бъда груб, дори брутален.

— Много ти е дълго името — подхвърлих й аз. — Кажи ми как ти казват близките?

— Мели — отвърна наперено тя.

— Не те ли е страх да седиш по това време на нощта сама с двама мъже? Любовникът ти да спи през три помещения?

— Не ме е страх. Аз си падам по бандити.

— Откъде разбра, че сме бандити? — изненадах се аз.

— Усещам ви. Само че вие сте от организираните.

— Какво?

— Предпочитам истинските — напевно започна разказа си Мели, подчертавайки всяка дума. — Те действат сами и поемат отговорност.

— Познавала ли си някого?

— Имала съм своето минало. Бях доста време любовница на Адем.

Каза го съвсем спокойно, без носталгия, но и без омраза. Адем беше легендарен гангстер от близкото минало. Хубавец от цигански произход, който работеше предимно с българи. Занимаваше се с наркотици. Наистина действаше като вълк-единак и дори в затвора зачитаха авторитета му. За мен беше цяло чудо как се е отървала от него.

— Хвалиш ли ми се с този циганин? — попитах я аз. Нещо в нея ме предизвикваше да й говоря все по-агресивно. — Да не би и ти да си циганка?

— И какво? Ще ме отхвърлиш ли, ако ти се предложа?

— Направо ще те изритам.

Веднага усетих, че не съм достатъчно убедителен. Това още повече ме ядоса. Наистина предпочитах блондинки, но Мелания изглеждаше като жена от друга планета.

— Какво правиш при този дърт Чук? — стоварих юмрук върху масата аз.

— Кротко, бе! — намеси се Венци, а Мели дори не помръдна:

— Търся спокойствие — разтегли за пореден път думите тя. — Адем беше красив и имаше пари, а сега е под земята. Вие живеете бързо и умирате бързо. Трябва ми такъв стар тарикат като Чука, на когото мога да разчитам. Дори да понатрупате някой лев — продължи наперено Мели. — Босовете ви могат да ви изхвърлят всеки момент. Пет пари не струвате.

Навън зората се прокрадваше между блоковете. Трябваше да ставаме. С просто око се виждаше, колко е влюбен Венци в Мелания. На мен също ми харесваше. Тръгнахме по улицата като двама мирни граждани, но още на първата пряка той ме спря:

— Сега разбра ли защо искам да убия Поли? Друг начин да спечеля такава жена като Мели — няма.

— Разбрах — прегърнах го аз. — И ще ти помогна.