Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Свидетели на времето
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,7 (× 36 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Magna Aura (2008)

Издание:

Георги Стоев. СИК. Книга първа

Поредица: Свидетели на времето

Под редакцията на: Владо Даверов

Издателство: Световит, 2007

ISBN: 9549761223

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на третата книга
  3. — Отделяне на втора и трета книга като самостоятелни

Глава XIII

За разлика от другите, Поли държеше в главата си точна тактика и стратегия за завладяването на целия бизнес. Той не беше карикатура като бай Миле и не се правеше на страшен. Беше наистина зловеща фигура, което хората около него усещаха веднага. Ходеше винаги в черно. Не забравяше фабрикантското си потекло и се отнасяше към останалите с огромно пренебрежение, граничещо на моменти с презрение. Притежаваше интелигентност и опит, каквито те нямаха. Знаеше точно каква цел преследва, а те просто искаха да изкарат по някой лев. Вечерно време сваляше костюма, макар, че отново се обличаше в черно яке и черни дънки. Рядко проявяваше каквато и да е емоция. Пушеше замислен в любимото си сепаре, заобиколен от бригадирите си и кроеше своите планове.

Нахлу в провинцията постепенно и почти незабележимо. Първо започна да обикаля по-големите градове. Вербуваше бригадите, създадени преди него от ВИС. Правеше го съвсем просто.

— Вашата организация вече не съществува, момчета — тръгваше откровено той към същността на въпроса. — Ние сме застрахователна компания СИК и владеем изцяло ситуацията.

Вярваха му безрезервно. Не им минаваше дори през ум да му откажат. Вечно намръщеното му лице ги плашеше, но преди да си тръгне той винаги ги успокояваше:

— Не се безпокойте, колеги! Ако някой ви притеснява, кажете, че работите за Поли.

Всъщност Поли първи въведе почти като закон това обръщение. Всички ние бяхме длъжни да се наричаме помежду си „колеги“. Единствено той беше „дежурният“. Обаждахме му се по телефона по следния начин:

— Ало, търся дежурния!

— Дежурният се обажда, колега! Кажи какво има? Колкото и да е странно една толкова елементарна хватка обедини хората около Поли. Почувствахме се едно цяло, а той не загуби нито грам от мощта си.

Аз обаче отдавна не харесвах Поли. Изобщо не му се хванах на въдицата. Дразнеше ме всичко, което ни караше да правим. Дори дреболии като например да наричаме „колеги“ сервитьорите и сервитьорките във всички заведения, за да свикваме с обръщението. Но истинската причина за моята неприязън идваше от намерението му да убие Никеца. Все пак той беше вкарал наркотиците, той ги беше разработил и той ги беше наложил като бизнес за организацията. Освен това Поли ни ограбваше безмилостно. И това никак не ми допадаше.

На всичко отгоре се появиха някакви странни момчета с огромни кореми, които никога не бяха помирисвали тепих. Наричахме ги „наяли се и подстригали се“. Те именно, окончателно развалиха имиджа на борците, но Поли ги толерираше.

— Вие сте ударни и силови бригади, момчета. Заебете ги другите! Те печелят повече пари от вас, но ние можем да ги глобим и да ги потрошим, когато си поискаме.

Това никак не ни успокояваше. Един ден Никеца се обади на Венци, Венци се обади на мен и тримата се качихме на Витоша.

— Това не може да продължава повече така — отвори разговора Венци. — Трябва да предприемем нещо.

Никеца беше най-малък от нас, обаче познаваше прекрасно улиците. Знаехме, че в миналото си е крал дори с циганските банди. Нямаше никакви илюзии, но за сметка на това бе изградил великолепно чувство за самосъхранение. Помнеше много добре предупреждението на Славчо: „Вие, момчета, сте за временно ползване! Някой ден ще си изтрият задника с вас и ще ви изхвърлят.“

— Минавало ли ви е някога през ума, че ние всъщност нямаме никакви професии? — влезе остро в разговора той. — Крадците на автомобили и апартаменти притежават огромни умения. Всеки от тях работи с всички видове шперцове, апаратури за декодиране и какво ли не, а ние сме само машина за сплашване.

— Така е — протвърдих аз.

— Някой ден това ще отмине и какво ще правим тогава? — продължи Никеца. — Трупаме пари за задници, които ще ни забравят на секундата. Не ви ли омръзна да бъдем терористи?

Ние наистина бяхме такива. Правехме каквото си искаме и никой не ни търсеше отговорност. Достатъчно беше да имаме разрешението на върховния бос, а понякога и това не бе нужно.

Никеца предложи да започнем бизнес, което силно ме възмути. Не можех да си представя, че трябва да слугувам на хора в заведение, вместо да вляза посреднощ и да изритам половината посетители.

— Имам идея — включи се отново Никеца. — Изваждаме някой топ-крадец на автомобили от бригадата и започваме да го охраняваме ние. После ще пласираме колите по собствени канали.

— Те са несигурни хора — контрирах аз. — Винаги могат да се оплачат на друга бригада или да те изпеят в полицията. Зарежи!

През цялото време Венци мълчеше и внимателно ни наблюдаваше. Познавахме се от деца, но напоследък той се беше променил неузнаваемо. Гълташе анаболи и пиеше алкохол, което беше убийствена комбинация, освен това си биеше хормон на растежа. Това съвсем го разсипваше. Озлоби се като куче.

— Знам решението на проблема — спря ни той на пътеката. — Ще убием Поли.

Направо замръзнахме. Не ни пукаше, когато пребивахме някого от бой, но никога не помисляхме за убийство. До този момент винаги спазвахме невидимата черта на границата между уличното престъпление и небитието.

Въпреки това, аз съвсем сериозно се замислих дали убийството на Поли не е истинското решение на проблема. Напоследък той се държеше отвратително и по всяка вероятност смяташе, че държи всичко в ръцете си. Имах обаче един навик — никога не вземах прибързани решения. Премислих йерархията в организацията много внимателно.

— Вижте какво, момчета — казах на двамата си приятели аз. — Не можем да вземем мястото на Поли. Над него е Маджо, над Маджо е Гоцев, а над Гоцев е Дебелия Андро.

— И какво от това? — озъби се Венци.

— Твърде високо са, а на всичко отгоре не ни обичат открай време.

— Хич не ми пука, пък и Поли изобщо не се пази. Влизам и го застрелвам, без да ми мигне окото.

— Нека да го премислим още един път. — успокоих го аз.

— Няма какво да го мислим. Елате да ви покажа автомата. — поведе ни към София Венци и ни вкара в мазата на кооперацията си.

Там си беше подредил истинско стребище. Мишените бяха учебниците на по-малката му сестра. До този момент аз го гледах с насмешка, но той наистина извади един автомат от времето на първата световна война. Наричаше се „Судаев“. Пусна силна музика на касетофона и простреля мишените с удивителна точност. После се обърна към нас:

— Смятам първо да убия някой друг за проба. Така май ще е по-добре.

— Кого? — попитах аз.

— Джоката — отвърна мигновено Венци. Мразеше го още от мига, в който ни беше завел при Гоцев.

— Ще стане голям скандал. Остави!

— Тогава ще гръмна бездомен клошар или циганин от Филиповци. Никой няма дори да ги потърси.

Венци беше най-добрият ми приятел от детството. Напоследък не го виждах често, но смятах, че го познавам добре. А сега виждах съвсем различен човек. Нямах представа какво става с него. Предстоеше ми да го открия.