Пол Дохърти
Блуждаещи огньове (3) (Загадката, разказана от бедния свещеник на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

ПЪРВА ГЛАВА

Скозби, 1382

Тримата ездачи спряха на върха на хълма и погледнаха надолу към селището, сгушено в плитката долина. В ясната февруарска сутрин слънцето беше изненадващо силно и бързо топеше мъглата.

— Приятна гледка. — Едмънд Тръмпингтън се наведе и стисна ръката на брат си. — Филип, толкова съм щастлив, че съм с теб. Това е първата ми енория.

Филип свали качулката на наметалото си и се усмихна. Брат му беше ръкоположен едва преди два месеца. Точно преди Коледа епископът на Рочестър беше извършил ритуала на ръкополагането, като помаза главата, устните и ръцете на Едмънд. Сега и брат му беше свещеник като него с правото да проповядва Евангелието, да чете литургия и да опрощава вярващите. Филип беше ръкоположен преди три години и беше вече служил в енориите на Грейвсенд и Мейдстоун. Сега той и Едмънд бяха получили енорията на „Св. Осуалд“ в Скозби. Епископът смяташе, че ако двамата братя служат заедно, това ще бъде само от полза за вярващите.

— Винаги помнете — беше се усмихнал той — онзи цитат от Библията: „Задружните братя са като крепост.“

Филип посети Скозби няколко пъти, като обикаляше селото, за да се запознае с енориашите си. Най-много време посвети на църквата, която според местните легенди е била вече стара, когато Завоевателят и неговите нормани завзели Кент.

— Вие, свещеници, трябва да се радвате, тук добре ще си поживеете — пошегува се третият ездач.

Филип погледна през рамо към приятеля си Стивън Меркъл. Познаваше русокосия младолик младеж, откакто споделяха една стая в Кембридж. Той, Филип и Едмънд сега бяха неразделни приятели. Меркъл беше гениален математик, маестро на геометрията. Той вече беше майстор-строител и служеше при краля в Уестминстърското абатство, а напоследък в манастира „Св. Бартолъмю“ в Смитфилд.

Тримата приятели поддържаха кореспонденция. Когато Филип реши, че църквата в Скозби е твърде стара и трябва да бъде съборена и построена на друго място, Стивън доброволно предложи услугите си. Беше дошъл направо в Мейдстоун и почти се скара с Филип в преддверието на свещеническия дом.

— Аз съм роден близо до Скозби, — заяви Стивън — и ще ти построя прекрасна църква, която ще просъществува векове наред. Не като тези стари нормански бункери с квадратни входове. Ще има извити арки, розетки и напречни кораби с колонади. Висок покрив и дарохранителница, която ще се вижда от всеки ъгъл на църквата.

Той продължи да говори, докато Филип не вдигна ръце.

— Предавам се — засмя се той. — Стивън, можеш да дойдеш, но заплащането е ниско.

Стивън сви вежди.

— Филип, каква е ползата на човека, ако спечели целия свят, но изгуби душата си?

— Стивън, Стивън — отвърна Филип. — Аз съм свещеник, а ти си строител. Аз очаквам да бъда беден. Ти очакваш да бъдеш богат. Имаш хубава къща в Лондон. Носят се слухове, че непрекъснато търсиш злато или сребро.

Стивън небрежно беше махнал с ръка.

— Ако дойда в Скозби — заяви той — няма да споря за заплащането. — После плясна с ръце като дете. — Филип, Филип, признавам, всеки архитект мечтае да построи собствена църква, защото това е пътят към богатството и славата.

Филип се беше съгласил, като смяташе, че приятелят му ще размисли, но Стивън беше много развълнуван от проекта си. Той също беше посетил селото, преспа в стария свещенически дом, разгледа църквата и потърси място за новата. Накрая писа на Филип, че е намерил подходящо място на другия край на селото, сред старинните саксонски руини на Хай Маунт.

Сега свещеникът внимателно се вгледа в Стивън, който се взираше в селото с отнесено изражение. Викарият се почувства малко неловко. Стивън изглеждаше погълнат от селото и намерението си да построи нова църква. Той разбираше ентусиазма му, но младият архитект беше изоставил работата си в Лондон, за да направи по-подробни проучвания. А и през последните няколко седмици, преди да тръгнат за Скозби, Стивън се беше променил — беше станал мълчалив, дори потаен.

— Харесва ли ти селото? — рязко попита Филип. — В името на Бога, Стивън, заспа ли?

Младият строител се отърси от унеса си.

— Разбира се, че ми харесва — отвърна той. — Мястото е хубаво, Филип. Пък и е богато. Погледни!

Той посочи към главната улица, която отиваше до църквата — от двете й страни имаше големи къщи.

— Те преуспяват. Имат и каменни къщи. Виж кръчмата, Филип. Покривът е покрит с плочи, а отзад има прекрасна градина.

Филип не можеше да не се съгласи. Дори от височината на хълма, където седяха, можеше да забележи богатата почва, плодородните поля, които очакваха пролетта. Весело и оживено място. От много къщи се издигаше дим от дърва, вятърът носеше глъчката на детски смях. Филип присви очи и успя да различи стадата овци и крави, които пасяха в ливадите. Навсякъде хората работеха — оряха с воловете си, разхвърляха тор, за даде земята още по-добра реколта.

— Скозби е богато село — беше казал епископът. — Ще ти хареса, Филип.

— А какъв е лорд Монталт? — попита Филип и хвана юздите на коня си.

— Стар боен кон — отвърна Стивън. — Но добър господар, справедлив с наемателите си. Той също смята, че църквата трябва да бъде преместена на Хай Маунт.

— Но и в нашия рай има змия, нали? — попита Едмънд, като пришпори коня си. — Разбра ли каква е тя, братко?

— Не, не съм.

Изведнъж утринта сякаш притъмня. Смъртта на предишния енорийски свещеник беше събитие, за което нито Филип, нито Едмънд искаха да мислят. Отец Антъни беше мил човек на средна възраст, благороден и учен. Никой не можеше да обясни защо една нощ в края на ноември беше излязъл и се обесил на един тис в гробищата. Дори епископът не знаеше. Възрастният прелат просто поклати глава, промърмори нещо за глупавите древни легенди и приключи с въпроса.

— Студено ми е — каза Филип. — Рохейша, вдовицата, която се грижи за свещеническия дом, каза, че ще подготви къщата. Време е да слизаме.

Те се спуснаха по хълма, където пътят, който водеше до селото, навлезе в гората. Дърветата, високи и черни, след тежката зима, препречваха слънчевата светлина. Една лисица, захапала заек, пресече пътя им. Гарвани кръжаха и дрезгаво грачеха, подплашени от ястреба, който се спускаше над гнездата им. Тримата мъже яздеха мълчаливо. Сякаш възмутен от мълчанието на надвисналите дървета, Стивън затананика песен, която всички знаеха. Филип щеше да се присъедини към него, когато забеляза движение между дърветата. Вдигна ръка, обърна коня си и се взря в мрачната гора.

— Какво има, Филип? — попита Едмънд.

— Ездачи — отвърна брат му. — Може би е зрителна измама, но съм сигурен, че видях мъже с наметала и качулки.

— Ездачи! — възкликна Стивън. — Сигурен ли си, Филип?

— Лицето на Меркъл беше пребледняло.

— Какво ти е? — запита го Филип. — Изглеждаш уплашен.

— Няма нищо — поклати глава Стивън. — Добре де, ще бъда честен. Когато влязохме в гората, на мен също ми се стори, че виждам ездачи, група рицари, които се движеха успоредно с нас.

Стивън погледна скрито към Филип. Свещеникът изглеждаше по-строг от обикновено. За разлика от Едмънд, с хубавото му момчешко лице, румени бузи и засмени очи, Филип винаги се държеше с достойнство. Когато беше ядосан, с проницателният си поглед, който сякаш никога нищо не пропускаше и стиснатите устни приличаше на ястреб, прилика, която се подсилваше от острия му нос.

— Хайде, Стивън — настоя Филип. — Това ти се е случвало и преди, нали? Ти не се плашиш лесно.

Стивън се взря в дърветата.

— Да, случвало се е и преди — отговори той неохотно. — Иначе селото е хубаво, приятно и дружелюбно. Но тук, в гората, или в пустошта имаш чувството, че някой те наблюдава или те следи.

— Негова светлост епископът — заяви Филип — спомена за някакви легенди. Чувал ли си ги, Стивън?

— Всяко селце и заслон в Кент има своята древна легенда — отвърна ядосано Стивън. — Скозби не прави изключение. — Той смушка коня си. — Хайде, Филип, гладен съм и ми е студено. Всяка гора има свой собствен живот. Между дърветата се виждат само сенки.

И тримата с облекчение излязоха от гората и продължиха към Скозби. Мъжете в полята от двете им страни викаха и вдигаха ръце за поздрав. Някои от децата, въоръжени с прашки, за да прогонват крадливите гарвани, притичаха към тях със светнали от удоволствие мърляви личица.

— Това е отец Пип! — извика едно от тях и замаха с ръка. — Отец Пип!

— Даже не могат да ми произнесат името — прошепна викарият. — Значи станах Пип и Пип ще си остана. Господ знае на какво ще се превърнат „Едмънд“ и „Стивън“.

Те спряха, защото мъжете зарязаха плуговете си и излязоха на пътя. Селяните се радваха да видят новия си свещеник. Беше тъжно да погребеш някого без погребална литургия или бебетата да чакат, за да бъдат кръстени. Младите влюбени, които искаха бързо да минат под венчило, също трябваше да чакат, докато свещеникът прегледа църковните архиви и се произнесе дали не са твърде близки роднини; едва тогава можеха да започнат приготовленията за сватбата. Болните вече щяха да имат посетител, който да им дава причастието, да изслушва изповедите им и да ги опрощава. Светите празници щяха да бъдат благославяни и началото на деня и края на седмицата щяха да бъдат отбелязвани с литургия. Заради това Филип и Едмънд бяха приветствани като принцове с кралска кръв. Децата танцуваха около тях. Мъжете, които се бояха да се ръкуват с окаляните си пръсти, просто пристъпваха от крак на крак и се усмихваха доволно.

— Хубаво е, че сме тук — обяви Филип. — Брат ми Едмънд и аз ще бъдем като членове на вашите семейства. Моят добър приятел Стивън Меркъл е архитект. Дошъл е да ни помогне за новата църква.

Това не зарадва особено селяните. Усмивките изчезнаха, заменени от намръщени погледи към Меркъл.

— „Св. Осуалд“ си е достатъчно добра — пристъпи напред як фермер. Той бутна на тила си кожената си шапка и разкри едро червендалесто лице, белязано и набръчкано от годините, прекарани на вятъра и дъжда. — Казвам се Фолмър — каза той. — Кръстен съм в „Св. Осуалд“. Баща ми, неговият баща и бащата на баща му са заровени в нейното гробище.

— Новата църква — отговори тактично Филип — ще бъде построена в тяхна памет. Но сега не е време да обсъждаме този въпрос, ще имаме достатъчно време за това.

И той вдигна ръка за благословия.

Селяните изръкопляскаха, отдръпнаха се и ездачите продължиха из Скозби.

Независимо от протестите за новата църква, селото ги посрещна дружелюбно. Филип веднага се почувства у дома си в това благоденстващо място с работливи хора. Много от селяните имаха собствена земя и бяха използвали печалбите си, за да построят каменни къщи с покриви от червени плочи. Около тях имаше големи градини със зеленчуци и цветя. Някои дори имаха собствени конюшни, свинарници, кокошарници и гълъбарници. Всички те осигуряваха тор за огромните поля наоколо. Селото беше оживено и шумно — по улиците тичаха кучета и прасета; кокошки кълвяха скованата земя; някои от жените седяха на портите и тъчаха, а други печаха вътре хляб или приготвяха домашна бира. Сладката миризма от кухните им висеше тежко във въздуха. От време на време Филип спираше, за да се представи. Видя как Стивън се изчервява, когато някоя млада жена или момиче привлече очите му и погледне дръзко към непознатия. Това бяха силни и красиви хора, които се хранеха от плодородието на земята. Филип знаеше, че много от тези селяни вече не бяха зависими и както другите от Източна Англия или равнините на Котсуолд се превръщаха в пълноправни земевладелци.

Беше им нужен час, преди да напуснат голямата кръчма „Сребърния лебед“ в центъра на селото. Преминаха покрай кладенеца, бесилката и затвора и влязоха през покритата порта на църковния двор в гробището.

„Св. Осуалд“ беше ниска, тумбеста сграда, построена от сив варовик и покрита с черни плочи. Приличаше повече на хамбар или на безразборно струпана купчина тухли. Предната част на покрива се издигаше в заострен връх, а релефната украса над тежките дъбови врати отдавна беше огладена от времето. До нея се издигаше квадратна кула с назъбени стени.

Въпреки дължината на църквата, в нея имаше само три тесни прозорчета, които приличаха по-скоро на бойници. Тримата обиколиха храма, като прескачаха наклонените кръстове и надгробни плочи. Стивън, който внимателно оглеждаше фасадата, посочи полусрутените подпори, изгнилите первази на прозорците, пукнатините по стряхата.

— Цялото дърво отвън е изгнило — обяви той.

Филип огледа обширното мрачно гробище, което заобикаляше църквата от всички страни.

— Тук ще имаме проблем — съобщи той. — Енориашите няма да искат да се разделят с гробищата.

— Какво гласи канонът? — попита Едмънд.

— Според църковните закони — отвърна Филип — труповете, които са погребани преди повече от един човешки живот, могат да бъдат ексхумирани или останките да бъдат пренесени в ново гробище. Тук сигурно има стотици трупове — добави той. — Ще бъде доста трудно да убедим енориашите, че не само старата им църква трябва да бъде съборена, но и гробището трябва да се разоре и да бъде забравено.

— Защо не построим новата църква тук? — попита Едмънд.

— Защото сме в подножието на хълма — обясни Стивън. — Почвата подгизва. Преди столетия вероятно са издигнали храма тук, защото е било най-удобното място. Хай Маунт е нещо различно. Там има развалини, но те могат да бъдат разчистени. Мястото е прекрасно. Земята е собственост на Монталт. Около църквата може да се направи и гробище.

Филип се взираше из гробището. Облак беше скрил слънцето и мястото изглеждаше влажно и мрачно с изкривените тисови дървета с възлести клони, които се протягаха като костеливи пръсти.

— Отец Антъни се е обесил ето там — посочи Стивън към едно дърво, което се намираше в центъра на гробището, между църквата и свещеническия дом.

Филип се приближи.

— Как го е направил? — попита той. — Искам да кажа, дори най-ниските клони са високо над земята.

— Ако се вярва на това, което чух — отвърна Стивън. — използвал е стълба. Качил се, завързал въжето около един клон, а другия край — около врата си и скочил.

Филип прочете молитва за спасението на душата му, но един въпрос не му даваше мира. Защо един мил възрастен свещеник би излязъл през зимната нощ, за да се обеси в гробището на собствената си църква?

— Да влезем вътре — предложи Стивън. — Става студено, а и стомахът ми вече се обажда.

Филип се съгласи. Върнаха се при входа на църквата. Стивън отвори вратата и заедно с Едмънд влязоха вътре. Филип спря и се огледа. Имаше ли там още някой? Някой, който го наблюдаваше от гробището? Пое си рязко дъх. Под един тис, същият, на който се беше обесил отец Антъни, стоеше фигура в наметало с качулка. Можеше да различи лицето — загоряло и набръчкано, със сива брада и мустаци. От него се излъчваше самочувствието на воин. Очите изглеждаха едва ли не по-големи от самото лице — черни и твърди като камък. Филип примигна и разтри очи. Когато отново погледна, нямаше никого.

— Добре ли си? — попита върналият се Едмънд. — Филип, какво има?

— Нищо. Да разгледаме църквата отвътре.

Влязоха в преддверието — въздухът беше влажен и миришеше на плесен. Отляво имаше врата, която водеше към кулата, а отдясно — малка, тясна стая, прашна и пълна с паяжини, където бяха складирани счупени пейки и други предмети. Корабът беше дълъг — колоните от двете му страни — кръгли и тромави. Заради оскъдната светлина, трансептите изглеждаха мрачни. Филип погледна към носещите греди на покрива.

— Това е ново — обясни Стивън. — Вероятно е правен преди не повече от шейсет години. Сложили са нови греди, за да подсилят покрива. Сигурно е струвало доста скъпо. Не мога да разбера — продължи строителят — защо са почнали да сменят плочите на покрива, но не са довършили? Какъв е смисълът да слагаш нови греди, ако водата прониква вътре и ги унищожава?

Филип се разходи из кораба и кракът му закачи една откъртена плоча. Той погледна надолу.

— Това е другата причина — продължи Стивън. — Църквата е построена над подземна река и на места подът е започнал да се надига.

Филип продължи разходката си по-внимателно. Спря пред голям каменен саркофаг, поставен точно пред преградата между кораба и олтара. Гробницата имаше правоъгълна форма. Върху капака имаше статуя на рицар с кръстосани крака и ръка, стиснала дръжката на меча. Отстрани имаше надпис на латинки. Филип се наведе и преведе изличените букви: „Умрял в лето Господне 1311“.

— Дядото на сегашния лорд — обясни Стивън. Вниманието на Филип беше привлечено от странните знаци над надписа. Не беше виждал подобни преди — чифт очи и под тях — едва различим латински цитат. Той се наведе по-близко и преведе шепнешком:

— Ние ви наблюдаваме! Ние винаги ви наблюдаваме!