Пол Дохърти
Блуждаещи огньове (12) (Загадката, разказана от бедния свещеник на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

ПЪРВА ГЛАВА

На следващия ден цялото село спа до късно. През нощта пратениците на сър Ричард обикаляха нагоре-надолу по пътищата на Кент. Призори шерифът и отряд от неговите хора дойдоха да вземат пленниците и да ги закарат в затворническите кораби при устието на Медуей. Мъртвите бяха събрани и погребани и сега една широка ивица от прясно изкопана земя разсичаше гробището като белег. Оръжията на тамплиерите бяха скрити под едно платнище в бараката до къщата на свещеника.

Филип спа добре и се събуди ободрен, въпреки тежкия труд от предишната нощ. Би църковната камбана и на обяд отслужи благодарствена литургия. Накрая заедно със сър Ричард въведоха паството в църквата, гръмогласно произнасяйки думите на Te Deum^[1].

След службата енориашите се скупчиха около свещеника, потупваха го по гърба и му благодаряха за заслугите.

— Господ показа волята си! — извика ковачът, застанал на църковните стъпала. — Няма никакво съмнение. Доколкото зависи от мен, нашият свещеник може да построи и сто църкви!

Думите му бяха посрещнати с одобрителен рев и остатъкът от деня мина в празнуване. Сър Ричард отново прояви щедростта си. Бяха опънати огромни маси. От имението пристигаха каруци с бурета ейл, бъчви вино и огромен вол, изкормен и готов за печене. Ковачът стъкна голям огън в центъра на селото и скоро въздухът се изпълни с уханието на печено говеждо. Имаше кошници, пълни с хляб и сладки. Всеки донесе каквото можеше — ябълки, леко омекнали през зимата, кръгли парчета марципан, сладкиши. Виното и бирата се лееха като вода. Млади двойки танцуваха върху тревата ръка за ръка и от време на време се измъкваха към гората.

— Надявам се само да внимават — прошепна Филип на Едмънд. — Иначе в края на лятото ще имаме купчина сватби и много работа край кръщелния купел. — Той се огледа. — Къде е Стивън?

— Отиде на Хай Маунт — отвърна Едмънд.

Филип отмести поглед, за да не усети брат му колко е раздразнен. Беше загрижен за Стивън. Приятелят му не приличаше на себе си. Беше станал необщителен и замислен. Подозренията на Филип растяха. Хай Маунт можеше да почака, защо беше толкова важно да отиде там точно днес? Беше ли се възползвал Стивън от това, че Филип и Едмънд ще бъдат заети в селото? Знаеше ли той за легендите повече, отколкото признаваше? Не се ли интересуваше повече от скритото съкровище, отколкото от строежа на Божия храм?

— Заповядай, отче. — Пиърс пристъпи наперено и пъхна халба ейл в ръката на свещеника. — Тежък ден беше вчера, а отче? Копаенето на гробовете беше мръсна работа. Какво беше оръжието, което открихме?

— Нищо важно — промърмори Филип и направи гримаса. — Ще ти кажа по-късно; — Той се чукна с лесничея. — Но ти ще ми разкажеш ли нещо? Искам да знам повече за отец Антъни.

— Да. Запознахте ли се с Уокин?

— Кой?

— Уокин, каменоделецът. Той е много стар и уважаван. Някои смятат, че е бил тук, когато Романел е бил викар. — Пиърс долови интереса в очите на свещеника. — Елате, отче. Добре е да поговорите с него, преди да се напие твърде много.

Намериха Уокин на масата, сложена пред кръчмата. Беше дребен и жилав, вратът му беше тъничък като на пиле. Имаше изпъкнали очи и зачервено лице, чиято долна част беше скрита под рехави мустаци и брада. Пиърс ги представи.

— Седнете, седнете. — Уокин потупа пейката до себе си и се усмихна, като разкри беззъбите си венци. — Седнете, отче. Много исках да се запозная с вас. Това е моят помощник, внукът ми Бартоломю.

Той посочи насреща към едно мърляво момче, чиято коса беше толкова мазна, че висеше на фитили върху раменете му. То беше вдигнало крака си на масата и настървено се чешеше.

— Престани, Бартоломю! — викна му Уокин. — Има на крака си язва, която не зараства. — Той посочи с палец през рамо към кръчмата. — Работи там. Иска да стане готвач. На ваше място, отче, не бих хапнал нищо, което е докосвал. — Уокин подуши въздуха като куче. — Ще се мръкне, преди печеното да е готово. Искам едно хубаво, крехко парче. В джоба си имам сол. Ще си седя и ще си дъвча.

— Чудесно, Уокин — отвърна Филип. — Пиърс ми каза, че си познавал отец Антъни.

— Разбира се — отвърна старецът. — Познавах повечето от свещениците. Винаги ходя на църква в неделя и на празник.

— Познаваше ли Романел?

— Тогава бях съвсем малък, отче, но си го спомням. — Той поклати глава. — Ние, децата, не го харесвахме. Гаден мръсник. Беше потаен, често ходеше на гробището през нощта. Чух какво сте намерили и се обзалагам, че ако копаете още, ще откриете и други неща.

— Какво имаш предвид? — попита Филип.

Уокин се наведе към него и почука с пръсти по големия си червен нос.

— Романел беше водач. Хората се бояха от него. Често идваше в кръчмата. Можеше да изпие повече от всеки друг и често напиваше мъжете. Това бяха онези тежки времена, отче, когато прапрадядото на нашия крал, Едуард II, се ожени за французойката. Животът беше труден. Шотландците под водачеството на Брус ни нападаха. Кралските наместници събираха огромни данъци, а реколтата беше слаба. Гладът присъстваше в много от къщите ни. Знаете ли, отче, казват, че на запад оттук, далеч от селата и градовете, хората станали канибали.

— Романел — прекъсна го Пиърс.

— А, да. Заради лошата реколта и измирането на добитъка, някои от селяните, станаха разбойници. Яздил сте около Скозби, отче? Дори днес мястото е усамотено. — Той отпи от халбата си с ейл и повтори на Бартоломю да не си чеше крака. — Та Романел и старият лорд извеждаха мъжете в тресавищата и нападаха непредпазливите пътници.

— Но ти говореше за гробището.

— Да, така беше. Чухте ли за съкровището на тамплиерите и всичките онези глупости? Казвам ви, отче, една нощ те излязоха, но не всички се върнаха. А онези, които си дойдоха, умряха до края на годината.

— Проклятие ли имаше? — попита Филип.

— Може да го наречете и така, отче. Романел твърдеше, че е и магьосник, затова беше такъв развратник. Носеха се слухове, че е помогнал на членовете на бандата си да легнат в гроба — тук с отвара, там с някакво прахче. Както и да е било, всички те измряха. Както казах, той беше голям мръсник.

— А отец Антъни? — попита Филип.

— Той беше различен. Кротка, стара душица. Обичаше антик…

— Антиките — помогна му свещеникът.

— Да, това е думата, отче. Постоянно разпитваше хората за историята на Скозби. Беше добър свещеник, докато не се сприятели с онзи негодник Уолдис.

— Какви бяха отношенията ти с него? — попита Филип.

— Отец Антъни дойде да види дядо — изведнъж се обади Бартоломю, сякаш за да отвлече вниманието си от чесането. Обърса носа с опакото на ръката си. — Нали така? Дойде в кръчмата. Вече изглеждаше странно — с пребледняло лице, небръснат и миришеше ужасно.

— Присмял се хърбел на щърбел! — рязко се обади Уокин.

— Искаше да види дядо — продължи момчето. — Покани ни да отидем в църквата.

— На младини, отче — прекъсна го Уокин, — бях много добър каменоделец. Отец Антъни ме заведе в църквата, свали ме в криптата и посочи към колоните. „Уокин — попита ме, — възможно ли е да се издълбае този камък?“ Помислих, че напълно е откачил. „Отче — отговорих му. — Цяла вечност можеш да блъскаш по този камък и едва ли ще му проличи. А ако успееш да го издълбаеш, ще разрушиш основите на църквата и криптата ще бъде затрупана.“ После той ме запита за плочите на пода. Казах му, че могат да бъдат вдигнати, но каква полза? Старият свещеник само се усмихна и каза, че този проблем го безпокоял. Даде ми пари и това беше всичко.

Филип му зададе още въпроси, но старецът не можа да му обясни какво е имал предвид отец Антъни.

— Повече никога не го видях, отче. Не и докато не смъкнаха трупа му от дървото в гробището.

Свещеникът благодари, взе халбата си с ейл и тръгна по улицата, като спираше да поговори с някои от семействата. Когато се върна в църквата, се чувстваше малко притеснен. Енориашите гледаха на него като на герой.

Но сега, когато опасността от френското нападение беше отминала, Филип погледна към църковната кула. Беше напълно убеден, че най-доброто, което може да направи, е да унищожи това място, без дори да изчака новата църква на Хай Маунт да бъде построена. Беше убеден, че през студената, мрачна зима на 1308 Романел е избил тамплиерите, оставил труповете им на Хай Маунт, осквернил старите гробове, а после заровил оръжието на рицарите в селското гробище. Той се взря в един надгробен камък: беше трудно да скриеш оръжие. Пресните дупки на Хай Маунт или в горите можеха да предизвикат подозрение. А може би Романел е възнамерявал по-късно да изкопае оръжието и да го продаде. Той беше скрил всички доказателства от изчезването на тамплиерите в тресавищата край Скозби. Дори най-проницателният кралски наместник не е могъл да намери нещо, което да го обвини. Романел не беше спрял дотук. Знаел е, че онези, които са били с него, разяждани от вина, които ще искат да признаят или ще се полакомят за наградата, също го застрашават. Филип знаеше достатъчно за медицината, за да осъзнае, че в полето около Скозби има отровни билки. Те можеха да бъдат събрани, изсушени и стрити, готови за разтваряне във виното или ейла на съучастниците. Разбира се, когато се разболеят, кой ги посещава? Техният енорийски свещеник, който се преструва, че им носи лекарства, а всъщност съкращава пътя им към гробищата.

Филип си спомни вълнението на Оплаквачката от предишната вечер. Мина през страничната врата и прекоси гробището. Когато стигна до гроба, който бяха изкопали предишната вечер, беше изненадан да види, че в земята бяха забодени малки свещи, разположени във формата на кръст. От другата страна на прясно разкопаната пръст беше коленичила Присцила със затворени очи и четеше молитва. Филип клекна срещу нея. Тя отвори очи.

— Веселят се, нали?

Лицето й изглеждаше подмладено.

— Защо миналата нощ изпищя, когато видя оръжието? — попита Филип.

— Заради насилието — отвърна тя. — Войниците с техните кървави мечове и писъците на умиращите. — Тя се отпусна на пети. — Винаги тези мечове, летящите стрели, силуетите в мрака…

— Виждала ли си преди оръжието?

— Да, в сънищата си.

— Какво друго има в тези сънища?

— Намирам се в усамотено тресавище. Вятърът е леден. Няма луна, облачно е. Огромна бяла сова, чийто криле изпълват небето, се спуска над мен като предвестник на смъртта. — Тя смръщи вежди. — Снощи отново го сънувах, но този път беше по-ясно. Около мен има мъже. Уморени са. Надушвам потта и затоплената кожа на дрехите. Те са добри хора.

Воини са, но са мили с мен: имат благи очи и прегракнали гласове. Особено ясно виждам един от тях. Има мустаци и брада. Той е умен човек. Баща ми ли е? — Оплаквачката отвори очи. — Какво говоря? — попита тя, сякаш си говореше сама. — Какво искам да кажа? Нали Романел е мой баща.

Тръпки преминаха по гърба на Филип и устата му пресъхна.

— Ти си била там, нали? — попита той. — Била си там, когато тамплиерите са били нападнати. Какво, за Бога, си правила там ти, едно дете? Толкова порочен ли е бил Романел, че да те включи в нечестивите си дела?

— Не знам. — Отговорът беше безизразен. — Не знам, отче. Понякога сънувам и е ужасно. Понякога рисувам. — Тя посочи с ръка. — Искате ли да видите рисунките ми?

Филип се изправи и я последва в колибата й. Тя беше чиста и подредена, ухаеше приятно на билки и диви цветя. Подът беше от утъпкана пръст, покрита със свежа трева от гробището. Мазилката на стените беше наскоро боядисвана. Филип предположи, че старата жена го е направила сама. Под комина имаше малко, грубо направено огнище. В далечния ъгъл стоеше стълба, която водеше нагоре, до разположеното под тавана легло. Присцила покани свещеника да седне, докато тя бавно се качи по стълбата и се върна с пожълтели ролки пергамент, които му подаде.

— Нарисувах ги сама — каза тя стеснително. — Когато сър Ричард ме пита какво искам за Коледа, аз винаги казвам пергамент й въглен. И, разбира се, прясно мляко. Вижте ги. Вие сте единственият, на когото ги показвам.

Филип разви листата. Някои бяха набръчкани и сухи, други — още чисти и меки на пипане. Отначало той нищо не разбираше. Приближи се към прозореца, за да му е по-светло и видя, че рисунките са простички, но излъчват живот. Постави ги на пода.

— Останалите се изгубиха — прошепна тях. — Веднъж изгорих няколко по погрешка. — Тя сви устни. — И, отче, признавам, че понякога всичко това ми омръзва.

Филип само кимна, очарован от рисунките. На тях се повтаряше една и съща сцена. Група мъже на коне, които яздят през равнината. Личеше си, че са рицари. Носеха островърхи шлемове, щитове и копия, а между тях имаше малка фигура, яхнала дребен кон. Както и останалите фигури на рисунката, тялото беше безформено, но свещеникът разбра, че това е малко момиченце с дълга коса. Следващите картини бяха черни, сякаш жената беше запълнила всяко възможно място с въглен, освен малките петънца червена охра, мацнати върху пергамента, подобни на насмолени факли, които проблясват в мрака. Филип си спомни рисунката на тавана, тя много приличаше на тази.

— Какво е това? — посочи той червените петна.

— Мъртвешки огньове, отче. Или поне така ги наричат. Това са светлини в тресавището. Някои ги наричат блуждаещи огньове, за мен те са мъртвешки огньове.

— Какво означават те?

— Смърт. Дяволските светлини. Сатаната идва от тъмнината, отче. Той заблуждава душите и телата. Завежда ги в блатото, където те умират.

— Виждала ли си мъртвешките огньове? — попита я Филип.

— Не, отче, аз много се боя. Никога не излизам от църквата. Никога не напускам Скозби.

— Какво! — възкликна Филип. — Ти си над осемдесетгодишна и никога не си излизала от селото?

— Не, много ме е страх. Мъртвешките светлини са там.

Тя потръпна и придърпа грубото одеяло, което беше увила около раменете си, по-плътно. После повдигна глава и подуши въздуха.

— Пекат вол, нали? — Старицата облиза устните си. — Бих искала парче месо. Меко и сочно, а може би и друго, което да изсуша и да запазя за по-нататък.

— Ще получиш месо — промърмори Филип. — Присцила, не знаеш ли, че тези мъртвешки огньове са само запалени газове от блатото. — Той се усмихна. — Или поне така са ми казвали.

— За вас, отче, може да е така, но за мен те са мъртвешки огньове, светлините на дявола.

— Но щом не си била край тресавището, къде си ги виждала?

— Тук. Когато мъглата падне и обвие дърветата и камъните на гробището, виждам мъртвешките огньове и знам, че Романел е наоколо.

Филип остави рисунките.

— Романел! — възкликна той.

Тя лукаво му се усмихна и извърна глава.

— Вие го видяхте — прокълнат в живота, прокълнат в смъртта! Казвам ви, когато видите мъртвешки огньове на гробището, значи Романел е наоколо. Той ще броди там, докато не бъде въздадено възмездие.

— Възмездие за какво? — попита Филип.

— Не знам, отче. Но той беше зъл човек. Убил е онези тамплиери, а и други хора. — Тя поклати глава — Така поне мисля аз.

Филип се върна на рисунките. Колкото повече ги гледаше, толкова повече се убеждаваше, че тази старица е присъствала на нападението над тамплиерите в блатата край Скозби. Всички рисунки потвърждаваха това.

— Защо си била с тамплиерите? Тя поклати глава.

— Била ли съм? Наистина ли? — Очите й се напълниха със сълзи. — Не знам — изхлипа тя. — Господи, бих искала да разбера.

Филип събра рисунките и й ги върна.

— Благодаря ти. — Той се изправи. — Имаш ли нещо, останало от детството ти, Присцила?

— Нищичко, отче. Имам само това, което Романел ми е дал. Филип й помогна да се изправи и целуна покритата й с изпъкнали вени ръка.

— Тогава да тръгваме. Волът сигурно вече е добре изпечен. Хайде, мила моя. Ще поръчам да ти отрежат парче месо.

Филип поведе Присцила за ръка през гробището. Денят гаснеше. Той спря до тисовото дърво.

— Каза ми, че майка ти е погребана тук.

— Да, отче. Така ми каза Романел.

Свещеникът я изведе на улицата, намери й място до стария Уокин, който вече беше много пиян. Младият Бартоломю беше изпратен да й отреже парче месо, а Филип влезе в кръчмата и й донесе чаша мляко. После тръгна отново по улицата. Мина покрай Едмънд, който седеше на една маса, а няколко млади момичета го закачаха. Нямаше и следа от Стивън. Лицето на Филип се опъна: беше вече решил при първа възможност да поговори с приятеля си, защото смяташе, че той е по-заинтригуван от търсенето на съкровището, отколкото от строежа на новата църква.

— Изглеждате ядосан, отче.

Свещеникът се обърна. Зад него стоеше Пиърс. В една ръка държеше халба, а с другата прегръщаше хубава млада жена.

— Хайде, отче. Няколко чаши вино и ще танцувате с нас.

— Пиърс, искам да те помоля за нещо.

— А, не, намерете си друго момиче.

Филип не се усмихна и ръката на Пиърс падна от раменете на младата жена.

— Какво има, отче?

Свещеникът се извини, момичето се усмихна и двамата се отдалечиха така, че да не ги чуват.

— Искам да ми помогнеш да изкопаем още нещо от гробището.

— Не, отче, не и сега!

— Моля те, няма да отнеме много време. Пиърс тихичко изруга.

— Какво търсите, отче?

— Един гроб с женски скелет. Пиърс сви рамене.

— Добре, както казват, „Работата никога не свършва“.

Малко по-късно, свалил расото си и с навити ръкави, Филип помогна на Пиърс да разкопае мястото под тиса, където Присцила смяташе, че е погребана майка й. Земята беше рохка и лесно се копаеше. Лопатата на Пиърс се удари в нещо твърдо. Той се наведе, разрови пръстта и се разсмя.

— Тук няма да намерите тяло, отче.

— Какво искаш да кажеш?

Пиърс се изправи и изтри потта от челото си с опакото на ръката.

— Отче, вие сте уморен, а аз съм пийнал. Ако бях трезвен, щях да ви кажа още преди това. Не можете да погребете никого под дърво. Току-що се натъкнахме на корените. Тук не е погребан никой, никога не е бил погребван и няма да бъде.

Филип му се извини и двамата запълниха дупката. Той отново се извини, но Пиърс махна с ръка.

— Вие сте добър човек, отче — потупа го той по рамото. — Видях какво направихте в гората на Скозби и казах на останалите. Вие сте смел човек, брат ви — също. Радвам се, че сте тук.

Леко поласкан, Филип отнесе кирката и лопатата обратно в малката пристройка зад свещеническата къща и се върна на пиршеството. Изпи чаша вино по-бързо, отколкото трябваше. Беше уморен, но още развълнуван от това, което му беше казала Оплаквачката. Той се върна в къщата си, качи се в спалнята си и извади требника, който стоеше там. Отвори в началото и разгледа списъка със светците, подредени по дати. Откри, че денят на света Присцила беше девети февруари. Филип затвори требника и си легна.

— Ти си бил лош човек, Романел — прошепна той. — Тази стара жена в гробищата не е твоя дъщеря. По някаква странна причина…

Филип млъкна. Да, помисли си той. Когато е била много малка, тя е пътувала с тамплиерите. Рицарите са били избити до крак, но някакъв проблясък на почтеност трябва да е спасил момичето. Романел я е довел в Скозби. Не е било трудно — тя сигурно е била много малка и уплашена до смърт. Толкова уплашена, че е загубила разсъдъка си. После Романел разказал, че тя му е незаконна дъщеря.

— Затова си я нарекъл Присцила — каза Филип в сгъстявашия се мрак. — Дал си й името заради деня, в който си я намерил, през февруари 1308. Денят на света Присцила.

Свещеникът затвори очи. Беше сигурен, че старицата съвсем бегло си спомня онази ужасна нощ преди много години. Тъй като е била много малка, ужасното събитие е заличило всички спомени в паметта й и ги е заровило надълбоко. Затова тя сънуваше, рисуваше и беше изпищяла така предишната нощ, когато видя оръжието на тамплиерите — мъжете, които са измрели около нея, подмамени към смъртта си от мъртвешките огньове в блатата на Скозби.

Когато Филип се пробуди, беше тъмно. Пресметна, че сигурно е спал поне час. Мракът се спускаше и дори от леглото си можеше да чуе шума от пиршеството в селото. Когато отвори прозореца към гробището, долови слаб мирис на готвено. Слезе долу, за да провери, че всичко е наред, че задната врата е заключена и огънят в кухнята — угасен. Изпи малко слаб ейл, за да прочисти устата си и опита овесените сладки, които Рохейша беше направила за следващата сутрин. Излезе и огледа гробището. Стомахът му се сви, защото се беше спуснала мъгла.

— Присцила! — извика той. — Присцила, върна ли се? Тишина. Филип отиде до църквата. Главният вход беше заключен и застанал на пръсти, той надникна през прозореца. Не се виждаха светлини. Беше стигнал до средата на гробището, когато чу изпращяване, сякаш някой беше настъпил суха клонка. Мъглата се кълбеше около него и стомахът му се сви от страх, когато видя слаб проблясък на жълтеникаво-червена светлина — като че някой носеше засенчен фенер и отвреме на време го завърташе с пламъка към него. Филип забърза обратно към къщата и трясна вратата зад себе си. Беше по-студено и неуютно. Беше ли оставил свещта запалена в спалнята си? Беше стигнал на половината на стълбището, когато чу шепота.

— Свещенико!

Обърна се. Пое си дъх и се задави от отвратителната воня.

— Свещенико!

Сега гласът беше пред него, сякаш имаше някой в коридора отгоре.

— Кой си ти? — извика Филип. — Стивън, това шега ли е?

— Нахален, любопитен свещенико! — Гласът шепнеше, предрезгавял от злоба. — Съкровището ли те интересува? Защо разпитваше жената?

Филип тръгна нагоре по стълбите. Сега гласът се чуваше зад него — кискане, подобно на смеха на палаво дете. Той реши да не му обръща внимание. Влезе в спалнята си, потънала в тъмнина. Беше угасил свещта. Внимателно мина през стаята, взе едно разпятие и малък съд светена вода, които държеше там и излезе в коридора.

— В името на Исус Христос! — извика той и пръсна малко вода на пода. — В името на Господа Исуса, заповядвам ти да се върнеш там, откъдето си дошъл.

Сякаш в отговор той дочу призрачно ръкопляскане, бавно и отмерено, сякаш онзи, който беше там, му се подиграваше. Филип отиде до площадката. Пое си дълбоко дъх и започна да слиза, като пръскаше пред себе си вода от съда. Разпятието беше стиснато здраво между пръстите му, дървото се впиваше в плътта му. Сърцето му подскочи, когато чу как някой танцува в горния коридор. Дочу тихо тананикане и бавни стъпки зад себе си, сякаш човекът слиза по стълбите, но бавно, пеейки си тихичко. Филип стигна до вратата и сложи-ръка на резето. Изведнъж някой го стисна за рамото. Почувства как го завъртат и притискат силно към вратата. Извика от ужас при вида на лицето на Романел — бяло, подобно на череп, с разтворени червени устни, между които свистеше застоял въздух.

— В името на Христа!

Филип имаше чувството, че ръката около гърлото му, се готви да го удуши. Романел се отдръпна, удари го през устата и Филип с благодарност изгуби съзнание.