Пол Дохърти
Блуждаещи огньове (17) (Загадката, разказана от бедния свещеник на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

ВТОРА ГЛАВА

В своята стая в свещеническия дом в Скозби, Стивън Меркъл стоеше прегърбен на стола и гледаше ръцете си. Подът край него беше покрит с чертежи — парчета пергамент и велен, скъсани и захвърлени в ъгъла. Меркъл скри лице в ръцете си. Не можеше да лъже и себе си. Беше дошъл в Скозби, за да построи църква, но в дълбините на ума му винаги бяха легендите за съкровището на тамплиерите. Когато разбра за назначението на приятеля си в тази енория, Стивън не можа да повярва на късмета си. А когато Филип започна да говори за строеж на нова църква, Стивън го прие като знак от Бога. Беше направил проучванията си много внимателно. Беше чул за Романел и когато работеше като строител в „Св. Бартоломю“ отдели време, за да изучи по-подробно края на този нещастен свещеник.

Стивън беше убеден, че може да открие съкровището, да обогати себе си и приятелите си, дори да вложи част от парите в строежа на новата църква. Изглеждаше толкова просто. Беше повярвал, че съкровището се намира на Хай Маунт. Сега откри, че е преследвал призраци, като валмата на проклетата мъгла, която нахлуваше в селото и обгръщаше църквата в море от сивота. Стивън отдръпна ръцете си. Ами ако не е на Хай Маунт, къде може да е?

— Трябва да е в църквата! — възкликна той. — Или в гробището.

Стивън внимателно беше изслушал разговора на Филип със заклинателя. Да, той вярваше, че има проклятие, но смяташе, че не е застрашен. Това, което го заинтересува, беше разказът на Филип за Оплаквачката. Ако не е дъщеря на Романел, коя е? Знае ли нещо? Може ли да му помогне?

Стивън отиде до прозореца и отвори капаците. Нощта се спускаше. Той въздъхна с облекчение — небето беше ясно и за пръв път чу чуруликането на птички в гробището. Беше ли премахнал заклинателят проклятието? Беше ли мястото вече безопасно? Той с удоволствие би поговорил със стария каменоделец. И отец Антъни ли е стигнал до заключението, че съкровището е заровено в църквата? Огледа гробището. От мястото си виждаше слабия блясък на свещ през един от прозорците на олтара — Оплаквачката отново бдеше.

Стивън затвори капаците и се ослуша. Къщата беше празна. Едмънд беше на посещения, доволен, че може да стои далеч от къщата, докато брат му го няма, както и да използва възможността да опознае по-добре енориашите си. Стивън прехапа устни. Беше дал обещание на Едмънд, но какво щеше да стане, ако докажеше, че всички те грешат? Той взе наметката си, уви я около себе си, излезе от къщата и тръгна през гробището.

Вечерта беше мека и благоуханна, изпълнена с обещание за пролет. Стивън дълбоко си пое въздух. Сигурно Едмънд нямаше да има нищо против, ако зададе на старицата няколко въпроса. Страничната врата беше отключена. Отвори и я и влезе вътре. Дори църквата изглеждаше някак по-светла. Оплаквачката беше в храма, сключила ръце за молитва, втренчена в разпятието над олтара. Стивън коленичи до нея. Тя не му обърна внимание, затова той се изкашля. Старицата се извърна и го погледна проницателно.

— Какво искаш, приятелю на свещеника?

— Казвам се Стивън.

— Знам името ти и познавам сърцето ти — отговори му тя. — Ти търсиш съкровището на храма. Наруши обещанието към приятеля си и отиде там, където и ангелите не смеят да пристъпят.

Стивън се изправи.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти си приятел на свещеника. Той е добър човек. Той и брат му са Божи хора и сърцата им са чисти, но ти си различен. — Тя докосна слепоочието си. — Те ме накараха да се замисля. Върнаха ми спомените. Аз бях там, нали знаеш? — Тя продължи по-бързо, сякаш копнееше да се изповяда. — Бях там през онази ужасна нощ. В блатата, където бяха нападнати тамплиерите. — Тя отметна косата от лицето си. — Добри хора, смели войници.

— Била си там? — Стивън пристъпи към нея. — Ти си била там?

Жената се отдръпна.

— Не трябваше да ти казвам — заекна тя.

— Не, моля те!

Стивън искаше да я хване за рамото, но уплашената старица започна да се бори с него. Тялото й беше толкова слабо и нежно, че ръката на Стивън се изплъзна и дрипавото й наметало се скъса. Тя залитна и падна назад. Стивън се опита да я хване, но тялото й се удари в един малък постамент, където някога беше имало статуя. Стивън с ужас видя как главата й се удари в назъбения камък и се чу хрущене като от удар на брадва, която сече дърво. Тя отвори очи и почти му се усмихна. После се закашля и главата й увисна настрани.

— О, не! Господи, не!

Стивън се наведе над нея и напразно потърси пулса на шията й. Кожата й беше суха, дори студена, сякаш духът й, твърде нетърпелив да си тръгне, беше изскочил мигновено от тялото. Положи я на земята внимателно. Когато отдръпна ръката си, забеляза струйките кръв. Стивън се изправи, изтри пръсти в палтото си и погледна към кръста.

— Не исках да я убия — прошепна той.

Лицето на разпнатия Спасител го гледаше безизразно. Устата му пресъхна. Беше убил жена в църквата, кръвта й беше върху ръцете му. Той се спусна навън, но спря ужасен. Очите, нарисувани на колоните из църквата, сякаш горяха със собствен огън, а в нишите от двете страни чу тропота на войници с брони и дрънкането на сбруя. Стивън си спомни думите на заклинателя, че олтарът е безопасно място, но не можеше да се върне обратно. Нещо зло и ужасяващо пълзеше в мрака към него. Той извади камата си.

— Не исках да го направя! — изкрещя строителят. — Не исках да я убия!

— Наблюдаваме те! Винаги те наблюдаваме! — прозвуча шепот.

Стивън се обърна.

— Наблюдаваме те. Винаги те наблюдаваме.

Сега думите бяха произнесени от дълбоки гласове, сякаш някакъв невидим хор го наблюдаваше. Изведнъж страничната врата се затръшна. Стивън се обърна. Виждаше гробницата на Монталт и вратата към олтара, където лежеше Оплаквачката. Щеше да се върне, но от пода започна да се издига черен дим. Привидението полека доби форма. Пред него стоеше Романел с наведена глава, впил в лицето му злобния си поглед.

— Наблюдаваме те. Винаги те наблюдаваме!

Този път думите бяха произнесени на висок глас. Стивън пусна камата си и побягна. Ако можеше да стигне главната врата на църквата, да вдигне резето и да избяга в нощта! Той тичаше, а призрачните гласове продължаваха да припяват; зад него се движеше невидимото и отмъстително зло. Стивън вдигна резето и блъсна вратата, но тя беше заключена. Обърна се. Романел се плъзгаше през църквата към него. Малката врата към кулата беше отворена. Строителят изтича през нея, облян в пот. Сърцето му биеше като барабан. Изкачи се по спираловидното стълбище. На половината път спря. Стори му се, че пеенето в църквата е спряло, но после отново го чу заедно с тропота на крака, обути в ботуши. Някой го следваше по стълбите. Стивън отново затича и стигна до върха; отвори подвижната врата и се качи на покрива на кулата, като жадно поемаше студения нощен въздух и отчаяно се взираше в звездите. Затвори вратата и изтича към назъбената стена.

— Помогнете ми! Помогнете ми! — извика той в нощта. Вятърът поде думите му и ги завъртя като сухи есенни листа. Стивън продължаваше да крещи. Навярно някой щеше да го чуе. Може би Едмънд щеше да се върне. Дочу дрънчене на сбруя и погледна надолу. Група рицари седяха на конете си в гробището. Бяха с ризници и шлемове. Върху широките им бели наметала се виждаше шестораменният тамплиерски кръст. Стивън изхлипа ужасен. Зад него подвижната врата се отвори с трясък. Романел се изкачи на покрива и застана, втренчил поглед в него. После пристъпи напред с протегнати ръце, сякаш искаше да го прегърне. Стивън отстъпи настрани. Усети дупката в стената, но тогава Романел се хвърли напред, строителят отстъпи и изгуби равновесие. Тялото му се преметна през стената, докато ръцете му отчаяно се вкопчваха във въздуха. Стивън Меркъл, майстор-строител, падна като камък от кулата на църквата „Свети Осуалд“.

* * *

Филип си тръгна от Лондон рано на другата сутрин, убеден, че е намерил ключа към мистерията на своята обитавана от привидения църква и проклятието, което лежеше върху Скозби. Той яздеше бързо и спря само веднъж на обяд в една кръчма на стария римски път, където конят му беше нахранен, напоен и си почина. После отново продължи. Времето беше хубаво, вятърът — лек, небето — безоблачно. Пътищата и пътеките не бяха разкаляни, а потоците и ручеите лесно се пресичаха. Отби се в един манастир и след като отслужи литургия на следващата сутрин, отново яхна коня. Въздъхна с облекчение, когато видя Хай Маунт. Потънал в мисли за това, което беше научил, остави коня си да върви полека през горите към Скозби.

Отначало мислеше, че е сам. Беше късна утрин, мъжете трябваше да бъдат в полето, а жените да са заети с тъкане или с гледане на Децата. Дочу скърцане, погледна нагоре и спря коня си. Пътят през гората се стесняваше и точно в средата му една каруца го препречваше. Филип вдигна ръка в знак за мир.

— Добро утро, сър. Аз съм Филип, свещеникът на Скозби.

Каруцарят не отвърна на дружелюбния му жест и Филип усети как го побиват тръпки. Вгледа се по-съсредоточено. Конят беше черен, а юздите му бяха увити около ръцете на мъжа, който седеше на капрата. Той носеше наметало и черна широкопола шапка, която скриваше очите му. Филип изтегли коня си встрани. Каруцата не помръдваше. Той погледна ковчега, покрит с пурпурна погребална плащеница. Конят му, макар и уморен, стана неспокоен.

— Ако искате да минете — извика Филип — ще ви направя път. — Той излезе с коня си от пътя и застана на тревата. — В името на Бога! — извика свещеникът. — Пътят е свободен. Минавайте!

Каруцата остана на мястото си. Сега Филип с мъка удържаше коня си да не побегне.

— Тогава бъди проклет! — извика той.

Пришпори коня си напред по тревистата ивица. Почти беше се разминал с нея, когато каруцата внезапно се раздвижи и мъжът плесна с юздите. Колата се втурна напред, по-бързо, отколкото Филип допускаше, че е възможно. Беше толкова бърза, че той се уплаши да не би люлеещият се ковчег да го удари. Дръпна коня си встрани, още по-далеч от пътя. Когато колата го отминаваше, конят му сви уши, избели очи и се вдигна на задни крака. Филип извика и се обърна. Тогава разпозна лицето на Романел, което му се хилеше под широкополата шапка. Но точно в този момент трябваше да се справи с коня си и когато го успокои, каруцата беше изчезнала. Филип слезе от седлото, спъна коня си и коленичи. Усети, че хлипа от облекчение. Не знаеше дали беше имал видение или дяволът си играеше с уморения му мозък. А може би беше предупреждение, че сега, когато се е завърнал, трябва отново да се изправи лице в лице с ужаса? Филип освободи коня си и препусна към селото. Още не беше излязъл на главната улица, когато усети, че нещо не е наред. Къщите бяха затворени, капаците на прозорците — спуснати и когато минаваше покрай кръчмата, старият каменоделец му извика и посочи към църквата.

Свещеникът завари гробището, препълнено с хора — жени, деца, мъжете от полето, всички се бяха събрали около двата трупа, които лежаха върху чаршафи, опънати на тревата. Далеч на другия край Филип видя дърводелецът да довършва два ковчега. Отначало му се стори, че единият труп е на брат му.

— Едмънд! — извика той и бързо слезе от коня. Един от селяните стисна ръката му.

— Това е Оплаквачката — дрезгаво го уведоми той. — Намерихме я мъртва в църквата, а приятелят ви, строителят, е паднал от кулата.

Когато Филип доближи труповете, Едмънд и лорд Ричард излязоха от църквата. Филип погледна телата. И двамата изглеждаха така, сякаш бяха заспали, макар че дясната страна на Стивън беше цялата в синини и главата му висеше малко накриво. Свещеникът се прекръсти и коленичи между двамата. Едмънд дойде при него и го потупа по рамото.

— Снощи — каза брат му — се прибрах вкъщи и намерих вратите на църквата отворени. Оплаквачката лежеше при олтара, а Стивън — в подножието на кулата.

Филип се прекръсти и стана.

— Знаете ли какво е станало? Лорд Ричард поклати глава.

— Като господар на имението, аз съм също и следовател, и съдия. Изложих телата тук и обявих, че смъртта им се дължи на злополука. — Той сниши гласа си до шепот. — Но и двамата знаем…

— Да, да, знаем — отвърна Филип.

Беше потресен от тази смърт и още изплашен от това, което беше видял в гората, но вече безкомпромисно решен да осъществи плана си. Беше предупредил Стивън: какво повече можеше да направи?

— Лорд Ричард — каза той. — Ще бъда благодарен, ако сложим двете тела в ковчези и ги закараме в частния ви параклис. Нека бъдат погребани бързо в земите на именията, а когато свършим с това, ще отслужа литургия. Едмънд, очисти гробището! За хората не е безопасно да бъдат тук.

Филип отново коленичи. Свърши молитвите си, после лекичко изписа кръстния знак на челата на двамата и въпреки, че Едмънд мърмореше, че вече го е направил, прошепна думите за опрощение. После нежно погали захабените ръце на старицата.

— Почивай в мир — молеше се той. — Иди при онези, които са тръгнали преди теб. — Той се обърна и се взря в бялото лице на мъртвия си приятел. — Каквито и грехове да си извършил, дано бог Исус ти прости и да ги приеме за слабост, а не за злина.

Филип се изправи. Отупа коленете си от тревата и без да обръща внимание на любопитните погледи на енориашите си, се върна в свещеническия дом. Рохейша закръжи около него като разтревожена кокошка, но Филип по възможно най-любезния начин й каза да сложи храната на масата и да излезе колкото може по-бързо. Когато това стана, Филип извади вино и три чаши. После разряза месния пай, изпечен от икономката, и го раздели заедно с малка порция зеленчуци в три чинии. Когато Едмънд и лорд Ричард пристигнаха, Филип ги покани в кухнята. Затвори вратите и прозорците, взе малко светена вода от малко шишенце и благослови кухнята. Каза молитва и покани двамата си другари да хапнат с него. Докато ядяха, никой не проговори. Едмънд погледна към брат си, който просто поклати глава отрицателно. Лорд Ричард изглеждаше уморен и унил, сякаш тази смърт му беше дошла в повече. Той ровеше из храната и беззвучно мърдаше устни. Най-накрая пресуши чашата си и я сложи с трясък на масата.

— Няма ли да има край това?

— Много скоро — отвърна Филип. — Или поне аз мисля така. Какво е станало снощи?

Лорд Ричард потри лицето си.

— От малкото, което знам, смятам, че Стивън е отишъл в църквата, за да говори с Оплаквачката. Едва ли е смятал да я напада, но се е опитал да я хване. Тя е паднала. Знаем го, защото намерихме парцали от наметката й в ръката на Стивън и следи от ботушите му пред олтара. — Лорд Ричард направи пауза. — Един Бог знае какво е станало после! — продължи той. — Стивън явно е изтичал през кораба. Нещо го е подплашило. Извадил е ножа си, намерихме го в църквата. Опитал се да отвори предната врата, но била заключена, а нямал ключ. Ужасен, Стивън изтичал на кулата, а това, което го е преследвало — след него.

— Романел го е преследвал! — каза Филип. — Заклинателят каза, че в църквата обитава злото. Стивън не е искал умишлено да нарани горката жена, но кръвта й е била върху ръцете му и това го е направило уязвим.

Свещеникът млъкна и се загледа в проблясващата жарава на огъня.

— А твоето пътуване до Лондон? — попита бързо Едмънд.

— Мисля, че знам какво е станало — каза Филип. — Остава да разбера още едно нещо. Елате с мен.

Те излязоха от къщата, прекосиха гробището и влязоха в църквата. Преди да отключи вратата, Филип помоли Едмънд да донесе кирки и лопати от бараката, докато разпитваше лорд Ричард дали в имението има масло за светилници.

— В големи количества — отвърна Монталт.

— Ще ви помоля за голяма услуга — каза Филип. — Искам разрешението ви, когато свършим тук, да изгорим тази църква до основи.

Монталт внимателно го изгледа. Лицето му беше бледо и изпито, но очите — ясни и твърди.

— Това ли е единственият начин, отче?

— Повярвайте ми, сър, така е. Ще прогоня духа от дарохранителницата и ще го унищожа. Всичко останало, включително гробницата на предшественика ви лорд Джордж, трябва да бъде предадено на пламъците. — Филип дръпна лорд Ричард за ръкава. — Когато се върнете в имението, помолете Пиърс да донесе маслото и други горивни материали. Имате ли барут?

— Малко — отвърна лорд Ричард. — Плених оръдие от французите. С него имаше и буре барут.

— Донесете и него — каза свещеникът. — А сега да започваме.

Отидоха в църквата. Филип заключи вратите зад тях и пусна резетата. Не обърна внимание на чувството, че го заплашва някакво зло, на студа и миризмата на плесен. Знаеше, че е в безопасност. Сърцето му беше чисто, ръководеха го само най-висши подбуди.

— Лорд Ричард — започна той. — Когато се връщах от Лондон, много мислих за тази църква. Разглеждали ли сте очите, нарисувани върху колоните? Моля ви, идете и вижте в коя посока гледат.

Той и Едмънд седнаха на стъпалата на олтара, докато лорд Ричард бавно обикаляше църквата. Най-накрая той се върна и спря до гробницата на дядо си.

— Гледат насам.

— Да, така е. А надписът на гробницата е: „Под високия връх се крие съкровището на сина Давидов.“ Всички, включително Стивън, са смятали, че Alto Monte означава Хай Маунт, но не е така. Ако размените думите, то става Monte Alto — каламбур с името на вашето семейство. Забелязах го за първи път на девиза на знамето ви.

— А съкровището на сина Давидов?

— Както всички останали и аз мислех, че става дума за Соломон, сина на Давид. Соломон, разбира се, е построил храма в Йерусалим. Тези, които са търсили съкровището, смятали, че това е зашифровано название на съкровището, отнето от тамплиерите от Романел и лорд Джордж. — Филип млъкна, за да подреди мислите си. — Сега мисля по друг начин. Фразата „Давидов син“ може да се отнася и до Христос. Направо казано, лорд Ричард, каквото и да е съкровището, а аз мисля че знам, то е заровено в гробницата на предшественика ви. Преди да изгорим църквата, трябва да я отворим и да го вземем оттам.

— Но това ще бъде светотатство!

— Не, сър. Истинското светотатство е станало преди много години. Искам да отворя тази гробница. Ще ми обещаете, когато свършим, синът и бъдещата ви снаха да отнесат съкровището там, където им кажа.

Лорд Ричард пристегна колана с меча на кръста си.

— Отец Антъни също го е знаел. — Филип отиде до гробницата. — Говорил е с каменоделеца. Имал е безумната идея да проникне в гробницата откъм криптата. Мисля, че това вече не е необходимо. А вие, лорд Ричард?

Старият рицар грабна една от кирките, облегнати на стената и удари силно отстрани гробницата. Звукът се понесе из църквата като звън на погребална камбана. Лордът се усмихна на Филип.

— Това е отговорът ми, сър. Само ще гледате или ще ми помогнете?

Филип и Едмънд се присъединиха към него. Вместо да се мъчат със страните, те се заеха с капака на гробницата. Камъкът се ожули и напука, най-накрая успяха да го пробият и с помощта на лопатите и металната пръчка, която Филип намери под стъпалата на камбанарията, успяха да отместят капака. Спряха за малко. Филип изпрати Едмънд до къщата за малко буренце ейл, чаши, хляб и плодове. После изтриха праха от устата и лицата си и изядоха храната.

Въпреки възрастта си, лорд Ричард не показваше никаква умора след това напрежение и се смееше на мехурите по ръцете на Едмънд и Филип. Свали наметалото си и преди да го спрат, наряза ивици от него и им каза да бинтоват ръцете си. Отново се хванаха на работа. Филип беше толкова съсредоточен в задачата, че забрави за църквата, докато не чу металическо дрънчене, сякаш рицар в броня вървеше из напречния кораб. Той спря, облегна се на кирката и изтри потта и праха от лицето си. Огледа се. Църквата вече не изглеждаше толкова заплашителна. Очите върху колоните сякаш бяха избледнели или просто бяха покрити с облаците прах, който се трупаше върху пода. Дочу отново звука — дрънчене от ризница.

— Братко? — тревожно се обади Едмънд.

— Чувам — отвърна Филип. — Наблюдателите дойдоха. — Той погледна към тъмния кораб. — Няма да ни пречат, нито ще позволят на Романел да се намеси. Те знаят, че намеренията ни са добри. Чухте ли ме? — извика той. — Грехът ще бъде изкупен.

Лорд Ричард също спря, остави кирката и посегна към камата в колана си. Тогава го чуха, лек като бриза, тих шепот, едва доловим:

— Наблюдаваме те, винаги те наблюдаваме.

— Добре! — извика Филип в отговор. — А добрият Бог наблюдава всички ни!

Продължиха да работят, докато гробницата не се превърна в купчина камъни. В средата й, на дъното, върху малък подиум, имаше метална кутия — ковчегът на лорд Джордж. Отне им известно време да го отворят. Вътре имаше друго ковчеже, дървено. Него успяха да извадят. По настояване на Филип го занесоха в олтара, където Едмънд запали всички свещи, които можа да намери. Лорд Ричард извади камата си и внимателно освободи капака. Под него имаше скелет с увиснала челюст и свити крака.

— Сякаш се е свил — каза сър Ричард. — Сякаш някой е събрал костите му.

Филип внимателно го огледа. Лорд Ричард имаше право. Обикновено труповете бяха погребвани с изправени и събрани крака, с ръце на гърдите. Но въпреки че нямаше следи по ковчега, сякаш някаква невидима сила беше извадила трупа, беше го сгънала и го върнала обратно. Около ковчега се виждаше блясък на скъпоценности — пръстени от ръцете на лорд Джордж, сребърен кръст, чиято кожена каишка отдавна беше изгнила.

— Какво е това? — Филип извади от горната част на ковчега малка кожена възглавничка. Обикновено при погребение на земевладелец като лорд Джордж, възглавницата в ковчега се правеше от златотъкан брокат и се пълнеше с гъши пух, но тази беше направена от кожа и краищата й бяха зашити един за друг. Филип извади камата си и разпори шевовете. Сега възглавничката се превърна в малка чанта. Той внимателно бръкна вътре и извади някакъв пакет, увит в брокат. Сложи го на пода и внимателно го разви. Отначало изглеждаше сякаш платът вътре е покрит с тъмни, ръждиви петна. Прецени, че тъканта е старинна, но добре запазена, заради плътността си.

— Едмънд! — заповяда той. — Вземи това. Дръж го внимателно.

Брат му го послуша.

— Обърни го, точно така. Лорд Ричард, донесете свещите! Когато рицарят го направи и разгледа плата, той ахна и падна на колене до Филип. Те се взираха с благоговение: изображението върху тъканта беше живо и вълнуващо. Мъжко лице, отпечатано с кръв. Върху плата личаха дори раните по бузите, окървавената коса, която падаше върху лицето, както и короната от тръни, жестоко забити в челото му. Филип се прекръсти. Едмънд остави платното на пода и се наведе, за да го разгледа.

— Не може да бъде — промърмори лорд Ричард, — но е истина. — Филип опипа платното, което приличаше повече на пергамент, отколкото на плат. — Това е кърпата, която Вероника използвала, за да изтрие лицето на нашия Спасител. Гледате лицето, пред което се прекланят милиони. Това е било съкровището на тамплиерите.

— Как се е запазило толкова време? — попита Едмънд.

— Самата тъкан е плътна — отвърна Филип. — Несъмнено, тези, които са го съхранявали, са използвали специални масла, за да се борят с разрухата. Това е чудо. Вдигни го пак.

Едмънд го направи на светлината на свещите. Филип се взря: отпечатъкът беше тъмночервен, с леко ръждив оттенък, но изображението беше съвършено и показваше дори контурите на брадата и скулите. Сериозно лице. Измъчено, но величествено, страдащо, но спокойно. Очите привлякоха вниманието му — огромни, хлътнали, с полузатворени клепачи. Те също сигурно са били облени в кръв, защото ясно си личаха, но колкото повече Филип се взираше в там, толкова по-странни му се виждаха. Сякаш клепачите се вдигаха и очите проникваха в сърцето му, изпитваха душата му. Почувства студ, устата му пресъхна. Тези очи бяха виждали Романел и лорд Джордж, когато бяха избили тамплиерите и разопаковали сандъка със съкровището. Как ли бяха изгаряли съзнанието им! Съдещи, знаещи, нищо чудно, че Романел и Монталт са полудели. Филип продължаваше да ги гледа: загадъчните очи го омагьосваха. Не бяха сурови, а по-скоро нежни. Тялото му се затопли, кръвта се завърна в ръцете и краката му. Чувство на блаженство и пълно спокойствие го обзе, сякаш беше приключил успешно трудна работа. Не му беше трудно да гледа лицето пред себе си — не изпитваше нито страх, нито тревога.

— Сгъни го — прошепна той. — Увий го отново в броката. Филип стана и влезе в олтара. Смъкна сребърната дарохранителница, отвори касетата, която съдържаше светото причастие и го сложи в устата си. После запали светлината и огледа църквата.

— Оставете всичко тук — каза лорд Ричард. — Оставете скелета на моя дядо и всичко друго. Оставете статуите, покривките за олтара, столовете и аналоя. — Той се изправи. Гласът му беше дрезгав, лицето му пламнало от гняв. — Прости ми, отче. Това е Божи дом, но моят предшественик и Романел са го превърнали в бърлога на крадци. — Той се огледа. — Нека изгори от криптата до кулата. — Той се качи по стъпалата на олтара и сложи ръката си върху разпятието. — Заклевам се — извика и гласът му проехтя в църквата, — че няма да оставя и следа от светотатството и ужасните престъпления на моите предшественици. Тази църква ще бъде унищожена и на нейно място ще бъде построен манастир. Изкупление ще има!

Рицарят слезе и последва Едмънд, който изнасяше плащеницата в кожената торба през страничната врата.

Филип остана още малко. Обиколи църквата, като внимателно разглеждаше всичко. Лорд Монталт беше прав. В такива случаи Светата църква предвиждаше крайни мерки: пречистване чрез огън, за да не остане следа от греха. Отиде до предната врата и махна резето. По-късно оттук щяха да внесат маслото. Отиде до страничната врата и дори не трепна, като чу шепота, без да знае дали той звучи в църквата или само в ума му.

— Ние още те наблюдаваме! Винаги ще те наблюдаваме.

Филип спря с ръка на резето на страничната врата. Знаеше, че този загадъчен глас — или собствената му съвест — имаше право. Той носеше отговорност за разкриването на загадката на Скозби. Сега, когато знаеше какви ужасни престъпления бяха извършени, той разбра, че ще трябва да прекара живота си като свещеник в изкупление. Освен това беше довел тук и Стивън, така че до известна степен и неговите ръце не бяха съвсем чисти. Той се прекръсти и излезе от църквата, за да се присъедини към останалите в свещеническия дом. Едмънд вече беше поставил свещената реликва на специална масичка в малкото преддверие. Беше запалил по две свещи от всяка страна. Филип каза на лорд Ричард да седне. Отиде в кухнята, сложи три чаши на подноса, напълни ги догоре с най-хубавия кларет и ги занесе обратно. Известно време те просто отпиваха от него и размишляваха върху това, което се беше случило.

— Сега вече всичко е свършено — проговори лорд Ричард, все още с напрегнато лице.

— Не още! — отговори Филип. — Знам, че църквата и тази къща трябва да бъдат изгорени. Съгласен съм, че на това място трябва да се установи някой от светите ордени, но има още много да се прави. — Той въздъхна. — А ние ще трябва да се махнем оттук.

Лорд Ричард вдигна глава изненадан.

— Не, Филип!

— Брат ми е прав — обади се Едмънд. — Не можем да останем тук. Скозби има нужда от нов свещеник, както и от нова църква. Веднага щом свършим, ще си тръгнем.

— Ами плащеницата? Филип си пое дълбоко дъх.

— Да се върнем към началото — каза той. — Нека поне в ума си поставим всички парчета на мястото им и видим каква е цялостната картина. Тогава ще ви кажа какво трябва да се направи с безценното съкровище на тамплиерите.