Пол Дохърти
Блуждаещи огньове (16) (Загадката, разказана от бедния свещеник на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

ПЪРВА ГЛАВА

Когато късно на другата сутрин Филип се събуди, Рохейша му каза, че монахът е заминал.

— Беше много любезен — каза тя, докато шеташе из кухнята — Каза също, че ще се моли за вас и ви желае щастие.

Филип седна на масата. Знаеше, че Анселм ще постъпи така — да замине незабелязано, също както беше пристигнал. Стивън и Едмънд също слязоха. Последваха го през гробището в енорийската църква, където той отслужи литургия. Няколко от енориашите се присъединиха към тях. После тримата се върнаха да закусят в кухнята.

— Днес заминавам — обяви Филип и остави роговата си лъжица. — Трябва да отида в Лондон, да проуча някои неща. Едмънд, ти ще ме заместваш. Нещата тук би трябвало да са спокойни. Ако не е така, иди при сър Ричард Монталт. Стивън — той тъжно погледна към строителя. — Искам да видя напредък в чертежите ти, когато се върна. Ще те помоля да следваш съвета на брат Анселм. Не прави нищо, което застрашава спокойствието тук.

Стивън обеща. Филип знаеше, че го лъже, но не можеше да направи нищо. Даде на Едмънд подробни напътствия, после се качи в стаята си и приготви дисагите. След час вече беше напуснал Скозби.

Свещеникът умишлено избягваше пътеките и пътищата, които се виеха през блатата и се насочи на изток, докато стигна пътя на поклонниците, който свързваше Кентърбъри с Лондон. Тази нощ той преспа в един августински манастир. Добрите братя му дадоха храна и легло в спалнята за гости и късно на другата утрин той влезе в Лондон.

Филип усети резкия контраст между града и тишината и спокойствието на провинцията. Скупчени къщи, тесни криволичещи алеи, зейнали канавки, оживление и шум на пазара. Тук се стичаха най-различни хора: ханзейски търговци, моряци от Леванта, италиански банкери, а на всеки ъгъл имаше тълпи просяци — мъже и жени, — които молеха за подаяние. Зловонието и преливащото море от цветове му се сториха доста изнервящи. Спря в една кръчма на „Сейнт Мартин’с Лейн“, където конят му се нахрани и почина, докато той се наобядва обилно с пай с месо от петел и кана силен лондонски ейл. Беше късен следобед, когато се отправи към „Флийт стрийт“ и стигна до кръглата църква на тамплиерите. Остави коня си в една близка кръчма, където нае и стая за през нощта. После облече свещеническите си дрехи и влезе в църквата. Гледаше с интерес странната архитектура и обзавеждане на тази кръгла църква, построена според слуховете по образец на Соломоновия храм в Йерусалим.

Известно време Филип просто седя на пейка до вратата, загледан в различните стенописи, после стана и започна да изучава тамплиерските гробници на пода. Обиколи църквата и забеляза с интерес четиринадесетте картини, които изобразяваха страданията и смъртта на Исус. Те започваха с присъдата на Пилат и завършваха с полагането на мъртвия Христос в гроба.

Както обикаляше, Филип ахна и се върна при една от картините, коленичи и набързо произнесе благодарствена молитва. Не можеше да повярва на късмета си. После стана и отново преброи четиринадесетте картини. После се върна при шестата от тях. На нея Исус, който носеше кръста към Голгота, беше спрян от святата жена, Вероника, която избърсала кървящото му лице.

— Мога ли да ви помогна?

Филип се обърна. Младият монах беше облечен в черно белите одежди на кармелитите. Имаше широко и открито лице, чип нос и усмихната уста, но очите му гледаха зорко.

— Аз съм отец Филип Тръмпингтън — представи се свещеникът.

— Значи така. — Кармелитът приближи, като почесваше черната си твърда коса. Посочи към другия край на църквата. — Молех се там, когато дойдохте. Да си призная, отче, отначало си помислих, че сте луд, който обикаля насам-натам и не знае какво търси.

— Може и да съм луд — сряза го Филип, — но все пак съм свещеник, който търси помощ.

Кармелитът се усмихна и пристъпи напред. Те си стиснаха ръце и размениха целувка за поздрав.

— Брат Никълъс — представи се монахът. — Член на ордена на кармелитите, но служа в тази църква. Видях, че се заинтересувахте от „Пътят към Голгота“.

Той поведе Филип отново към картините.

— Да — отвърна Филип. — Братко, историята е твърде дълга. Никога не бях виждал такива картини.

— Те са поръчани от тамплиерите, по времето, когато църквата била тяхна — каза Никълъс. — Взели са идеята от францисканците. — Той посочи сцената, където Вероника бършеше лицето на Исус. — Вие разглеждахте тази. Знаете ли, има такава легенда. Тринадесет картини са нарисувани по библейски текстове, но в никое от евангелията не се споменава за жена, наречена Вероника, която да е изтрила лицето на Христос. Това е просто една от онези истории, които се разказват от незапомнени времена. — Кармелитът млъкна и почеса брадата си. — Всъщност, има някакво доказателство… — Той погледна Филип. — Отегчавам ли ви, отче?

— Не, не, продължавай. — Свещеникът посочи картината. — Това е шестата от четиринадесетте, нали?

— Да, защо?

— И този ред никога не е бил променян?

— Никога. Той е обичаен за Западна Европа.

— Ами легендата за плащеницата? — попита Филип.

— Както щях да кажа, легендата за Вероника, която изтрила лицето на Исус, докато се изкачвал към Голгота, е много стара. В знак на благодарност той оставил отпечатък от божественото си лице върху платното. — Кармелитът отстъпи и посочи картината. — Смята се, че това платно е обиколило Европа, но накрая попаднало в ръцете на византийските императори, които го съхранявали в една от базиликите си в Константинопол. През 1204 година Константинопол бил превзет от кръстоносците, между които имало и много тамплиери. Те взели платното и го задържали за себе си.

— Къде? — попита Филип.

— В обителта им в Париж, но не знам повече от това. Филип пое дълбоко дъх, за да скрие вълнението си. Не можеше да повярва на късмета си. Сега знаеше, че думата „Вероника“ и числата 6 и 14 бяха свързани с тази картина и легендата.

— Какво е станало с тамплиерските архиви, братко Никълъс?

— Повечето от тях били иззети от Короната — отговори Кармелитът. — Използвали са ги, за да заграбят богатствата им. След това много от тях били върнати. Пазят се в архивите и библиотеката. Искате ли да ги разгледате?

Филип кимна.

— Интересува ли ви нещо по-конкретно?

— Домакински сметки и разходи на църквата, които се отнасят до месеците в края на 1307 и началото на 1308 година.

— Когато орденът е бил забранен — каза брат Никълъс. — Знам малко за тяхната история. Какво в нея вълнува един свещеник от Скозби?

— Има връзка между историята на моята църква и тамплиерския Орден — отвърна Филип.

— Добре, елате. Ще ви помогна.

Той изведе Филип през задната врата в избуялата градина и тръгна пред него към пострадалите от времето постройки на тамплиерите, които се намираха зад църквата. Библиотеката обаче беше добре запазена. Стените бяха новоизмазани. Дъските на пода бяха лъснати. Въздухът ухаеше приятно на кожа и пчелен восък, а книгите и ръкописите бяха грижливо подредени на рафтове.

— Бог знае колко дълго ще останат тук — промърмори Никълъс. — Сега ние, кармелитите, служим в този храм, но никой не е се е произнесъл кое кому принадлежи. Докато това стане, библиотеката е под наша опека.

— Не и под твоя, братко.

Възрастен Кармелит изникна иззад една от дървените маси, които стигаха чак до стената. Беше висок, със слабо лице и бузи, гладки като на бебе. Кичури коса стърчаха на оплешивяващата му глава, а под светлосините му очи имаше големи торбички. Той се приближи, като се подпираше на бастуна си.

— Братко Бенедикт, да ти представя отец Филип, свещеник от Скозби. Иска да проучи архивите на тамплиерите. — Брат Никълъс хвърли поглед към Филип. — От 1307 до 1308 година.

Старият библиотекар стана самата учтивост, горящ от нетърпение да помогне. Сложи Филип да седне на масата, донесе свещи и голям куп листа.

— Подредени са по годините на царуване на различните крале — каза Бенедикт. — Значи зимата на 1307 до 1308 е първата година от царуването на Едуард II. — Той отвори една от кожените папки, в които стояха сметките и прелисти страниците. — Тук има и други сметки — добави монахът. — Какво по-точно търсите?

Брат Никълъс също беше заинтригуван и Филип не можеше да откаже на добронамерените им усилия да му помогнат.

— Търся нещо за един рицар тамплиер, Уилям Чейсни. Избягал от храма към края на януари 1308. Може би е носел съкровищата на Ордена.

— Това е невъзможно. — Бенедикт вдигна глава и почеса тънкия си врат. — Напълно невъзможно.

При други обстоятелства Филип би се изсмял на такова категорично изказване.

— Не ни дръж в напрежение! — възкликна брат Никълъс.

— Защо да е невъзможно, многознайко?

— Защото лондонските тамплиери са имали малко ценни неща и почти всички те били иззети от краля.

Филип се втренчи в него с полуотворена уста.

— Какво…? — Той се запъна. — Но в Скозби се носят легенди за съкровище на тамплиерите.

— Това ли търсите? — попита рязко Никълъс.

— Не, не, заклевам се в кръста. — Филип леко се усмихна.

— Аз съм от хората, които могат да се препънат в сандък с пари и няма да го забележат. Не, но група тамплиери, водени от Чейсни, са били избити от контрабандисти в блатата близо до Скозби. Извършен бил голям грях.

— В такъв случай — забеляза брат Бенедикт — те са били убити напразно.

Той се изправи и се отдалечи в мрака. Когато се върна, носеше малко златно разпятие с вграден в средата аметист.

— Брат Никълъс, отец Филип, това е част от съкровището на тамплиерите, оставено тук от кралските наместници. Вземете го.

Филип го послуша и остана изненадан от тежестта му.

— Е — продължи Кармелитът. — Представяте ли си торби или сандъци, пълни с такива ценни предмети? Тамплиерите не биха стигнали много далеч, особено из пустошта на Кент посред зима.

— Какво са носели тогава? — запита Филип.

— Не знам, но нека се опитаме да разберем.

Ако Филип се беше изненадал от добрия си късмет, когато намери „Пътят към Голгота“ и разбра какво означават 6 и 14, то търсенето из архивите на тамплиерите не доведе до такъв успех. Мина час, но почти нищо не бяха намерили. Сър Уилям Чейсни фигурираше в сметките, но само като служител на храма. Изведнъж брат Бенедикт възкликна.

— Ето! — Лицето му помръкна. — Но се боя, че не е много.

Той подаде един лист и посочи списък на коне и оръжие: „Да се приготвят за сър Уилям Чейсни и неговия отряд“. Написаното едва се четеше, а подробностите бяха малко.

— Спомнете си — обясни Бенедикт. — През зимата на 1308 година тамплиерският Орден е бил в немилост. Организациите му започнали да се разпадат. Записките са правени набързо, а понякога — дори пропускани.

Филип прегледа намереното от кармелита. Всичко се отнасяше до провизиите, приготвяни за сър Чейсни и отряд рицари, които трябвало да напуснат храма в Лондон и да заминат в неизвестна посока. Споменаваше се храна и пари, но нямаше нищо необикновено. Не се споменаваше никакво съкровище, нямаше никаква загадка. Филип се облегна и потри лицето си.

— Ще продължа да търся сам — предложи брат Бенедикт, — ако сте уморен.

— Денят е към края си — каза Филип. — Задържах ви твърде дълго.

— Глупости! — възрази архиварят.

— Имате ли книги за легендата за плащеницата? — попита Филип. — Имам предвид онази, с която Вероника избърсала лицето на Христос.

— Разбира се.

Бенедикт отмести стола си и като остави Филип и брат Никълъс да преглеждат сметките, се засуети из библиотеката, като си мърмореше под носа.

— Знаех, че имаме нещо.

Той се върна с дебел том, озаглавен „Свети легенди“. Прелисти страниците и остави книгата пред Филип.

Текстът беше на латински, но Филип го разбираше без проблем. Историята беше същата като онази, разказана от брат Никълъс. Как добрата жена на име Вероника помогнала на Христос и била възнаградена, а платното с отпечатъка на лицето Христово се превърнало в ценна реликва. Нямаше нищо ново, което да му помогне да разреши загадката. Той върна книгата и се канеше да си тръгне, когато брат Никълъс възкликна:

— Вижте това!

Той побутна обратно списъка, който Филип беше прегледал набързо и заби пръст в изписаното с нечетлив почерк заглавие, което гласеше „Коне“. Тук бяха описани конете и товарните понита, предназначени за сър Уилям Чейсни и отряда му. В края имаше мистериозна бележка: „Una equa: Pro Virgine“.

— Не разбирам! — възкликна Никълъс. — Това означава буквално „кон за Девата“. — Той отмести стола си. — Какво може да значи това? Дали са носили статуя на Богородица?

— Девата може да бъде и някоя девойка — обади се Бенедикт.

Филип отново прегледа сметките, но не можа да намери обяснение. Почувства се разочарован. В библиотеката се смрачи и той усети, че твърде дълго се е възползвал от добрината на монасите. Поблагодари им и тръгна обратно през църквата. Там спря и се взря въпреки оскъдната светлина в картината, на която Вероника изтриваше лицето на Исус.

Свещеникът отиде до тавана на кръчмата, който беше наел и прекара остатъка от вечерта, като се разхождаше неспокойно из стаята или лежеше на леглото с поглед, вперен в тавана. В Лондон се чувстваше в безопасност. Разбираше, че злото от Скозби не може да го застигне тук. Той въздъхна, осъзнал, че е вече късно, съблече се и си легна.

На другата сутрин стана отпочинал и се върна в църквата на тамплиерите. Брат Никълъс любезно му позволи да отслужи литургия в един от параклисите. Кармелитът го изчака в ризницата.

— Хайде, братко — пошегува се той. — Знам, че човек не живее само от хляб, но ела да закусиш с нас.

Филип се присъедини към кармелитите в столовата им, където брат Бенедикт го очакваше, потривайки нетърпеливо ръце.

— Отново прегледах всички документи — каза той. — Прочетох всичко, което намерих за плащеницата и Вероника. — Той се усмихна извинително. — Но не успях да намеря нищо.

Филип извади роговата си лъжица и започна да яде овесената каша. Не беше толкова гъста и сладка, както я правеше Рохейша, но компанията на кармелитите беше приятна и успокояваща.

— Защо тогава се вълнуваш така? — подразни го Никълъс.

— Заради онази бележка — продължи Кармелитът. — За коня, предназначен за девата. Прочетох отново житието на света Вероника. Знам, че това са легенди, но според тази, Вероника била девица, когато избърсала лицето на Исус. След възкръсването му тя станала негова последователка и се обрекла на целомъдрие. С други думи, превърнала се в девица, посветена на Бога. Това ми напомни други неща. Знаете ли легендите за Граала?

Филип кимна.

— Според тях Граалът може да бъде съхраняван само от девица.

— Е и?

— В легендите за еднорога пък се казва, че този митичен звяр може да бъде укротен само от девица.

— Ясно — намеси се Филип. — Искаш да кажеш, че когато тамплиерите са напуснали Лондон, те са придружавали и охранявали девица? Младо момиче. — Той замълча, после добави. — Младо момиче, което е било избрано за пазителка на някаква свещена реликва.

— Вярвам, че е било така — отец Бенедикт се изправи на стола си.

— Но биха ли тамплиерите взели просто така някое момиче, което да поведат към кентската пустош?

— Не, не биха — отвърна старият Кармелит. — Но помниш ли Дома на света Урсула? Това е малък манастир — обясни той — недалеч оттук. Близо е до хана „Епископът на Солзбъри“. Манастирът бил под закрилата на тамплиерите. Орденът дал на монахините земята и издържал манастира. Рано тази сутрин отидох там. Добрите монахини приемали там млади момичета, сирачета или безпризорни, които после се посвещавали на Бога и ако пожелаели, влизали в ордена.

Според регистъра, през януари 1308 година едно от тези момичета е било предадено на грижите на сър Уилям Чейсни.

— Оплаквачката! — възкликна Филип и поясни. — Това е една стара жена, която живее в гробището при моята църква. Твърди, че е незаконна дъщеря на грешния свещеник Романел. Мисля, че тя е детето от манастира, за който споменахте, братко Бенедикт. Рицарите са я охранявали, но защо — това е загадката. — Филип се изправи. — Не знам как да ви благодаря. Обещавам ви, че ако открия истината, ще ви я съобщя.

Час по-късно, след като братята го упътиха, Филип слезе до реката и нае лодкар, който да го откара до Уестминстър. Беше се спуснала гъста мъгла, която смразяващо напомняше за Хай Маунт и Скозби. Но дребният лодкар с мише лице му каза, че единственото, от което трябва да се притесняват, е да не се сблъскат с друга лодка или баржа по Темза. Филип се облегна назад. Чудеше се какво прави Едмънд и дали е било разумно да остави Стивън там. Опита се да разсее мислите си. Мъглата започна да се вдига и той видя, че реката кипи от живот. Кралски войници от акостиралите в редица кораби, ги зареждаха с провизии. Пространството между тях и брега беше задръстено от ладии, лодки с провизии и баржи, пълни с плодове и други храни.

— Тези мръсни негодници! — обясни лодкарят, като явно имаше предвид французите. — Видели са флота им край Танет.

После той се завайка, че кралството се управлява от дете и за неспособността на регента да отблъсне французите. Най-после достигнаха кралския кей в Уестминстър. Филип плати и тръгна нагоре по стъпалата, проправяйки си път между тълпата адвокати, тъжители и чиновници, които се стичаха към съда. Най-накрая той намери Архива и неговия уредник, надменен чиновник, облечен бляскаво в поръбена с кожа роба. Той високомерно погледна Филип през лорнета си и неохотно изпълни поръчката на свещеника. Заведоха го на маса в малката читалня и един от помощниците на уредника му донесе исканите документи, като му посочи интересуващите го места. Филип внимателно ги прочете. Писмата и документите бяха писани на официален език, но при всички случаи показваха, че през пролетта и лятото на 1308 година кралските наместници са посетили Кент. Бяха посетили градчетата и селата около Скозби, и направили дискретни, но старателни проучвания дали отряд тамплиери под командата на сър Уилям Чейсни не е минал оттам. Несъмнено подозренията им бяха паднали върху Скозби. Пълномощниците горчиво се оплакваха от отношението и липсата на сътрудничество от страна на лорд Джордж Монталт и викария на енорийската църква, Романел. Внезапно Филип замря. Писмата бяха написани на латински и неграмотният чиновник беше написал името на Монталт на латински като Monte Alto. Беше виждал това някъде.

— Къде ли? — промърмори си той.

После си спомни яростната битка в Скозби. Знамето на Монталт с фамилния герб и девиз. Върна се към текста. Наместникът, който беше оглавявал комисията, смятал, че тамплиерите са били нападнати и избити, но не можал да намери никакви доказателства за местонахождението им, нито за онези, които са организирали нападението и най-вече за съдбата на „Magnum Thesaurum“^[1], което рицарите трябвало да пренесат.

Проверките били повторени и потретени, но към есента на 1308 година бележките ставаха по-редки и кратки. Най-накрая кралските служители обявили мисията си за невъзможна и се върнали в Лондон.

Филип подпря глава на ръцете си. Какво беше „Magnum Thesaurum“, голямото съкровище, което тамплиерите са охранявали. Защо им е било нужно младо момиче? Девица?

— Свършихте ли?

Филип вдигна поглед. Уредникът го гледаше като учител ученик, който твърде дълго се е задържал над плочата си.

— Да, свърших.

Той благодари на чиновника и напусна абатството. Когато стигна Холборн, оживена улица, която водеше до центъра на града, мъглата се вдигаше. Беше пълно със селяни с каруци, пълни със стока за пазара, тенекеджии и улични търговци с окачени на вратовете подноси, отрупани с панделки, фиби, амулети, евтини брошки и огърлици. Студенти се бяха запътили към училището при „Сейнт Пол’с“, бедно облечени, но жизнерадостни. Група членове на някаква гилдия, със спуснати качулки, придружаваха ковчег, драпиран с черен плат и поставен върху каруца. Зад него свещеникът четеше заупокойна молитва. Група престъпници с изпокъсани дрехи, приковани с обща верига през вратовете, отиваха към затворите Флийт и Нюгейт, придружавани от пристав и двама пияни моряци. Филип тръгна след тях, докато стигнаха хана „Епископът на Илай“. После заобиколи градското сметище, като закриваше устата й носа си с ръка. Широката яма, в която се трупаха всички боклуци на града, отравяше въздуха с отвратителна миризма. Филип избягваше да гледа натам. Не искаше да види полуразложените животински трупове, захвърлени там. Група работници посипваха сметището със сяра и с хрипливи гласове го подканиха да се присъедини към тях.

Най-накрая Филип задмина сметището и стигна Смитфийлд. Широко поле с нарядко разпръснати брястове се простираше от края на града на север към големия манастир „Св. Бартоломю“. Свещеникът беше идвал тук в дните, когато на големия пазар цареше оживена търговия, но тази сутрин там беше тихо. Малка тълпа се беше събрала край един от брястовете, където бесеха двама престъпници. Те бяха изтикани грубо от каруцата и покачени набързо по една стълба, която после беше дръпната рязко. Филип прошепна молитва за тях и хвърли едно пени, когато един просяк, познал, че е свещеник, изникна от скривалището си зад дървената ограда, която обрамчваше площадката за екзекуции.

Филип спря, за да пропусне оръженосец, повел в лек тръс стадо коне от конюшнята на някой лорд на север от града. Дърветата оредяха и Филип видя пред себе си продълговатата сграда на августинския манастир „Св. Бартоломю“ и покрития с червени плочи покрив на болницата до него. Портиерът изслуша внимателно молбата му и придружи Филип през градината с билки до архива, който се намираше на гърба на болницата.

— Брат Норбърт — обясни му послушникът — ще ви помогне. Въпреки че пациентът, когото описвате…

Думите му увиснаха във въздуха, когато почука на вратата.

— Влез!

Стаята беше изненадващо голяма, стените й — боядисани в успокояващо зелено. Върху тъмночервените плочи, които блестяха от чистота, нямаше рогозки.

— Внимавайте къде стъпвате.

Огромен августински монах стана от тапицирания си стол зад масата и се приближи, за да го поздрави.

Той стисна ръката на Филип и освободи послушника.

— Виждал съм много посетители да падат по задник! — обясни той. — Това не говори много добре за болницата, нали? Е, кой сте вие?

— Филип Тръмпингтън, викарий на църквата „Свети Осуалд“ в Скозби, Кент.

Августинецът изглеждаше объркан.

— Странно — каза той. — Чувал съм за това място и мисля, че името ви ми е познато. — Той почеса плешивата си глава и червендалестото му лице се изопна от напрежение. — Но както и да е! Защо сте тук, отче Филип Тръпмингтън от „Свети Осуалд“ в Скозби?

Той заведе Филип до един стол и побутна купа с розова вода пред него.

— Измийте си ръцете и лицето.

Изненадан, Филип го послуша, после внимателно се изтри с предложената кърпа.

— С всичките си посетители ли постъпвате така, братко?

— Огледайте стаята, отче Филип. Какво виждате? Свещеникът забеляза колко са чисти стените и пода. Мебелите също явно се миеха редовно, дори месингът по чекмеджетата и ковчежетата блестеше.

— Чисто е, нали? — каза гордо брат Норбърт. — Водата, с която току-що се измихте, е чиста дъждовна вода, докарана по брястови тръби до нас. Знаете ли защо, отче? Защото съм изучавал трудовете на Гален. — Той се наведе през масата. — Имам дори копие от Хипократ, да не споменавам трудовете на арабите. И знаете ли какво казват те? — Силният йоркширски акцент на брат Ронбърт стана още по-забележим. — Където има мръсотия, има и болести. Вие идвате от Кент. Когато чумата се появила в Кентърбъри, почти всички измрели, освен монасите от Крайстчърч. Само те се миели и пиели чиста изворна вода и поддържали всичко чисто.

— Той въздъхна. — Бог знае защо винаги смятаме, че мръсотията и светостта вървят ръка за ръка. — Съжалявам! — Той прекъсна речта си. — Все ме избива на проповеди. Защо сте тук, отче?

— В „Свети Бартоломю“ е имало пациент — обясни Филип — преди много години, по време на царуването на Едуард II. Името му е Романел. Той също е бил викарий в Скозби, но изгубил ума си, полудял и бил доведен тук.

Брат Норбърт направи гримаса.

— Но това е било почти преди седемдесет години! — отвърна той. — Да, тук имаме малка постройка, разделена на килии, където държим лудите, които са заплаха за другите или за себе си.

— А има ли архиви? Братко Норбърт, дошъл съм чак от Кент. Ще бъда много благодарен за всяка помощ, която получа.

— Как няма да помогна на брат свещеник! Стойте тук. Да видим какво ще намеря.

Той излезе от стаята. Влезе прислужник с поднос, на който имаше хляб, твърдо сирене и кана ейл. Филип яде и пи около половин час, после брат Норбърт се върна, нахлувайки през вратата като вятър.

— Открих нещо — каза той. — Не е много. Това — той потупа малката прашна книга в ръката си — са бележките за пациентите, които са били затваряни тук. Прочетете тук.

Той отвори книгата и я подаде на Филип, като посочи с месестия си пръст страницата, на която беше написано „Юли 1312“.

„Днес, в деня на Благовещение, почина Романел, бивш свещеник на църквата «Св. Осуалд» в Скозби, Кент. Той умря, опълчил се срещу Бога и хората. Вярваше, че в леглото му се промъкват демони, нетърпеливи да отнесат душата му в ада. Същият Романел, който изрисува килията си с човешки очи, говори за «Онези, които го наблюдават» и в треската си каза, че вижда само чифт ужасяващи очи. Дали е изгубил ума си или просто е прокълнат, не се знае. Той постоянно изпада в ярост — отказва храна, питие или каквото и да е успокоение, било то телесно или духовно. На смъртното си легло той каза, че в Хай Маунт има съкровище и че в Хай Маунт е вината. Умря малко преди вечерня и беше погребан в общ гроб близо до Чартърхауз.“

Филип погледна отново бележката — беше написана на латински и този писар също беше използвал думите Mons Alta, за да означи Хай Маунт.

— Той не е говорил за Хай Маунт — прошепна Филип. — Говорел е за Монталт.

— Отче Филип? Свещеникът вдигна поглед.

— Знаех си, че съм слушал за Скозби и преди. Нашият архивар току-що ми напомни. Тук имахме един строител. Как се казваше? А, да, Стивън Меркъл. Той също беше много заинтригуван от тази бележка.