Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бараяр (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Falling Free, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 53 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2008)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2011)

Издание:

ИК „ПАН“, 1999

Поредица „Фантастика & Фентъзи“ №13

ISBN: 954-657-274-8

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от Диан Жон

Първа глава

Обсерваторията на орбиталната трансферна станция бе осветена от бляскавите очертания на планетата Родео. Лео Граф усети, че някаква жена го гледа настойчиво от няколко минути. В нея той разпозна един от другите пътници на Скачащия кораб. След малко тя примигна, преглътна и се извърна. Отпусна се върху една от пъстроцветните възглавници в салона и затвори очи. След миг ги отвори и срещна тези на Лео. Сви смутено рамене, а Лео се усмихна съчувствено. Имунизиран срещу прилошаване при космическо пътуване, той се премести и зае мястото й на кристалния наблюдателен портал.

Рехава облачна покривка се завъртя в тънката атмосфера някъде долу, без да скрива безкрайното количество червен пустинен пясък. Родео бе граничен свят, дом единствено за минните и сондажни операции на Галактически Технологии и поддръжката им. Но какво правеше той тук, зачуди се отново Лео. Не се смяташе за експерт по тайните операции.

Планетата излезе от обхват при завъртането на станцията. Лео се премести на друг портал, за да види главината на колелото на станцията. Отбеляза точките на напрежение и се зачуди кога за последно са били лазерно тестувани за скрити дефекти. Гравитацията тук по периферията, където се намираха пътническите места, сякаш беше на половината на земната, дори може би малко по-слаба. Умишлено ли бе намалена, притесняваха ли се от някакви проблеми в устройството?

Той бе тук, за да преподава. Поне така му бяха наредили от Института по Галактически Технологии на Земята. Да преподава качествен контрол на заваряването и строеж в безтегловност. На кого? И защо тук, на края на света? Проектът Кей бе единственото и нищо незначещо име на назначението му.

— Лео Граф?

— Да? — обърна се той.

Беше висок, тъмнокос мъж между тридесет и четиридесет. Строгият му костюм бе на цивилен, но иглата на ревера издаваше принадлежността му към Компанията. Идеалният изпълнителен тип, реши Лео. Ръката, която му протегна, бе гладка и мека:

— Брус Ван Ата.

Закръглената длан на Лео бе бледа и покрита с кафяви петна. Едър и червендалест, той наближаваше четиридесет. По стар навик носеше удобния червен гащеризон на компанията, отчасти, за да се приобщи към работниците, които надзираваше, но най-вече, защото така сутрин не губеше време в мисли какво да облече. „Граф“ — така пишеше на картата върху левия джоб на гърдите му, абсолютна мистерия.

— Добре дошъл на Родео — ухили се Ван Ата.

— Благодаря — усмихна се автоматично Лео.

— Сега аз ръководя проекта Кей и съм твой шеф — подчерта Ван Ата. — Искам да те помоля да ми помогнеш да раздвижим този отдел, да го събудим най-накрая. Ти си като мен, не търпиш тъпаци. Страхотно е, че попадна тук. Опитвам се да развия този отдел и ако успея, ще стана Златното Момче.

— Да ме помолиш? — развесели се, че репутацията му го е изпреварила. — Казаха ми, че ме изпращат тук, за да изнеса в разширен вид курса си по безвредно тестуване.

— Това ли е всичко, което ти казаха? — учуди се Ван Ата. Лео кимна и Ата се засмя. — Предпазливост, предполагам — продължи той и спря да се кикоти. — Приготвили са ти изненада. Аха. Е, няма да я развалям. — Лукавата му усмивка подразни Лео, сякаш някой свойски го сръга в ребрата.

Твърде свойски. „О, дявол го взел, помисли си Лео, този ме познава отнякъде. И си мисли, че и аз го познавам…“ Учтивата усмивка на Лео застина леко объркано. В осемнадесетгодишната си кариера той бе срещал хиляди хора от персонала на Галактически Технологии. Може би скоро Ван Ата щеше да изрече нещо, с което да подскаже откъде точно се познават.

— Според инструкциите д-р Кей е титулуваният ръководител на Проекта — опипа почвата Лео. — Ще го видя ли?

— Стара информация — отбеляза Ван Ата. — Д-р Кей умря миналата година — няколко години преди да бъде пенсиониран. Той бе заместник директор и главен акционер, абсолютно неприкосновен. Но това са празни приказки за минали събития. Аз го изместих. — Ван Ата поклати глава. — Нямам търпение да видя изражението на лицето ти като видиш… Ела. Имам си личен салон в совалката.

 

 

Те се настаниха в шестместната совалка. В кратките моменти на ускорение седалката прилепваше по тялото на Лео. Родео се изгуби далеч под тях.

— Накъде отиваме? — попита Лео и седна до Ван Ата.

— О, виждаш ли онази точица на около тридесет градуса над хоризонта? Наблюдавай я. Това е основата на Проект Кей.

Точицата бързо прерасна в хаотична раздиплена структура. Всичко бе ъгли и издадености. Пъстроцветни светлини блещукаха в заострените сенки. Опитното око на Лео различи резервоарите, порталите, парниковите филтри, примигващи под слънцето, размерите на слънчевите панели…

— Орбитално селище?

— Схвана — кимна Ван Ата.

— Огромно е.

— Така е. Какъв персонал мислиш, че има?

— О, хиляда и петстотин.

Ван Ата повдигна вежди може би леко разочарован, че не може да го поправи:

— Почти толкова. Хиляда четиристотин деветдесет и четири члена въртящ се персонал на Галактически Технологии и хиляда постоянни жители.

Устните на Лео повториха като ехо „постоянни“…

— Като говорим за въртене, как се справяте с нулевата активност на хората си? Аз не… — очите му обходиха огромната конструкция. — Няма ли въртящ се гимнастически салон?

— Има. Персоналът прекарва по един месец там след всяка тримесечна смяна.

— Скъпо е.

— Но ние направихме това селище с една четвърт от парите за подобна станция.

— Но е съвсем сигурно, че с времето ще изгубите спестеното в транспортиране на персонал и медицински грижи. — Допълнителните пътувания със совалка, дългите отсъствия. Всеки, който си счупи крак или ръка, до края на живота си ще съди Галактически Технологии за компенсация, ще пледира за душевни терзания, без значение дали има значителна костна деминерализация или не.

— И този проблем сме разрешили — каза Ван Ата. — Дали решението ни е финансово ефективно? Ами, точно това ние с теб ще пробваме и ще докажем.

Совалката се придвижи до шлюза отстрани на селището. Пилотът затвори системите, откопча коланите си и се понесе край Лео и Ван Ата да провери пломбите на шлюза.

— Готови сме за слизане, мистър Ван Ата.

— Благодаря, Грант.

Лео се освободи от коланите на седалката. Протегна се и се отпусна в приятната позната безтегловност. Нямаше защо да се притеснява от неприятното виене на свят поради нулевата активност, която изпиваше силите на толкова много от служителите. Тялото на Лео по принцип отхвърляше физическото напрежение. Тук, където контролът, опитът и умът значеха повече от силата, той най-накрая можеше да мине за атлет. Усмихна се на себе си и последва Ван Ата от дръжка на дръжка през шлюза на совалката.

Технолог с розово лице заемаше контролния панел в кабината на совалката. Носеше червена фланелка с емблемата на Галактически Технологии. Русите къдрици около главата му напомняха на Лео за вълна на агне. Може би това бе знак за очевидната му младост.

— Здравей, Тони — поздрави бодро Ван Ата.

— Добър ден, мистър Ван Ата — отговори почтително младежът. Усмихна се на Лео и повдигна глава към Ван Ата с молба да го представят. — Това ли е новият учител, за когото ни говорехте?

— Да. Лео Граф, това е Тони, един от първите ти ученици. Той е от постоянните жители на селището — оксиженист и монтажист, втора степен. Работи за първа, а, Тони? Подай ръка на мистър Граф.

Ван Ата се подсмихна. Лео имаше чувството, че ако не е в безтегловност, щеше да тропне нервно с крак.

Тони покорно се наведе над контролния панел. Носеше къси червени панталони…

Лео примигна и онемя от изненада. Момчето нямаше крака. Вместо тях от крачолите на панталоните се подаваха ръце.

Функциониращи ръце. Дори в момента той използваше своята долна лява ръка, поне Лео смяташе, че се нарича така, за да се закрепи, докато се здрависва. Усмивката му бе абсолютно невъзмутима.

Лео бе изпуснал дръжката, за която се придържаше и трябваше да я потърси. Затова и посрещна вдървено ръката на младежа.

— Приятно ми е — успя да изграчи Лео. С усилие отклони погледа си към ярките сини очи на младия мъж.

— Здравейте, сър. Толкова исках да ви видя. — Тони бе притеснен, но искрен, ръката му суха и силна.

— Хм — запъна се Лео — … как ти е второто име, Тони?

— О, Тони е името, с което ме наричат. Пълното ми име е TY-776–424-XG.

— Аз, ъ-ъ… предполагам, че ще те наричам Тони тогава — смотолеви Лео, още повече изумен. Ван Ата изобщо не му помагаше. Той сякаш се забавляваше от неговата обърканост.

— Както всички — съгласи се Тони.

— Ако обичаш, донеси чантата на мистър Граф, Тони — обади се Ван Ата. — Хайде, Лео, ще ти покажа помещенията, определени за теб, и после може да пообиколим наоколо.

Лео последва водача си по посочения коридор. Хвърли поглед назад с подновено изумление, когато Тони се спусна съвсем координирано през помещението и влезе през шлюза на совалката.

— Това е… — преглътна Лео, — … това е най-изумителният дефект по рождение, който някога съм виждал. Този, който му е намерил работа тук е бил истински гений. Долу би бил инвалид.

— Дефект по рождение? — усмивката на Ван Ата се изкриви. — Да, това е един от начините да се опише това. Бих искал да беше видял изражението си, когато той подскочи нагоре. Поздравявам те за самообладанието. Аз почти повърнах, когато видях един от тях за пръв път, а дори бях подготвен. Доста бързо свикваш с шимпанзетата, наистина.

— Не е само един?

Ван Ата разпери и сви пръсти, сякаш да ги изчисли.

— Хиляда. Първото поколение нови суперработници на Галактически Технологии. Играта, Лео, се нарича биотехнология. Смятам да спечеля.

Тони носеше куфара на Лео с долната си дясна ръка. Спусна се между двамата в цилиндричния коридор и спря пред тях след три изкусни допира с дръжките.

— Мистър Ван Ата, мога ли да представя мистър Граф и на други по пътя към Крилото за Посетители? Няма да се отклонявам много — само до Хидропоника.

Ван Ата сви устни, после се усмихна мило:

— Защо не? Така или иначе Хидропоника е в маршрута за този следобед.

— Благодаря ви, сър — възкликна ентусиазирано Тони и се стрелна да отвори предпазната въздушна пломба в края на коридора. Забави се, докато я запечата отново след тях.

Лео насочи вниманието си към нещата наоколо. Това бе друг по-малко груб начин тайно да изучи момчето. Наистина Селището бе основано с много пари, преди всичко с различни комбинирани готови корпуси. Не се отличаваше с особена елегантност — хаотичният безпорядък говореше за непрекъснато разрастване. Отделни части се прикрепяха тук и там, за да посрещнат новите нужди. Но сивотата му включваше и предпазни мерки, които Лео одобряваше, взаимозаменяемостта на системите с въздушни пломби, например.

Минаха през спалните помещения, кухнята, трапезарията и малка работилница — Лео спря да огледа дължината й и после побърза да се изравни с водача си. Повечето помещения бяха цилиндрични, с работни пространства. Всичко бе добре закрепено за стените и центърът оставаше свободен за преминаване.

По пътя срещнаха няколко дузини от… от хората с четири ръце, новият модел работници, роднините на Тони, както и да ги наричаха. Имаха ли официално име, чудеше се Лео. Той веднага отместваше поглед, когато някой се извърнеше към него, а това ставаше често. Гледаха го съвсем открито и си шепнеха.

Лео разбра защо Ван Ата ги нарича шимпанзета. Хълбоците им бяха слаби, липсваха им силните движещи мускули на бедрата. И при мъжките, и при женските долните ръце бяха по-мускулести от горните и затова създаваха погрешното впечатление, че са по-къси. Ако премрежеше поглед, би му се сторило, че краката им са извити.

Повечето бяха облечени в удобни, практични фланелки и къси панталони като тези на Тони, яркоцветно кодирани. Лео мина покрай групичка в жълто, които се тълпяха около нормално човешко същество в гащеризон на Галактически Технологии, което държеше две части от помпа. Изнасяше лекция за функцията на помпата и как тя може да бъде поправена. Лео ги оприличи на ято канарчета, на летящи катерички, на маймунки, на паяци, на някакви ярки бързи гущерчета, които изкачват стените.

Искаше му се да изкрещи, да се разплаче. Но не заради ръцете или бързите многобройни длани. Вече стигаха до Хидропоника, а той още не беше успял да анализира прекомерното си безпокойство. Осъзна, че това, което го притеснява, са лицата им. Лицата на деца…

Вратата с табелка „Хидропоника Г“ се отмести и откри антре и голяма зала, която се простираше на около петнадесет метра, филтриращи прозорци откъм слънчевата страна и редица огледала откъм тъмната изпълваха всичко с бляскава светлина, омекотена от зелените растения, поддържани от грижливо подредените хранителни тръби. Усещаше се остър мирис на химикали и растителност.

Две млади жени с по четири ръце, и двете в синьо, работеха в антрето. На това място бе закрепена триметрова хранителна тръба от плексиглас. Те се носеха по дължината й и внимателно разсаждаха стръкчета от кутията с кълнове по спираловидните редици от дупки в тръбата. Корените растяха навътре и образуваха преплетена покривка, която абсорбираше хранителната хидропонична мъгла, която се изпомпваше през тръбата. Листата и стеблата избуяваха на слънчевата светлина и раждаха плода, който им бе предопределен от генетичната им съдба. На това място би могло да се очакват ябълки с рогчета, помисли си Лео в лека истерия, или картофи с очи, които наистина мигат.

Тъмнокосо момиче спря да намести някакъв вързоп… Лео се вцепени. Вързопът бе бебе.

Истинско бебе. Разбира се, че истинско, какво друго? Лео запелтечи наум. Бебето подозрително надзърташе от майчината си гръд към непознатия мъж. Хвана се още по-здраво с четирите си ръце за една от гърдите й, сякаш се страхуваше от съперничество.

— Ау — засмя се тъмнокосото момиче и с една от долните си ръце отлепи дебелите пръстчета, без да спира да засажда с горните едно от стеблата.

Момичето бе елегантно, дребно и страшно необикновено за непривикналите очи на Лео. Късата й коса падаше красиво около лицето и свършваше на тила. Беше толкова гъста, че напомни на Лео за котешка козина — човек можеше да я погали и да се успокои. Другото момиче бе блондинка и нямаше бебе. То първо погледна нагоре и се усмихна:

— Имаме си компания, Клер.

Лицето на тъмнокосото грейна от радост.

— Тони! — възкликна щастливо.

Лео разбра, че го е докоснала само една случайна доза от този лъч радост, минал покрай него към истинската си цел.

Бебето отпусна три от ръцете си и им помаха настоятелно:

— О-о-о!

— О, добре — засмя се Клер. — Искаш да отидеш при татко, а? — Тя освободи бебето от пухкавата торба, прикрепена към гърдите й. — Ще отидеш при татко? При татко ли ще ходиш, Анди?

Бебето се ентусиазира от предложението и размаха разпалено четирите си ръце, пищейки от удоволствие. Тя го бутна към Тони много по-бързо, отколкото Лео би посмял да си представи. Тони се усмихна доволно и го пое.

— Ще се върнеш ли при мама? — запита Тони.

— О-о — съгласи се бебето.

Тони го пусна в пространството, разпери ръцете му, сякаш опъваше морска звезда и го завъртя като колело. Бебето прибра ръце, лицето му застина в доволно изражение и то се завъртя още по-бързо. Цялото засия от успешния си опит. „Ще запомнят този миг, помисли си Лео. Естествено…“

Още веднъж Клер подхвърли бебето към баща му. Странно бе да си помислиш, че това русоляво момче е баща на каквото и да било. Самата тя го последва и застана до Тони. Той автоматично й предложи ръка за опора и те продължиха да държат ръцете си. Явно това бе нещо повече от учтива подкрепа.

— Клер, това е мистър Граф — Тони не толкова го представи, колкото го показа, сякаш беше награда. — Той ще ме обучава по нови технологии на заваряването. Мистър Граф, това е Клер, а това е нашият син Анди.

Анди се носеше към баща си, хвана се с една ръка за русата му коса, с друга за ухото, после прехвърли захвата си върху червената му фланелка.

— Клер бе избрана за първата естествена майка от нашия вид — продължи гордо Тони.

— Аз и още четири момичета — поправи го скромно тя.

— Клер също беше в Заваряването и Монтажа, но повече не може да работи отвън. След като се роди Анди, тя бе в Домакинство, в Хранителни Технологии и сега в Хидропоника.

— Д-р Йей каза, че съм много важен експеримент, от който ще се види кой вид продуктивност е най-малко рискован. Има предвид, че се грижа за Анди — обясни Клер. — Липсва ми, че не излизам Навън, защото там е вълнуващо, но и тук ми харесва. По-разнообразно е.

— Приятно ми е, Клер — каза смело той.

Клер побутна Тони и кимна към русата си колежка, която се бе приближила.

— О, това е Силвър — продължи почтително Тони. — През повечето време тя работи в Хидропоника.

Силвър кимна и косата й се развя в меки платинени вълни. Лео се зачуди дали оттук не идваше името й. Тя имаше ясно очертани скули, които са остри и неприятни на тринадесет и впечатлително елегантни на тридесет и пет. Сините й очи гледаха хладно и не толкова скромно, колкото тези на загрижената Клер, чието внимание отново бе отвлечено от желанията на Анди. Тя подхвана бебето и го закрепи с предпазния колан.

— Добър ден, Мистър Ван Ата — каза Силвър и направи пирует във въздуха. Очите й тихо крещяха „Забележи ме!“ Всичките й двадесет маникюра бяха лакирани в розово.

Ван Ата отговори с лека самодоволна усмивка:

— Добър ден, Силвър. Как върви?

— Имаме да засадим още една тръба след тази. Ще свършим преди да дойде другата смяна.

— Добре, добре — развесели се Ван Ата. — Опитай се да запомниш да заставаш отдясно на човека, който стои под теб, когато говориш с него, Бонбонче!

Силвър бързо се изви, за да изпълни изискванията на Ван Ата. Лео иронично отбеляза, че стаята бе радиално подредена, и това „отдясно“ означаваше Ван Ата да остане в центъра. Къде го беше срещал преди?

— Добре, хайде, момичета — Ван Ата тръгна, а Лео се понесе неохотно след него като хвърляше от време на време по един поглед назад.

Анди гледаше към майка си, а ръчичките му ровеха в ризата й. В отговор тя автоматично се покриваше с тъмни петна. Очевидно това бе малка част от древната биология, която Компанията не бе променила. Млечните жлези навярно бяха идеално адаптирани към живота в безтегловност. Лео беше чувал, че дори памперсите можеха да се похвалят с исторически промени в зората на битуването в космоса.

Настроението му се бе разведрило, но за кратко. Той тръгна мълчаливо и умислено след Ван Ата. Изчакваше — не смяташе да бърза със съставянето на окончателно мнение.

 

 

Спряха пред офиса на Ван Ата. Влязоха и той включи осветлението и въздушната циркулация. Миришеше на застояло. Явно офисът не се използваше често. Вероятно изпълнителният директор прекарваше повече от времето си по по-приятен начин долу. Голям екран откриваше живописна гледка към Родео.

— Издигнах се малко след като се видяхме последния път — каза Ван Ата и настрои екрана. Горната атмосфера на Родео създаваше великолепни призматични светлинни ефекти от този ъгъл. — В няколко смисъла. Нямам нищо против да ти върна услугата. Мисля, че когато човек е на върха, той трябва често да си припомня как е стигнал там. Благородни задължения и всичко свързано с тях. — Извивката на веждите подканваше Лео да се присъедини към самодоволството му.

Той изпитваше неудобство заради неотзивчивата си памет и се усмихна неловко. Улови паузата, когато Ван Ата започна да активира комуникационната конзола на бюрото си и бавно обиколи стаята, сякаш вяло разглеждаше съдържанието, докато изчакваше възпитано.

Табелка от стената с весел надпис улови окото му: На шестия ден Господ видя, че не може да направи всичко и създаде инженерите. Лео изсумтя, развеселен.

— И на мен ми харесва — бе коментарът на Ван Ата, който погледна нагоре и видя защо се подсмихва Лео. — Подари ми го бившата ми съпруга. Това е може би единственото нещо, което алчната кучка не си взе обратно, когато се разделихме.

— Значи си бил… — започна Лео и преглътна края на изречението — инженер? — В същия миг си спомни и се зачуди как е могъл въобще да забрави. По онова време Лео познаваше Ван Ата като помощник инженер. Мазният кариерист пред него беше онзи идиот, когото бе изритал вбесен по стълбището на Администрацията. Изхвърли го, за да не подкопае проекта за Станция Морита преди десет-дванадесет години. Некадърникът Брус! О, да! О, по дяволите…

Комуникационната конзола на Ван Ата подаде диска с данни.

— Ти ме насочи към бързо развитие. Винаги съм си мислел, че това трябва да те удовлетворява по някакъв начин. Прекарал си толкова време в преподаване. Сега виждаш един от учениците си да прави добро.

Ван Ата бе по-млад с около пет години. Лео потисна раздразнението си. Той не бе някой пенсиониран тътрещ се деветдесетгодишен учител, по дяволите. Работеше като инженер с ръцете си и не се страхуваше да ги изцапа. Техническата му работа бе почти толкова перфектна, колкото можеше да постигне безкомпромисната му добросъвестност. Неопетненото му досие говореше само за себе си… Той отпусна гнева си с въздишка. Не става ли винаги така? Беше виждал как дузини подчинени си пробиват път напред, често мъже, които сам бе обучавал. Ако оставиш всичко в ръцете на Ван Ата, той ще изкара това като слабост, не като достойнство.

Ван Ата завъртя дисковете с данни към него.

— Твоето разписание и програма. Ела да ти покажа част от оборудването, с което ще работиш. Галактически Технологии имат два готови проекта, към които мислят да причислят тези четириръки на Проект Кей.

— Четириръки?

— Официалният прякор.

— Това не е, хм… обида, нали?

Ван Ата се втренчи, после изсумтя:

— Не. Думата, с която никой не би ги нарекъл на глас е „мутанти“, генетична параноя след двойното военно бразилско фиаско. Много по-удобно би било този проект да се изпълни в орбитата на Земята, ако не бяха правните истерии относно манипулацията на човешкия ген. Както и да е. Единият проект ще обедини Скачащите кораби в орбита около Ориент IV, а другият ще построи пространствен трансфер някъде над Тау Сети. Ще го нарекат Станция Клайн — студена работа, няма обитаеми планети в системата, слънцето е изчерпило енергията си. Възможно е да се окаже много изгодна. Ще има нужда от доста заваряване при най-трудни условия на безтегловност.

Краткият гняв на Лео бе изместен от интерес. Не заплатата или облагите, а самата работа го вълнуваше. Какви бяха привилегиите на изпълнителният директор?

Той последва Ван Ата извън офиса в коридора, където Тони все още чакаше търпеливо с багажа му.

 

 

— Предполагам, че развитието на утробните копия направиха всичко това възможно — изказа мнението си Ван Ата, докато Лео подреждаше инструментите си. Стаята беше малка и включваше санитарен възел, комуникационна конзола, както и удобни спални колани. „Няма да ме боли гърба сутрин“, помисли си Лео с леко задоволство. Главоболието бе друг проблем.

— Чувал съм за тези неща — каза Лео. — Още едно изобретение на Колония Бета, нали?

— Външните светове поумняват все повече в днешно време — кимна Ван Ата. — Земята ще изгуби позиции, ако не се приспособи.

„Съвсем правилно“, помисли си Лео. Все пак, според историята на нововъведенията това бе неизбежно. Онези, които бяха инвестирали в една система, съвсем естествено не искаха да я загърбят…

— Мислех, че използването на утробни копия е ограничено само до акушерството.

— Всъщност, единствената пречка за тяхното използване е че са ужасно скъпи — каза Ван Ата. — Вероятно е въпрос на време богатите жени навсякъде да започнат да избягват биологическите си задължения и да подготвят децата си в тях. Що се отнася до Галактически Технологии, вече е доказано, че експериментите с човешкия ген най-накрая могат да бъдат осъществени без участието на многобройни парцаливи приемни майки, които да износват присадените ембриони. Чист и прегледен, контролиран подход в инженерството: тези четириръки са абсолютна компилация — гените им са извлечени от толкова много източници, че е невъзможно да се разбере кои точно са генетичните им родители. Така спестяваме значителни правни проблеми.

— Обзалагам се — промълви Лео.

— Разбрах, че всичко това е било идеята фикс на д-р Кей. Никога не съм го виждал, но трябва да е бил от онези надарени типове, които съставят проекти в детайли далече напред още преди да са получили резултат от първата стъпка. Първата партида тъкмо навършва двадесет. Допълнителните ръце са най-щурото хрумване…

— Често съм искал да имам четири ръце като съм в безтегловност — вметна Лео. Гледаше да не звучи твърде подозрително.

— Но повечето от промените са свързани с метаболизма. На тях никога не им става лошо от движението — нещо е променено във вестибуларната им система. Мускулите им поддържат тонус само с петнадесет минути упражнения на ден. А на нас ни се налага да тренираме с часове при дългата работа в безтегловност. Костите им изобщо не стареят. Дори са по-устойчиви на радиация от нас. Костният мозък и половите жлези могат да приемат четири-пет пъти повече радиация от нас. Става въпрос за работници, които никога не искат да се оттеглят долу, продължават да работят здраво, понижават разходите, дори, — изкикоти се Ван Ата, — се самопроизвеждат.

Лео закрепи последната от оскъдните си лични вещи.

— Къде… ще отидат, когато, ъ-ъ, се пенсионират? — попита бавно той.

— Предполагам, че Компанията ще измисли нещо, когато му дойде времето. — Ван Ата сви рамене. — За щастие не е мой проблем. Аз ще се пенсионирам преди тях.

— Какво ще се случи, ако те… напуснат, ако отидат на друго място? Ами ако някой друг им предложи по-висока заплата? Галактически Технологии ще банкрутират.

— О, мисля, че не си схванал добре красотата на тази иновация. Те не напускат. Те не са работници. Те са капитално съоръжение. На тях не им се плаща с пари. Макар че бих искал заплатата ми да се равнява на това, което Галактически Технологии харчи за годишната им поддръжка. Ала нещата ще се подобрят, когато и последният репликаторен отряд пораснат и станат по-самостоятелни. Спряха да произвеждат нови преди около пет години. Очакваха, че четириръките сами ще се заемат с тази работа. — Ван Ата облиза устни и повдигна вежди, сякаш се радваше на пикантна смешка. Лео не съжаляваше, че не я е разбрал.

— Съветът на Космоса ще го нарече експлоатация, робски труд — кръстоса ръце Лео.

— Съветът ще го нарече и с по-лоши имена. Продуктивността им ще изглежда уродлива — изръмжа Ван Ата. — Пресилени езикови глупости. Тези шимпанзета са възпитани да бранят нашата сигурност. Галактически Технологии не биха се отнасяли по-добре с тях, ако бяха направени от твърд метал. Ние с теб ще сключим много добра сделка, Лео.

— О! — възкликна Лео и не каза нищо повече.