Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бараяр (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Falling Free, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 53 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2008)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2011)

Издание:

ИК „ПАН“, 1999

Поредица „Фантастика & Фентъзи“ №13

ISBN: 954-657-274-8

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от Диан Жон

Единадесета глава

Грешка беше да позволят на Ти да се прикачи към Хиперкораба. Така реши Силвър, когато техният кораб се разтърси от удара при свързването с клемите на дока. Зара се щураше тревожна и тихо въздъхна. Ти скръцна със зъби към нея и върна вниманието си обратно към контролния панел.

Не, нейна грешка беше да позволи на този земен, на този мъж с крака и авторитет да надделее над собствения й разсъдък. Тя знаеше, че няма квалификация за този кораб, самият той и бе казал. Щеше да попадне в свои води, едва когато влезеха в Хиперкораба.

„Не, рече си твърдо, дори и тогава нямаше да е така.“

— Зара — извика тя, — поеми контролния панел.

— По дяволите — започна Ти, — ако само…

— Нуждаем се твърде много от Ти при комуникатора, за да се занимава и с пилотиране — вмъкна тя. Безкрайно се надяваше Ти да не се откаже от гордост от предложената залъгалка.

— Мм — Ти с неохота освободи мястото си на Зара.

Обръчът на гъвкавата връзка не се закрепи правилно на дока. Вторият опит можеше и да разруши надеждите им за правилно скачване. Силвър не беше съвсем сигурна дали я е страх, че може да умре или всъщност й се искаше да умре. Всичките й длани се бяха изпотили. Прехвърляше лазерния поялник от ръка в ръка, но така той още повече лепнеше по ръцете й.

— Виж — обърна се към Зара Ти, — нищо повече не може да се направи.

Зара го стрелна с поглед:

— Ти изкриви един от пръстените, глупачо. По-добре се надявай да е от техните, а не от нашите.

— Казва се „глупако“ — поправи я Джон, който се опитваше да закрепи шлюза. — Ако ще използваш терминологията на земните, произнасяй думите правилно.

— Кораб R-26 вика Хиперкораб на Галактически Технологии D-620. — Гласът на Ти потрепери по канала. — Трябва да се освободим и да минем от другата страна. Не се получава.

— Продължавай, Ти — дочуха гласа на Скачащия пилот. — Болен ли си? Не звучиш добре. Това беше ужасно скачване. За какво е това суетене, все пак?

— Ще обясня, когато се качим на борда — Ти погледна нагоре и получи потвърждаващ знак от Зара. — Освобождаваме се сега.

Имаха по-голям късмет при шлюза на щирборда. „Не, каза си отново Силвър. Ние създаваме късмета си. И задължението той да е добър, а не лош е мое.“

Ти пръв тръгна през гъвкавата връзка. От другата страна го чакаше инженерът на Скачащия кораб. Силвър чу гневния му глас:

— Гюлик, ти изкриви нашите пръстени за скачване. Вие, електрически глави, всички вие се държите като всезнайковци, когато сте включени в системата, но при ръчна работа всички без изключение сте най-тъпоумните… — той замълча, гласът му заглъхна до тихо изсвирване, когато от люка се показа Силвър и насочи лазерен поялник в стомаха му. Всъщност отне му един миг да забележи оръжието. Очите му се разшириха, устата му — зяпна, когато зад нея застанаха Сиги и Йон.

— Заведи ни при пилота, Ти! — каза Силвър. Тя се надяваше, че страхът, който се прокрадна в гласа й, се е сторил на другите като гняв и ожесточеност. Сякаш цялата й сила бе пометена от вихър. Стомахът й се свиваше от ужас. Тя преглътна и стисна по-силно поялника.

— Какво, по дяволите, е това? — започна инженерът. Сега гласът му звучеше стегнат и с една октава по-висок. Той се прокашля и отново снижи глас: — Какви сте вие… хора, така де? Гюлик, те с теб ли са…?

Ти сви рамене и се усмихна мрачно. Тази усмивка — или я бе репетирал или беше истинска.

— Не съвсем. Отчасти съм с тях.

Сиги се опомни и насочи поялника си към Ти. Когато одобряваше този план, Силвър бе запазила личното си мнение в тайна. Да влязат с Ти невъоръжен, очевидно под прицела на четириръките, го осигуряваше в случай, че се проваляха и последваше съдебен процес. В същото време така отвличането му не изглеждаше съвсем истинско, а това беше добре, ако в последния момент му хрумнеше да избяга и да премине на страната на приятелите си с крака. Сигурност в сигурността. Дали на всички лидери им се налага да мислят многопластово? Заболя я главата от толкова мисли.

Бързо се добраха до компактната секция на Навигация и Комуникации. Скачащият пилот стоеше в подплатения стол, включен в масивната корона на контролите за главата. Червеният му гащеризон бе изпъстрен с ярки кръпки, които гордо оповестяваха ранга и специализацията му. Стоеше със затворени очи и си тананикаше фалшиво с ритъма на туптенето на кораба.

Той извика от изненада, когато му отнеха контрола за главата. Прекъснаха комуникацията му с машината.

— Господи, Ти, не прави такива неща. Знаеш добре… — Вторият му вик при вида на четириръките го задави. Той се усмихна на Силвър в абсолютно смайване. Очите му, след един шокиран поглед върху анатомията й учтиво се спряха на лицето. Тя размаха лазерния поялник, за да му припомни положението.

— Стани от стола си! — заповяда тя.

Той се сви обратно в стола:

— Вижте, лейди… ъ-ъ… какво е това?

— Лазерен пистолет. Стани от стола си!

Очите му я измериха, измериха Ти, спряха се и на инженера. Ръката му тръгна към катарамата на колана и се спря. Мускулите му пулсираха.

— Стани бавно! — добави тя.

— Защо? — попита той.

„Бави ни, каза си Силвър.“

— Тези хора искат да вземат кораба ти — обясни Ти.

— Бандити! — Едва си пое дъх инженерът. Той се сви до вратите на въздушния шлюз. Поялниците на Йон и Сиги се завъртяха към него. — Мутанти…

Излизай! — повтори Силвър. Гласът й се повиши неконтролируемо.

Лицето на пилота изглеждаше изпито и умислено. Той вдигна ръцете си от колана и хвана с насмешка коленете си.

— А ако не го направя?

Стори й се, че губи контрол над ситуацията. Сякаш пилотът успяваше да се наложи с престореното си хладнокръвие. Тя погледна Ти, но той продължаваше да играе ролята си на безпомощна… и безполезна… жертва, или червей, както се изразяваха земните.

Мина един миг, после още един и още един. Пилотът видимо започна да се успокоява, забеляза се огънчето на триумф в очите му. Той разбра — вече знаеше, — че тя няма да стреля. Ръката му тръгна към катарамата на колана, краката му се свиха под тялото, търсейки опора.

Толкова пъти го беше репетирала наум, че действителното събитие почти бе лишено от усещане. Притежаваше кристална яснота, сякаш се наблюдаваше от разстояние или в друго време, минало или бъдеще. Моментът оформи избора на мишена, нещо, за което бе мислила безброй пъти, без да стигне до окончателно решение. Тя насочи поялника някъде под коленете му, защото зад тях не стояха никакви ценни контролни панели.

Да натисне бутона бе изненадващо леко — работа за малък мускул на горния й десен палец. Лъчът бе тъмносин и дори не я накара да примигне, макар че за кратко време ярък жълт пламък подпали гащеризона му, който трябваше да е незапалим, после угасна. Ноздрите и потръпнаха от вонята на прогорена тъкан, по-остра от миризма на обгорено месо. След това пилотът се преви и започна да крещи.

— Защо направи това? — промълви Ти. — Той все още беше завързан за стола си, Силвър! — Очите му приличаха на кладенци на изумлението. След конвулсивното движение инженерът замръзна покорно, а очите му скачаха от четириръко на четириръко. Сиги зяпна, Йон стоеше невъзмутим.

Виковете на пилота я изплашиха, взривиха нервите й, прободоха главата й. Тя отново насочи поялника към него:

— Престани да крещиш!

За нейна изненада той престана. През стиснатите му зъби се чуваше само учестено дишане. Той обърна глава да я погледне през цепките на очите си. Обгорените места на краката му бяха потъмнели. Силвър бе раздвоена между погнуса и любопитство да види какво е направила. По ръба раните се подуваха зачервени, вече се просмукваше жълта плазма през кожата, но оставаше там, нямаше нужда от почистване. Раната не приличаше на животозастрашаваща.

— Сити, отвържи го и го махни от контролния стол — заповяда Силвър. За пръв път Сиги се подчини, без да коментира заповедта, дори не направи предложение как по-добре да я изпълни според филмите, които бе гледал.

Всъщност с действието си тя удовлетвори всички присъстващи, не само пленниците. Всички се раздвижиха по-бързо. „Може да се пристрастя“, каза си Силвър. Без коментар, без оплакване…

— Беше ли нужно? — Попита Ти, когато поведоха затворниците напред по коридора. — Той тъкмо ставаше от стола си…

— Само се опитваше да ме изиграе.

— Не можеш да си сигурна в това.

Тя се обърна рязко към него. Той отскочи:

— Хиляда мои приятели ще умрат, ако не успеем да отвлечем кораба. Имах избор и избрах. Бих го направила отново. Разбра ли ме? — „Ти избираш вместо всички, Силвър“, прозвуча в нея гласът на Лео.

— Да, госпожо — промени тона си Ти.

Да, госпожо? Силвър примигна и тръгна пред него да прикрие объркването си. Ръцете й трепереха. Тя влезе първа в кабината. Очевидно, за да прекъсне всички комуникационни връзки освен приемника за спешни случаи. Да провери оборудването за първа помощ — беше там непокътнато. И също така, за да остане сама за миг, далеч от големите очи на придружителите си.

Това ли бе удоволствието от властта, което чувстваше Ван Ата, когато всички му се подчиняваха? Очевидно беше какво причини оръжието на противящия се пилот. Но какво бе причинило то на нея? За всяка реакция равносилна противоположна реакция. Такава бе материалистичната правда, знанието, вкоренено в утробата на всяко четириръко по рождение.

Тя излезе от кабината. Пилотът изстена с хриптящ глас, когато го натикаха вътре с инженера и краката му се удариха в шлюза. Затвориха шлюза и изстреляха кабината далеч от Скачащия кораб.

Постепенно Силвър се успокои. Вълнението й отстъпи място на хладнокръвна твърдост, макар че ръцете й все още трепереха от мъка за това, което се наложи да извърши. Така. Все пак четириръките по нищо не се различаваха от земните. Всяко зло, което можеха да причинят, беше по силите им. Ако поискаха да го сторят.

 

 

Така. Ако поставеха хранителните тръби при такъв ъгъл, настроени за шест часово въртене, можеха да минат с четири спектрални светлини по-малко в хидропонния модул и цъфтежът пак щеше да се осъществи за четиринадесет дни. Клер заложи командата в компютъра и забърза аналогичния цикъл на модела, за да се увери. Новата хранителна конфигурация щеше да прекрати изтичането на енергия от модула с около двадесет процента от първоначалната й преценка. Разполагаха с достатъчно енергия, докато Селището пристигнеше на новото си местоположение и те отново разтвореха деликатните слънчеви колектори.

Тя въздъхна — това бе последната от планираните задачи, които можеше да изпълни тук, затворена в Клуба. Беше добро и тихо скривалище. Ужасно трудно бе да се концентрира. Нямаше какво да прави. Секундите пълзяха и ставаше все по-трудно да се съсредоточи. Тя се понесе към шкафа, взе си едно пакетче стафиди и ги погълна наведнъж. Когато ги преглътна, тишината отново полепна по нея.

Клер си представи как отново държи Анди в ръцете си, топлите му пръсти докосваха нейните и той се сгушваше в нея. Прииска й се Силвър да побърза и да изпрати сигнал. Представи си Тони в медицинския затвор долу и я обзе отчаяна надежда Силвър да се позабави, за да може някакво чудо да го върне в последната минута. Сама не знаеше дали иска минутите да побързат или да се забавят. Знаеше само, че всяка една й нанася физическа болка.

Вратите на въздушния шлюз изсвистяха и я стреснаха. Дали я бяха открили…? Не, бяха три четириръки момичета, Ема, Пати и Кара, помощничка в болницата.

— Време ли е? — попита Клер с дрезгав глас.

Кара поклати глава.

— Защо се бавят, какво става… — промълви Клер. Можеше да си представи безкрайно много фатални причини за забавянето на Силвър.

— Добре ще е, ако скоро прати знак — каза Кара. — Престанаха да те търсят в Селището. Мистър Уизак, ръководителят на Поддръжка на въздушните системи, най-накрая се сети да погледне и зад стените. Приключиха вече с дока. Всички от екипажа му се чувстват ужасно неловко — по лицето й пробяга тъжна усмивка, — но скоро ще тръгнат и насам.

Ема хвана една от долните ръце на Кара:

— В този случай, дали за нас това е най-доброто скривалище?

— Би трябвало да свърши работа засега. Надявам се нещата да потръгнат преди д-р Къри да довърши списъка си. Иначе тук ще настъпи голямо оживление — промърмори Кара.

— Значи д-р Къри се е възстановил? — попита Клер. Не беше сигурна дали искаше да чуе положителен или отрицателен отговор. — Достатъчно, за да извършва хирургически процедури? Надявах се, че дълго време няма да бъде на себе си.

— Не точно — изкиска се Кара. — Той просто виси там с присвити очи и пуфти, само наблюдава. Сестрата ще бие инжекциите. Ако успеят да отрият някое от момичетата.

— Инжекции?

— За аборт — направи гримаса Кара.

— О, значи става въпрос за списък, различен от моя. — Ето защо Ема и Пати бяха пребледнели. Избягали са на косъм.

— Даа — въздъхна Кара. — Ами, накрая ние всички ще се окажем в списък, един или друг предполагам. — Тя се отдръпна назад.

Клер се оживи от компанията на другите две четириръки, макар че присъствието им увеличаваше опасността да разкрият не само тях, но и плановете им. Колко още неща щяха да се объркат преди земния персонал в Селището да започне да задава правилните въпроси? Ами ако целият план се разкрие предварително, като се има предвид колко неразумно бе действала тя? Ако се беше подчинила покорно на Къри, само за да запази тайната малко по-дълго време? Ами, ако това „малко по-дълго“ беше разликата между успеха и провала?

— Чудя се какво ще правим сега? — продума Ема с тънък глас.

— Просто ще чакаме. Освен ако не си донесла някаква задача — отговори Клер.

Ема поклати глава:

— Само преди около десетина минути Кара ме измъкна от смяна в Дребни Ремонти. Не съм си помисляла да донеса нещо.

— Измъкна ме от спящия ми чувал — обади се Пати. Въпреки напрежението тя се прозя. — Толкова съм изморена, тези дни…

Ема погали корема си с долните длани с кръгово движение, познато на Клер. Момичетата също бяха започнали обучението си по отглеждане на детето.

— Чудя се как ще потръгнат нещата — въздъхна Ема. — Как ще свърши всичко това? Къде ще бъдем всички ние след седем месеца…

— Едва ли ще има някой наоколо — осъзна Клер. — Далеч от Родео. Или мъртви.

— Ако умрем, ще свършат и проблемите ни — каза Пати. — Ако не… Клер, какво представлява раждането? На какво прилича? — Очите й настояваха за отговор, търсеха правилен отговор от Клер като единствена познавачка за майчинските тайни.

Клер я разбра и отговори:

— Не може да се каже, че е приятно, но не е нещо, с което да не се справиш. Д-р Минченко каза, че ние се справяме далеч по-добре от жените долу. Имаме по-гъвкав и по-широк таз, по-еластични сме, защото не ни се налага да се борим с гравитационните сили. Каза, че той самият е планирал това ни качество, както и елиминирането на химена, каквото и да е било това. Нещо болезнено, доколкото разбрах.

— Хм, бедничките — обади се Ема. — Чудя се дали техните бебета успяват да се отделят от телата им, като се има предвид гравитацията?

— Никога не съм чувала за такова нещо — замисли се Клер. — Той каза, че имали проблем с теглото на бебето. Притискало нервите и органите им.

— Радвам се, че не съм се родила като тях — кимна Ема. — Особено жена. Помислете за бедните майки, които трябва да се притесняват, че помощниците им може да изпуснат новородените — потрепери тя.

— Ужасно е — потвърди разпалено Клер. — Струва си да рискуваме всичко, за да не слезем долу. Наистина.

— Но след седем месеца ние ще бъдем сами — каза Пати. — На теб ти помогна д-р Минченко. Ема и аз… Ние ще бъдем съвсем сами.

— Не, няма — възкликна Клер. — Каква ужасна мисъл! Кара е тук. Аз съм тук. Ние всички ще помогнем.

— Лео идва с нас — обади се Ема. Опитваше се да звучи оптимистично. — Той е земен.

— Не съм сигурна, че тези неща са по неговата специалност — призна Клер, опитвайки се да си представи Лео като лекар. — Както и да е, всички от многобройния екип при раждането на Анди се занимаваха най-вече със събиране на данни, защото бях първа и те разработваха процедурите, поне така каза д-р Минченко. Самото раждане не им създаде много грижи. Всъщност не го направи д-р Минченко, нито пък аз. Моето тяло го направи. Поизцапа се наоколо, но нищо особено. — „Ако всичко мине добре биологически“, помисли си тя, но имаше благоразумието да не го каже на глас.

Пати все още изглеждаше нещастна:

— Да, но раждането е само началото. Работата за Галактически Технологии ни натоварваше, но сега след като започнахме да се подготвяме за бягството, се натоварваме три пъти повече. Човек трябва да е съвсем сляп, за да не осъзнае, че после ще бъде още по-тежко. Не му виждам края. Как ще се справим с всичко останало и с бебетата? Не съм сигурна, че ми харесва много тази работа със свободата. Лео говори за това, но за кого е тази свобода? Не за мен. Като работя за Компанията имам много повече свободно време.

— Искаш да докладваш на д-р Къри? — запита я Ема.

Пати сви конфузно рамене:

— Не…

— Не мисля, че под свобода той разбира свободно време — каза умислено Клер. — Това е оцеляване. Като… като да не трябва да работиш за хора, които имат право да те застрелят, ако поискат. — Гласът й прегракна от болезнения спомен. Тя умишлено го снижи: — Пак ще трябва да работим, но за себе си. И за децата си.

— Най-вече за децата си — каза мрачно Пати.

— Не е толкова лошо — отбеляза Ема.

На Клер й се стори, че долавя нотка от песимизма на Пати:

— А следващия път, ако искате да има такъв… вие може да изберете бащата на детето си. Няма да има кой да ви заповядва.

Пати видимо се промени:

— Така е, наистина…

Думите на Клер имаха ефект и разговорът прескочи кризисната точка. Много по-късно вратите на въздушния шлюз се отвориха и Прамод надзърна вътре.

— Получихме сигнал от Силвър — каза простичко той.

Клер извика от радост. Пати и Ема се прегърнаха и се завъртяха във въздуха.

Прамод вдигна ръка за внимание:

— Нищо не е започнало все още. Трябва да постоите тук още малко.

— Но защо? — извика Ема.

— Чакаме специална совалка отдолу. Когато се скачи за дока, започваме.

Сърцето на Клер подскочи:

— Тони… Тони ли ще дойде?

Прамод поклати глава със съчувствие:

— Не, товарни тегличи. Лео наистина се тревожи, че без тях може да нямаме достатъчно енергия да изтласкаме Селището извън тесния проход.

— О, да, разбира се. — Клер се сви.

— Останете тук и чакайте! Не обръщайте внимание на никакви спешни сирени, които може да чуете — каза Прамод, стисна долните си ръце да ги окуражи и се оттегли.

Клер се приготви да чака. Би се разплакала от напрежение, но Пати и Ема нямаха нужда от лош пример.

 

 

Брус Ван Ата натисна с пръст носа си отстрани и затвори едната си ноздра, изсекна се силно, после повтори същата процедура и с другата ноздра. По дяволите тази безтегловност и липсата на правилно синусово оттичане, както и другите неудобства. Вече нямаше търпение да се върне на Земята. Дори на ужасното място Родео беше по-добре. От време на време се чудеше дали не може да намери някакво извинение… да инспектира как са подготвили бараките за четириръките, може би. Можеше да го проточи до пет дни, ако си подредеше добре картите.

Той се премести и се закотви в единия ъгъл на офиса на д-р Йей. Намести се на бюрото й, гърбът му опря в плоска вътрешна стена, а краката му се залостиха под намагнетизирана дъска, отрупана с документи и дреболии. Йей сви раздразнено устни, когато се извърна и го видя. Той кръстоса удобно крака, като умишлено разбърка документите й, за да я изкара извън нерви. Тя отмести поглед към екрана — не пожела да се хване на въдицата. Той разбърка още повече документите. „Баба“, помисли си той. За него беше облекчение, че им остават още само няколко седмици съвместна работа.

— Така — продължи да се натрапва той. — Докъде сме стигнали?

— Ами, всъщност… не знам — добави тя доста злобно. — Дори не знам какво правиш ти…

Ван Ата се ухили одобрително. Значи червеят все пак може да се гърчи. Някои администратори биха се обидили от изразеното неподчинение. Но той се поздрави за чувството си за хумор.

— Досега съм ориентирала половината персонал към новите им задачи.

— Някой да те е притеснил? Ще стана лош, ако трябва — предложи благородно той. — И ще накажа онези, които се опъват.

— Естествено, всички са доста шокирани — отговори тя. — Но не мисля, че има нужда от твоята… директна намеса.

— Добре — отвърна весело той.

— Мисля, че щеше да е по-добре да кажем на всички отведнъж. Когато информацията се отпуска на части, съществува опасност от клюки. Най-малкото, от което имаме нужда сега.

— Даа, ами, твърде е късно вече…

Думите му бяха прекъснати от стряскащ писък на алармена сирена, която пищеше по интеркома. Изведнъж екранът на Йей бе закрит от канала за спешни случаи на Централни Системи. Лео Граф се появи с изпито лице и извика с дрезгав глас:

— Тревога, тревога! — Откъде ли се обаждаше? — Тревога, има проблеми с контрола над херметизацията. Това не е упражнение. Целият земен екипаж в Селището трябва веднага да се отправи към определената безопасна зона и да остане там, докато не прозвучи сигнал, че всичко е наред…

Компютърът показа карта на най-близкия път от този терминал към определените безопасни модули — модул, доколкото видя Ван Ата. Мили Боже, разхерметизиране! Какво ставаше, по дяволите?

— Тревога, тревога, това не е тренировка — повтори Граф. Йей също гледаше втрещено картата. Повече от всякога приличаше на жаба.

— Как е възможно? Системата трябва да може да изолира проблемната зона от останалите…

— Ясно ми е — тросна се Ван Ата. — Граф се пъхаше навсякъде из конструкцията на Селището, подготвяйки го за преместване. Обзалагам се, че той или неговите четириръки са объркали нещо важно. Освен ако онзи идиот Уизак не е направил някоя глупост… Хайде!

— Тревога, тревога! — повтаряше Граф. — Това не е тренировка. Всички от земния екипаж в Селището трябва незабавно да се отправят… кучи син! — Главата му изчезна и на дисплея остана да трепти само картата.

Ван Ата избута Йей, която все още се взираше в картата, през вратите на въздушния шлюз в края на модула, който трябваше да е добре изолиран, но не беше. Вратите сякаш се отваряха наполовина, контролите не действаха. Ван Ата и Йей се присъединиха към хаотичния поток от служители. Ван Ата преглътна, проклинайки синусите си. Едното му ухо изпука, а другото продължи да пулсира. Стомахът му се свиваше от адреналина на страха.

Когато пристигнаха, лекционният модул B вече бе претъпкан от облечени и полуоблечени земни. Една от служителките на Хранене стискаше пакет замразена храна в ръка. Ван Ата отхвърли идеята, че може да носи вътре информация относно продължителността на тревогата и реши, че просто го е държала, когато е чула сирената, и не се е сетила да го остави.

— Затворете вратата! — разнесе се хор от гласове, когато групата на Йей се появи. Те влязоха. Вратите се затвориха и забележките постепенно утихнаха.

Хаос и шепот царяха в претъпкания лекционен модул.

— Какво става?

— Попитай Уизак.

— Той е отвън. Сигурно работи по въпроса.

— Ако не е, по-добре да се маха…

— Всички ли са тук?

— Къде са четириръките? Какво става с четириръките?

— Те си имат тяхна безопасна зона, тази не е достатъчно голяма.

— Техният гимнастически салон, вероятно.

— Не успях да видя карти за тях на дисплея, към салона ли, другаде ли…

— Опитай с Комуникации.

— Половината от каналите не работят.

— Не можеш ли да включиш Централни Системи?

— Госпожо, аз съм Централни системи…

— Не трябваше ли някой да ни преброи? Знае ли някой точно колко хора се намират на смени в момента?

— Двеста седемдесет и двама, но пак няма начин да разберем кой точно липсва, защото е в беда, и кой липсва, защото е отвън и отстранява повредите…

— Пуснете ме да отида при тази проклета комуникационна конзола…

— ЗАТВАРЯЙ ВРАТАТА! — Почти без да се усети, Ван Ата се присъедини към хора. Разликата в налягането се усещаше все по-ясно. Радваше се, че не е закъснял. Ако това продължеше, той щеше да се погрижи вратите да останат затворени на всяка цена, без значение кой ще чука отвън да го пуснат. Имаше малък списък… Ами всеки, който не е имал достатъчно акъл да се отзове бързо на инструкциите за тревога, няма място на космическа станция. Законът на джунглата.

Ван Ата си проправи път през тълпата към центъра на модула. Крадеше по крачка от този или онзи, когато те неволно се отместваха. Малко се обърнаха да протестират като видяха кой ги сръгва, други смекчиха обидите. Някой бе махнал капака на комуникационната конзола и гледаше объркано в кабелите, изгубил фините си инструменти за диагностика някъде из Селището.

— Не можеш ли поне да се свържеш със салона на четириръките? — настоя млада жена. — Трябва да разбера дали класът ми е стигнал дотам.

— Ами, защо тогава не отиде с тях? — сопна й се майсторът.

— Един от по-големите четириръки ги поведе. Той ми каза да дойда тук. Не спорих с него. Сирената така кънтеше в ушите ни…

— Няма да стане — мъжът направи гримаса и затвори капака.

— Ами, връщам се да разбера — реши младата жена.

— Не, няма — намеси се Ван Ата. — Тук вътре дишат твърде много хора, за да отворим вратите и да изгубим въздух без причина. Не и докато не разберем какво става, докъде се разпростира бедствието и колко дълго ще продължи.

Мъжът почука по капака на компютъра:

— Ако това нещо не проработи, единственият начин да разберем нещо е да изпратим някого навън с кислородна маска.

— Ще почакаме още няколко минути. — „По дяволите онзи самонадеян глупак Граф. Какво бе направил той? И къде беше? С кислородна маска, реши Ван Ата. Нека да е с кислородна маска и да се превива от спазми, просто като наказание.“

Край на прочутото неопетнено досие на Граф. Всяко зло за добро, поне инженерът няма да може да преглътне това. Малко унижение ще му се отрази добре.

И все пак, ситуацията бе толкова странна! Не беше възможно да се наруши херметизацията навсякъде в Селището, и то изведнъж. Имаше безопасни места зад безопасните места, междинни кабини, отделени докове. Инцидент с такива широки размери изискваше предвидливост и планиране.

Той изсъска през зъби и се концентрира, очите му се разшириха. Планиран инцидент. Възможно ли е това, възможно ли е наистина това…?

Геният Граф. Един инцидент, един инцидент, идеален инцидент, инцидентът, който толкова бе желал, но никога не посмя да пожелае на глас. Това ли беше? Трябваше да е това! Фатална гибел за четириръките, сега в последния момент, когато всички бяха заедно и можеше да се постигне с един удар?

Дузина идеи, но никъде не го водеха. Граф настояваше да се занимава изцяло с всички детайли на плана за отвеждането на четириръките. Неговата потайност, настояването му за постоянно обновяване на схемата за евакуация. Оттеглянето му от социални контакти, нещо, което Йей не одобряваше, маниакалната му работна програма, видът му на човек с таен график, доведен до изчерпване. Ето я кулминацията на всичко това.

Разбира се, че е било тайна. Сега след като той самият бе разкрил плана, можеше само да се съгласи. Благодарността на Галактически Технологии към Граф за това, че ги освобождава от проблема с четириръките, трябваше да се изрази индиректно, с повишения, бързо израстване. Той трябваше да измисли някакъв подходящ начин да се осъществи всичко това.

От друга страна, защо да дели? Устните на Ван Ата се извиха в лисича усмивка. Едва ли това беше ситуация, в която Граф можеше да поиска признателност, макар и да я заслужаваше. Граф е бил хитър, но не достатъчно. Беше нужна изкупителна жертва за инцидента, заради самия протокол. Единственото нещо, което трябваше да направи, бе да държи устата си затворена и… Ван Ата трябваше да обърне внимание на положението в сегашния напрегнат момент.

Трябва да проверя какво става с моите четириръки! — Очите на младата жена се зачервиха. Тя започна да си проправя път назад към вратите на въздушния шлюз.

— Точно така — присъедини се един мъж към нея. — А аз трябва да открия Уизак, все още го няма тук. Сигурно има нужда от помощ. Ще дойда с теб…

— Не! — отсече Ван Ата. Без малко да добави „ще развалите всичко“. — Ще чакате да се оправят нещата. Не искам паника. Просто ще стоим и ще изчакаме инструкции.

Жената поутихна, но мъжът отвърна скептично:

— Инструкции от кого?

— Граф — каза Ван Ата. Да, не беше твърде рано да започне да разяснява на свидетелите, чия беше отговорността. Той прикри учестеното си развълнувано дишане — опитваше се да изглежда спокоен. Но не съвсем, трябваше да бъде толкова изненадан, колкото всички, не, по-изненадан от останалите, когато станеха ясни пълните размери на бедствието.

Той се приготви да чака. Минутите пълзяха. Една последна група от задъхани бегълци влезе през въздушния шлюз. Въздухът в Селището не трябваше да се губи толкова бързо. Един от администраторите от Инвентарен Контрол (старите навици умират трудно) прояви самоинициатива и му представи извадка за броя на присъстващите.

Той изпсува наум инициатора, макар че прие данните с благодарност. Доказателството, че не присъстваха всички, трябваше да го подтикне към действия, които той нямаше желание да предприема.

Само единадесет от земните служители не се намираха в модула. Необходимата цена, убеди се нервно Ван Ата. Несъмнено някои се бяха скрили в други безопасни места или поне трябваше да покаже, че вярва в това. Техните фатални грешки можеха да се припишат на Граф.

Една група се готвеше да излезе през въздушния шлюз. Ван Ата си пое дълбоко въздух. Чудеше се как да ги спре, без да издаде всичко. В този миг една жена изкрещя от ужас:

— В коридора вече няма въздух! Не можем да излезем без скафандри! — Ван Ата си отдъхна с облекчение.

Той си проправи път до един от илюминаторите на модула. Гледаше към мрачни неблещукащи звезди. От другата страна на портала можеше да се види неясна картина към Селището. Погледът му улови някакво движение и той залепи нос в студеното стъкло в опит да разгледа повече подробности.

Върху Селището проблясваха сребристи работни костюми. Бегълци? Или сервизния отряд? Възможно ли е все пак първата му хипотеза за истински инцидент да е вярна? Във всеки случай пак си оставаше проблем на Граф.

Но, дявол го взел, там имаше четириръки, оцелели четириръки. Можеше да види ръцете им. Граф не беше свършил добре работата си. Само две четириръки, ако едното е мъжко, а другото женско, биха причинили същото зло като хиляда, според Апмад. Вероятно работната група бе само мъжка.

Ето го и самият Граф сред прелитащите фигури! Носеха някакъв вид оборудване. Трепкащите изкривени линии през портала му пречеха да разбере какво точно носят. Той изви шия доколкото можа, но работната група бе затъмнена от една чупка на Селището. Някакъв обслужващ кораб се изпречи пред погледа му и се изви над лекционния модул. Още оцелели? Четириръки или земни?

— Хей — един развълнуван глас от лекционния модул прекъсна трескавите му наблюдения, — извадихме късмет. Целият шкаф е пълен с кислородни маски. Трябва да са около триста.

Ван Ата извърна глава да види въпросния шкаф. Последният път, когато беше тук, този шкаф беше пълен с аудиовизуално оборудване. Кой, по дяволите, бе сменил съдържанието и защо…?

Силен удар разтърси модула и продължи да кънти, сякаш си поставил главата си в метална кофа и някой удря по нея с чук. Силно. Викове и крясъци. Светлините угаснаха, после отново се появиха с около една четвърт от предишната си яркост. Останаха само с енергията на модула. Бяха прекъснати връзките с електрозахранването на Селището.

Не само електрозахранването беше прекъснато. Изумен, Ван Ата видя как Селището започна бавно да се върти пред илюминатора. Не, не беше Селището, модулът се движеше. Общо „Ооо!“ се разнесе сред тълпата вътре, когато всички се понесоха към едната стена и се струпаха там срещу ускорението, което идеше отвън. Ван Ата стисна конвулсивно дръжките край илюминатора.

Истината го порази почти физически, обхвана като огън гърдите му, ръцете, краката, заби в главата му, сякаш щеше да пробие черепа му.

Изигран! Той беше изигран, напълно изигран по всички параграфи. Една фигура в скафандър, с крака, махаше безгрижно за сбогом към модула от зеещата дупка, отворена след отделянето от Селището. Ван Ата се разтресе от гняв.

Ще ми паднеш Граф! Ще ми паднеш, проклети кучи сине! Ти и всяко от тези четириръки червейчета с теб…

— Успокой се, човече! — говореше д-р Йей, закрепила се някак близо до неговия илюминатор. — Какво става?

Той осъзна, че е мърморил на глас. Изтри слюнката от ъглите на устата си и стрелна Йей:

— Ти… ти… ти си виновна. Трябваше да следиш всичко, което става с тези малки чудовища, а ти нищо не си забелязала. — Той тръгна към нея без сам да знае какво ще направи, изпусна се от дръжките, олюля се и се плъзна надолу по стената. Кръвта шумеше толкова силно в ушите му, че се изплаши да не получи инсулт. Остана за миг на място със затворени очи, пое си дъх, преодоля временно емоциите си. „Контролирай се, каза си, безкрайно изплашен да не умре всеки миг. Контролирай се, спокойно, по-късно ще се занимаеш с Граф. Ще ми паднеш, всичките ще ми паднете…“