Робърт Дохърти
Граалът (23)

22.

Мисията, планината Синай

 

Масивната дървена врата изскърца и бавно се отвори. Сянката на Аспасия се извърна с разкривено от гняв лице и понечи да вдигне меча. Тъкмо обработваше информацията, пратена от стража на Великденския остров. Атаката се бе увенчала с пълен успех и военната им мощ сега бе почти удвоена. Вече се изпълняваше следващата фаза на операцията. Инициативата беше в негови ръце и той знаеше как да я използва.

— Наредих да не ме прекъсвате.

— Но, господарю… — поколеба се часовоят. — Към нас се приближават хеликоптери. Много на брой. От Израел.

Сянката на Аспасия изруга. Стиснал меча, той се надигна и излезе забързано от стаята.

 

 

Отпред летяха „Кобрите“, на по-малко от пет метра над скалите и пясъците. Пилотите имаха опит в бръснещия полет от наказателни операции по улиците на Бейрут, където от всяка сграда можеше да ги дебне базука. В сравнение с Ливан сегашната ситуация им се струваше като разходка по Лазурния бряг.

На километър и половина зад тях се носеха петте „Блекхоука“, натоварени с едно елитно подразделение на израелската армия. Членовете на Група 269 бяха ветерани от многобройни специални операции в един открай време размирен регион на света. Бяха въоръжени с последен модел автоматични пушки „Тейвър“, а в раниците им имаше пластичен взрив. Не знаеха точното естество на предстоящата операция, но тъкмо в момента Шерев им обясняваше по радиото накъде летят. Към планината Синай. Трябваше да се взриви една врата в подножието на скалист зъбер.

Мястото означаваше нещо дори за тези свикнали да гледат смъртта в очите войници. В тяхната родина това място беше свещено.

Значи нямаше да преследват опасни терористи, нито да застрелят някой враг на страната. Предстоеше им безпрецедентна операция, макар да не бяха съвсем сигурни каква точно ще е тя.

Последните думи на Шерев попаднаха право в целта.

— Задачата ни е да открием и приберем Граала и Старозаветния кивот.

— Какво? — подскочи командирът на групата, сякаш не беше повярвал на ушите си.

— Граалът и кивотът. Намерете ги и ги докарайте обратно. А също камъните урим и тумин.

— Има ли заложници? — попита командирът.

— Една жена — американка, доктор Дънкан. Направете всичко възможно да я спасите. А останалите да бъдат избити.

 

 

По сателитния телефон им предадоха последните снимки от най-близкия шпионски спътник. Търкот прехвърли изображението върху дисплея на шлема, после го увеличи.

— Западният край — каза той на Яков и Шерев.

— Не виждам — повдигна рамене Яков.

— Там има една стърчаща сянка. Това трябва да е зъберът. Тъничката линия сочи откъде минава пътеката.

Шерев предаде в хеликоптерите точното местонахождение, на зъбера.

— Водещата „Кобра“ ще е при целта до три минути — информира той Търкот и Яков.

Търкот междувременно се свърза с мерача на приближаващия към района АЦ-130. На две хиляди метра над Синайския полуостров капитан Деби Макомбър улови повикването на Търкот и отвърна със звънлив глас:

— Тук „Спуки четири-девет“. Приемам.

Пред себе си Макомбър имаше два екрана. На единия се виждаше изображение от предната радиолокационна система за прехват и указване на целта АН/ААК-117, а на втория — от системата за огневи контрол АПГ-80, същата, която се използваше и на изтребителите Ф-15Е. Деби се намираше в тясно, затворено помещение в предната част на товарния отсек на модифицирания Ц-130. От едната й страна бе настанен офицерът за електронна борба, а от другата — операторът по телевизионно и инфрачервено наблюдение, който следеше целите независимо от светлинните или климатичните условия навън.

— Три минути. Ще бъдем на хиляда и петстотин метра над най-високата точка в района. Край.

Останалата част от просторния товарен отсек бе заета от оръжейните системи, които бяха насочени към левия борд на самолета — 25-милиметрова многоцевна картечница ГАУ-12, 40-милиметрово оръдие Л60, и 105-милиметрово оръдие М-102. С помощта на пулта за управление Макомбър можеше да командва огъня и на трите оръжия едновременно и по различни цели, при това със стопроцентова точност. За по-малко от двайсет секунди смъртоносните оръдия бяха в състояние да натъпчат с олово всеки квадратен метър от район с размерите на футболно игрище.

Макомбър разполагаше с два основни метода за насочване на оръдията. Единият беше да задейства компютърна програма, използваща информация за целите от разузнавателните източници. Вторият беше ръчен, при който бе достатъчно да докосне чувствителния екран и оръдията щяха да поразят точно мястото, което допираше с пръст.

Макомбър беше завършила Военновъздушната академия и положи немалко усилия да бъде включена в тази операция. Тя бе първата жена, участваща в ескадрилата за специални операции, където се използваха самолети от типа АЦ-130 „Призрак“. Всъщност Макомбър бе привикнала от малка с трудностите на живота. Родителите й бяха загинали в автомобилна катастрофа, когато беше на три и тя бе отгледана от баба си в едно ранчо в Монтана — суров край, където за да оцелееш, трябва да си силен. Една снимка на баба й бе залепена до дисплея „за вдъхновение“.

— Засякохте ли нашите приятели? — попита Търкот. — Приемам.

— Виждаме ги ясно — отвърна Макомбър.

 

 

„Кобрите“ летяха в колона, използвайки всички налични маскировъчни средства. Товарните вертолети ги следваха на две минути полет. Това бе виртуозен пилотаж, тъй като разстоянието между перките и стените на каньона бе едва няколко метра.

Но заради камуфлажните средства никой от пилотите не забеляза облака, който започна да се спуска от върха на планината.

 

 

Търкот почувства първия прилив от адреналин. Скафандърът го притискаше плътно и за първи път си даде сметка за скритата в него сила. Създаден от „Меджик-12“ под контрола на „Мисията“ при използване на аирлиански технологии, той вероятно бе най-подходящото средство за предстоящата операция. Търкот се обърна и потърси с очи Яков. Руснакът се захили и вдигна нагоре палец. Шерев бе притиснал една от слушалките към ухото си и слушаше доклада на пилотите от щурмовата група. От време на време Търкот дочуваше пращенето от сменящите се честоти.

През прозрачния под Търкот виждаше назъбените скали под тях. Надяваше се, че все още разполагат с предимството на изненадата. Внезапно пред тях изникна опашката на последния „Блекхоук“ от колоната. Скакалецът изви рязко, за да избегне сблъсъка и се подаде над ръба на каньона.

Товарните вертолети летяха със скорост от четиридесет възела, в колона един зад друг, подредени на равно разстояние. Пред тях бяха „Кобрите“, които вече приближаваха изхода на каньона. Търкот вдигна глава и погледна напред — към стърчащия масив на планината Синай и черния облак, забулил най-високия връх.

— Това не ми харесва — обади се Яков.

Водещата „Кобра“ излезе от каньона и набра височина, насочвайки се към планината. Зад нея се показаха и останалите седем хеликоптера, които се разпръснаха, заемайки боен ред.

— Задръжте товарните вертолети в каньона — нареди Търкот на Шерев.

Израелецът предаде заповедта. Търкот превключи на инфрачервено наблюдение, но и сега не можеше да проникне в облака. Той излезе на честотата на самолета.

— „Спуки“, виждаш ли нещо вътре в облака? Приемам.

Скакалецът вече задминаваше водещата „Кобра“ и бе на по-малко от пет километра от планината.

 

 

Пред себе си Макомбър разполагаше с няколко изображения на планината Синай. Едно от телевизионната камера, монтирана на носа на самолета, което показваше картина с нормална, дневна светлина. Второто, от инфрачервения датчик, обикновено бе в състояние да прониква зад завесата на облаците и мъглата. Но това, което скриваше върха на планината, изглежда не беше обикновен облак, защото оставаше непроницаемо за инфрачервената камера.

— Нищо не виждам — промърмори смутено Макомбър.

 

 

— Ето го зъберът — посочи Яков. От билото на планината стърчеше нещо, наподобяващо човешки пръст — точно както го бе описал Бъртън.

— Сега ще трябва да… — подхвана Шерев, но думите му бяха прекъснати от ослепителна светкавица, която раздра вътрешността на черния облак. Върхът й попадна право върху носа на челната „Кобра“. Вертолетът експлодира и горящите му останки се посипаха върху скалистото било.

Останалите щурмови хеликоптери се разпръснаха. Последва нова светкавица и още един от тях бе поразен.

Шерев крещеше по радиото, опитвайки се да координира действията на своите сили. Търкот се свърза с „Призрак“.

— Искам огнева поддръжка. Незабавно!

 

 

Никога досега Макомбър не бе стреляла, без да разполага с ясна видимост до целта, макар „Призрак“ да се славеше със способността си за оперативни действия във всякакво време и при всякакви условия. Но през цялата си кариера й се бе налагало да работи с удвоени усилия, за да доказва способностите си в едно враждебно и презрително настроено мъжко обкръжение, а това означаваше наистина извънредна подготовка. Тя чукна няколко клавиша и на екрана се появи симулирано от компютъра изображение на планината Синай, така както бе картографирана при спътниковото наблюдение. Едно голямо, мътно петно в средата обозначаваше мястото на облака. Макомбър задейства поне дузина програмни варианта за стрелба и избра най-подходящия.

— Откривам огън — предаде тя на Търкот и натисна копчето за изпълнение на програмата.

 

 

Търкот забеляза няколко светещи червени линии да се спускат от „Призрак“ към черния облак и в същия момент блесна нова светкавица и свали поредния хеликоптер. Линиите бяха откоси от 22-милиметрова картечница. След миг ги последваха по-едрите и накъсани пунктири на 44-милиметровото оръдие и 105-милиметрова гаубица.

Търкот се пресегна и тупна Шерев по рамото.

— Слизаме долу! — съобщи му той.

Шерев стисна зъби, давайки си сметка какви можеха да са последствията от предстоящата заповед. Той включи радиовръзката.

— До всички групи! Начало на атаката. Щурмови хеликоптери — поддържащ огън. Ударна група — десант и атака на обозначената цел!

Оцелелите „Кобри“ преустановиха избягващите маневри и се отправиха към облака, като набираха височина. Товарните хеликоптери напуснаха устието на каньона и се насочиха към скалния зъбер.

Още една светкавица свали четвърта „Кобра“. Но израелските пилоти не се поколебаха, макар да летяха право към смъртоносната паст.

„Кобрите“ откриха едновременно огън, сипейки картечен дъжд към върха на планината, който продължаваше да е под прицела на „Призрак“, Избухна още една „Кобра“. Товарните „Блекхоук“ бяха само на километър от целта.

— Давай — викна Търкот на пилота на скакалеца. Сграбчи облегалките на седалката, за да не се претърколи от рязкото ускорение.

Нова светкавица се зароди в недрата на облака, но този път се стрелна право към скакалеца. Шерев и Яков се отдръпнаха назад, вдигайки едновременно ръце пред лицата си, сякаш да се защитят от приближаващата се мълния. Тя ги удари.

Корпусът на извънземния летателен съд потрепери, а Яков и Шерев изгубиха равновесие и паднаха. И двамата понечиха да се изправят, но подът бе наклонен под остър ъгъл и краката им се пързаляха.

— Губим мощност! — извика пилотът. — Опитвам се да овладея машината.

Търкот виждаше бързо приближаващия се масив на планината, към която падаха стремително. Той се пресегна, сграбчи Яков с механичната ръка, а с другата се вкопчи в дрехите на Шерев. Екзоскелетът на скафандъра забръмча тихо, придавайки сила на ръцете му и той вдигна двамата от пода. След това сгъна колене.

Със скорост от шестдесет километра в час скакалецът се вряза в склона на планината. Търкот се строполи на пода — дори свръхмощният екзоскелет не можа да издържи на грамадното натоварване. Но предпазните мерки бяха достатъчни, за да спаси Яков и Шерев от силата на сблъсъка. Стиснати в мрежите на еластичните колани, двамата пилоти подскочиха рязко напред и изгубиха съзнание.

Търкот се озова в непрогледна тъмнина. Опита се да помръдне, но не успя.

Още две „Кобри“ бяха свалени междувременно, а товарните хеликоптери бяха съвсем близо зад тях.

 

 

Сянката на Аспасия стоеше насред овалната стая дълбоко в недрата на планината Синай. Беше пъхнал меча в друг кристал, тъмночервен и висок само седемдесет сантиметра. Златисто сияние извираше от дръжката на меча, обгръщайки Сянката на Аспасия. Върху гладките стени на стаята се проектираше панорамна картина от повърхността, сякаш той стоеше на самия връх на планината и можеше да вижда ясно във всички посоки. Сянката на Аспасия втренчи поглед в последната „Кобра“, която летеше нагоре.

Ослепителен лъч бликна от дръжката на меча и попадна право върху изображението на „Кобрата“. От върха на планината стърчеше двайсетметров прът, отлят от аирлианския метал б’джа, а на края му сияеше златиста сфера. Сферата затрептя и „изстреля“ поредната светкавица.

И последната „Кобра“ беше взривена.

 

 

В огневия отсек на АЦ-130 екипажът разчистваше купищата празни гилзи с помощта на лопати за ринене на сняг.

Три цифрови брояча показваха постоянно намаляващите запаси от боеприпаси. След секунди първият от тях, който следеше запасите от 25-милиметрови куршуми, показа нула и картечницата замря. Другите две оръдия продължаваха стрелбата, но и техните запаси клоняха към свършване.

 

 

Търкот се опитваше да овладее връхлитащата го паника.

— Презареди — нареди той на компютъра и гласът му отекна в затвореното пространство на шлема.

Дъхът му секна, когато в продължение на няколко секунди не последва никаква реакция. Сетне екранът трепна и оживя, а течащите по него цифри и буквени обозначения показваха, че компютърът презарежда програмите си.

 

 

Сянката на Аспасия бе забелязал спускащите се от небето трасиращи снаряди, но за момента „Кобрите“ бяха по-голямата заплаха. Едва сега той премести вниманието си върху кръжащия над планината АЦ-130.

 

 

Макомбър зърна на екрана появилото се насред мъглата сияние и си даде сметка, че те ще са следващата цел. Нямаше време за размисъл. Тя вдигна пръст и почука с върха му върху облака на екрана. В мига, когато удари светкавицата, двете оръдия изригнаха насреща лавина от 40– и 104-милиметрови снаряди.

Макомбър отдръпна ръка и я постави върху снимката на баба си, докато екранът се изпълваше с блясъка на носещата се към тях мълния.

„Призрак“ експлодира.

Едва последният 105-милиметров снаряд, изстрелян от Макомбър, попадна право в целта и взриви златистата сфера.

На хиляда и двеста метра по-надолу, право в недрата на планината Синай, Сянката на Аспасия извика и залитна назад, когато стените се разтърсиха и се покриха с черно-червени пукнатини, след което панорамната картина изчезна.

Той се пресегна и докосна дръжката на меча, все още изпълнен с надежда, че древната технология няма да му измени, но екранът оставаше тъмен. Проклинайки, Сянката на Аспасия извади меча от кристала и напусна стаята.

А на върха на планината странната мъгла вече беше започнала да се разсейва.

 

 

Потокът от информация секна и екранът остана тъмен.

— Преден план, нощно наблюдение — нареди Търкот.

Показа се горният люк, над рамото на Яков. Руснакът се опитваше да го отвори.

Търкот се надигна. Шерев чакаше в основата на стълбичката. Пилотът и вторият пилот лежаха в безсъзнание, притиснати от коланите върху седалките в центъра на скакалеца. Корпусът на извънземния летателен съд изглеждаше незасегнат, но нямаше енергозахранване.

— Отдръпни се — каза Търкот на Яков.

Руснакът се обърна изненадан и примижа в тъмнината.

— Мислех, че сме те загубили. Не мога да отворя люка.

Търкот се изкатери, освободи манипулаторната ръка и натисна дръжката, като вложи цялата сила на екзоскелета. Дръжката поддаде, люкът отскочи нагоре и през отвора нахлу ярка слънчева светлина. Търкот се изкатери и помогна на другите двама да излязат след него.

Намираха се в подножието на върха, който все още бе скрит от странната мъгла. Но когато слязоха от скакалеца, тя бе започнала да се разсейва.

 

 

Първият „Блекхоук“ кацна. От десантния отсек изскочиха дузина израелски командоси. Метнали раниците с експлозив през рамо, те затичаха към скалистия зъбер, където, както Шерев им бе казал, трябваше да се намира вратата.

 

 

Сянката на Аспасия се олюля, когато целият подземен комплекс се разтърси.

— Тръгвайте — махна той на отряда въоръжени мъже, които очакваха заповедите му в тунела. Не поеха към входа на повърхността, където вече ги очакваше противникът, а към стаята, в която Лиза Дънкан продължаваше да е пленница на Граала.

 

 

Ръбът на скакалеца се беше забил в планинския склон, на около двеста метра от скалистия зъбер. Търкот се огледа. Недалеч от тях вече се приземяваха товарните вертолети и от тях скачаха командосите. Тримата мъже започнаха да се спускат надолу.

 

 

Лиза Дънкан премигна и отвори очи. Чувстваше се като упоена, не можеше да контролира движенията си, главата й се въртеше. Опита се да вдигне ръка, да докосне нещо твърдо, но ръката отказваше да я слуша.

Тя премигна отново, доволна, че поне тази малка част от тялото й се подчинява.

— Как се чувстваш? — попита я Сянката на Аспасия, надвесен над нея.

Дънкан направи опит да каже нещо, но устните й не я слушаха. Едва сега забеляза, че е облечен в жреческите одежди.

— Сега трябва да… — подхвана Сянката, но беше прекъснат от мощна експлозия, която накара стените да затрептят. Той се изправи и погледна мрачно нагоре.

— Вземете я — нареди на хората.

 

 

Първата вълна от десет израелски командоси нахлу през назъбения отвор на взривената врата и веднага бе покосена от автоматична стрелба. Преди да влязат, командосите от втората група метнаха заслепяващи гранати. Те успяха да стигнат малко по-навътре и да избият част от дебнещите ги в засада противници, преди да бъдат повалени. Тунелът описваше лека извивка надолу и наляво, създавайки идеални условия за защитниците, които принуждаваха настъпващите командоси да плащат скъпо за всяка стъпка.

Търкот беснееше и настояваше час по-скоро да се хвърли в атака. Яков една го удържа, докато първите две групи се опитваха да си пробият път, но бяха избити. Когато третата група се приготви за щурм, Търкот повече не можеше да издържа. Той блъсна руснака, заварвайки го неподготвен, и се хвърли след командосите.

Шерев успя да го застигне.

— Остави на хората ми да свършат тази работа.

— Зная как да им помогна — отвърна задъхано Търкот. — Кажи им да ме следват на пет метра.

Той изпревари първия от командосите и в същия миг бе ударен в гърдите от кратък автоматичен откос. Куршумите отскачаха от бронирания скафандър. Търкот вдигна своя тежък МК-98 и повали неколцина стрелци.

Той започна да се спуска надолу в тунела, като сваляше с кратки, полуавтоматични изстрели движещите се цели. Израелските командоси го следваха отблизо. Още няколко пъти от бронята му отскачаха куршуми, без да го засегнат.

Търкот стигна тичешком едно разклонение, където стрелбата утихна. Спря и се огледа озадачено. Единият коридор продължаваше надолу, другият се изкачваше към повърхността.

— Тук ще се разделим — съобщи той на Шерев. — Аз слизам долу. Половината от хората с мен, другите, начело с Яков, отиват нагоре.

— Ще дойда с теб — възрази Яков.

Търкот поклати глава, но само чукна чело във вътрешната стена на шлема.

— Иди с другите — повтори той. Не искаше да поверява Дънкан на Шерев, ако командосите я откриеха там. Все още не му се доверяваше напълно. Не знаеше дали да вярва и на руснака, но поне го познаваше добре. Освен това интуицията му подсказваше, че най-вероятно Сянката на Аспасия и Дънкан се намират в подземията. Той се втурна надолу в тунела и командосите го последваха.

 

 

Яков и Шерев поведоха тяхната група нагоре по втория тунел. Движеха се предпазливо, очаквайки всеки момент да ги посрещнат със стрелба. Яков местеше дулото на автомата наляво-надясно, опрял пръст на спусъка. Тунелът се вля в голямо помещение, което беше съвсем празно, ако се изключат няколкото пулта за управление аирлианско производство. В отсрещния край имаше друг тунел.

— Натам — посочи Яков с автомата и останалите го последваха.

 

 

Пътят им бе препречен от залостена врата. Търкот отстъпи назад, докато един от командосите поставяше експлозив. Той се олюля, когато взривът отекна в тунела, след това се втурна през образувалия се отвор. Тук имаше голяма стая с много празни легла. Никакви врати.

Търкот изруга, обърна се и си проправи път през командосите.

 

 

Веднага щом прекрачи прага Яков си даде сметка, че е допуснал грешка. Намираше се в тясно помещение, от което нямаше друг изход. Подът под краката му се разтърси. Шерев се присъедини към него и в мига, когато следващият командос понечи да влезе, цялата стая започна да се издига. Командосът скочи вътре, разминавайки се на косъм с горния ръб на отвора. Бързо набраха скорост и профучаха покрай още няколко врати на други нива, но асансьорът не спираше. По гладките стени не се виждаха никакви копчета.

Яков се облегна назад и насочи автомата към вратата.

— Мисля, че отиваме към върха на планината — промърмори той.

 

Когато най-сетне стигна контролната зала, Търкот се натъкна на струпаните пред шахтата на асансьора командоси. Те набързо му предадоха какво се е случило. Две метални въжета на отсрещната стена на шахтата се движеха в противоположни посоки. Едното нагоре, второто надолу.

Търкот не се поколеба дори за миг. Той скочи в шахтата и сграбчи въжето, което се издигаше нагоре. Манипулаторната ръка заскърца пронизително по въжените нишки, преди да ги стегне като менгеме. Сега и той се изкачваше нагоре.

 

 

Яков почувства, че тялото му олеква, което бе първият признак за забавяне на скоростта. Асансьорът спря. Намираха се в просторна подземна кухина. В средата й имаше скакалец, а до него стърчеше висока фигура, облечена в странни дрехи и с корона на главата. Неколцина войници носеха нещо, увито с плътен бял плат и положено на дебели пръти. Други двама придържаха олюляващата се Лиза Дънкан.

Яков изскочи от асансьора, притиснал към рамото си приклада на автомата. Шерев и другият командос го следваха отзад.

— Никой да не мърда! — изрева Яков.

Сянката на Аспасия се извърна. Когато отметна назад качулката си, отдолу се показа ъгловато лице, с изненадващо гладка кожа. Той се усмихна.

— О, големият руснак! Чувал съм за теб. Трудно се работи с твоите сънародници. Казах на Хитлер да не започва онова нашествие, но той не ме послуша. Изби доста руснаци, а и от неговите сънародници немалко загинаха, така че накрая спечелихме.

— Поставете долу кивота — Яков махна с автомата.

— Не мисля, че трябва да го правят — завъртя глава Сянката на Аспасия. Той даде знак и двамата носачи започнаха да се катерят по стълбичката към скакалеца.

— Спрете! — извика Шерев.

Сянката на Аспасия прекрачи встрани и сграбчи Лиза Дънкан, която изглеждаше като упоена. Той стисна гърлото й и я притисна към себе си. В другата му ръка блесна острие, което опря в шията й.

— На мнозина съм видял сметката с това. Един повече за мен е без значение. За вас има ли?

— Не. Няма — заяви Яков и се прицели.

 

 

Автоматичният асансьор стигна върха, след това смени посоката и пое обратно.

Вдигнал глава нагоре, Търкот виждаше ясно плоското бяло дъно на асансьора, който се спускаше към него, изпълвайки цялата шахта. Нямаше къде да се скрие. В мига, когато се изравни със следващия отвор, той се оттласна от стената и скочи през дупката, разминавайки се на сантиметри с падащата кабина.

Веднага щом асансьорът отмина, Търкот отново скочи в шахтата и сграби пълзящия нагоре кабел.

 

 

— Не прибързвай! — посъветва го Сянката на Аспасия. Той кимна към двамата, които носеха кивота. — За това сте дошли, нали? Само че съм го минирал. И това също ви трябва. — Той посочи дрехите.

— Предпочитам да унищожа кивота, отколкото да го оставя в твои ръце — заяви спокойно Яков.

— Ти може би, но не и приятелят ти — Сянката на Аспасия погледна към Шерев. — Той дойде тук, за да си върне камъните. Ако вземе в добавка и кивота, ще поднесе най-хубавия подарък на своята родина, нали, господин Шерев?

— Няма да ти позволим да си тръгнеш — заяви Шерев, застанал встрани, командосът беше зад него.

Търкот избра този момент, за да нахлуе в помещението. Той се претърколи, скочи на крака, смъкна оръжието от ремъка и го насочи.

— Господа, мисля, че държа всички джокери — произнесе Сянката на Аспасия, отстъпвайки назад, прикрит зад тялото на Дънкан.

— Пусни я — прогърмя гласът на Търкот, усилен от външните говорители.

— Кивотът — Шерев направи движение с дулото на автомата. — Оставете го.

Яков изръмжа заплашително.

Търкот го погледна и разбра какво се готви да направи Шерев.

— Недей! — викна той.

— Не бива да му позволим да отнесе Граала — отвърна непреклонно Шерев.

И двамата се сепнаха, когато Яков внезапно откри огън и куршумите преминаха през гърдите на Дънкан, удариха Сянката на Аспасия и рикошираха от тумина.

Сянката на Аспасия изпусна Дънкан и дръпна покривалото на кивота. В същия миг главите на двата херувима се извъртяха и поразиха с бликналите от очите им лъчи двамата, които държаха върлините. Кивотът се сгромоляса на земята, а херувимите продължаваха да стрелят — единият лъч повали командоса, а вторият удари Шерев в рамото и го завъртя.

Стреснат от стрелбата на Яков, Търкот се позабави, преди да натисне спусъка. Проектилът попадна в тялото на Сянката на Аспасия и върху дрехите му разцъфна голямо кърваво петно. Херувимът се обърна към Търкот и го порази право в гърдите, отмятайки го назад. Следващата цел беше Яков и блестящите, червени очи се втренчиха в него.

Действайки инстинктивно, Търкот се хвърли встрани, сграбчи руснака и го събори на земята, поемайки лъчевите удари със скафандъра.

— Заден план — нареди той.

Сянката на Аспасия бе отворил кивота и държеше Граала в ръка. С другата той сграбчи Дънкан и я повлече към люка на скакалеца, оставяйки след себе си кървави следи.

Търкот се изправи на коляно и насочи тежкия МК-98. Натисна спусъка и проектилът удари Сянката на Аспасия в китката, откъсвайки я от тялото. Лишена от опора, Лиза Дънкан се строполи до скакалеца. От гърдите й струеше кръв.

Докато Търкот чакаше да се зареди следващият проектил, Сянката на Аспасия се пъхна през отвора и изчезна вътре, отнасяйки със себе си Граала.

Люкът хлопна. Търкот стреля, съзнавайки, че постъпва безсмислено, проектилът рикошира от стената на скакалеца. В тавана на кухината се появи цепнатина, която започна бързо да се разширява. След изчезването на Граала херувимът бе преустановил стрелбата и червените му очи бяха угаснали.

Търкот се изправи и откри огън в движение, докато скакалецът бързо набираше скорост. Той се издигна над пода и се понесе към разширяващия се отвор в тавана.

Търкот дотича до мястото, където лежеше Лиза. Очите й бяха отворени и тя се опитваше да каже нещо, но се чуваше само хриптене.

— Отвори скафандъра — нареди Търкот. Предната половина се завъртя встрани и той се измъкна навън, целият плувнал в пот. Коленичи до жената и я взе в ръцете си.

— Лиза.

Очите й се завъртяха и се втренчиха в неговите. Мъчителна усмивка разкриви окървавените й устни.

— Знаех, че ще дойдеш. Съжалявам. Обърках всичко.

След това погледът й потъмня и тялото й се отпусна безжизнено.