Христо Смирненски
Северно сияние

Стозвучний рев на битката вседневна

не стихва в снежните поля.

И върху бледите чела

Смъртта чертай, развихрена и гневна,

зловещия си жертвен знак.

 

А вихрите сред степите безбрежни

отбрулят жълтите листа,

забравени от есента,

и разпилели къдри белоснежни,

ридаят в ледения мрак.

 

Но стъпват твърдо легиони горди

по своя буреносен път,

над тях шрапнелите мълвят

заканите на обезличени орди,

прокълнати пред бащин праг.

 

А всички страдущи и морни братя,

осъдени на вечен гнет

от рухващия стари свет,

целуват с трепет стъпките им святи,

вбраздени в кървавия сняг.

* * *

От сибирските мрачни хижи,

от каменния Петроград,

презрели делничните грижи,

червените тълпи се нижат,

сплотени твърдо брат до брат.

 

А тъй жестока е борбата!

Отде не плъзна хищен враг?

И кой престъпник на земята

не тръгна с кървав нож в ръката

да сее ужаси и мрак?

 

Налете с кървави пълчища

настръхналият Капитал,

обърна в дим и пепелища

на Сибир мирните селища,

вериги нови изковал.

 

Но гръмна мълния метежна

над синовете на нощта

и в свойта участ неизбежна

стопиха се кат преспа снежна

недоброими пълчища.

 

Безумец е, кой хвърля шепа

пръст — с пръст слънцето да затъмни,

и кой надежда храни слепа

да спре стихията свирепа

на океанските вълни.

* * *

Да бъде крепка, братя,

десницата ви свята!

Вий първи в тъмнината

запалихте звезда.

 

Лъчът й ще учуди,

зовът й ще пробуди

задрямалите люде

към хляб и свобода.

 

И вихър от крилати

души ще да разклати

престъпните палати

на земната беда.

 

Да бъде крепка, братя,

десницата ви свята!

Вий първи в тъмнината

запалихте звезда.

* * *

От руските поля далеч до Атлантика,

през тайнствения лес на Индия безкрайна

и всъде по света, де пот и горест блика,

трепти с рубинен лъч сияние велико,

открило със любов свещената си тайна.

И неговия лъч е взор на херувим,

и неговия зов е гръм: «Да победим!».

 

Тълпи се легион до братски легиони

и бурното море издига се и тътне:

«Станете вий, деца, вий, робски милиони,

притиснати под златни кървави корони,

угасващи в нощта и в сънищата смътни!

Станете вий, деца на Лондон, Берлин, Рим,

умира старий свят, ний нов ще сътворим…»

 

И блика над света туй северно сияние,

огряло огнен път през кървавата вечер,

и робските деца възрастват в великани,

в смирените сърца разбуждат се закани

и тътне все напред рубинения глетчер.

А неговия зов лети кат светъл химн,

а неговия химн гърми: «Ще победим!».

«Червен смях», 29 октомври 1920