Христо Смирненски
Глад

През цялото лято напразно копняха

душите за капчица дъжд.

Небето бе сякаш запалена стряха

и в суша безмилостна вред изгоряха

полята с пшеница и ръж.

 

И ужас облъхна селяците бедни,

сърцата им скръб вледени.

Те шушнат, споглеждат се трепетни, бледни,

а бърже дояждат се вече последни

прикрити от лани храни.

 

Една подир друга прихлупени хижи

пустеят и неми стърчат.

Тълпа след тълпа из полята се ниже,

а мълком по техните стъпки се движи

зловещия хищник Гладът.

* * *

Като безчислени ята,

подгонени от есента,

далеч, далеч отлитат шеметни пълчища.

Очи извръщат се назад,

където в бронзов прах трептят

тополите на горестните им селища.

 

И ето плачеща жена,

до нея плахо отстрана,

привел в печал глава, върви мужик замислен.

Край тях притискат се деца,

с изпити, смаяни лица,

и впиват поглед из кервана многочислен.

 

В душата скръб, пред поглед тъп

блуждай и гасне образ скъп.

А огнена земята майка ги поглежда

с раззинали пукнатини

и сякаш леден смях звъни

и помразява всяка трепетна надежда.

* * *

Сивожълти безплодни поля

се простират кат смъртен саван

и по тях безконечен керван,

поразен от съдбата си зла.

 

Накъде и по кой път сега?

В безконечна, задрямала степ

ни покой, ни вода, нито хлеб!

Само ужас и черна тъга.

 

Вред безлюдни и глухи села.

А сред жълтите тез пустоти

сгорещеният въздух трепти

с милиони прозрачни крила.

* * *

А в полето, днес облето в безутешна, бурна скръб,

бодро щеше да се носи песента на звънък сръп.

И смехът на волни деви щеше буйно да звъни

над облъханите с гибел безпределни равнини.

 

Ширни ниви златогриви щяха кротко да сведат

натежали класове над родна черноземна гръд.

Вредом сини метличини, кат очите на деца,

щеха да мълвят утеха за селяшките сърца.

 

Ех, нали и таз година с толкоз грижи и тегла

разорани и засяни бяха мъртвите поля!

Черни мъки всекидневни, черни тежки капки пот,

а сред тия сиви степи нито искрица живот!

* * *

И ето, безкрайни, безхлебни кервани

се точат из прашния път,

над тях небесата оловни савани

безмълвно простират. И в скръб изтерзани

селяците бедни вървят…

 

И все тъй пустеят прихлупени хижи,

пустеят и неми стърчат.

Керван след керван из полята се ниже,

а мълком по техните стъпки се движи

всевластната хищница Смърт.