Христо Смирненски
Три години

Москва изправя каменно чело

с венец от нарциси и тръне

и в бурния й поглед тъне

загадката на светлото дело.

 

Сред дъжд от огнени стрели, сама,

едничка в бурята среднощна,

стои тя горда и разкошна

и мощно грей сред ледната тъма.

 

Загърната във плащ от гръм и дим,

в небето поглед приковала,

пред пристъпа на всяка хала

тя спуска своя щит непобедим.

 

И гръмнала с победни тържества

и с вихъра на свойта сила,

в сърце си обич притаила,

Москва нашепва трепетни слова:

* * *

„В сенките на три години

аз блестя като звезда

и в гърдите ми не стине

пламъкът на любовта.

 

Сред безбрежни степи снежнн

аз съм остров от сърца

и чрез вихрите метежни

пръскам огнени зрънца.

 

Пред просънени народи

като факел аз пламтя

и децата земни водя

към живот и свобода.“

* * *

„Чадата ми родни отхвърлиха първи

надгробния камък на черния гнет —

с коралния блясък на своите кърви

чертаят днес пътя на новия свет.

 

И гаснат велики с желания сетни

кръвта им да бъде свещена следа

и в черния мрак мимолетно да светнат

с рубина на падаща мъртва звезда.“

* * *

„Но вий, деца на труд и горест,

възсепнати сред тежък сън,

разбийте черната си орис —

Москва развихря бронзов звън,

Москва ви праща огнен зов

за пристъп лих и за любов.

 

При Темза, Тибър — и край Сена,

над всеки друм, над всеки кът —

със гръм стихията червена

да отбележи своя път!

Да блесне мълния и плам

над рухващия златен храм!

 

Ще разгадаем всяка тайна

на всяко мъртво божество

и над заблудата безкрайна

ще грейне в чудно тържество

едничкий бог на своя век —

освободеният човек!“

* * *

Сред пристъпа на призраците бледи

на идолите развенчани,

обсипана с пламтящи рани,

Москва празнува шеметни победи.

 

Москва изправя каменно чело

с венец от нарциси и тръне

и в бурния й поглед тъне

залога на великото дело.