Джон Варли
Натиснете ENTER (3)

Утрото прекарах в градината в размисъл за вечерното меню. Винаги съм обичал да готвя, но вечерите с Лиза станаха за мен най-радостното събитие за деня. Нещо повече — смятах ги за задължителни. Затова когато около пладне погледнах към улицата и видях, че колата й не е на мястото си, излязох от релси. Внимателно тръгнах към къщата на Клуг. Вратата пак бе отворена широко. Огледах къщата и не открих нищо особено, само на пода на спалнята бяха старателно наредени купчинки нейни дрехи. Когато почуках на вратата на семейство Ланиер, все още треперех. Отвори Бети и веднага забеляза тревогата ми.

— Момичето от дома на Клуг… Нещо се е случило. Може би трябва да позвъним в полицията?

— А какво се е случило? — попита Бети, гледайки зад гърба ми. — Сигурно още не се е върнала.

— По-точно?

— Видях я да излиза преди час. Кола за чудо и приказ!

Почувствувах се пълен кретен, но си предадох вид, че уж нищо особено не се е случило. Забелязах обаче погледа на Бети — сякаш иска да ме погали по темето или нещо такова. Вбесих се. Лиза е оставила дрехи, значи ще се върне. Продължавайки да се самонавивам, че това наистина е така, се потопих във ваната с ужасно гореща вода.

 

 

Почука се, отворих вратата и видях Лиза. С пакети в двете ръце и с обичайната си ослепителна усмивка.

— Исках да го направя още вчера, но забравих. Спомних си чак когато дойде. Много исках да те сюрпризирам, затова накупих разни неща, дето ги нямаш нито в градината, нито в кухнята…

Тя продължаваше да бърбори докато изпразваше пакетите с храни. Беше в нова фланела с надпис: В + Л — П. Нарочно не я разпитах какво означава това.

— Обичаш ли виетнамска кухня?

Едва сега забелязах колко е развълнувана.

— Никога не съм пробвал — казах. — Но обичам китайската, японската и индийската. Изобщо обичам да опитвам всичко ново.

За последното си изкривих душата; понякога пробвам нови рецепти, но в общи линии вкусът ми е съвсем на католик.

— Не знам какво ще излезе — засмя се тя. — Майка ми беше половин китайка. Така че довечера ще е нещо страшно…

Вдигна очи и като видя изражението ми, пак се засмя.

— Забравих, че си бил в Азия. Не се бой, няма да готвя кучешко.

Най-непоносимото беше борбата с пръчиците. Изтезаваха ме, доколкото можех да издържа, после си взех вилица.

— Извинявай — рекох, — но това не ми е по силите.

— Общо взето се справяш.

— Имах време да го науча.

Всяко ново ястие беше за мен откровение — никога не съм опитвал подобни неща.

— Страхуваш ли се от мен, Викторе?

— В началото — да.

— Заради физиономията ли?

— Просто съвкупна азиатофобия. Сигурно съм расист. Въпреки желанието си.

Тя кимна. Пак бяхме в моето патио, макар че слънцето отдавна се беше скрило оттатък хоризонта. Не мога да си спомня какво точно си говорихме, но беше нещо интересно.

— Вие, американците, имате комплекс на тема расизъм. Като че ли вие сте го измислили и никой друг, освен може би ЮАР и нацистите, не разбират на практика какво е расизъм. Вие не можете да различите една жълта мутра от друга и си въобразявате, че всички жълти са като по модел. Макар че у самите азиатци расовата омраза е страшно силна! — Замисли се и добави: — Ако знаеш как мразя Камбоджа! Избягах там от Сайгон и за две години попаднах в трудови лагери. Сигурно трябва да мразя само онзи мръсник Пол Пот, но ние не винаги сме господари на своите емоции…

 

 

На следващия ден отидох при нея около обед. Навън бе вече захладняло, но в нейната бърлога все още беше душно. Лиза ми разказа нещичко за компютрите, но когато се опитах да поработя с клавишите, стигнахме до извода, че едва ли си заслужава да започвам кариера на програмист.

Лиза ми показа приспособление, с което може да се свързва с всички компютри по света. Когато отидох, тя общуваше с някой от Станфорд, човек, когото никога не е виждала и знае само по позивните му „Бабъл Сортър“. С адска скорост те си разменяха своите компютърни думички, накрая Бабъл Сортър отпечата „Засега — П“. В отговор Лиза изчука „И“.

— Какво означава „И“? — попитах.

— „Истина“. В смисъл „да“, но обикновеното „да“ за хакера е твърде категорично.

— А какво е „Засега — П“?

— Това е въпрос. Добавяш към думата „П“ и се получава въпрос. „Засега — П“ означава, че Бабъл Сортър пита дали нашият разговор е завършил.

Замислих се и разгледах фланелката й, а след това очите й — сериозни и спокойни. Тя чакаше с ръце на коленете.

В + Л — П.

— Да — казах. — Да.

Лиза остави очилата си на масата и свали фланелката си през главата.

 

 

Вечерта решихме, че трябва да се пренесе в моята къща. Някои операции трябва да изпълнява у Клуг, но за останалото е напълно достатъчен преносим терминал. Избрахме един от най-хубавите компютри, цяла дузина периферни устройства и ги монтирахме в една от моите стаи. Е, и двамата прекрасно разбирахме, че преместването едва ли ще ни спаси, ако убийците на Клуг решат да се заемат с Лиза. Но все пак се почувствах доста по-спокоен, а по всяка вероятност — и тя.

На другия ден пристигна товарен камион и две момчета се захванаха да разтоварват едно доста масивно легло.

— Слушай — казах, — да не си използвала компютрите на Клуг, че да…

Лиза се захили.

— Спокойно. Откъде, мислиш, че мога да се сдобия с такова ферари?

— Ами и аз това се питах.

— Ако човек може да пише свястни програми, заработва добри пари. Аз имам собствена компания, но нито един хакер няма да се откаже от възможността да научи някакъв нов номер. Някога и аз използувах някои от триковете на Клуг.

— А сега?

— Излъгалият веднъж…

 

 

Лиза спеше малко. Ставахме в седем и аз приготвях закуската. После час-два работехме в градината. Едва тогава Лиза тръгваше към дома на Клуг и на обед й занасях сандвич. Надниквах по няколко пъти, най-вече заради собственото си спокойствие, но не оставах повече от минута. През деня се занимавах с покупки или домашна работа, а в седем се захващахме заедно да правим вечерята. Учех я на американска кухня, а тя на всичко останало. Понякога се оплакваше, че в Америка не продават някои продукти; разбира се, не кучешко месо, макар Лиза да твърдеше, че знае отлични рецепти за ястия от маймуна, змия и мишки. Така и не разбрах дали се шегува или говори сериозно, но не разпитвах излишно.

След вечеря оставаше вкъщи. Хареса й моята вана. Това е единствената промяна, която съм правил, и единствената вещ за разкош. Купих я в 1975 година, заради нея трябваше да разширявам банята.

Тя нямаше лоши навици, или поне такива, които да ми пречат. Прецизна, обича чистотата, преоблича се два пъти дневно изцяло и никога не оставя мръсна чаша в мивката.

 

 

През следващите две седмици Озбърн идва три пъти. Лиза го приемаше у Клуг и му разказваше какво е разбрала.

— Веднъж Клуг е имал в нюйоркска банка сметка за девет трилиона долара — разказа тя след поредното посещение на Озбърн. — Мисля, че го е направил просто от мерак да разбере дали този номер ще мине. Оставил тази сума едно денонощие, прилапал процентите и ги прехвърлил в една от банките на Бахама, а подир това унищожил основния капитал. Тъй де, той и без това бил фиктивен.

Озбърн от своя страна й разказа някои новини около следствието. Впрочем нямаше нищо ново, така че той просто споделяше своите съображения относно собствеността на Клуг, все още неясна ситуация. Дойде група от ФБР с желанието да вземе нещата в свои ръце, но Лиза притежава великолепното качество да замъгля чуждите мозъци с приказки за компютри. Първо обясни целта си, но с такива думи, че никой не я разбра. Понякога това е достатъчно. Ако ли пък не, тя става от мястото си и дава възможност на другите да се оправят с творбите на Клуг. След което всички с ужас наблюдават как цялата информация от диска отива на кино и на монитора се появява надпис: „Ти си едно глупаво говно!“.

— Аз ги подвеждам най-безсъвестно — признаваше Лиза. — Давам им да разберат това, което знаят и без мен. Загубих около четиридесет процента от информацията на Клуг, но другите ще погубят всичките сто. Да им видиш само мутрите, когато Клуг им подхвърля поредната логическа бомба! Този тип метна принтер на цена три хиляди долара в другия ъгъл на стаята, пък после се опитваше да ме подкупи да мълча.

Поредната федерална агенция й изпрати експерт от Станфорд и оня, напълно сигурен, че рано или късно ще измъкне кодовете на Клуг, започна да трие всичко подред. Лиза му показа как Клуг се е вмъквал в главния компютър на данъчното управление, но „забрави“ да му спомене как е успявал да се измъква. Експертът веднага нагази в охраняващата програма и сражавайки се с нея, успял, както се разбра по-късно, да изтрие всички записи за данъци от буква S до буква W. Или поне Лиза успя половин час да го държи убеден, че точно това е направил.

— Помислих, че получи сърдечна атака — каза тя. — Бял като тебешир и мълчи. Съжалих го и му показах къде за всеки случай презаписах тази информация, после му обясних как да я мушне на съответното място и как да укроти ключовата програма. Изхвърча като куршум. Скоро, разбира се, ще осъзнае, че такъв обем информация може да се унищожи за миг само с динамит, тъй като съществуват дублиращи системи, пък и скоростта на обработка си има граница. Но повече няма да ми досажда тук.

— Прилича ми на някаква заплетена видеоигра — казах.

— В известен смисъл — да. Прилича на безкрайна верига от заключени стаи, във всяка от които се крие нещо страшно. Всяка крачка е огромен риск и всеки път изминаваш само една хилядна от дължината на крачката. Трябва да питаш чуждата машина горе-долу така: „Всъщност това не е въпрос, но ако внезапно ми щукне да те питам (което изобщо нямам намерение да правя) за това какво ще се случи, ако гледам тази врата (даже не я докосвам, дори ме няма в съседната стая), то какво би могла да предприемеш в този невероятен случай?“. Програмата смила всичко това, решава дали заслужаваш да ти метне торта по мутрата, след което или ти мята тортата, или си дава вид, че минава от позиция А на позиция А1. Тогава казват: „Е, да предположим, че действително съм погледнал вратата“, след което най-често тя ти отвръща: „Ти си гледай, гледай си!“^[1] — и всичко отива по дяволите.

Може това обяснение да изглежда тъпо, но според мен е най-сполучливият опит на Лиза да ми обясни с какво все пак се занимава.

— И ти им казваш всичко това? — попитах.

— Не, не всичко. Премълчах за четирите цента.

— Лиза, не съм искал тези пари, не съм молил и затова съжалявам, че…

— Успокой се, всичко ще е наред.

— Беше ли това регистрирано при Клуг?

— Да, и изпотроших доста време да го разшифровам.

— Отдавна ли знаеш?

— За седемстотинте хилядарки? Беше още в първия диск, който разчетох.

— Искам да върна тези пари.

Тя се замисли и поклати глава.

— Да се освободиш от тези пари сега е по-опасно, отколкото да ги оставиш. Някога това са били измислени пари, но сега си имат своя история. В данъчното смятат, че знаят откъде са ги взели, данъците са изплатени. Щатът Делауер смята, че ти ги е превела реално съществуваща корпорация. На адвокатската кантора в Илинойс е заплатено за процедурите около превода. Банката ти дава проценти. Не искам да те убеждавам, че е невъзможно да се изтрият всички тези записи, но не бих искала да се занимавам с това. Добре си разбирам от работата, но Клуг е имал особен талант, който аз, уви, не притежавам…

— Как е успявал с всичко това! Ти рече „измислени пари“. Да не ги е събирал от улицата?

Лиза нежно поглади компютъра.

— Ето ги парите — отговори тя и очите й блеснаха.

 

 

За да не ме безпокои, нощем Лиза работеше на свещ и това се оказа съдбовно. Върху клавиатурата тя работеше слепешката, а свещта й трябваше само да намира нужните дискети.

Така и си заспивах всяка нощ, загледан в крехката й фигура, потопена в топлото сияние на свещта. Златиста светлина върху златиста кожа…

„Кльощава“ — така Лиза говореше за себе си. Наистина беше слабичка и броях ребрата й, когато седеше с преплетени крака и изправен гръбнак. Понякога затихваше за дълго с отпуснати ръце, после дланите й като птици политаха нагоре, сякаш за да се сгромолясат върху клавишите, но винаги докосваше клавишите леко, почти беззвучно. Струваше ми се, че това са по-скоро упражнения на йога, отколкото програмиране. И самата тя казваше, че в състояние на медитация работи най-добре.

Никой не би нарекъл лицето й красиво. Малцина са даже онези, които ще го определят като привлекателно. Но на мен тя ми се струваше красива.

Преместих поглед от нея на свещта. Известно време гледах пламъка, после се опитах да отместя очи — не успях. Със свещите понякога е така, не зная защо — внезапно започват да примигват, макар че пламъкът остава вертикален. Подскача и се спуска, нагоре и надолу, нагоре-надолу, ритмично, разгаряйки все по-ярко, все по-ярко…

Опитах се да повикам Лиза, но свещта продължаваше да пулсира и бях загубил слово… Задъхвах се, разхлипах се, исках да крещя, да извикам да не се притеснява…

Тогава започна да ми се гади…

 

 

В устата си усетих вкус на кръв. Опитах се да поема въздух. Лиза стоеше на колене, навела глава над мен, и усетих на челото ми да пада топла сълза. Лежах до леглото, върху килима.

— Викторе, чуваш ли ме?

Кимнах. Изплюх лъжичката, която стърчеше от устата ми.

— Какво стана? По-добре ли си?

Пак кимнах и се опитах да заговоря.

— Лежи си. Повиках лекар.

— Не трябва лекар.

— Той все едно идва. Лежи си спокойно.

— Помогни ми да стана.

— Не бързай, не трябва.

Права беше — опитах се да седна и в същия миг паднах по гръб. На вратата се позвъни.

 

 

По някакъв начин Лиза успя да се отърве от лекарския екип и направи кафе. Отидохме в кухнята и тя мъничко се успокои. Беше вече един след полунощ, но аз все още се чувствах зле, макар пристъпът да не беше от най-страшните.

Отидох в банята и извадих шишенцето с „дилантин“ (бях го скрил там, когато Лиза дойде при мен) и пред очите й глътнах таблетка.

— Днес забравих да взема — казах.

— Защото беше ги скрил. Глупаво е.

— Знам.

Трябваше да кажа още нещо — тя остана недоволна, че не се защитих, но след пристъпа нямах сили.

— Ако искаш, можеш да си отидеш — казах.

Лиза също не остана назад, скочи през стола, разтресе ме за рамото и рече сърдито:

— Да не съм чула повече това!

Кимнах и заплаках. Повече не ме докосна и това ми помогна. Можеше да започне да ме успокоява, но съм свикнал да се оправям сам.

— Отдавна ли ти е така? — попита. — Затова ли трийсет години седиш вкъщи?

— Почти. Когато се върнах от войната, ми направиха операция, но стана още по-лошо.

— Добре. Сърдя ти се, защото не ми каза предварително и не знаех как да постъпя. Трябва да ми кажеш какво да правя в такива случаи.

Тогава можех да сложа край на всичко. Още се чудя защо не го направих. За тези години бях си изработил няколко безотказни начина да прекъсвам всякакви близки отношения. Когато я погледнах обаче, аз се обърках — тя наистина искаше да остане. Не знам защо искаше, но това ми бе достатъчно.

— Сбърка с лъжицата — казах. — Ако имаш време и можеш да го направиш без да ти захапвам пръстите, по време на пристъп трябва да поставяш между челюстите парче смачкан плат. Чаршаф или нещо такова. Но не твърд предмет. — Опипах с ръка устата си. — Изглежда съм счупил зъб.

— Пада ти се.

Спогледахме се и се засмяхме. Тя заобиколи масата, целуна ме и седна на коляното ми.

— Най-опасното е, че мога да се задавя. По време на пристъп всичките ми мускули се свиват, но за малко. После започват произволно да се отпускат и съкращават…

— Знам. Опитвах се да те удържа.

— Никога не прави това. Ако не се оправя от първия пристъп и веднага започне втори, или пък видиш, че съм много зле три-четири минути, повикай бърза помощ.

— Но ти ще умреш преди те да дойдат.

— Тъй е, но иначе трябва да лежа по болниците, а не обичам болниците.

— И аз.

 

 

На другия ден Лиза ме взе да се поразходим с ферарито. Отначало бях нервен, страхувах се, че е луда глава, но тя караше толкова бавно, че дори сигнализираха отзад. По вниманието, което отделяше на всяко свое движение, разбрах, че е новак.

— Моето ферари ще умре от скука — призна тя. — Никога не вдигам повече от петдесет.

Влязохме в един магазин на Бевърли Хилз и Лиза купи нощна лампа на някаква невъобразима цена.

 

 

Нея нощ заспах трудно. Страхувах се от нов пристъп, макар че новата лампа едва ли би могла да го предизвика. Размишлявах колко много се е изменил езика с годините, има толкова много нови думи. Много от тях са за предмети и понятия, които в моето детство изобщо не съществуваха.

— Какво те привлича в компютрите, Лиза? — попитах.

Дори не трепна. Когато работи с машините, Лиза сякаш си отива от този свят. Обърнах гръб и се опитах да заспя, когато чух:

— Властта.

Вдигнах глава и я погледнах. Вече беше с лице към мен.

— В Америка ли научи всички тези компютърни работи?

— Някои неща още там. Не съм ли ти разказвала за своя капитан?

— Струва ми се, не.

— Странен човек. Разбрах го още там. Тогава бях на четиринайсет. Кой знае защо този американец се заинтересува от мен, нае ми добра квартира и ме прати на училище.

Тя замълча, вероятно очакваше моята реакция, после продължи.

— Това беше много полезно за мен. Научих се да чета добре, а когато можеш да четеш, за теб вече няма нищо невъзможно.

— Ама аз не те питах за твоя капитан, аз питах какво те привлича в компютрите. Може би възможността да заработваш добри пари?

— И това, но не само. В тях е бъдещето.

— Бог ми е свидетел, за това съм чел предостатъчно.

— Но освен това е истина. Освен това те дават власт, ако знаеш как да ги ползуваш. Ти сам видя възможностите на Клуг. С компютрите могат да се правят пари. Имам предвид не да се заработват, а да се правят. Все едно имаш печатарска машина. Помниш ли, Озбърн спомена, че домът на Клуг не съществува. Как го разбираш това?

— Сигурно е изтрил всички данни за дома си от разните там електронни памети.

— Това е само първата крачка. Но все пак парцелът трябва да е регистриран и в съответните книжа на областта, нали? Искам да кажа, че в тази държава все още не са престанали да използуват хартията.

— Значи го има в съответните нотариални книги.

— Не. Тази страница я няма.

— Не разбирам, Клуг никога не е излизал от дома си.

— Стар номер. Клуг проникнал в компютризирания архив на полицейското управление и потърсил там някой си Сем. После му изпратил чек за хиляда долара и писмо, че ще получи и два пъти повече, ако се вмъкне в архива и направи това и това. Сем не клъвнал, не клъвнали също някои си Макджи и Моли Ангър. Но Бебето Били Фипс клъвнал и получил втори чек, както било обещано. Двамата с Клуг дълги години са имали прекрасни делови отношения. Сега Бебето Бил кара чистак нов кадилак, пък и понятие си няма кой е Клуг и къде живее. Клуг изобщо не се е интересувал колко пари пръска — парите си той правел буквално от нищо.

Обмислях казаното. Наистина, когато си пълен с пари, можеш да направиш почти всичко, а Клуг е разполагал с предостатъчно.

— Каза ли на Озбърн за Бебето Бил?

— Изтрих този диск, както и всички сведения за твоите седемстотин хилядарки. Човек никога не знае кога ще му потрябва някой като Бебето Бил.

— Страхуваш се, че ще имаш неприятности ли?

— Целият живот е риск, Викторе. Най-добрият материал оставям за себе си. Не защото имам намерение да го използувам. Но ако някога ми потрябва и не е подръка, ще се почувствам последна тъпачка.

Тя наклони глава и очите й станаха едва забележими процепи.

— Кажи ми… Клуг е избрал от всички съседи теб, защото трийсет години си живял като най-примерно момченце. А как ти се отнасяш към онова, което правя?

— Бих нарекъл твоето поведение възторжено-аморално. Да, много си преживяла и в общи линии си честна, но тежко му който ти застане на пътя.

— Възторжено-аморално — харесва ми.

— Значи се захвана с компютрите, защото бъдещето е в тях. А никога ли не се страхуваш… как да го кажа, звучи глупаво… Няма ли според теб те да вземат власт над нас?

— Тъй мислят всички, докато сами не започнат да ползуват машини — отвърна тя. — Не можеш да си представиш колко са глупави. А това, в което наистина вярвам, е, че властта ще принадлежи на хората, които могат да подчинят компютрите. Те вече завладяват властта, затова и аз…

— Не това имах предвид. Не се изразих точно.

Тя се намръщи.

— Клуг много се е интересувал от един проблем: постоянно е следил какво се прави в лабораториите за изкуствен интелект и се е занимавал с неврология. Мисля, че се опитвал да намери нещо общо…

— Между човешкия мозък и компютъра?

— Не съвсем. Той си представял компютрите като неврони. Като мозъчни клетки. — Тя посочи своята машина. — Това тук е толкова далеч от човешкия мозък, колкото звездите от нас. Компютърът не може да обобщава, да прави изводи, да изобретява. При добро програмно осигуряване се създава впечатлението, че прави нещо такова, но това е само илюзия. Някои си въобразяват, че когато създадем компютър, в който има толкова транзистори, колкото неврони има в човешкия мозък, у машината ще се появи съзнание. Според мен това е пълна дивотия. Транзисторът не е нервна клетка, квинтилион транзистори с нищо не са по-добри от дузина. Вероятно Клуг е бил на това мнение и е търсил общи свойства между невроните и еднобайтовите компютри. Затова в къщата му има толкова много боклук — разните „Треш-80“, „Атари“, „TI“, „Синклери“. Самият той е свикнал на по-мощни машини, за него това са играчки.

— И какво е разбрал?

— Струва ми се — нищо. Осембитовата машина е доста по-сложна от неврона и въпреки това нито един компютър не може да се сравнява с човешкия мозък. Ако изобщо трябва да ги съпоставяме. Да, „Атари“ е по-сложна от неврона, но е глупаво да се сравняват — все едно да сравняваш посока с разстояние или цвят с маса. Но има една обща черта.

— Кое?

— Връзките. Пак е различно, но принципът е един и същ. Невронът е свързан с множество други неврони. Тези връзки са трилиони и импулсите по тях определят кои сме, какво мислим и какво помним. С помощта на ето този компютър аз мога да се свържа с милиони други. Тази информационна верига е по-всеобхватна от човешкия мозък, тя съдържа повече данни, отколкото цялото човечество е способно да усвои за милион години. Тя се простира от „Пайъниър-10“, който сега е някъде около Плутон, до всеки дом, където има телефон. С помощта на машината можеш да събереш тонове сведения, които някога и някъде са събирани, но към които никой не е поглеждал поради липса на време. И точно това е интересувало Клуг. Старата идея за „критичната компютърна маса“, когато компютърът ще се сдобие със съзнание. Тази идея обаче той е разглеждал от нов ъгъл. Може би са важни не възможностите на отделните компютри, а техният брой. Някога бяха хиляди, сега са милиони. Има ги дори в автомобилите и ръчните часовници. Във всеки дом има по няколко — от простия таймер на микровълновата печка до видеоигрите и компютърните терминали. Клуг се е опитвал да разбере дали може по този начин да се набере критичната маса.

— И до какъв извод е стигнал?

— Не знам. Той просто едва е започвал.

— Критична маса… На какво би могло да прилича? Струва ми се, че ще възникне някакъв колосален разум. Бърз, всезнаещ, всеобемен. Почти богоподобен.

— Може би.

— А няма ли да ни завладее? Пак се върнах на този въпрос, но няма ли да станем негови роби?

Дълго обмисляше отговора си.

— Не мисля, че сме достойни за това. За какво сме му нужни? И още — откъде ще знаем какво е нужно нему? Би ли искал да го обожествяваме? Съмнявам се. Това по-скоро прилича на фантастичен филм от петдесетте години. Говорим за съзнание, но какво разбираме под този термин? Може би и амебата осъзнава нещо, може би и растенията. Може даже всеки неврон да има някакво свое ниво на съзнание. Ние изобщо не разбираме какво представлява нашето съзнание, как възниква и къде отива след смъртта ни. А да се използуват човешки мерки за хипотетично съзнание, зародило се в глъбините на компютърната мрежа — това е пълна глупост. Аз не мога например да си представя как то взаимодейства с човешкия мозък. Не е изключено то изобщо да не ни обърне внимание, точно както ние не забелязваме отделните клетки на собствения си организъм, или прелитащото през нас неутрино, или трептенията на въздушните атоми.

След това се наложи да ми обяснява какво е неутрино и съвсем скоро забравихме за нашия митичен хиперкомпютър.

— И какво искаше да кажеш за капитана? — попитах след време.

— Наистина ли те интересува?

— Да го кажем тъй: не се страхувам да узная.

— Всъщност той е майор. Получи повишение. Интересува ли те името му?

— Лиза, ако не искаш, не ми разказвай. Но ако искаш, тогава мен ме интересува как е постъпил с теб.

— Не се ожени за мен, ако това имаш предвид. Предложи ми, когато разбра, че умира, но аз го разубедих. Може би това е най-благородната постъпка в моя живот. А може би най-глупавата. Малко преди падането на Сайгон се опитах да се добера до американското посолство, но не успях. За трудовите лагери в Кампучия вече ти говорих. След това попаднах в Тайланд и когато най-после успях да склоня американците да ми обърнат внимание, се оказа, че моят майор продължава да ме търси. Той уреди моето идване тук. Дойдох навреме — вече умираше от рак. Изкарах с него два месеца, всичкото време в болницата.

— Боже мой! От войната ли?

— Не. Или поне не от виетнамската. Той беше един от хората, които са гледали атомните взривове в Невада от близо.