Майкъл Крайтън
Драконови зъби (45)

Шайен

В невъобразимия разкош на хотелска стая в хотел „Интер-Оушън“ (която преди му се бе сторила пълна с хлебарки дупка) Джонсън прекара няколко дни почивка, с Емили. Преди това обаче, още с пристигането си, се увери, че хотелът разполага с хранилище със стоманени стени, с нова ключалка, с комбинация, разработена за банките срещу кандидатите за банкови обирджии. Пиколата внесоха там сандъците, а той им плати щедро, за да са доволни и да не говорят за сандъците с колегите си.

Първия ден взе четири вани, защото след всяка следваща имаше чувството, че тялото му все още е мръсно. Сякаш прахолякът на прериите никога нямаше да се махне от кожата му.

Отиде при бръснаря, който подстрига косата и брадата му. Беше стряскащо да седи на стола и да вижда в огледалото как се преобразява лицето му.

Не можеше да свикне с това — чертите му се струваха непознати. Гледаше лице на друг човек — по-слабо, по-закоравяло, с по-решително изражение. И белега на горната си устна — доста го харесваше, харесваше го и Емили. Бръснарят отстъпи назад, с ножица в едната ръка и гребен в другата.

— Как ви се струва, сър? — Подобно на всички други в Шайен, бръснарят се отнасяше към Джонсън с респект. Не защото беше богат — никой в града не знаеше, че е богат — а по-скоро заради нещо в поведението му, в маниерите му. Без да иска да е така, приличаше на човек, който е готов да застреля друг човек — защото вече го бе правил.

— Сър? Харесва ли ви? — попита бръснарят пак.

Джонсън не знаеше дали му харесва. Все пак накрая каза:

— Харесва ми, добре е.

Заведе Емили на вечеря в най-хубавия ресторант в града. Поръчаха си стриди от Калифорния, вино от Франция и poulet a l’estragon^[2]. Тя познаваше името на виното, забеляза Джонсън.

След вечеря се разхождаха ръка за ръка по улиците на града.

Спомняше си колко опасен му се бе сторил Шайен преди. Сега приличаше на сънлива железопътна гара в пущинаците, пълна със самохвалковци и комарджии, които си придават важност. Дори най-закоравелите на вид минувачи отстъпваха настрани, когато минаваше.

— Виждат, че носиш револвер — отбеляза Емили — и знаеш как да го използваш.

Доволен, Джонсън заведе Емили в хотела рано, и после в леглото.

Останаха в леглото почти целия следващ ден. Той се чувстваше чудесно, също и тя.

— Къде ще отидеш сега? — попита го тя на третия ден.

— Ще се върна във Филаделфия — отговори той.

— Никога не съм била във Филаделфия — каза тя.

— Ще ти хареса — увери я той с усмивка.

Емили също се усмихна, щастливо.

— Наистина ли искаш да дойда?

— Разбира се.

— Наистина?

— Не бъди глупава — каза той.

Започна обаче да долавя, че тя винаги е на крачка пред него.

Като че ли познаваше хотела по-добре, отколкото му се струваше нормално, и разговаряше с мъжете на рецепцията и келнерите в трапезарията с лекота и свръхфамилиарност. Някои като че ли дори я познаваха. И когато с Емили се шляеха по улиците и зяпаха витрините, тя като че ли разпознаваше модата от Източното крайбрежие веднага.

— Мисля, че това е много красиво.

— Струва ми се, че тук не е на мястото си, не че съм специалист.

— Е, момичетата от Запада също искат да знаят каква е модата.

По-късно щеше да има повод отново да се замисли над това изречение.

Няколко крачки по-нататък по дървената променада Емили попита:

— Що за човек е майка ти?

Джонсън не беше мислил за майка си от много време. Самата мисъл за нея го накара да се сепне.

— Защо питаш?

— Питах се какво ли ще е ако се запозная с нея.

— Какво имаш предвид?

— Дали ще ме хареса.

— А… разбира се.

— Мислиш ли, че ще ме хареса, Бил?

— О, ще те хареса, несъмнено — отговори Джонсън.

— Не изглеждаш убеден — нацупи се тя мило.

— Не бъди глупава — каза й той и стисна лакътя й.

— Да се връщаме в хотела — каза тя и бързо облиза ухото му.

— Престани, Емили!

— Какво има? Мислех, че ти харесва.

— Харесва ми, но не тук. Не на публично място.

— Защо? Никой не ни гледа.

— Знам, но не е прилично.

— Какво значение има? — Тя се намръщи. — Ако никой не гледа, какво значение може да има?

— Не знам. Просто има.

— Вече си във Филаделфия — каза тя, отстъпи назад и се втренчи в него.

— Виж, Емили…

— Така е.

Той обаче каза само:

— Не бъди глупава.

— Не съм глупава — отвърна тя. — И няма да дойда във Филаделфия.

Джонсън просто не знаеше какво да каже.

— Просто не ми е там мястото — каза тя и избърса една сълза.

— Емили…

Тя се разплака открито.

— Знам какво си мислиш, Бил. Знам от много дни.

— Емили, моля те… — Нямаше представа какво има предвид тя, защото последните три дни бяха най-влудяващо приятните в живота му.

— Няма полза… не ме докосвай, моля те… няма полза, и това е.

Върнаха се в хотела, един до друг, без да говорят. Тя държеше главата си високо и от време на време подсмърчаше. Той се чувстваше неловко, непохватен, не знаеше какво да прави.

След малко вдигна очи към Емили и видя, че вече не плаче. Беше ядосана.

— След всичко, което направих за теб! — каза тя. — Дик отдавна щеше да те убие, ако не ти бях помогнала, и никога нямаше да заминеш от Дедуд, ако не бях убедила Уайът да ти помогне. Щеше да загубиш костите в Ларами, ако не ти бях подсказала как да постъпиш…

— Така е, Емили.

— И какво получавам за благодарност? Захвърляш ме като парцал!

Наистина беше ядосана. Въпреки това обаче Джонсън някак си си даваше сметка, че той е захвърленият.

— Емили…

— Казах да не ме докосваш!

Изпита облекчение, когато до тях се приближи шерифът, докосна шапката си учтиво към Емили и попита:

— Ти ли си Уилям Джонсън от Филаделфия?

— Аз съм.

— И си отседнал в „Интер-Оушън“?

— Да.

— Имаш ли някакво удостоверение кой си?

— Разбира се.

— Много добре — каза шерифът и извади пистолета си. — Арестувам те за убийството на Уилям Джонсън.

— Но… Аз съм Уилям Джонсън.

— Не виждам как е възможно. Уилям Джонсън е покойник. Така че, който и да си, определено не си той, нали?

И щракна белезници на китките му.

Джонсън се обърна към Емили:

— Емили, кажи му.

Емили се обърна и се отдалечи, без да каже и дума.

— Емили!

— Да вървим, мистър — каза шерифът и бутна Джонсън към затвора.

 

 

Мина известно време, преди да излязат подробностите. През първия си ден в Шайен Джонсън бе телеграфирал на баща си с молба да му прати 500 долара. Баща му веднага телеграфирал на шерифа и съобщил, че някой в Шайен опитва да се представи за мъртвия му син.

Всичко, което представи Джонсън — пръстена от Йейл, изпомачкана кореспонденция, изрезка от местния вестник в Дедуд — беше прието за доказателство, че е ограбил мъртвец, като вероятно го е и убил.

— Този човек, Джонсън, е бил колежанин от Изтока — каза шерифът и примижа, за да огледа Джонсън внимателно. — Това няма как да си ти, нали?

— Но съм аз — настоя Джонсън.

— И е богат.

— Аз съм богат.

— Това си го биваше — засмя се шерифът. — Ти си богат колежанин от Изтока, а аз съм Дядо Коледа.

— Попитай момичето, Емили.

— О, попитах Емили — отвърна шерифът. — Каза, че е искрено разочарована от теб, че си й наговорил големи неща за себе си и сега е разбрала какъв си в действителност. Живее в хотелската ти стая и ще продаде онези сандъци, които си донесъл в града.

— Какво?!

— Тя не е твоя приятелка, мистър — каза шерифът.

— Не може да продаде сандъците!

— Не виждам защо не. Твърди, че са нейни.

— Мои са!

— Моментът не е подходящ да се горещиш така — каза шерифът. — Поговорих с някакви хора, които идват от Дедуд. Казват, че си се появил в града с мъртъв индианец и мъртъв бял. Ще се обзаложа сто към едно, че белият е бил Уилям Джонсън.

Джонсън понечи да обясни, но шерифът вдигна ръка.

— Сигурен съм, че имаш обяснение за всичко. Типовете като теб винаги имат.

Шерифът излезе от затвора. Джонсън чу помощник-шерифа да пита:

— Кой е този тип?

— Някакъв бандит, който си придава важност — отговори шерифът и излезе, за да пийне.

 

 

Помощникът беше момче на шестнайсет. Джонсън му предложи ботушите си, за да изпрати телеграма до Филаделфия.

— Шерифът много ще се ядоса, ако разбере — каза помощникът. — Иска да те прехвърли в Янктон, за да те съдят за убийство.

— Просто я изпрати — каза Джонсън и надраска бързо:

„Татко, съжалявам, че разбих яхтата. Помниш ли домашната катеричка от лято 71. Треската на мама след като се роди Едуард. Директорът Елис от училище предупреди в Ексетър. Аз съм жив и здрав, а ти създаваш големи проблеми. Изпрати пари и информирай шерифа.

Твой любящ син Пинки“.

Помощник-шерифът прочете телеграмата бавно, като движеше устни. Накрая вдигна очи.

— Пинки?

— Просто я изпрати — каза Джонсън.

— Пинки?

— Така ме наричаха като малък.

Помощникът поклати глава, но изпрати телеграмата.

 

 

— Вижте сега, мистър Джонсън — каза шерифът след няколко часа. — Получи се неволна грешка. Изпълнявах задълженията си.

— Получил си телеграмата? — попита Джонсън.

— Получих три телеграми — отговори шерифът. — Една от баща ти, втора от сенатор Камерън от Пенсилвания и една от мистър Хейдън от Геоложки проучвания, Вашингтон. Като гледам, може да дойдат и още. Казвам ти, грешката беше неволна.

— Всичко е наред — каза Джонсън.

— Без лоши чувства?

Джонсън обаче мислеше за друго.

— Къде ми е револверът?

 

 

Завари Емили във фоайето на хотел „Интер-Оушън“. Пиеше вино.

— Къде са сандъците ми?

— Нямам какво да ти кажа.

— Какво направи със сандъците ми, Емили?

— Нищо. — Тя поклати глава. — Това са само стари кокали. Никой не ги иска.

Облекчен, Джонсън се отпусна на стола до нея.

— Не виждам защо са толкова важни за теб — каза тя.

— Важни са, и толкова.

— Добре, надявам се да имаш пари, защото хотелът си иска сметката, а усмивката ми пред човека на рецепцията започва да изтънява.

— Имам пари. Баща ми ми изпрати. — Тя обаче не го слушаше, а гледаше покрай него, към другия край на фоайето. Очите й се оживиха: — Колис!

Джонсън се обърна и погледна. Зад него намръщен здравеняк се регистрираше на рецепцията. Мъжът погледна към тях. Изражението му беше тъжно като на басет.

— Миранда? Миранда Лепъм?

Джонсън се намръщи.

— Миранда?

Емили стана, усмихната до ушите.

— Колис Хънтингтън, какво правиш в Шайен?

— Боже мой, Миранда Лепъм!

— Миранда? Лепъм? — повтори Джонсън, не само объркан от новото име на Емили, но и заради внезапното прозрение, че може изобщо да не е бил наясно коя е тя в действителност. И защо го беше лъгала?

Здравенякът прегърна Емили сърдечно и продължително.

— Боже, Миранда! Изглеждаш чудесно, просто чудесно!

— Радвам се да те видя, Колис.

— Виж се само! — каза той, отстъпи назад и се усмихна. — Не си се променила никак, Миранда. И мога да ти кажа, че ми липсваше, Миранда.

— И ти ми липсваше, Колис.

Мъжът се обърна към Джонсън.

— Тази красива млада дама е най-добрият лобист на железниците, който някога се е появявал във Вашингтон.

Джонсън не каза нищо. Още се мъчеше да сглоби картината. Колис Хънтингтън, Вашингтон, железници… Боже! Колис Хънтингтън!

Един от четиримата големи на „Сентръл Пасифик“ в Калифорния.

Колис Хънтингтън, безскрупулният сеяч на корупция, който всяка година пътуваше до Вашингтон с куфар пари за конгресмените, мъжът, когото описваха като „скрупольозно нечестен“.

— Липсваш на всички, Миранда — продължи Хънтингтън. — Питат за теб. Боб Артър…

— Милият сенатор Артър!

— И Джак Кърнс…

— Комисар Кърнс, какъв мил човек…

— И даже генералът…

— Генералът? Още пита за мен?

— Да, пита — каза Хънтингтън тъжно и поклати глава. — Защо не се върнеш, Миранда? Вашингтон винаги е бил първата ти любов!

— Добре — каза тя изведнъж. — Убеди ме.

Хънтингтън кимна към Джонсън и й каза:

— Няма ли да ме представиш на кавалера си?

— Той е никой — каза Миранда Лепъм и поклати глава, така че къдриците й се люшнаха красиво. Улови Хънтингтън за ръка.

— Хайде, Колис, ще хапнем нещо вкусно, а ти ще ми разкажеш новините от Вашингтон. И има толкова неща за вършене… ще трябва да ми намериш къща, разбира се, после ще трябва да се настаня…

Отдалечиха се, уловени за ръце, към трапезарията.

Джонсън гледаше стъписано след тях.

 

 

В осем на следващата сутрин, с усещането, че е преживял десетилетие само за няколко месеца, Джонсън се качи на влака на „Юнион Пасифик“ на изток, след като се погрижи да натоварят десетте сандъка в раздрънкания вагон за багаж. Монотонността на пътуването се оказа невероятно приятна и той забеляза колко повече зеленина има по тези места. Наближаването на есента се забелязваше по горните листа на дъбове, кленове и ябълки. На всяка гара слизаше и си купуваше местния вестник; и забелязваше как гледната точка на Изтока за индианската война постепенно се промъква в редакционните статии. Имаше и много други теми, разбира се.

Сутринта на четвъртия ден, в Питсбърг, телеграфира на Коуп, за да му каже, че е оцелял и би искал да отиде при него да поговорят. Не спомена нищо за сандъците с кости. След това телеграфира на родителите си и ги попита дали могат да предвидят още един човек за вечеря този ден.

Пристигна във Филаделфия на 8 октомври.