Майкъл Крайтън
Драконови зъби (28)

В равнините

Из дневника на Уилям Джонсън:

„Когато тръгнахме сутринта на 27 август, за да приберем останалите фосили, ентусиазмът ни беше невероятен. Бяхме четирима — Малкия вятър, скаутът от племето кроу, Жабата и аз (яздех малко назад и оглеждах околността) и накрая Черпака, кочияшът, който подкарваше конете с камшика и ги ругаеше, за да се движат по-бързо по равното в прерията. Трябваше да изминем дванайсет мили до лошите земи и още толкова на връщане.

Движехме се бързо, за да успеем да се върнем до остров Кау преди мръкване.

Беше ясна хладна красива сутрин. По небето се носеха перести облаци. Скалистите планини точно пред нас блестяха с белия сняг, който вече се бе спуснал от върховете до дълбоките клисури долу. Прерийната трева шумолеше от лекия ветрец. На хоризонта бягаха стада антилопи.

С Жабата си представяхме, че сме пионери и водим малката си експедиция в пущинаците към опасности и несгоди, които трябва да посрещнем храбро. Наистина, за двама студенти от Изтока на по седемнайсет години всичко това наистина беше вълнуващо. Седяхме изправени на седлата, оглеждахме хоризонта с присвити очи, държахме ръцете си близо до револверите и се стремяхме да сме нащрек.

С напредването на сутринта попаднахме на големи стада дивеч — не само антилопи, но също така елени и бизони. Бяха повече, отколкото бяхме видели през седмиците в равнината, и го коментирахме помежду си.

Не бяхме изминали и половината от разстоянието до лагера — може би шест мили или нещо такова, — когато Черпака извика да спрем. Отказах.

— Няма да спираме, докато не стигнем лагера — казах.

— Вие, копеленца, ще спрете, когато ви казвам! — изръмжа Черпака.

Обърнах се и видях, че е насочил към нас ловна пушка. Това повиши авторитета му. Спряхме.

— Какво значи това? — попитах.

— Млъквай, дребно… да не казвам какво — изсъска Черпака и скочи от каруцата. — Слизайте от конете. Веднага.

Погледнах Малкия вятър, но той отклони очи.

— Слизайте от конете — изръмжа готвачът още веднъж и слязохме.

— Ще ни кажеш ли какво е това безобразие? — попита Жабата и запремигва.

— Край на пътя, момчета — каза Черпака и поклати глава. — Аз бях дотук.

— Докъде?

— Не е моя грижа, че сте толкова глупави и не виждате по-далече от носа си. Цял ден имаше дивеч, нали?

— И какво от това?

— Запитахте ли се защо е толкова много? Защото някой го е подгонил на север, затова. Вижте там. — И посочи на юг.

Погледнахме. В далечината към небето се издигаха ивици дим.

— Това е лагерът на сиуксите, проклети глупаци! Там е Седящия бик. — Черпака взе конете ни и яхна единия.

Погледнах пак. Огньовете — ако наистина бяха огньове — бяха много далеч.

— Това е поне на ден път оттук — възразих. — Можем да стигнем до лагера, да натоварим и да се върнем на остров Кау, преди да ни настигнат.

— Вие, момчета, направете както си решите — каза Черпака. Беше яхнал коня на Жабата и държеше моя за юздата.

Погледнах Малкия вятър, но той отбягваше погледа ми. Поклати глава.

— Лош ден сега. Много сиукс воини в лагер на Седящ бик. Убие всички кроу. Убие бели хора.

— Чу го — каза Черпака. — Аз лично ценя скалпа си. Довиждане, момчета. Хайде, Малък вятър.

И препусна на север. Миг след това Малкия вятър извъртя коня си и го последва.

С Жабата останахме край каруцата и се вторачихме след тях.

— Планирали са го — каза той. Размаха юмрук след тях. — Копелета! Кучи синове!

Хубавото ми настроение се изпари. Изведнъж си дадох сметка какво ни се е случило — две момчета съвсем сами в безкрайните пусти равнини на Запада.

— Какво ще правим сега?

Жабата още беше ядосан.

— Коуп им плати предварително, иначе нямаше да направят това.

— Така е — съгласих се. — Какво обаче ще правим сега?

Жабата примижа към дима на хоризонта.

— Наистина ли мислиш, че са на ден път?

— Откъде да знам? — отвърнах. — Казах го, за да не си тръгнат.

— Защото — каза Жабата, — когато индианците вдигнат голям лагер, като на Седящия бик, изпращат ловни групи и съгледвачи напред.

— Колко напред? — попитах.

— Два дни, понякога три.

Двамата вперихме очи в пушеците.

— Виждам шест — каза Жабата. — Значи не може да е главният им лагер. Главният лагер трябва да има стотици огньове.

За себе си обаче бях решил. Не можех да се върна на остров Кау и да застана пред професор Коуп без фосилите. Не бих могъл да го погледна в очите.

— Трябва да вземем фосилите — казах.

— Да — съгласи се Жабата.

Качихме се на каруцата и потеглихме на запад. Никога не бях карал каруца, но се справях прилично.

Жабата шепнеше нервно до мен, после предложи:

— Хайде да пеем.

— Хайде да не пеем — казах. И продължихме мълчаливо, със сърца, заседнали в гърлата“.

Загубиха се.

Не би трябвало да е трудно да се движат по следите си от предния ден, но равнината беше плоска като тепсия и нямаше никакви ориентири, като в океан, така че объркаха посоката няколко пъти.

Очакваха да стигнат до лагера преди пладне, но стигнаха късно следобед. Натовариха на каруцата последните десет сандъка с фосили, които тежаха поне половин тон, и още някои неща, включително фотографското оборудване на Джонсън. Натовариха и сандъка със знака X, в който бяха зъбите на бронтозавъра.

— Не можем да се приберем без тях — каза Джонсън.

Когато обаче бяха готови да тръгват назад, беше станало четири и започваше да се стъмва.

Бяха почти сигурни, че няма да намерят пътя до остров Кау в тъмнината. Това означаваше да прекарат нощта в прерията — а след още ден напредващите сиукси вероятно щяха да ги открият. Започнаха да обсъждат какво да правят, когато изведнъж чуха дивите, смразяващи кръвта крясъци на индианци.

— О, боже! — изпъшка Жабата.

Облак прах, вдигнат от множество ездачи, се появи откъм изток. Приближаваше се.

Те скочиха на каруцата, извадиха карабините и ги заредиха.

— Колко патрони имаме? — попита Джонсън.

— Малко — отговори Жабата. Ръцете му трепереха, изпускаше патроните, преди да ги мушне в оръжието.

Крясъците приближаваха. Видяха самотен ездач, приведен над седлото, преследван от десетина други. Не чуваха изстрели обаче.

— Може би нямат пушки — каза Жабата с надежда. В този момент покрай тях профуча първата стрела. — Да се махаме оттук!

— Накъде? — попита Джонсън.

— Накъдето и да е! Далече оттук!

Джонсън шибна конете и те откликнаха с непривичен ентусиазъм. Каруцата затрополи напред с плашеща скорост, заподскача и се затресе по прерията, сандъците се хлъзгаха по пода и се блъскаха в канатите. В сгъстяващия се здрач се насочиха на запад, настрани от река Мисисипи, от остров Кау, Коуп и безопасността.

Индианците се приближаваха. Самотният ездач се изравни с тях и видяха, че е Малкия вятър. Беше плувнал в пот. Конят му се беше запенил. Малкия вятър се приближи до каруцата и ловко се прехвърли в нея. Удари коня си и го прати да препуска на север.

Няколко индианци тръгнаха след него, но основната група продължи след каруцата.

— Проклети сиукси! Проклети сиукси! — изкрещя Малкия вятър и грабна една карабина. Зафучаха още стрели. Малкия вятър и Жабата започнаха да стрелят по индианците. Джонсън погледна през рамо и му се стори, че са десетина, може би повече.

Ездачите приближиха и с лекота обградиха каруцата от три страни. Жабата и Малкия вятър стреляха по тях и улучиха един и същ индианец, буквално едновременно — куршумите им го събориха от коня.

Друг приближи каруцата и Жабата се прицели и стреля. Воинът притисна окото си с длан, залитна напред и се претърколи на земята.

Един индианец успя да се качи на каруцата, както преди това Малкия вятър, и вдигна томахавка над главата на Джонсън, но Малкия вятър го застреля в устата. В момента, в който острието сряза горната устна на Джонсън, физиономията на индианеца разцъфна в червено и той падна от каруцата в прахоляка.

Джонсън притисна сцепената си устна, но нямаше време за изпадане в ужас. Малкия вятър се обърна към него и извика:

— Къде отиваш? Карай юг!

— На юг са лошите земи!

Вече беше съвсем тъмно. Би било самоубийство да се спуснат по стръмните скали и скатове през нощта.

— Карай юг!

— Ще умрем, ако отидем на юг!

— Всякак умрем! Давай юг!

Тогава Джонсън си даде сметка какво му се казва. Единствената им надежда, макар и минимална, беше да отидат някъде, където индианците не биха ги последвали.

Шибна конете и каруцата се насочи на юг, към лошите земи около река Джудит.

Отпред се простираше миля открита прерия и индианците отново ги обкръжиха от всички страни, с крясъци и викове. Стрела опари крака на Джонсън и закова крачола на панталона му за капрата, но той не изпита болка и продължи напред. Ставаше все по-тъмно, дулата на пушките им просветваха ярко при всеки изстрел. Индианците разбраха какво смятат да направят и ги подгониха още по-усърдно.

Скоро Джонсън видя ерозиралата тъмна линия на ръба над лошите земи. Равната земя сякаш изведнъж изчезваше в черна бездна. И летяха натам със страховита скорост.

— Дръжте се! — извика Джонсън и без да спира конете, ги остави да полетят през ръба и в тъмнината.