Майкъл Крайтън
Драконови зъби (43)

Форт Ларами

Форт Ларами беше армейски преден пост, превърнал се в пограничен град, но армейският гарнизон все още определяше настроението, а в онзи момент то определено не беше добро. Армията воюваше с индианците от осем месеца и бе понесла сериозни загуби, най-забележима от които беше поражението на колоната на генерал Къстър при Литъл Бигхорн. Имаше и други кървави сражения, при река Паудър и Слим Бътс, но дори и когато не се водеха сражения, кампанията беше тежка и изнурителна. Всички новини от Изтока съобщаваха, че Вашингтон и останалата страна не подкрепят усилията им — многобройни статии в пресата критикуваха военната кампания срещу „благородния и беззащитен червенокож човек“. За младежите, видели как падат другарите им, младежите, погребвали загиналите на бойното поле свои приятели и откривали ги скалпирани и осакатени, младежите, виждали трупове с натикани в устата генитали — за тези войници статиите в източната преса не бяха леко четиво.

Самата армия бе получила заповед да започне тази война, без никой да я попита какво мисли за шансовете за успех или дали е морална. Военните изпълняваха заповедите възможно най-добре и със значителен успех и сега бяха ядосани, че не ги подкрепят и че водят толкова непопулярна война.

Това, че политиците във Вашингтон бяха подценили както трудността на кампанията срещу „диваците“, така и възмущението, което тя щеше да предизвика сред либерално настроените кръгове в източните градове — зле информирани автори, които през живота си не бяха виждали жив индианец и чиято представа за това население почиваше на чисти фантазии — не беше по вина на армията.

Както се изрази един капитан: „Искат индианците да бъдат елиминирани и земите да бъдат разчистени за белите заселници, но искат при това да не пострада никой. Това просто не е възможно“.

Към всичко това се добавяше и фактът, че войната навлизаше в нова фаза. Армията водеше срещу индианците кампания на изтощение, при което възнамеряваше да избие всички бизони и така чрез глад да принуди племената да се подчинят. Въпреки това повечето военни очакваха войната да продължи поне още три години и да струва още 15 милиона долара — при все че никой във Вашингтон не искаше и да чуе такова нещо.

В станцията на дилижансите в покрайнините на града се водеха спорове в едната или другата посока. Джонсън хапна за обяд малко гранясал бекон със сухар, после седна на слънце пред станцията. От мястото си виждаше стоманения мост на река Плат.

Вече повече от десетилетие долината на река Плат беше рекламирана от брошурите на железницата „Юнион Пасифик“ като „плодородна цветна поляна, покрита с хранителни растения и напоявана от безброй потоци“. В действителност това беше неприветливо, зарязано от Бога място. Ала заселниците продължаваха да се стичат тук.

От най-ранните дни на пионерите река Плат беше известна като особено коварна и трудна за пресичане, така че новият железен мост бе едно от малкото подобрения в поредицата промени, които отваряха Запада за заселниците, като го правеха по-достъпен.

Джонсън задряма на слънцето и се събуди, понеже чу някой да казва:

— Страхотна гледка, нали?

Отвори очи. Висок мъж пушеше пура и гледаше моста.

— Така си е — съгласи се Джонсън.

— Миналата година за този мост само се говореше. — Високият мъж се обърна. На едната му буза имаше белег. Лицето му беше познато, но споменът се възстановяваше бавно.

Джо Бенедикту от Флота.

Дясната ръка на Марш.

Джонсън седна. Успя да се чуди какво прави тук Джо Бенедикт само миг, защото от станцията излезе друг познат му мъж и застана до Бенедикт.

Професор Марш погледна Джонсън и поздрави съвсем формално:

— Добро утро.

С нищо не показа да е познал Джонсън. Обърна се към помощника си и попита:

— Защо се бавим, Джо?

— Впрягат нови коне, професоре. Ще са готови след петнайсет-двайсет минути и ще потеглим.

— Виж дали не можеш да ускориш нещата — каза Марш.

Джо Бенедикт се отдалечи, а Марш се обърна към Джонсън. Като че ли наистина не го позна, защото младежът изглеждаше много различно, отколкото преди три месеца. Дрехите му бяха груби и мръсни, покрити със спечена кал.

Марш го заговори:

— Само минавате оттук?

— Да, само минавам.

— Накъде?

— Към Шайен.

— От Хълмовете ли идвате?

— Да.

— Къде бяхте там?

— В Дедуд.

— Злато ли търсехте?

— Да — отговори Джонсън.

— Забогатяхте ли?

— Не точно — отговори Джонсън. — А вие?

— Всъщност аз заминавам на север, към Хълмовете.

— За злато? — попита Джонсън, изпълнен с удивление, което прикриваше.

— Не. Аз съм професор по палеонтология в Йейлския колеж — каза Марш. — Изучавам вкаменели кости.

— Наистина? — Джонсън не можеше да повярва, че Марш не го е познал, но изглеждаше, че е така.

— Да — каза Марш. — И чух, че в Дедуд имало някакви древни кости. Вкаменелости.

— В Дедуд? Така ли?

— Така чух — отговори Марш. — Чух, че били притежание на някакъв младеж. Надявам се да ги получа. Готов съм да платя щедро за тях.

— О…?

— Да. — Марш извади дебела пачка банкноти и ги огледа на слънчевата светлина. — Също така бих могъл да платя и за информация относно местонахождението на този младеж. — Вгледа се внимателно в Джонсън. — Ако разбирате какво имам предвид.

— Не мисля, че разбирам — каза Джонсън.

— Ами нали идвате от Дедуд — каза Марш. — Питам се дали не сте чули нещо за този младеж?

— Той как се казва? — попита Джонсън.

— Джонсън. Доста безскрупулен младеж. По-рано работеше за мен.

— Наистина ли?

— Наистина. Обаче напусна групата ми и замина с шайка крадци и разбойници. Струва ми се, че го търсят за убийство в други територии.

— Сериозно!?

Марш кимна.

— Знаете ли нещо за него?

— Не съм чувал за такъв човек. Как смятате да вземете тези кости?

— Ще ги купя, ако се наложи — отговори Марш. — Намерението ми обаче е да ги получа на всяка цена, каквото и да се наложи да направя.

— Значи наистина ви трябват.

— Да, трябват ми — отвърна Марш и млъкна за миг за по-силен драматичен ефект. — Костите, за които говоря, всъщност са мои. Младият Джонсън ги открадна от мен.

Джонсън усети как го обзема гняв. Досега разговорът го забавляваше, но сега лицето му се зачерви от яд. Наложи се да положи сериозно усилие, за да успее да промърмори:

— Така ли?

— Той е лъжлив скункс, няма съмнение — каза Марш.

— Лошо — каза Джонсън.

В този момент се появи Уайът Ърп и извика:

— Ей, Джонсън! Идвай! Потегляме!

А Марш се усмихна на Джонсън и каза:

— Ах, ти, малък кучи сине!