Габриел Гарсия Маркес
Пътешествие по Източна Европа (5)

Хората в Прага реагират като в коя да е капиталистическа страна

Прага е усвоила най-трудно смилаемите влияния, но без да затлъстее прекомерно и без да получи стомашна язва. Тя е нещо средно между най-добре запазената старинност и най-благоразумното настояще. Уличката на Алхимиците^[1] представлява един от малкото музеи, създадени разумно. Времето го е направило. През XVII век там е имало магазинчета, в които са се продавали чудотворни изделия. В задните стаички алхимиците си вадели очите, за да търсят философския камък и еликсира на безсмъртието. Наивните клиенти, които чакали чудото с отворена уста — и несъмнено събирали пари, за да си купят еликсира за вечен живот още щом го изложат на витрината, — умрели, все така чакайки с отворена уста. После умрели и алхимиците, а с тях и вълшебните им формули, които са били не друго, а поезията на науката. Сега магазинчетата са затворени. Никой не се е опитал да ги фалшифицира, за да впечатлява туристите. Вместо да ги оставят да се пълнят с прилепи и паяжини, за да им личи възрастта, тук всяка година боядисват къщичките в примитивно синьо и жълто и те пак изглеждат нови, само че не нови отсега, а от XVII век. Няма табели, нито научни обяснения. Питаш чехите: „Какво е това?“ И чехите ти отговарят по толкова човешки и естествен начин, че те карат да се почувстваш в XVII век: „Това е улицата на Алхимиците.“

Такава е Прага: нейната старинност не изглежда анахронична. Из кривите улички на Стария град в една и съща древна сграда може да се помещават старовремска бирария с репродукции на Пикасо и магазин за електрически сметачни машини. Питаш чехите защо са окачили Пикасо в старовремска бирария, а те отвръщат: „Защото на някои им харесва Пикасо.“ Няма Ярки контрасти. Градът е изграден с дискретно използвани традиционни елементи, в строг ред и с добър вкус, чиито шевове не се виждат, както не се виждат шевовете на системата, на комунистическия режим, на революцията и на промишлеността — най-добре балансирата в Европа, — а и на чешките марионетки, които са най-добрите в света.

Прекарахме в Прага няколко дни, бродейки наслуки, но не открихме значим признак, по който да отсъдим, че не сме в град в Западна Европа. Цари естествен и непресторен порядък, без въоръжени полицаи. Това е единствената социалистическа страна, в която хората не изглеждат подложени на нервно напрежение и където човек няма чувството — измамно или реално, — че е следен от тайната полиция.

Трудно е да се определи съветското влияние, макар да се говори, че чешките управници са най-верните съюзници на Москва. Червената звезда се вижда на локомотивите и по обществените сгради, но не изглежда изкуствено поставена. Не видяхме нито един съветски военнослужещ. Мраморите и смазващата сладкарска претрупаност на Москва не са детронирали архитектурното единство на Прага. Усеща се силна и динамична национална идентичност, която се проявява във всяка подробност и изличава чувството за официално, доброволно, пълзящо угодничество, каквото видяхме в Източна Германия и каквото по-късно щяхме да срещнем в Унгария.

Неотдавна работниците от една фабрика във Варшава попитали Гомулка защо жизненото равнище в страните с народна демокрация не е толкова високо, колкото в капиталистическите страни. „Не във всички капиталистически страни жизненото равнище е по-високо, отколкото в страните с народна демокрация — отвърнал Гомулка. — И несъмнено в нито една от тях не е толкова високо, колкото в Чехословакия.“ Не разполагам с данни, които да го потвърдят, но външният вид на хората, общият изглед на улицата ме карат да си мисля, че Гомулка не е бил далече от истината. Хората в Чехословакия не се интересуват много от политика. В другите социалистически страни този интерес се е превърнал в задушаваща обсебеност: не се говори за нищо друго. Забелязахме, че студентите, с които успяхме да се срещнем, са загрижени главно за образованието си и много малко се интересуват от политика. Изразяват открито несъгласието си с контрола върху чуждестранните издания и принудителната изолация на страната. Някои — с ясни политически убеждения — смятат, че цензурата е необходима в останалите страни с народна демокрация, но съвършено ненужна в Чехословакия. Имахме възможност да се запознаем с преводача на Гарсия Лорка, трийсет и пет годишен преподавател по испански, изключително свенлив и нервен, с възхитителна яснота на ума. Познава основно испанската литература и проявява по-специален интерес към южноамериканския роман. Две колумбийски книги, преведени на чешки и напълно изчерпани за няколко седмици, бяха предмет на неговите възторжени коментари: „Въртоп“ от Хосе Еустасио Ривера и „Четири години на ръба на себе си“ от Едуардо Саламеа Борда.

Хората в Прага реагират като в коя да е капиталистическа страна. Това — може да изглежда глупаво — е интересно, защото в Съветския съюз реагират по друг начин. В Прага и в Москва направихме експеримента с часовника. Той е прост: двамата с Франко нагласихме часовниците си с един час напред, качихме се в един трамвай и пътувахме прави, хванати за хоризонталния лост така, че часовниците ясно да се виждат. Мъж — на петдесет години, дебел и нервен — ни изгледа с безразличие. Изведнъж погледна часовника ми: 12:30. Стресна се. С машинално движение повдигна маншета на ризата си и се вгледа в своя часовник: 11:30. Доближи часовника до ухото си, установи, че работи, но учуденият му отчаян поглед потърси наоколо най-близкия часовник и попадна върху този на Франко. Той също показваше 12:30. Тогава си проправи път с лакти, слезе още преди да е спрял трамваят и с подтичване се изгуби в навалицата.

В Париж и Рим реакцията е същата. В Москва ходих навсякъде с нагласения на най-различно време часовник, хората се приближаваха да погледнат, но любопитството им бе различно. Така установихме, че производството на ръчни часовници в Съветския съюз е съвсем недостатъчно. Малцина носят часовник. Това, което привличаше вниманието им в нашите, бе позлатата, формата, качеството, но ми се струва, че никому не хрумна да погледне колко е часът. Руснаците бяха готови да платят за ръчен часовник колкото им поискаш. В трамваите в Прага хората живеят с дребните си грижи: господата се преструват, че не виждат госпожите, за да не им отстъпят мястото си, госпожите се туткат, търсейки пари в чантите, не натискат навреме звънеца за спирката и после ругаят ватмана. В Москва нямат навика да четат вестника над рамото на съседа си: актуалната журналистика не се следи отблизо, не предизвиква всекидневно безпокойство както е на Запад. Московчани — на улицата те са бъбриви и общителни — пътуват в метрото със същата метафизическа обреченост, с която дамите на Запад пътуват в трамвая за черковната служба в пет.

В Чехословакия има нещо впечатляващо, различно от онова, което бях видял дотогава: военнослужещите. Изненадващо е как са интегрирани в гражданския живот. На железопътната гара чакат на опашка за билети, препират се с цивилните за седалката във вагона, натоварени с куфари и вързопи, оставят фуражката на мястото си, за да го запазят, докато заведат децата да пикаят. Не приличат на военни, а на цивилни, облечени като военни. Пазаруват из магазините в Прага с жените си, като с една ръка държат малкото дете, а в другата носят торбата с пеленките и шишето с биберона. Видях един офицер да държи фуражката си, пълна с домати, докато чакаше жена му да се справи с ципа на чантата, за да ги прибере. Друг беше вдигнал синчето на раменете си „на конче“, за да зърне над навалицата витрина с марионетки. Някой може да отсъди, че е липса на професионално достойнство. По-скоро е храбро доказателство за човешко достойнство.

След като с абсолютна свобода пребродихме Чехословакия надлъж и нашир, останах с впечатлението, че единственото нещо, което там привлича вниманието към чужденеца, са джинсите. Заради джинсите хората се спираха открито да ни се присмиват и да ни питат от коя планета сме паднали. Чехите не само носят хубави дрехи, но си личи и явното им старание да се обличат добре. Видях много жени, облечени толкова добре, колкото и жените в Париж. Чужденец, облечен нормално, може да остане незабелязан. Това не се случва в Съветския съюз и в другите страни с народна демокрация, където, за да не привличаш вниманието, трябва да носиш някоя много вехта, много обикновена и много зле ушита дреха.

Франко остана в Прага, защото нямаше как да оправдае в полското консулство пътуването си. Уговорихме се да се срещнем, когато се върна, за да потеглим заедно за Москва. Мисля, че неговата остра наблюдателност много ми липсваше във Варшава.

В същия вагон с мен пътуваше възрастен селянин с цялото си семейство — жена и осем деца, трима племенници и неколкодневно прасенце. Бяха сами в купето. Старецът ми разказа живота си, като драскаше с пръст по стъклото на прозореца. Живеел в много голяма къща, на няколко часа от полската граница. В тази област земята не е колективна собственост, производството е частно, обаче държавата осигурява машините и изкупува продукцията. Покани ме да му гостувам за Рождество, за да изядем прасето. Когато слезе от влака — на бедна и много чиста гара, — ме предупреди да внимавам с паспорта: поляците ги крадели, за да бягат от страната.

С наближаването на полската граница броят на пътниците намаляваше. Привечер се оказах съвсем сам във влака. Легнах да спя. Чешкият кондуктор ме събуди, за да ми провери билета. След като се втренчи в лицето ми, ме заговори на италиански. Бил в Милано по време на войната. Там се оженил. Сега имал четири деца, които говорели еднакво добре чешки и италиански. Две от тях прекарвали ваканцията в Милано, а другите две в държавен летен лагер. Тъй като нямаше какво да прави, на следващата гара купи две дузини бири и продължи да ми разказва живота си чак до границата. Попитах го дали е доволен в родината си, той разтегна уста, пълна със златни пломби, и ми каза буквално: „Qui siamo tutti communiste, capisci?“^[2] Той също — и това ме разтревожи — импулсивно ме предупреди да внимавам с паспорта в Полша. „Поляците не са комунисти — ми обясни. — Те казват, че са, но всяка неделя ходят на литургия.“

И този път трябваше да престоим четири часа на границата. Отчайващо е; в Западна Европа пътникът си дава сметка за границата от различния език на табелите. Влаковете не спират. Европейците се нуждаят от визи за много малко страни, а французите дори могат да влязат в Италия без паспорт, само с лична карта. Зад Желязната завеса преминаването на някоя граница е цяло събитие. На влизане трябва да декларираш парите, а на излизане да представиш удостоверение за обмен в банка, та властите да са сигурни, че не е извършена спекулация с чужда валута. Но и тези проверки не траят повече от десет минути. Влаковете чакат два часа на последната спирка в дадена страна, пресичат границата, охранявани от войници, и престояват още два часа на първата гара от другата страна.

На полска територия полицаите, които взеха паспорта ми, разбраха, че става въпрос за специална виза — нещо, което дори не знаех, — и ми поискаха акредитацията за Международния филмов конгрес. Отнесоха всички документи. След малко дойде полицай, който говореше френски, и ме премести в полски вагон. Възразих: полските вагони са най-неудобните в Европа. Полицаят ми обясни, че преместването е наложително. Записа си номера на мястото, което заех, и на тръгване ме предупреди:

— Не мърдайте от това място. Във Варшава изчакайте всички да слязат от влака.

Няколко пъти през нощта ме будиха пътниците, които се стараеха да се настанят, без да палят лампата. Призори вагонът първа класа бе пълен с хора, облечени като във вагон четвърта класа, мрежите бяха претъпкани с куфари и превързани с въжета денкове. Повечето ми спътници започнаха да четат още с изгряването на слънцето, преди четири сутринта. Двама от тях — мъж и жена — четяха романи на Джек Лондон. Друга жена в доброкачествен, но износен строг костюм и с нахлупена до очите шапка като на вампирка от нямото кино, се вторачи в часовника ми с нескрита настойчивост. После си дадох сметка, че не само тя, а и хората, които четяха, на моменти зарязваха четивото, за да изучават часовника ми.

Към осем часа разгърнаха вързопи с храна: черен хляб, наденица и плодове. Някои отвориха консерви. Нямах провизии, нито полски пари, така че присъствах на колективната закуска с нетърпимото въжделение да съм в Италия, където пътуващите в трета класа споделят със спътниците храната си. Поляците се хранеха мълчаливо. Вдигаха глава, когато дъвчеха, и съзерцаваха часовника ми със същото унесено и вглъбено изражение, с което се гледа филм. Прикривах неудобството си, като се взирах в полето, толкова бедно и различно от нивите в Чехословакия. Селскостопанската техника бе оскъдна и некачествена и много селяни — повечето жени — обработваха земята по най-примитивен начин. Преди да стигнем до Варшава, жената с шапката внезапно ме попита дали говоря френски. Гласът ми се превърна в събитие в купето. Книгите бяха захлопнати. Нямаше никакъв признак на враждебност, само погледи, изпълнени с нетърпеливо любопитство. Попита ме какъв съм по националност. Не знам дали поляците изпитват специално уважение към южноамериканците, или са убедени, че умираме от глад, но щом споменах откъде съм, реакцията на всички бе една и съща: отвориха вързопите и с трогателна и прекомерна щедрост ме обсипаха с неща за ядене. Жената с шапката ми преведе въпроса на мъжа, който четеше Джек Лондон:

— Богат ли сте?

Останалите чакаха отговора ми. След като отвърнах отрицателно, те не изглеждаха разочаровани, а невярващи. Жената настоя, че щом нося златен часовник, трябва да съм баснословно богат. Обясних, че е позлатен. За да го докажа, надрасках позлатата с нож, но те не изглеждаха убедени. Диалогът бе много сърдечен. Въпреки това не успях да уловя момента, в който бях допуснал грешка. По едно време поляците започнаха да разговарят помежду си. Бях малко замаян от изпитата бира. Не помня какво казах, но знам, че не ми обърнаха никакво внимание. Дори ми се сториха враждебни. През останалата част от пътуването не ме заговориха, докато не пристигнахме на гарата във Варшава. Там започнаха да хвърлят куфарите си през прозореца. Аз стоях, без да мърдам, както ме бе инструктирал митничарят. Нямах никакъв адрес. Мислех да вляза в първия хотел и по-късно да потърся организаторите на конгреса. Преди да слезе от вагона, последната пътничка се изненада от моята неподвижност и ми подхвърли нещо на полски. Разбрах само една дума: — Варсава.

Обясних й със знаци, че знам, че сме във Варшава, но че трябва да остана на мястото си. Тя избърбори още нещо. Свих рамене и тя направи същото. На излизане затръшна силно вратата на купето.

Когато влакът опустя, един доста млад поляк, облечен по италианска мода, рус и много спретнат, влезе право при мен. Поздрави ме на съвършен испански с лека аржентинска напевност. Беше Адам Вацлавек и отговаряше за Латинска Америка в един варшавски вестник. Още на границата бяха изпратили данните ми и бяха решили, че най-добрият преводач за един южноамерикански журналист ще е полски журналист, който дълго време е живял в Аржентина и познава на пръсти положението в Южна Америка.

Откара ме в хотела. През прозореца на колата виждах скучен град с обширни празни пространства, но с много хора. Навсякъде беше сухо, но не знам защо имах усещането, че в продължение на дълги години във Варшава безспирно е валял дъжд. На минаване покрай Двореца на културата — торта с глазура на 36 етажа — Адам Вацлавек с неясно намерение обяви: „Подарък от Съветския съюз.“ Така и не разбрах дали казаното беше в знак на признателност, или извинение. По-нататък разпознах новата пететажна сграда, единствената във Варшава, чиято снимка виси във всички железопътни вагони и консулски отдели в западните страни. „Това е държавен универсален магазин“ — уведоми ме спонтанно преводачът. Имах чувството, че се измъчва. Поне в района, през който минавахме, нямаше нищо за гледане. Цареше безутешна пустота. „Красив град“ — казах, не знам защо, но сигурно защото не можех повече да издържам безмълвното страдание на Адам Вацлавек. „Не е вярно — каза той. — Дори още не може да се каже, че е град.“ После ми заговори за възстановяването: нацистите не оставили камък върху камък. Трябва да призная, че Адам Вацлавек нямаше късмет тази сутрин. Пътят от гарата до хотела беше тъкмо най-малко възстановеният.

В хотел „Бристол“ имах запазена стая, а на рецепцията получих плик с 300 злоти. Не си направих труда да проверя стойността им в долари, но ми стигнаха напълно за дребните разходи по време на престоя ми в Полша. Адам Вацлавек ме настани в стаята, даде ми някои предварителни указания и ме уведоми, че ще дойде да ме вземе след обяда. Мисля, че вероятно това също се дължеше на махмурлука от бирата: усещането, че преводачът е получил нареждане да ме следи. Всичко функционираше с подозрително съвършенство. Преоблякох се набързо и излязох от хотела с намерението да опозная Варшава на собствен риск и отговорност.