Габриел Гарсия Маркес
Пътешествие по Източна Европа (3)

Експроприираните се събират, за да си разказват неволите…

С хер Херман Волф ни събраха непредвидени обстоятелства. След вечерята Жаклин се прибра в хотела. Ние с Франко останахме с един чилийски студент, когото занапред ще наричам Серхио, като предупреждавам, че това не е истинското му име. Бе трийсет и две годишен адвокат и се намираше в Източна Германия със стипендия за специализация по политикономия. Две години преди това напуснал нелегално страната си. Оттогава живееше в Лайпциг.

В единайсет часа градът спеше. Серхио ни заведе в едно държавно кабаре — „Фемина“ — единственото увеселително заведение, отворено до два часа през нощта. Мислех, че и преди съм виждал това място, докато Франко не ми напомни, че всъщност не съм го виждал: чел съм за него в някой роман на писател-екзистенциалист. Лилавата приглушена светлина по черните стени подчертаваше призрачната обстановка и сюрреалистичните мотиви, налепени върху мазилката. В дъното на салона с маси за четирима се намираше кръгъл дансинг, а зад него подиумът за оркестъра сред тропически пейзаж от гипсокартон. Свиреха мамбо.

Заехме маса близо до дансинга. Сервитьор във фрак, церемониален и с двусмислени маниери, се разбра със Серхио на немски. Обстановката беше като за опиум, но поръчахме коняк. Междувременно Франко се упъти към салона в дъното, за да потърси тоалетните. Когато се върна, Серхио танцуваше суинг с едно момиче от съседната маса. Аз започвах да се отегчавам.

— Върви в тоалетната — каза Франко. — Ще видиш нещо невероятно.

Минах в салона в дъното. Имаше три врати, обозначени с WC. На средната врата, предназначена за по-сериозни нужди, беше онова, което трябваше да видя: свързан с бравата таксиметров апарат. Пред едно бюро седеше жена, която чакаше клиента да излезе. Таксиметровият апарат показваше 30 пфенига^[1]. Когато клиентът излезе, пусна 30-те пфенига в чинийката на бюрото и добави бакшиш за жената.

На връщане забелязах, че след салона в дъното вдясно започва лабиринт, подобен на някаква смесица от „Божествена комедия“ и Салвадор Дали. Мъже и жени, повалени от алкохола, бавно и без въображение представяха любовни сцени. Бяха млади хора. Не бях виждал нищо подобно в Сен Жермен де Пре, където през лятото екзистенциализмът се инсталира като задължителна атракция за туристите. В баровете по улица „Виа Маргута“ в Рим има повече автентичност и по-малко горчивина. Не беше публичен дом, тъй като в социалистическите страни проституцията е забранена и строго наказвана. Беше държавно заведение. Но от социална гледна точка беше нещо по-лошо от публичен дом.

В края на лабиринта, осветен от канделабри между черни завеси, любовта продължаваше в отделен затворен бар. Неколцина сами мъже пиеха коняк. Други спяха с отпуснати на плота на бара глави. Заех едно столче и си поръчах коняк. Франко дойде в мига, в който един от мъжете удари по плота с чашата в ръка. Стъклото се пръсна на парченца. Безразличен към гневния изблик на барманката, извади кърпа и я стисна в порязаната си длан. С другата ръка, без да продума и без да ги брои, хвърли няколко навити на руло банкноти.

— Какъв ужас — прошепна Франко. — Никога не съм виждал толкова отчаяни хора.

Аз не изпитвах ужас. Изпитвах жалост. Върнах се при дансинга, готов да се прибера в хотела. Но момичето, което бе танцувало със Серхио, седеше само на нашата маса. Поканих го на танц. Серхио танцуваше с много по-висока от него блондинка, която внушаваше безпокойство. Допирът до моята партньорка предизвика у мен тревожно усещане. „Тази мадама няма кости“ — казах на Серхио, когато минавах покрай него. Той избухна, в смях.

— Точно така — потвърди. — Тя е циркова акробатка.

Навярно преведе диалога на русата, защото тя също се разсмя. По смеха й разбрах, че не е толкова изтънчена и е много по-млада, отколкото ми се стори на пръв поглед. Върнах се на масата. Франко говореше със сервитьора във фрак. Покани на танц акробатката, но преди да се изправи, ми каза на френски, за да не разбере сервитьорът:

— Този тип има желание да си каже всичко.

Говореше италиански. Осанката, жестовете му на фокусник, всичко това отиде по дяволите, когато му казах, че съм журналист от Колумбия, Южна Америка, и се интересувам от положението в страните с народна демокрация. Започна с това, че е научил италиански в един концентрационен лагер. После разтвори колосаната предница и без никакъв преход ми нареди: „Пипнете тази риза.“ Пипнах я: беше от груб плат. „Е, добре — продължи, — тази риза ми струва цяла месечна заплата.“ С някакво подобие на освобождаващо задоволство продължи да ми изброява всичко, с което беше облечен. Накрая си свали обувката и ми показа чорапа с дупка на петата.

— Съгласен съм — му казах. — Но храната е по-евтина, отколкото на Запад.

Той сви рамене. „Храната не е всичко“ — обясни. Разпери ръце в типично южняшки жест и възкликна:

— В концлагера се хранех зле, но бях по-щастлив, отколкото тук.

Франко се върна при масата без акробатката. След като музикалната част свърши, Серхио дойде да ни каже, че блондинката ни кани да продължим веселбата в дома на приятелите й. Бяха още две жени и един мъж. Преместихме се на тяхната маса. Серхио ни запозна. Първо представи жените. После мъжа, четирийсет и пет годишен немец, в който нямаше нищо особено, с изключение на спонтанната му усмивка. Това беше хер Волф.

Сториха ми се група здрави, обикновени хора, много различни от останалата клиентела. По-възрастната жена бе съпругата на хер Волф. Другите две, русата и чернокосата, на по седемнайсет години, бяха студентки по физическо възпитание. Обяснението защо едно здравомислещо семейство се намира в това подобие на бардак узнах по-късно. В Източна Германия има обществена прослойка от паразити: експроприираните. Това са буржоата от времето на Хитлер, чието имущество е било национализирано и за което им било изплатено съответно обезщетение. Малцина приели да заемат постовете, които властите им предлагали в техните някогашни предприятия. Предпочитали да живеят от ренти в очакване режимът да падне. Правителството отворило луксозни хотели, барове и ресторанти за чуждестранните делегации и висшите държавни служители, в които всичко струва майка си и баща си. Тъй като тези места са много скъпи за народа, единствено експроприираните могат да ги посещават, а правителството е във възторг, защото по този начин си връща парите от обезщетенията. Експроприираните се събират да си разказват неволите, да роптаят срещу правителството, да се дърлят едни други като магарета и да връщат парите на държавата в замяна на една вечер със скръбни валсове и топло шампанско. Нашият хотел беше едно от тези места.

Парите от обезщетенията обаче не са наследствени. Експроприираните имат деца, невръстни паразити, които помагат на старите да си изхарчат парите, докато са живи. Това е едно невежо поколение, без перспективи, без вкус към живота, отгледано в неприязнена среда, във всекидневни спомени за бляскавото минало. Младите ненавиждат скръбните валсове и смятат, че шампанското съдържа прекалено малко алкохол. За да ги отчужди от обществото, държавата е отворила тези кабарета, където се плаща и в тоалетните, нещо като концлагер, в който децата на експроприираните са затворени, за да изгният живи.

Хер Волф не принадлежи към тази класа. На младини е държал магазин за музикални плочи. Бил офицер-свързочник по време на войната. Сега работи в цех за електрически уреди, а жена му е управител на общежитие за девойки. Заемат две стаи на мецанина в сградата на общежитието, имат електрическа печка и хладилник, но нямат тоалетна. Всяка неделя хер Волф навлича селски дрехи и с пъргави подскоци по стълбите се отправя да отглежда цвекло в зеленчуковата градина. Жена му — тя е повече от весела, истинска веселячка — си пада по вечеринките. Веднъж месечно в събота хер Волф я води на танци. Ако някое момиче от общежитието няма други планове, те го вземат със себе си. Тази вечер бяха взели две. Тъй като единственото място, отворено до зори, е кабаре „Фемина“, те се бяха озовали в него, без да помислят за опасността от зараза.

Серхио се бе представил за журналист. Чуждестранните студенти предпочитат да не издават самоличността си, когато се сблъскват с хора, ненавиждащи властта. Още щом блондинката каза на хер Волф, че всички сме чуждестранни журналисти, той се бе почувствал сигурен, надушил възможност да си излее душата срещу правителството, и ни покани да довършим веселбата у тях.

Хер Волф не е конспиратор. Той е добър гражданин, който си дава сметка за нещата и ги приема с чувство за хумор. От първата бутилка коняк започна да се надсмива над положението. Жена му ни бе приготвила непоносимо кафе с вкус на цикория. „Направено е без желание“ — казах, за да предизвикам хер Волф. „Ще ме извините — отвърна той, като се превиваше от смях. — Само тази гадост може да се намери в Германия.“ Знаех, че е вярно. Още с пристигането си в Лайпциг се бяхме отказали от кафето.

По радиото предаваха програма с танцова музика, но след няколко парчета пускаха официалния бюлетин. Хер Волф изключваше радиото, докато бюлетинът свърши. „Дърдорят само за гадната политика“ — казваше и Серхио го потвърди: пропаганда на режима. В три часа призори прочетоха последните новини и радиостанцията се сбогува, като пусна националния химн. Тогава предложих да потърсим някоя чужда станция, за да продължим с танците. Хер Волф просия от радост. На вълните за чуждите станции се чуваше само остър пресекващ шум, все едно че говореше Патока Доналд. Установих го със собствените си ръце: чуждите станции бяха заглушавани.

Беше разбираемо, че хер Волф ненавижда режима. Тревожното бе, че и двете момичета, които не познаваха друг живот, които бяха обучавани от държавата със стипендии и обещания за сигурно бъдеще, бяха не по-малко непримирими от хер Волф. Срамуваха се от качеството на дрехите си, копнееха да узнаят нещо за Париж, където могат да се четат романи от цял свят, а найлонът е общодостъпен артикул. Франко им каза, че всичко това е така, но им напомни, че в капиталистическите страни студентите не получават стипендии. Това не ги трогна. Техният отговор, както и на повечето студенти, с които се запознахме, дори на студентите по марксизъм от университета „Карл Маркс“, бе приблизително същият:

— По-добре да не ни плащат нищо, но да ни оставят да си говорим каквото поискаме.

Изненадан от това единодушно подривно мислене, припомних, че на последните избори 92 процента бяха гласували за правителството. През смях и като се удряше в гърдите, хер Волф заяви:

— Аз също гласувах за правителството.

Изборите били свободни. Но за всяка улична пресечка отговаряла изборна комисия с пълния списък на живеещите там. Хер Волф слязъл да гласува в десет сутринта. „При всички случаи — ни обясни — един полицай щеше да се яви в три следобед, за да ми припомни гражданския ми дълг.“ Гласуването е тайно, но хер Волф предпочел да даде гласа си за правителството, за да си спести усложнения. Извиках на Серхио:

— Кажи на хер Волф, че съм казал, че е страхливец.

Хер Волф се разсмя. „Така говорят чужденците — възрази. — Искам да ги видя тук в деня на изборите.“ Може би никой не можеше да го разбере по-добре от един колумбиец. Общественият ред в Източна Германия много напомня този в Колумбия от времето на политическите репресии. Хората изпитват ужас от полицията. Във Ваймар Франко спря колата до полицай, за да могат двете германски момичета, които ни придружаваха, да го попитат за един адрес. Те отказаха. Предпочитаха да питат всеки друг, само не и полицай.

Рано сутринта, когато всички бяхме почти пияни и хер Волф не владееше силата на гласа си, на вратата се позвъни. Моментът беше драматичен. За пръв път видях хер Волф сериозен. Нареди ни да пазим тишина и прошепна: „Полицията!“ Двете момичета се втурнаха към спалнята. Ние приехме невинно изражение, а съпругата на хер Волф отиде да отвори вратата. Беше разносвачът на официалния вестник, носеше днешния брой и им напомняше да си платят месечния абонамент. Въпреки че той не е задължителен, всеки месец отговорникът за абонамента звъни на вратата и вежливо пита не желаят ли да го подновят. Никой не отказва. Жената на хер Волф, все още разтреперена, хвърли вестника на масата и призна, че за две години, откакто са абонирани, не са прочели дори заглавията.

Същата сутрин, по време на закуската в ресторанта на гарата, Серхио и Франко се спречкаха. Приятелят ми го обвини, че не се е противопоставил на хер Волф. Серхио е комунист. Франко смяташе, че студентите трябва да заемат по-енергична позиция срещу подривните елементи. Напълно спокоен, с тон на искрено съжаление, Серхио възкликна:

— Всичко казано от хер Волф е истина.

Не само Серхио, а и значителен брой студенти от университета са на същото мнение. Те смятат, че в Източна Германия няма социализъм. Това не е диктатура на пролетариата, а на група комунисти, които се стараят да следват неотстъпно съветския пример, без да вземат под внимание специфичните условия в страната. Хитлер избил свестните комунисти. Оцелелите, които навреме забелязали грешките на сегашното правителство, били избити от управляващата клика. Марксистката младеж е убедена, че действителността не съответства на доктрината, но не се осмелява да поеме риска и да отстрани грешките.

Работниците са добре, но им липсва политическо съзнание. Стигат до абсолютни заключения и не проумяват защо правителството твърди, че пролетариатът е на власт, а те трябва да работят като магарета, за да си купят някоя дреха, която струва месечната им заплата. За разлика от тях работниците в Западна Германия са експлоатирани, но се радват на комфорт, на по-хубави дрехи и имат право на стачка. Народът не се примирява да поеме целия товар, за да живеят по-добре идните поколения. Никой не се труди с ентусиазъм: текстилната промишленост, която е лишена от стимула на конкуренцията, произвежда ужасна конфекция, като за чучела. Тъй като няма собственици, тъй като никой не ги уволнява, тъй като не осъзнават как може да има социализъм без обувки, обслужващите седят със скръстени ръце, докато клиентите чакат, и не им пука, че през целия неделен следобед ще стоят на опашка, за да изпият една лимонада. От министерствата до кухните съществува толкова сложна бюрократична бъркотия, каквато само един народен режим би съумял да оправи.

Стачката би могла да е легитимно оръжие. Но правото на стачка не съществува, защото режимът е догматичен: управниците твърдят, че след като пролетариатът е на власт, пълна безсмислица е пролетариите да обявяват стачка в знак на протест срещу самите себе си. Това е софизъм. „Революцията — казваха студентите марксисти — не е направена в Германия. Докараха я в сандък от Съветския съюз и я наложиха тук, без да се съобразяват с народа.“

Хората не забелязват развитието на тежката промишленост, въобще не им пука за пържените яйца на закуска и единственото ново нещо, което виждат, е, че Германия е разделена на две и навсякъде е пълно с руски войници с картечници. Жителите на Западна Германия виждат съвсем същото: разделена на две страна и американски войници в коли последен модел. Никой не протестира, защото осъзнават, че са изгубили войната, и за момента си траят с навряна под крилото глава. Но преди да спорят за капитализъм или социализъм, всички тайно знаят какво искат: обединението на Германия и изтеглянето на чуждите войски.

Мисля, че в дъното на всичко лежи абсолютната липса на чувствителност към отделния човек. Грижата за масите пречи да се види личността. И това, което е валидно за германците, се отнася и за руските войници. Хората във Ваймар не могат да се примирят с факта, че за реда на железопътната гара следи руски войник с картечница. Но никой не мисли за горкия войник. Тъкмо във Ваймар една вечер минахме през затворен парк, откъдето се носеха звуци на военен марш. Оказа се вечеринка в казиното за руски офицери. Със знаци ни поканиха да влезем и се озовахме в сърдечна, добронамерена и непринудена обстановка. Дансингът, направен от утъпкана пръст, бе ограден от големи цветни портрети на висшите съветски ръководители. Военният оркестър засвири старомодно парче, подобно на чарлстон, което офицерите с жените си танцуваха с подскачане. Един от тях, превит под тежестта на медалите, покани Жаклин. Матрона с евангелски вид, облечена като украинска селянка, се приближи до Франко, повдигна с върха на пръстите си широките волани на полата и с изящен поклон го покани на танц. Аз направих същото с жената на друг офицер. На дансинга цареше пресилено, прекалено благодушно въодушевление, което се насилвахме да смелим.

Насред тази носталгична атмосфера на спомени за родната земя, двама войници, полузаспали от затъпяващо пиянство, танцуваха заедно.

Когато отведох дамата си на мястото й, Серхио разговаряше с един от офицерите, който знаеше малко немски. Каза, че ни завижда, че отиваме в Москва. Изглежда, преведе новината на руски, защото група офицери и жените им ни наобиколиха, за да видят отблизо хората, получили привилегията да пътуват за Съветския съюз. Продължиха да разговарят със Серхио с помощта на военния, който поназнайваше немски. Разказаха, че някои от тях от две години правят постъпки да ги изтеглят от Германия, където живеят като паразити, без да правят нищо, сред фотоси на руски пейзажи и с копнежа да се върнат в родината си.

Разговорът бе прекъснат от Жаклин, която търсеше преводач, за да разбере какво е искал да й каже офицерът по време на танца. Изчервен до ушите, офицерът повтори изречението на руски. Военният, който говореше немски, го преведе на Серхио, той го повтори на испански, а Франко го каза на Жаклин на френски. Всички избухнаха в смях. Беше обяснение в любов. Когато проумя, че присъстващите са разбрали, офицерът започна да подскача като дете и да се превива от смях, с червен като домат нос:

— Ако жена ми разбере, ще ме убие — викаше. — Само жена ми да не узнае.

Такива са руските военни. Скучаят до смърт в страна, чийто език не владеят, но където знаят, че ги ненавиждат. Хората ги виждат да се появяват с каменни лица, внушаващи страх, докато човек не разбере, че зад този свиреп вид се крие обикновена плахост. Особено войниците са диви, необуздани, добродушни, сякаш изловени с ласо из затънтените съветски села. Не е измислица, че когато завзели Берлин, трошали умивалниците, защото ги мислели за военни съоръжения. Някои от тях все още са в Германия, без жени, напиват се в самота и танцуват едни с други в казината. Тази привичка да танцуват двама мъже, която може да е нещо обичайно в Съветския съюз, в Източна Германия е необходимост, наложена от обстоятелствата.

Срещахме ги на двойки да се навъртат около момичетата, спрели да позяпат витрините след кино. Лигите им текат, но не смеят да се доближат, защото знаят, че момичетата ще ги посрещнат с по един камък във всяка ръка. Дори малкото нелегални проститутки ги избягват от страх да не бъдат издадени. Преди година във Ваймар двама от тези войници не могли да се сдържат повече. След като цяла нощ пили и танцували на вечеринка за сами мъже, излезли на улицата и изнасилили първата жена, която им се изпречила на пътя. Изтрезняването било жестоко: за назидание на войската били разстреляни в присъствието на другарите им.