Габриел Гарсия Маркес
Пътешествие по Източна Европа (12)

Повече опашки за лотарията, отколкото за хляб

На сутринта гледката не бе толкова мрачна. Решен да измамя надзираващите ни преводачи — те нямаше да дойдат преди десет, — пъхнах ключа в джоба си и слязох във фоайето по стълбите. Не използвах асансьора, защото се намираше точно срещу рецепцията и нямаше да мога да изляза, без администраторът да ме види. Въртящата се стъклена врата извеждаше право на булевард „Ракоци“. Не само хотелът, но и всички здания по булеварда — от фронтона с цветя на гарата до брега на Дунав — бяха покрити със строителни скелета. Странно е усещането, което предизвиква търговски булевард, по който тълпата се движи между дъсчени скелети. Това усещане се оказа мимолетно, защото едва бях направил две крачки извън хотела, когато някой сложи ръка на рамото ми. Беше един от преводачите. Сърдечно, ала без да ми пуска ръката, ме отведе обратно в хотела.

Останалите от делегацията слязоха в десет, както бе предвидено. Последен бе Морис Майер. Появи се в ресторанта във великолепно спортно сако, с разперени ръце и с международния младежки химн на уста. С пресилена сърцатост и като не преставаше да пее, прегърна един по един всички преводачи, които му отвърнаха със смутено въодушевление. После седна до мен, пъхна салфетката под яката си и ме побутна с коляно под масата.

— Помислих си го още снощи — процеди през зъби. — Всички тези диваци са въоръжени.

От този момент нататък знаехме към какво да се придържаме. Нашите ангели-пазители ни придружаваха в музеите, до историческите паметници, на официалните приеми, като ревниво ни пречеха да влизаме в контакт с хората от улицата. Един следобед — четвъртият в Будапеща — отидохме да се полюбуваме на прекрасния изглед на града от Рибарските кули. Там наблизо се намира стара черква, превърната в джамия от турските нашественици, все още запазила украсата от арабески. Няколко делегати се откъснахме, от преводачите и влязохме в черквата. Беше огромна и разнебитена, с малки издължени прозорци, през които струеше жълтата лятна светлина. На една от пейките отпред седеше облечена в черно старица с отнесено изражение и ядеше хляб с наденица. Миг след това двама от преводачите влязоха в черквата. Последваха ни безмълвно между нефовете, без да ни кажат нищо, но накараха жената да излезе.

На петия ден положението бе станало неудържимо. Беше ни дошло до гуша да гледаме старини, исторически вехтории и да усещаме, че градът и хората, които стоят на опашки за хляб или на трамвайните спирки, изглеждат като недосегаеми обекти иззад стъклата на автобуса. Взех решението след обяда. Поисках ключа от рецепцията и предупредих, че съм много изморен, затова мисля да спя целия следобед, качих се с асансьора и веднага след това слязох по стълбището.

На първата спирка взех напосоки някакъв трамвай. Наблъсканите в превозното средство хора ме гледаха като пришълец от друга планета, но в погледите им нямаше почуда или любопитство, а само непроницаемо недоверие. До мен старица със стара шапка с изкуствени плодове четеше роман от Джек Лондон на унгарски. Обърнах се към нея на английски, после на френски, но тя дори не ме погледна. Измъкна се още на първата спирка, като си проправяше път с лакти, а аз останах с впечатлението, че не там е трябвало да слезе. Тя също беше уплашена.

Кондукторът ме заговори на унгарски. Успях да му обясня, че не знам езика, и той на свой ред ме попита говоря ли немски. Беше дебел старчок с нос на пияч на бира и с очила, закрепени с тел. Когато му казах, че говоря английски, няколко пъти повтори изречение, което не разбрах. Изглеждаше отчаян. В края на линията, когато се канех да сляза, той ми подаде листче с изречение на английски: „Господ да спаси Унгария.“

Почти година след събитията, които разтърсиха света, Будапеща приличаше на военновременен град. Видях обширни площи, където трамвайните линии не бяха възстановени и все още бяха затворени за движение. Множеството, зле облечено, умърлушено и вглъбено, се редеше на безкрайни опашки за стоки от първа необходимост. Магазините, които са били разрушени и разграбени, още са в процес на реконструкция.

Въпреки шумното огласяване, което западните вестници бяха посветили на събитията в Будапеща, не вярвах, че пораженията са толкова ужасни. Много малко сгради в центъра бяха запазили фасадите си незасегнати. По-късно узнах, че населението на Будапеща се е укривало в тях и в продължение на четири денонощия е водило битки срещу руските танкове. Съветските войски — 80 000 души със заповед да смажат бунта — са приложили простата и ефективна тактика да насочат танковете срещу сградите и да ги разрушат. Но съпротивата била героична. Децата излизали на улицата, покатервали се върху танковете и хвърляли вътре запалени бутилки с бензин. Според официалната информация за тези четири денонощия има 5000 загинали и 20 000 ранени, но мащабите на пораженията навеждат на мисълта, че броят на жертвите е много по-голям. Съветският съюз не е предоставил данни за своите загуби.

Зората на 5 ноември изгряла над един град в разруха. За пет месеца страната останала буквално парализирана. През този период населението оцеляло благодарение на влаковете с продоволствия, изпращани от Съветския съюз и другите социалистически страни. Сега опашките са по-къси, магазините за хранителни продукти започват да отварят врати, но народът на Будапеща още страда от последствията от катастрофата. Пред будките на лотарията — тя е източник на доходи за режима на Кадар — и в заложните къщи — те са държавна собственост — опашките са по-дълги, отколкото пред хлебарниците. Държавен служител ми каза, че лотарията наистина е неприемлива институция при един социалистически режим. „Но не можем да направим друго — ми обясни. — Всяка събота с нея се разрешава поне един проблем.“ Същото важи и за заложните къщи. Пред една от тях видях на опашката жена с детска количка, пълна с кухненски съдове.

Недоверието и страхът са очевидни навсякъде, както сред властите, така и сред населението. Има унгарци, които до 1948 година са живели в чужбина, и те, както и децата им, говорят на всички световни езици. Но трудно се решават да заприказват чужденците. Те смятат, че в този период в Будапеща няма чужденец, който да не е официален гост, и затова не се осмеляват да разговарят с него. Всичко живо на улицата, в кафенетата, в спокойните градини на остров Маргарита, подозира правителството и гостите му.

Режимът от своя страна усеща, че недоволството продължава. По стените на Будапеща с дебела четка са изписани лозунги като: „Скрити контрареволюционери, бойте се от силата на народа“. Други обвиняват Имре Наги за октомврийската катастрофа. Това е официална обсесия. Докато Имре Наги живее в принудително изгнание в Румъния, правителството на Кадар цапоти стените, издава брошури и организира манифестации срещу него. Всички хора обаче, с които успяхме да поговорим — работници, служители, студенти и дори някои комунисти — очакват завръщането на Наги.

Привечер — след като бях обиколил целия град — се озовах на брега на Дунав, срещу развалините на моста Ержейбет, взривен от германците. Там беше статуята на поета Петьофи, а между нея и университета имаше малко площадче, пълно с цветя. Преди десет месеца — на 28 октомври — група студенти прекосила площада, скандирайки искането съветските войски да бъдат изгонени. Един от тях се покатерил на паметника и произнесъл двучасова реч. Когато слязъл, булевардът бил изпълнен с мъже и жени от Будапеща, които под оголените от есента дървета пеели химна, написан от поета Петьофи. Така започнало въстанието.

Един километър след остров Маргарита, в долната част на Дунав, има гъсто населен пролетарски район, в който, плътно наблъскани, работниците на Будапеща живеят и умират. Там има задушни опушени кръчми, чиито клиенти пият огромни халби бира сред безспирното картечно тракане, на каквото приличат разговорите на унгарски. На 28 октомври следобед тези хора са били там, когато до тях достигнал слухът, че студентите са се вдигнали на въстание. Тогава зарязали халбите с бира, тръгнали нагоре по брега на Дунав до площадчето на Петьофи и се присъединили към движението. Обиколих тези кръчми привечер и установих, че въпреки репресивния режим, въпреки съветското нашествие и привидното спокойствие, царящо в страната, зародишът на бунта е все така жив. Когато влизах в някое заведение, картечното тракане преминаваше в приглушено мърморене. Никой не пожела да говори. Но когато хората млъкват — от страх или от предубеждение, — човек трябва да влезе в клозетите, за да разбере какво мислят. Там намерих онова, което търсех: между порнографските рисунки, вече класика във всички писоари по света, имаше надписи с името на Кадар в израз на анонимен, но извънредно знаменателен протест. Тези лозунги представляват достоверно свидетелство за положението в Унгария: „Кадар, убиец на народа“, „Кадар е предател“, „Кадар, копой на руснаците“.