Рафаел Сабатини
Подвизите на капитан Блъд (7)

6

Върна се по времето за вечеря, за да намери къщата на генерал-капитана вече приведена в ред, слугите отново на постовете си и масата вече сложена. Доня Леокадия избухна в сълзи при вида му, все още цялата покрусена от битката. Дон Себастиан го притисна към широките си гърди, въпреки мръсотията, провъзгласявайки го за спасителя на Сан Хуан, герой от истински кастилски образец и достоен представител на великия адмирал на Презокеанския флот. И това също беше мнението на града, който тази нощ кънтеше от виковете: „Да живее Дон Педро! Да живее героят на Сан Хуан де Пуерто Рико!“

Всичко беше много приятно и трогателно и предизвика у капитан Блъд, както той призна след това пред Джеръми Пит, настроение на размисъл върху добродетелността да служиш на каузата на закона и реда. Изчистен и преоблечен, в едновременно твърде широки и твърде къси дрехи, взети назаем от гардероба на дон Себастиан, той седна да вечеря на масата на генерал-капитана, хапна обилно и почете отличното испанско вино, оцеляло след нападението над избата на генерала.

Той заспа спокойно, със съзнанието за добро извършено дело и увереността, че тъй като е без лодки и с много малко хора, мнимата „Арабела“ бе безсилна да посегне на корабите със скъпоценности, истинската цел за дебаркирането в Сан Хуан. За да бъде двойно по-сигурен обаче, една испанска бригада наблюдаваше оръдията в овощната горичка. Но нямаше повод за тревога и когато се разсъмна, утрото им показа корпуса на пиратския кораб отдалечен вече до хоризонта, а с величествено изпънати платна някогашната „Мария Глориоса“ вече навлизаше в пристанището.

На закуска, когато влезе дон Педро Енкарнадо, беше посрещнат от дон Себастиан с новината, че корабът на неговия адмирал току-що е пуснал котва в залива.

— Той е винаги точен, — каза Дон Педро, мислейки си за Волферстон.

— Точен? Той изтърва парада. И пристига твърде късно, за да завърши вашето славно дело, като потопи този пиратски кораб. Надявам да му го кажа лично.

Дон Педро се намръщи.

— Това би било неблагоразумно, като се има предвид благоразположението на краля. Не е добре да дразните маркиза. За щастие е малко вероятно той да излезе на брега. Подаграта, разбирате ли.

— Но аз ще го посетя на борда на кораба му.

Нямаше и следа от преструвка в намръщеното лице на капитан Блъд. Ако сега не успееше да разубеди дон Себастиан от това логично намерение, съвършения план, който беше разработвал така усърдно, щеше да се провали катастрофално.

— Не, не. Аз не бих направил това на ваше място — каза той.

— Да не го направя? Разбира се, че ще го направя. Та това е мое задължение.

— О, не, не. Вие бихте се принизили много по този начин. Помислете за върховната позиция, която заемате. Генерал-капитан на Пуерто Рико: което ще рече, губернатор, почти вицекрал. Не вие трябва да чакате адмирали, а адмиралите да чакат вас. И маркиз Риконете е наясно с това. Ето защо, тъй като не можеше от проклетата си подагра да дойде лично, той ме изпрати като негов заместник. Това, което имате да кажете на маркиза, можете да го кажете, във ваше удобство тук, на мен.

Впечатлен, дон Себастиан прокара замислена ръка по двойната си гуша.

— Разбира се, има известна истина в това, което казвате. Да, да. И въпреки това в този случай имам специално задължение, което трябва да изпълня лично. Трябва да запозная адмирала много подробно с героичната роля, която изиграхте в спасяването на Пуерто Рико и съкровищницата на краля тук, да не говорим пък и за корабите пренасящи скъпоценности. Трябва да се уважи това, което заслужава уважение. Трябва също да се уверя, дон Педро, че вие ще получите своите заслуги.

И доня Леокадия, спомняйки си с тръпка за ужасите от вчера, които храбростта на дон Педро бе премахнала, и по-нататъшните възможни ужаси, които навременната му намеса бе предотвратила, горещо и нетърпеливо подкрепи щедрите намерения на съпруга си. Но въпреки тази проява на толкова добра воля лицето на Дон Педро ставаше все по-намръщено. Той поклати строго глава.

— В това и се опасявах — каза той. — Нещо, което не мога да позволя. Ако настоявате, дон Себастиан, ще ме обидите. Това, което направих вчера, не беше нищо повече от това, което ми беше наредено. Не е нужна нито благодарност, нито похвала за изпълнението на един обикновен дълг. Герои са само тези, които, без да мислят за риска и за себе си или загрижени за собствените си интереси, извършват дела, които не влизат в техните задължения. Поне това е моето схващане по този въпрос. И, както вече казах, да настоявам за тържествена церемония по повод извършеното от мен вчера би означавало това да ме обиди. Сигурен съм, че не бихте искали да направите това, дон Себастиан.

— О, но каква скромност само! — възкликна дамата, вплитайки пръсти и вдигайки очи. — Колко е вярно, че великите хора са винаги толкова скромни.

Дон Себастиан изглеждаше доста унил. Той въздъхна.

— Това е отношение, достойно за герой. Вярно, но това много ме разочарова, приятелю. Това би било една нищожна отплата, което мога да ви дам…

— Не е нужна отплата, дон Себастиан. — Дон Педро беше повече от категоричен. — Нека не говорим повече за това, умолявам ви — той стана. — По-добре веднага да се кача на борда, за да получа заповедите на адмирала. Ще го информирам, с мои думи, какво се е случило тук. И мога да му посоча бесилото, което издигате на плажа за този зловещ капитан Блъд. Това ще бъде много успокоително за Негово Превъзходителство.

Колко успокояващо беше това, че дон Педро отнесе новините, когато към обяд отново излезе на брега, вече не във взетите назаем, неподходящи дрехи, а облечен отново в цялата прелест на величието на Испания.

— Маркиз Риконете ме моли да ви информирам, че тъй като Карибите са вече щастливо избавени от прословутия капитан Блъд, мисията на Негово Превъзходителство в тези води е към своя край и сега нищо не му пречи да се подчини на неумолимото си желание да се върне веднага в Испания. Той е решил да конвоира корабите пренасящи съкровищата през океана и ви моли да инструктирате капитаните им да бъдат готови да вдигнат котва при първия отлив: в три часа този следобед.

Дон Себастиан беше ужасен.

— Но не му ли казахте, сър, че е невъзможно?

Дон Педро сви рамене.

— С адмирала на Презокеанския флот не може да се спори.

— Но, скъпи ми Дон Педро, повече от половината от екипажите им не са тук, а и корабите са без оръдия.

— Бъдете сигурни, че не пропуснах да уведомя Негово Превъзходителство за това. Това просто го подразни. Той смята, че тъй като всеки кораб има необходимите хора, за да го обслужва, това е напълно достатъчно. „Мария Глориоса“ е достатъчно добре въоръжен, за да ги защити.

— Значи той не спира за момент и за да замисли какво може да се случи, ако се разделят?

— Също така му обърнах внимание и върху това. Не му направи особено впечатление. Негово превъзходителство има голяма вяра в себе си.

Дон Себастиан издуха шумно въздух през устата си.

— Тъй! Тъй! Със сигурност това е негова работа. И аз благодаря на Бога за това. Корабите пренасящи тези съкровища донесоха достатъчно проблеми на Сан Хуан де Пуерто Рико и ще се радвам да ги видя за последен път. Но позволете ми да отбележа, че вашият адмирал на Презокеанския флот е изключително необмислен човек. Това идва, предполагам, от това, че е любимец на краля.

Хитрата и едва доловима усмивка на Дон Педро подсказваше пълно съгласие по въпроса.

— Тогава да разбирам ли, че вие ще дадете заповеди за най-бързото презареждане на корабите. Негово превъзходителство не бива да чака и така или иначе, отливът няма да чака дори и него.

— О, чудесно, — каза дон Себастиан. Иронията в гласа му пресили малко смиреният му тон. — Ще издам нужните разпоредби веднага.

— Ще уведомя веднага Негово Превъзходителство. Той ще бъде много доволен. Тогава си тръгвам, дон Себастиан. И те се прегърнаха. — Повярвайте ми, дълго време ще пазя спомена за нашата щастлива и взаимно изгодна връзка. Предайте моите почитания на доня Леокадия.

— Но няма ли да останете, за да присъствате на обесването на капитан Блъд? То би трябвало да се проведе по обяд.

— Адмиралът ме очаква на борда, когато камбаната удари осем часа. Не смея да го карам да чака.

Но по пътя си към пристанището капитан Блъд се спря в градския затвор. Там той беше посрещнат от главния офицер с честта, която се полага на спасителя на Сан Хуан, и вратите бяха отключени по негова заповед. От вътре в един двор, в който бяха хвърлени изгладените и унили затворници от вчерашната битка, той стигна до каменна килия, осветена от малък прозорец, поставен високо и здраво преграден с решетки. В тази тъмна и зловеща дупка седеше големият пират, прегърбен на едно столче, с глава в окованите си ръце.

Той вдигна поглед, когато вратата изстена на пантите си, и от помраченото си лице той изгледа злобно посетителя си. Той не разпозна вчерашния си мръсен опонент в този елегантен джентълмен в черно и сребристо, чиято прилежно навита черна перука падаше до раменете му и който размахваше абаносов бастун със златна дръжка, когато той влезе.

— Време ли е вече? — изръмжа той на лошия си испански.

Привидният кастилски благородник му отговори на английски, както се говори в Ирландия.

— О, хайде сега, не бъди нетърпелив. Все още има време да покаеш душата си, тоест, ако изобщо имаш душа за покаяние, все още има време да се покаеш за гадната си идея, която те доведе до тази измама. Мога да ти простя преструвката, че си капитан Блъд. В това има известна доза комплимент. Но не мога да ти простя нещата, които направи в Картахена: безразсъдно избитите мъже, изнасилените жени, отвратителните зверщини и заради самата жестокост, с която задоволи там злите си страсти и опозори името, което си беше присвоил.

Разбойникът се подсмихна.

— Говориш като лицемерен свещеник, изпратен да ме покае.

— Говоря като човека, който съм: човекът, чието име ти омърси с мръсотията на природата си. Ще те оставя да размишляваш, в малкото време, което ти остава, поетична е справедливостта, чрез която моя е ръката, която те праща на бесилото. Защото аз съм капитан Блъд.

За миг той остана така с безизразно изражение на лицето, оглеждайки обречения измамник, когото удивлението бе направило онемял, след това се обърна на петите си и отиде да се присъедини към чакащия го навън испански офицер.

Оттам, покрай бесилото, издигнато на плажа, той се отправи към чакащата го лодка и беше отведен обратно до бяло-златния Флагмански кораб.

И така се получи, че в същия ден фалшивият капитан Блъд беше обесен на плажа на Сан Хуан де Пуерто Рико, а истинският капитан Блъд отплава за Тортуга с „Мария Глориоса“ или „Андалуската Девица“, конвоирайки богато натоварените кораби със съкровища, които нямаха нито оръдия, нито екипажи, с които да окажат съпротива, когато истината за тяхното положение по-късно беше открита на техните капитани.